Барбара Делински
Обричане (5)

4.

Когато Сабрина пристигна в Паркързвил, този път нямаше никакво бавене. Тъмничарите намериха името й, тя беше претърсена веднага и придружена до залата за свиждане.

Отново пристигна преди Дерек. Отново мястото беше неприятно топло. Този път, вместо да седне, тя зачака до един от прозорците. Дебела ключалка го поддържаше затворен. Искаше й се да има смелостта да попита дали би могла да отвори, за да влезе малко въздух, но си спомни какво й беше казал Дерек за горещината. Тя налагаше покорство, едно желано качество според затворническата администрация.

Сабрина въобще не се чувстваше покорна или примирена. Във вените й напираше адреналин и това беше така, откакто напусна Ню Йорк. Усещането беше упорито, беше някакъв ритъм, който крещеше: Какво правиш, какво правиш, какво правиш?

Не знам, не знам, не знам, беше единственият възможен отговор. Тя прехвърли широкото си палто, от едната ръка върху другата, разтърка с ръка тила си, след това прокара пръстите си като гребен нагоре през косата си, като даде възможност на гъстите жълти кичури да паднат както си искат. Мислите й бяха спокойни, хладнокръвни и съсредоточени. Тя се чувстваше нервна и несигурна. С волево усилие насочи погледа си навън през прозореца.

Не й беше напълно ясна необходимостта от решетки. Те говореха нещо, това беше всичко. Един затворник, ако успееше да се изплъзне от тъмничарите в залата и да се измъкне през прозореца, не би могъл да избяга никъде. Той би стигнал до един тесен корниз на тридесет фута над двора или каквото беше там долу.

Винаги си беше представяла двора на един затвор като нещо, приличащо на училищна площадка за игра — отдолу цимент, а наоколо телени огради — но това, което видя, не беше такова нещо, колкото открито място с пътеки, които вървяха като паяжина към различните сгради наоколо. Пътеките се очертаваха от трева и храсти, въпреки че повечето от тях все още запазваха сивия, сух цвят на зимата. Беше едва първи април.

— Хубаво местенце — се чу сардонична забележка недалеч от рамото й. За Сабрина не беше нужно да се оглежда, за да разбере, че гласът беше на Дерек. Тя се обърна, защото искаше да го види. Беше си го представяла много пъти през последните шест седмици и особено много през последните две. Той изглеждаше все така силен, тъмнокос и замислен, както го беше запомнила. Но добър. Странно добър. Несигурността, която я беше обхванала, започна да я напуска.

— Тъкмо си мислех — каза тя, — че след един месец зеленината отново ще живне. Затворниците ли се занимават с градинарската част?

— За поддържането на алеите се грижи определено звено.

— Сигурно възникват големи спорове кои да вземе тази работа. Да си навън положително е по-добре, отколкото да се занимаваш с подове или бани.

— Това е така и наистина има битки. Не че има голяма полза от свиванията. Нарядите за работа се определят от канцеларията. Можеш да съобщиш предпочитанието си, но обикновено ти казват, че си там, където трябва и когато трябва или, най-често, поемаш каква и да е работа. Или получаваш добра работа, или не, а ако не…

Вместо да завърши изречението, той повдигна рамене, след това, замълча, но беше казал много на един дъх. Тя възприе това като насърчителен знак й попита, посочвайки с леко движение на главата към прозореца:

— Къде водят всички тези пътеки?

— Към огради.

— Между оградите?

— Има шест сгради.

— Не се ли наричат затворнически блокове?

— Не тук.

— Това означава ли, че по-малко приличат на затвор?

— Не по необходимост.

— Спалните общи ли са?

— В някои от сградите.

— В твоята?

Той поклати глава.

Насърчителният знак, който Сабрина беше видяла, беше само спомен. Тя се опита да разбере дали не беше казала нещо обидно. Въпросите й бяха прости, породени от най-обикновено любопитство. Не беше се показала критична.

Тя си помисли дали не беше загубила навика да разговаря и тази възможност й изглеждаше сама по себе си престъпление. Той беше приказвач по професия — по-точно задавач на въпроси, но беше имал какво да каже, и то в голямо количество в хода на интервютата си, и тя беше сигурна, че при планирането на репортажите беше казвал много повече. Той беше човек, който поддържаше инициативата.

Изправена до него, тя чувстваше не толкова топлината от тялото му, тъй като топлината на помещението се налагаше над всичко останало, а само размерите и физическото му присъствие. Той представляваше впечатляваща фигура. Косата му беше продухана от вятъра и изглеждаше предизвикателна почти в начина, по който падаше върху челото му. Същият този вятър беше нарисувал леко зачервени петна по бузите му. Лицето му беше строго и потъмняло и това му придаваше известна тайнственост. Гордост поддържаше раменете му изправени и те опъваха и правеха гладка ризата върху мускулестите издатини по гърдите му, поради което името и затворническият му номер изпъкваха дръзко напред. Носеше панталоните си провиснали и без колан, крачолите му изглеждаха безкрайно дълги.

С периферното си зрение тя забеляза, че белегът му беше загубил предишния си цвят, но тя беше заета с това да установи дали очите му бяха запазили онази малка топлинка, за която тя жадуваше. Гласът му не издаваше нищо, не беше свободен.

— Днес влизането тук беше по-лесно — спомена тя, като че ли между другото. — Никакъв сняг.

Той кимна.

— Забелязах, че на някои от дърветата отпред са направени нарези за вадене на сок.

— Сега е сезонът.

— Приготвя ли се много сироп в затвора?

— Колкото за палачинки за една сутрин.

Стори й се, че забеляза нервен тик около устните му, но даже и да беше така, това не продължи дълго. Тя въздъхна и отправи поглед към плочките навън.

— Струва ми се, че през пролетта пътеките могат да станат приятни.

— Могат, ако се пропуснат оградите, бодливата тел и вишките.

Тя вдигна рамене и се усмихна слабо.

— Не може всичко да е хубаво.

Дерек, който се държеше предпазливо и опипваше почвата внимателно от появяването си, беше като хипнотизиран от тази малка усмивка. Нещо повече, беше се изумил, когато я видя тук. И даже повече от това, беше се изумил от това, че все още искаше да я вижда тук.

Бяха минали шест седмици. След посещението й миналия път, след като й бе изпратил бележката, я беше чакал. И чакал. И чакал. Даваше си сметка, че тя не можеше да разбере напълно колко бавно тече времето зад решетките, как мъчително се процеждаха минута след минута като гъста черна, лепкава течност, но не можеше да знае колко му трябваше присъствието й. Колкото и да беше нелогично, беснееше за това, че тя се бави и го държи в напрежение от толкова време. Роптаеше и срещу системата, която го задължаваше да седи и чака, докато тя избере времето за свиждане. Не му беше приятно да се чувства безпомощен, а опитът от шестнадесетте и половина месеца не му беше от полза.

Когато му съобщиха, че е дошла, той получи нов пристъп на тази ярост, която донякъде отслабна по време на отиването му до административната сграда. Той все още я чувстваше, но сега тя имаше конкуренция. Както и да беше виждал Сабрина в пукнатините на тавана на килията си нощем, сега тя беше повече тя.

— Получих бележката ти — каза. — Благодаря ти. След миналия път не можех да зная какви са мислите ти.

Дерек мислеше, че му е разрешена прегръдка, която е нормална за началото на свиждането и че ще е глупак, ако не се възползва, но не можеше. Сабрина беше табу. Чиста и непорочна. Беше недосегаема. Но тогава защо я беше извикал?

— И аз самият не знаех.

— Изглеждаше подразнен от идването ми.

— Бях.

— Защо?

Той знаеше отговора. Въпросът беше дали искаше да предпочете да мине на друга тема. Помисли известно време и накрая реши, че унижението няма да е толкова лошо, ако признаеше, че е унизен, което можеше да направи с достатъчна гордост или поне така му се струваше.

— На човек невинаги му е приятно да бъде видян в обстановка като тази.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Не съм го променял. Все още предпочитам да съм другаде, все едно къде.

— Но сега се отнасяш различно към посещението ми.

— Работата, която имам в четвъртък следобед, е гадна, но мога и да се отклоня от нея, ако имам посетител.

— Ммм. Това ме ласкае.

Той вдигна рамене, но този път тя беше сигурна, че е забелязала едно топло пламъче някъде в дълбочините на тези негови сиви очи. Това малко пламъче лиши от жило следващите му думи.

— Идването ти тук ти е отнело много време.

— Времето ми невинаги е мое.

— Остави ли телефонен номер на бавачката?

— Не.

— Защо не?

— Защото не им трябва номер. Ако не могат един ден без мен, значи не заслужават парите, които им плащам, а аз плащам не малко. Освен това къде отивам и какво правя през свободното си време не е работа на никого. Бог ми е свидетел, че това свободно време не е кой знае колко много.

Той се усмихна и ако тя не беше толкова изненадана от собственото си избухване, щеше да затаи дъх, усмивката му беше толкова хубава. Беше несигурна, като че малко несиметрична, и все пак тя освети лицето му, подмлади го с десет години, разкри прекрасни равни зъби и една трапчинка на бузата му… по-скоро това беше повече гънка, отколкото трапчинка, но все пак имаше същото силно въздействие.

Той изглеждаше по-закачлив, отколкото тя би искала.

— Дали не съм засегнал някое чувствително място? — попита той.

В този момент тя беше склонна да го поощри във всичко, а самодоволството беше най-малкото нещо.

— Предполагам.

— Имаш ли чувството, че върху живота ти е установен контрол?

— Да.

— Представи си какво чувствам аз.

Тя се замисли.

— Не мога.

Дерек също стана сериозен. Погледът му държеше този на Сабрина, държеше го и не го пускаше. Той виждаше толкова много в нея, толкова много доброта, толкова много доброта. Тя казваше подходящите неща в подходящо време с подходяща интонация и във всичко това нямаше нищо предварително програмирано. Ако имаше, той щеше да разбере. Очите й издадоха мислите й.

— Не трябваше да те моля да идваш — отрони той тихо.

— Защо не?

— Не ти е мястото тук. Прекалено си чиста.

Тя се замисли за всички лоши неща, които беше извършила през живота си и продължаваше да върши.

— Не съм на това мнение.

— Защо не си?

— Тази сутрин направих нещо ужасно — чу тя собствения си глас. — Докато се приготвях да напусна Ню Йорк и се обличах, Ники се разплака. Вече бях се занимавала с него, бях го нахранила и окъпала, но трябваше да го оставя, за да си гледам работата. Той продължаваше да плаче — тя набързо пое въздух, но не успя да задържи думите си. — Имаше още време до идването на терапевта, но аз исках да изляза и в този момент тя се появи на вратата. Не знам защо Ники беше в такова раздразнително състояние — освен това предполагам, че състоянието му не беше по-загубено от обикновено, просто работата беше там, че имах да мисля за други работи. Той плачеше и плачеше. Струваше ми се, че ще полудея, като слушам този ужасен плач. Опитах се да го укротя, но без успех и много се ядосах.

Радиаторът просъска, като че ли за да изрази протест, но от страна на Дерек не последва подобна реакция.

— Какво направи? — попита той.

— Шамаросах го.

— Това е необходимо от време на време за всяко дете.

— Но Ники не е всяко дете. Той няма съзнание за поведението си. А аз му крещях. Крещях. Изкрещях му, че е себично малко изчадие и че го мразя.

Дерек беше мислил за себе си, че е доста коравосърдечен, когато нещата опираха до проблемите на други хора. Затова се изненада, когато почувства мъката й.

— И това ти причини болка.

— Да — ръцете й бяха скръстени, пръстите й разтриваха рамото й по същия начин, както преди седмици. Тя пое въздух разтреперана. — И така — додаде тя, — аз си имам моите недостатъци.

— Не бих нарекъл това недостатък.

— Да крещя на дете, което не може да се контролира?

— Освобождавала си се от напрежението си. Сигурен съм, че Ники е схванал това.

— Шегуваш ли се? Ники не схваща нищо!

— Тогава не е разбрал смисъла на шамаросването и съвсем сигурно не е разбрал думите ти.

Това донесе на Сабрина кратка почивка, а на Дерек моментно удовлетворение. Тя мислеше, че той е донякъде прав, въпреки че тя все още се чувстваше много виновна. Той мислеше, че му е харесало объркването й, защото можеше да я успокои. Това беше един вид контрол, нещо, за което напоследък не се беше сещал често.

Той реши да я побутне още малко.

— Мъжът ти знае ли, че си дошла?

— Не. Това е още едно от прегрешенията ми. Не мога да избягам от това чувство, като кажа, че е далеч от вкъщи.

— Така ли?

— Да.

— Нямаше го и миналия път. Тогава каза ли му, че ще дойдеш?

— Не.

— Защо?

— Нямаше да разбере. Освен това той беше достатъчно разстроен от това, че съм изоставила Ники за толкова дълго. Не виждах никакъв смисъл в това да се оправдавам.

— Винаги ли трябва да чакащ той да замине, за да се измъкнеш?

— Той отсъства много често и затова не може да става въпрос за измъкване.

— Изглежда бизнесът върви добре.

— Или е така, или има взискателна любовница, на която се радва тайно — тя отправи безпомощен поглед към тавана. — Не мога да повярвам, че казах това. Може би причината е в топлия въздух тук — тя се чувстваше леко замаяна. Безспорно беше от въздуха.

— Зле ли се чувстваш?

— На тази горещина? Малко.

— В този затвор.

— Малко.

— Това е почтено.

— Опитвам се — каза тя, но беше озадачена. Наистина имаше чувството, че можеше да бъде почтена с Дерек, поради което изтърсваше това-онова, което иначе би държала за себе си. Но не беше много наясно. От една страна, беше помислила, че ще трябва да мери всяка дума, да отделя приемливите от наскърбителните или нетактичните, но не го правеше. От друга страна, имаше тъмничари в залата, тъмничари в коридорите, решетки и прегради, и електронни съоръжения за наблюдения, и все пак се чувстваше свободна.

Това трябваше да има нещо общо с Дерек, с факта, че той беше отстранен от обществото, че го болеше, както и нея, че на някакво основно ниво тя му се доверяваше.

Докато стоеше там и го гледаше, мислеше за доверието. Мислеше и за това, колко беше висок и колко широки бяха раменете му. Тя беше прехвърлила върху същите тези рамена инцидента с Ники и те го бяха поели добре. По някакъв начин беше разбрала, че ще бъде така.

Дерек, който беше прекарал последните шестнадесет и половина месеца, сражавайки се за живота си, би бил много щастлив да се удави в очите й точно в този момент. Но той не се възползва от тази възможност, защото се намеси скърцането на вратата и шумното й затръшкване. Главата му бързо се обърна встрани. Един от тъмничарите беше погнал някакъв затворник, който много бързо напусна сцената разгневен.

— За какво беше това? — прошепна Сабрина силно развълнувана.

Дерек също беше сепнат. Беше мислил, че е свикнал с внезапните прояви на насилие, но е грешал.

— Кой знае — промърмори, после се изкашля и се огледа против желанието си наоколо. — Ъъъ, искаш ли да седнеш?

Тя кимна. Той тръгна пред нея към двойка столове, остави я да избере единия от тях и зае своя преди нея. Този път той седеше по-близо, с лице към нея, като столът му беше обърнат дотолкова, че да има място за краката му. Сабрина нямаше нищо против. Близостта й беше необходима. Дерек беше нейният буфер срещу, най-мрачните страни на затвора.

— Добре ли си? — попита той, като търсеше в лицето й следи от паника, която, както знаеше от опит, можеше да настъпи, когато атмосферата на затвора надделее.

— Да.

— Изглеждаш уморена.

— Винаги съм уморена.

В опит да оправи настроението й, той я огледа много бавно и донякъде критично.

— Но ти наистина напомняш за пролетта — погледът му беше приятен — не похотлив или съдържащ скрити намерения, но такъв, който забелязваше нейната женственост. В последно време случаите, когато Сабрина се чувстваше жена, бяха редки. Нямаше нищо женствено в една сръдла. Не можеше да бъде женствена тази, която сменя пелени или прецежда бульони или масажира. Харесваше й да се чувства женствена. Това я успокояваше. Докарваше червенина по бузите й и умората отпадаше, и да, даже я караше да се чувства пролетно.

Тя задърпа пуловера си. Беше памучен, бял, тук-там с бледосини, с цвят на праскова петна и падаше ниско над дългата й светла пола.

— Миналия път бях с мохерен пуловер и помислих, че ще се стопя. Този държи по-хладно — тя си наведе главата и започна да го разглежда. — С настъпването на март вече съм като болна от зимата. Трябва ми нещо освежаващо. Всеки път това е нов пуловер — тя се изкашля. — Това е още един мой недостатък.

— Кое ти е недостатъкът?

— Купуването.

— Обичаш да харчиш?

Тя вдигна очите си, за да срещне неговите и уточни:

— Не, не да харча. Да купувам.

— Но купуването предполага харчене.

— Но харченето е частен случай на купуването и тъкмо това ми доставя удоволствие. Когато се почувствам разстроена, купувам. Това не е скука, защото, Бог ми е свидетел, имам достатъчно какво да правя, когато съм свободна и без да хуквам към трето авеню. И не го правя напук на Никълъс, защото сама се грижа за навика си. И не е поради това, че ми трябва нещо… — нямаше защо да довършва. — Мисля, че си угаждам. Търся дълбоко психологическо значение, но не мога да го открия. Когато се разстроя, купувам.

Дерек си помисли, че ако Никълъс Стоун я глезеше, тя нямаше защо да прави това вместо него. Мислеше, че Никълъс Стоун е глупак, но тази мисъл не беше нова.

— Какво купуваш?

— Пуловери.

Той я изчака да продължи, изви в дъга двете си вежди, даже я подкани с ръка. Когато тя не каза нищо повече, той я подтикна:

— Това ли е всичко? Само пуловери?

— Това е достатъчно.

— Сигурно имаш истинска колекция?

— Напоследък често се разстройвам.

Той заоглежда пуловера от долу до горе, като вниманието му не пропускаше заоблените места.

— Хубаво — промърмори той и бързо вдигна очи. — Пуловерът е… има в него нещо провокационно. И ти си права за март. Манхатън винаги е бил отегчителен по това време на годината.

— Не се е променил — тя замълча и пое дъх. — Мислиш ли често за това?

— Не, когато мога да не мисля.

— Миналия път ти спомена, че си чел вестника… Не — тя се поправи, — ти каза, че си видял някои по-нови снимки на мъжа ми й затова реших, че четеш вестници.

— Чета.

— Това дразни ли те?

— Като триене на сол върху раната?

Тя кимна.

— Дразни ме, но допринася полза. Животът в затвора е изцяло регламентиран. Той е монотонен и скучен. Означава маркиране на времето, стоене на едно място, неправене на нищо — спря да говори. Очите му се замъглиха. Сабрина можеше да види как започваше да пропъжда мислите си и да се изолира от света. Но тя не искаше да прави това.

— Не спирай — подтикна го тя.

Той отправи към нея невиждащ поглед в продължение на няколко дълги секунди, преди да отпъди мъглата и да продължи.

— Има дни, когато съм с чувството, че съм извън времето, като че ли умът ми е арестуван. Четенето на вестници помага. Ужасяващо е, когато виждам как останалият свят минава покрай мен, но поне когато ме освободят, няма да съм изплувал от абсолютен вакуум.

— Кога ще бъде това? От три до седем всъщност не означава от три до седем, нали?

— Това ще се реши след излежаването на две трети от минимума.

— Ще рече две години. Признават ли ти времето, когато си чакал процеса?

— Да.

— Тогава можеш да излезеш след осем месеца.

— Седем и половина.

— Много мислиш за това — каза тя, без да е необходимо.

— Много мисля за това.

Тя остави ума си да проникне седем и половина месеца напред и не можа да си представи как ще изглежда животът й тогава. Не можеше да продължава по същия начин, знаеше го. Съществуваха Ники и Ник и въпросът за собствената й идентичност… разхвърлени парченца, които не се вместваха в пъзъла, а докато не се вместеха, тя можеше само да продължава да се мъчи.

— Какво искаш да направиш, когато излезеш? — попита тя, а след това продължи да седи безпомощно, докато чертите на лицето му придобиха твърдо изражение. Тази твърдост не отнемаше нищо от привлекателността му, но го отдалечаваше от нея.

— Това, което искам да направя, се различава силно от това, което ще направя.

— Започни с това, което искаш.

— Искам да се върна към това, което правех по-рано.

— Аутсайд Инсайт беше спрян.

Той се усмихна с тази вълнуваща полузакачлива усмивка, която предизвикваше подобната на трапчинка резка на лицето му, и този път тя почувства пълната й сила.

— Знаменито, нали? — попита той. Трябваше да измине една минута, докато тя се съвземе достатъчно и мобилизира ума си. Тя беше нещо като кукла, а Дерек държеше конците. Той я подхвърляше, доближаваше я до себе си, подхвърляше я отново, пак я приближаваше. Караше я да губи равновесие, но тя нямаше нищо против това, стига само тази усмивка да се появеше от време на време.

— Аз съм, ъ, дали е… знаменито? Ако са го спрели, няма защо да ходиш там.

Усмивката му не изчезваше.

— Но знаеш ли защо е бил спрян?

— Самодоволството му не можеше да се прикрие. Тя каза:

— Ах! — и кимна умно.

— Рейтингите паднаха — продължи той, изпитвайки наслада от обяснението, колкото и това да беше излишно. — Обърни внимание, че докато траеше процесът, не получавах никаква подкрепа, но след като ме е нямало, нещо са я закъсали — лицето му стана сериозно. Гласът му стана по-тих и въпреки че думите му бяха достатъчно невинни, в тона му личеше острота.

— Започнаха да крадат от други програми, но нищо не се подобри от това. Монтажите вече не вървяха. Това беше поетическа справедливост.

— Какво искаш да кажеш?

Той вдигна рамене.

— Работех върху един репортаж за предаването, когато стана белята. Приятно ми е, че не съм единственият оцапан.

— Твое лично отмъщение?

Той отмести погледа си от нея, замисли се дълбоко, което пролича от движението на устните му, искаше да каже: Не още, скъпа, не още, но продължи да мълчи. Особено що се отнася до предварителната подготовка, отмъщението беше нещо много, много лично.

Сабрина забеляза промяната в погледа му и поиска колкото може по-бързо да избяга от темата за отмъщението. Тя беше опасна, грозна и страшна.

— В такъв случай искаш да кажеш, че мислиш да се върнеш към твоите репортажи, свързани с разследвания.

— Точно така.

— А несъответствието между желания и възможности?

— Има нещо, наречено вероятност.

Беше й необходима една минута, за да го разбере, и когато това стана, тя беше скептично настроена.

— Никой няма да те наеме? Не вярвам. Имаш талант. Имаш име. Очевидно, имаш призвание, ако случилото, се с Аутсайд Инсайт обяснява нещо. И от славата, и от позора има полза, когато се работи за развличане на публиката.

— Аз убих човек, Сабрина — напомни той упорито.

Без да се смути, тя каза:

— Знам.

— Това може да не ти прави впечатление, но повече от сигурно е, че ще направи впечатление на господин Среден Американец.

— Бях с впечатлението, че твоята публика е по-умна и компетентна от посредствената маса.

— Някои от тези хора, не всички. А, освен това, преди да стигна до публиката, трябва да премина през продуцентите и медиите въобще. Ако помислят, че потенциалните спонсори ще се отдръпнат от един убиец, аз пропадам.

— Но ти си действал в самозащита.

— Аз бях осъден — той чувстваше как раздразнението му нараства, както винаги ставаше, щом си помислеше за несправедливостта, на която беше станал жертва. Всекидневният ад на живота в затвора можеше да се контролира чрез внимателно изградени защити и отвличащи ума техники, терзанията на ума не можеха. Агонията, която беше почувствал, когато съдебните заседатели се произнесоха, отдавна се беше запечатала незаличимо в него. Отчаянието проникваше през всяко мускулче на тялото му, подобно на отровен газ, и го правеше все по-зъл и затворен в себе си. Ако беше в килията си, той щеше да се хвърли на пода и да прави лицеви опори до безсъзнание. Но сега единственото, което можеше да направи, е да потропва с крак, да стиска зъби и да каже: Намериха ме за виновен.

— Съдебните заседатели нямат последна дума. Поне не в наше време.

— Сабрина, аз излежавам присъда! Какво повече от това…

— Макгил! — се чу остро излайване от намиращите се наблизо тъмничари. Дерек завъртя главата си навреме, за да види, че тъмничарят мърда с вежди и сочи с пръст към вратата.

— Студено е — каза той, вдигайки двете си ръце. — Студено ми е. — С грижливо премерени движения, с които трябваше да прикрие вълнението в гърдите си, той се обърна отново към Сабрина.

Тя беше забила погледа си във врата му.

Пръстите й се свиха, после се отместиха от полата й.

Дерек беше попаднал под кръстосан огън. Трябваше му докосването й. Той искаше, не, силно искаше, не, отчаяно се стремеше за нещо меко и топло, и любвеобилно. Но той беше омърсен. Кожата му беше напоена със затворнически въздух и затворническа мръсотия и ако тя го докоснеше, щеше да почувства това и да се отврати.

Няколко секунди, прекалено дълги, го държаха в нерешителност, а може би това не беше изобщо нерешителност, а точно обратното. Той ще бъде докоснат. Той ще разбере какво тя чувства.

Меки като кадифе, пръстите й опипаха белега.

— Това е ново — каза тя с неестествено спокойствие. — Какво се е случило?

Пръстите й се задържаха върху кожата му. Никакво отвращение. О, Боже! За миг той напълно забрави тъмничаря и заплахата му, съдебните заседатели и присъдата им, бъдещето и мъглата му. Цялото му внимание беше насочено върху тези малки пожари, където пръстите на Сабрина нежно докосваха кожата му.

Той не искаше да се движи, не искаше да люлее лодката, да я уплаши и прогони, да отстрани по невнимание пръстите й, да се лиши от докосването й за нищо на света. Като дишаше, колкото може по-безшумно, обясни:

— Порязване.

Тя му отправи подканващ поглед и прошепна:

— Как?

— С бръснач.

— Ако ще ми казваш, че си се бръснел…

— Всъщност — продължи той тихо, все още почти без да се движи и да диша, — бръснеше се друг. Двама се сбиха. Аз се оказах помежду им.

Думите отекнаха в съзнанието му, отекнаха в и около други думи, изговорени преди много години и светове. Беше на десет. Опитваше се да се измъкне от шамарите на майка си. Тя го беше хванала за яката и го друсаше…

Но на врата му не беше ръката на майка му. Беше ръката на Сабрина. И единственото нещо, наподобяващо друсане, беше един трепет дълбоко в стомаха му.

Тя придвижи дланта си и обхвана белега, като пръстите й се обвиха леко около врата му. Мускулите му бяха стегнати, но кожата топла. Показалецът й с голямо желание се скри в косата му.

— Ако е било малко по-близо до…

— Знам — промълви той вдървено.

— Защо не могат да те пазят?

— Не могат да бъдат едновременно навсякъде. Не могат да видят всичко. Така или иначе грешката беше моя. Ако не бях се намесил…

— А това? — попита тя със същия шепот. Задвижи отново пръстите си и палецът й се плъзна по белега до окото му.

Той преглътна.

— Малка цена за това, че успях да се предпазя от сексуално насилие.

— О, Боже! — очите й се разшириха, изпълнени от същите ужасни образи, които той самият все още продължаваше да вижда.

Не беше искал да я омърси, но го правеше. По ръцете нямаше да останат следи, но те щяха да попият в паметта й като черно мастило, изпръскало прекрасна бяла коприна.

Забравяйки всичко, освен необходимостта да поправи стореното, той покри ръката й, притисна я към врата си.

— Всичко е наред, Сабрина. Няма нищо. Един белег не е чак толкова страшно.

— Но е можело да те…

— Не ме убиха — той се усмихна малко накриво. — Все пак беше много интересно. Трябваше да видиш на какво приличаха другите след сбиването.

— Другите? Множествено число? — от нея се изтръгна още едно: „О, Боже!“, този път по-високо.

— Виж какво, всичко е много хубаво. Дадох им да разберат — удар тук, ритник там. Бам-бам, бях истински Батман и Робин в едно.

Нейният шепот скочи с една октава.

— Как можеш да се шегуваш с такива неща?

— Трябва да се шегувам или да полудея — той свали ръката й, но не я пусна. Вместо това подпря лакти на бедрата си и задържа ръката й между коленете си. Беше му приятен допирът с кожата й, която беше гладка, и на костите й, които бяха деликатни, и на ноктите на пръстите й, които бяха добре оформени, лакирани и изглеждаха подчертано женствени.

— Кога се случи това? — попита тя.

— Много отдавна.

Тя притисна пръстите си около неговите.

— Кога?

— Три седмици след процеса.

— Тогава си бил в друг затвор.

Той кимна.

— Строго охраняван затвор. Има ирония, нали?

— Отвратително е! — изрече тя с гневен шепот. След това направи усилие да поеме спокойно дъх. — Преди всичко не ми е ясно защо си бил там.

— Разпределение. Това е обикновената практика.

Погледът й попадна там, където ръцете им се съединяваха. Пръстите му бяха дълги и силни, както всичко друго в него, и запазваха една нежност, докато гласът му беше станал по-твърд.

— Какво става по време на разпределението?

Той плъзна палеца си нагоре и надолу по нейния показалец и попадна на малка резка.

— Порязване?

— Не, по невнимание попаднах на една игла. Какво се включва в разпределението?

Белегът на ръката й служеше като ориентир, пръстите му преминаха върху него много пъти.

— Тестове за интелигентност, психологически и медицински изследвания, проучване на досиета — извършени престъпления, присъди, склонност към насилие. Там решават, основавайки се на резултатите, къде да те изпратят.

— Значи са те изпратили тук след всичко това. Много ли беше по-различно, отколкото тук?

— В някои отношения.

Когато той не продължи, тя притисна пръстите му.

— Какви отношения?

— Не ти трябва да чуеш.

— Ако не ми кажеш, аз ще си представям.

Той се загледа упорито в трудно забележимото загрубяло място, резултат от писане, на средния й пръст.

— Наистина не ти трябва да чуеш.

— Ще си представя най-лошото.

— Защо трябва да си представяш каквото и да е? Имаш достатъчно свои скърби. Моите не ти трябват.

— Уморена съм от моята скръб. Дай ми възможност да се разсея.

Всичките му движения замряха. Погледът му беше съсредоточен върху срещата на ръцете им. Косата му падаше върху челото. Зачервяването на бузите му от вятъра отдавна беше изчезнало и сега брадата му изглеждаше по-тъмна на фона на бледността, характерна за обитателите на това място.

Въпреки че беше против това, тя да чуе, имаше още нещо. Той не знаеше дали иска да й каже как е било в затвора със строга охрана. Затворът малко се отличаваше от клетка за животни, а той беше едно от животните. Това беше деградиращо.

Докосна ставите на пръстите й, после бавно свали ръката й, изпъна тялото си и изрече единственото нещо, за което можа да се сети, за да избегне разговора, за който тя настояваше.

— Не мисля, че може да ми хареса да бъда средство за разсейване.

Сабрина почувства ръката си изстудена и я сложи на скута си, като раздвижи пръстите си под долния край на пуловера си.

— Преди няколко минути ти ми каза, че си ме помолил да дойда, защото присъствието ми тук ще те спаси от работа. Обидих ли се?

— Не.

— Щом е така, сега ти нямаш право да се обиждаш.

— Възползвам се от всяка възможност, защото рядко ми се представя благоприятен шанс.

— Тогава ще се изразя по друг начин. Ти не трябваше да се обиждаш, защото нямах нищо оскърбително предвид. Едно разсейване може да бъде добро и положително. Такъв беше смисълът, който вложих. Даваш ми възможност да мисля за нещо друго.

Взето в най-широкия си смисъл, казаното от нея представляваше откровение. Очите на Дерек отразяваха това откровение, но той не каза нищо.

Сабрина се замисли върху това, дали не беше отишла прекалено далече. Знаеше, че се показва малко глупава, малко недалновидна и повече от малко непочтена към Дерек. За да прикрие грешките си, тя заговори бързо с може би малко повече дух, отколкото беше характерно за нея.

— Напоследък целият ми свят се върти около Ники. Станах много досадна и еднопосочна. Ти не си единственият човек, който се чувства затворен, нали разбираш. Може би става дума за нещастие, което търси компания.

— Твоят затвор има врати. Можеш да излезеш по всяко време.

Това са думи на някой, който никога не е бил майка.

Той не разполагаше с подходящо възражение и затова можеше само да каже с неудоволствие:

— Наистина.

— И също така е истина, че се отпускаш повече, когато говоря за Ники. Аз съм видяла това, Дерек. Преди шест седмици… днес… ти слушаш за моите проблеми и за няколко минути забравяш твоите собствени. Моите са за теб едно разсейване. Защо твоите да не бъдат разсейване за мен?

— Може би защото не искам да говоря за тях.

— О! — сега беше неин ред да се изпъне върху стола. — Много добре — тя го погледна и бързо отмести погледа си. Студът се беше върнал и тя не искаше да забележи това. Дерек отново беше престъпникът. Затворникът. Убиецът. Лицето му беше твърдо като гранит, изразът почти толкова стоманен, колкото решетките, през които беше преминала, за да го види.

Мълчаливата пауза се удължи. Тя мислеше за студената стомана. Дали затворниците я внасят със себе си, или тя беше нещо, което те прихващаха от решетките и замразяваха всичко наоколо?

Окото й долови някакво раздвижване, но то не беше от Дерек. Той седеше на стола си, загледан в прозореца, като й предлагаше строго изрязания си профил и видът му беше такъв, като че ли Микеланджело му беше казал да не диша. Движението беше на един от другите посетители, които си тръгваше. Сабрина се попита дали и тя не трябва да направи същото. Ако Дерек не искаше да говори, ако беше уморен от бъбренето й, ако изведнъж решеше след всичко, че работата следобед в четвъртък е за предпочитане пред нейната компания…

— Разликата между затворите със строга и обикновена охрана — започна той безстрастно — е в степента. Железните пръчки са по-дебели, ключалките по-шумни, проверките по-чести, привилегиите по-малко. Ако този беше затвор със строга охрана, ние щяхме да бъдем отделени един от друг със стена от гъста телена мрежа.

Сабрина не можеше да разбере защо той беше променил отношението си към говоренето, но тя имаше чувството като че ли й беше направена отстъпка. Тя все още не беше готова да тръгне.

— Тогава атмосферата трябва да е много потискаща.

Той се замисли, преди да отговори, и накрая каза:

— И да, и не.

Тя зачака. Когато той не обясни подробно, тя предложи:

— Започни с да.

Дерек я гледаше и видимо се затрудняваше. Искаше да говори, но мълчеше. Искаше да сподели, но не предприемаше нищо. Краката му опипваха пода и потрепваха в ритъма на енергията, която търсеше освобождаване.

— Съвсем ясно е защо е по-потискащо при затворите със строга охрана — започна той с известна трудност. — По-малко свобода, по-малко избор. Всеки час е програмиран. Проверките са по-дразнещи. Свижданията по-ограничени. Правата по-малко и по-нарядко.

Той спря за малко, за да си поеме дъх. Кутията на Пандора се беше отворила, злините се сипеха от нея. Сабрина беше убедена, че споделянето е здравословно и все пак не можеше да не почувства, че в неговото осъществяване се съдържаше нещо от едно предизвикателно. Искате да чуеш, госпожо — е, добре, чувай!

— При строгия режим природата на звяра е различна. Затворниците там са прекарали по-дълго време зад решетките. Често те са извършили по-сериозни престъпления. По-груби. Средната присъда е по-дълга. Безнадеждността, отчаянието са по-големи, ако това е възможно — погледът му стана по-отчужден. Дали беше запланувал това, или не, но той се изплъзваше надолу по черния тунел, който беше оформил опитът му за последните месеци — не съществува доверие. Терорът вилнее неограничено. Затворниците се страхуват един от друг, тъмничарите се страхуват от затворниците. Това е нещо, което почти може да се подуши и вкуси, и опипа. Като омразата — адамовата му ябълка потрепери: — Като фанатизма. Или потиснатото желание за разрушение.

Сабрина можеше да види всичко това на лицето му. Под смръщените му вежди очите му се виждаха черни като смола. Лека пот блестеше по кожата му, също като злина, която е изплувала от него заедно с разлива на думите. Напрежението личеше навсякъде. Ноздрите му се разширяваха при всяко вдишване. Отвращение разкривяваше устните му.

Той беше там. Той беше в това. Той живееше със страха и омразата, с фанатизма и насилието, потиснато или не, защото нямаше избор. Намираше се в един ужасяващ свят, а тъй като му се налагаше да търпи, за да оцелее, той беше един от тях. Чужденец.

Сабрина не искаше това. Тя познаваше предишния Дерек, този, който беше спокоен, инициативен, способен на състрадание. Вярваше, че той все още съществува, макар и временно скрит под дълбока сянка. И така, тя настоя:

— И не?

Той премигна. Рамото му извърши нервно движение. Той се отдръпна назад явно объркан.

— Втората половина на де и не — обясни тя внимателно. — В какво отношение атмосферата тук е също толкова лоша?

Той хапеше устни, докато се овладее.

— Психологически. Чувството за безпомощност и зависимост, и безсилие. Всичко това е налице, накъдето и да се обърнеш. Строг режим… обикновен… — няма разлика.

— Мисля си — каза тя, — че тези неща може да са по-лоши за теб, отколкото за някои други.

Мрачният му поглед попита: Как така?

— Контрастът между един начин на живот и друг. Не те виждам като човек, който е вечно безпомощен. Изведнъж да се почувстваш така…

— Това е вбесяващо. Но дали моят бяс е по-малък от този на човека, който винаги е бил безпомощен, и сега е даже още по-безпомощен? Вземи като пример този, който е вътре за въоръжен грабеж. Това е третата му присъда. Защо продължава да обира банки? Той няма работа, няма пари, чувства се безпомощен и затова мечтае. Обира банки, за да материализира тези мечти. Той обира банки с пистолет в ръка заради чувството на сила, което получава по този начин. После той свършва тук, където е даже по-безпомощен отпреди. Включва телевизора в залата за почивка или отваря вестник и вижда как живеят богатите и прочутите. И ти мислиш, че той не изпитва бяс? Или младежът, който краде коли. Прави го непрекъснато. Защо? За да може да се носи по пътищата абсолютно свободен, на своя глава, независим, големият човек и мощната му машина. Полицията го задържала за това, че не е спрял на знак Стоп. На двадесет и две години, а излежава четвърта присъда и така свършва тук. Сбогом, свобода! Сбогом, независимост! Сбогом, парад на победата!

До този момент той се изпълваше с благороден гняв, но въздухът изведнъж напусна балона му. Той се отпусна на стола, скръсти ръце пред гърдите си и се загледа намръщено в пода. После погледът му за момент докосна Сабрина и накрая се спря задълго закотвен към прозореца.

Тя го почака една минута. Когато от негова страна не последва движение, попита:

— Няма ли да говорим повече?

Той поклати глава.

— Имаш много за казване. Ако можеш да го напишеш…

Той поклати глава.

— А защо не?

— Не е за мен.

Тя се нацупи и кимна.

— Аха. Разбира се. Неграмотният журналист.

— Не неграмотен. Мога да чета.

— Но не да пишеш. Аха.

— Истина е. Имах идеи. Вземах интервюта. Можех да стоя пред камерата и да говоря един час, но не можех да пиша.

— Страдаш от дислексия?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Няма такова нещо.

— Оплакваш ли се от някакъв друг дефект?

— Не, Сабрина.

— Но тогава защо не можеш да пишеш? Нищо не разбирам. След като имаш идеи, необходимо е само да вземеш лист и молив или да седнеш зад пишещата машина и да се заловиш за работа.

Той отмести намръщения си поглед от злочестия прозорец и го насочи върху нея.

— Животът не е само черно и бяло. Той не е навързан в спретнати малки пакети с табелки отпред относно съдържанието им. Откъде, по дяволите, да знам, защо не мога да пиша? Ти знаеш ли какво пречи на сина ти?

Това беше грешка. Той съжали за казаното в същия момент, след като видя как лицето й се помрачи. Като изруга безшумно, той пристъпи напред, притискайки лакти върху бедрата си и челото си върху ръцете си. С наведена по този начин глава можеше да бъде много наблизо, без да среща погледа й.

— Съжалявам, Сабрина. Но ти ме предизвикваш. Малко съм напрегнат.

Тя искаше да го докосне, искаше да погали косата му и да му каже, че не е станало нищо лошо, че може да бъде напрегнат с нея и че тя не би протестирала, стига само той да не бъде тъжен, замислен и гневен. Но се страхуваше от допира. Беше опасно. Миналия път нямаше желание да се отдръпне.

— Предполагам — каза той, все още, без да я гледа, — че ми липсва търпение, за да пиша. Като дете не можех да седя дълго на едно място и чувствам горчив вкус в устата си, когато си спомня за мерките, които бяха предприемани срещу мен. За повечето други неща имам търпение. Само не когато трябва да пиша. Затова съобщавах мислите си на моите помощници и те ги записваха и ги изглаждаха — той й отправи бърз поглед покрай ръката си. — Не мога да пиша за това място.

— Не можеш ли?

Той свали ръка от главата си и притисна пръсти между колената си.

— Ако искаш да пишеш за обирачи на банки и крадци на коли, добре си дошла.

Тя направи необходимото да улесни процедурата.

— Искам да пиша за теб.

Той поклати глава.

— Защо не?

— Защото казвам Не.

— Но защо? — попита тя, а след това продължи по-меко: — Същите хора, които са те гледали седмици наред, биха прочели твоя репортаж без колебание. Те, те познават. Ще искат да прочетат за нещата, които си видял и изпитал.

— От това ми става лошо.

— Хайде, Дерек! Ако ти беше на работа в Аутсайд Инсайт, а някой друг беше тук на твое място, ти би направил репортаж за него.

— Това е друго.

— Как така?

— Става въпрос за мен.

— Прави каквото казвам, но не каквото правя?

— Нещо такова.

— Ще излезе голяма книга.

— Съжалявам.

— Ще бъде отдушник. Би могъл да изложиш, нещата от твоя гледна точка. Винаги се прави така. Колсън постъпи така, Дийн също…

— Аз не съм Колсън, нито Дийн — изръмжа тихо Дерек. — Те знаеха съвсем точно какво правят, когато го направиха, и получиха това, което заслужават. Възползваха се и от изменението на закона. Но на мен не ми трябват такива пари…

— Нито на мен. Но помисли за удовлетворението, което ще получиш…

— Не!

— Така ще имаш нещо, с което да запълниш времето.

— Не ми трябва нищо, с което да запълня времето. Все още ми остава да броя цяла стена от дупки.

— Дупки?

— Този, който е бил преди мен в килията, е хвърлял стрелички. Едната стена има шестстотин осемдесет и седем дупки, другата има осемстотин деветдесет и осем. Само си помисли каква енергия е била изразходвана.

— Следя те много внимателно — каза тя, като устните й се присвиха без ентусиазъм, но в следващия мит тази гримаса вече липсваше и тонът й стана настойчив. — Аз бих могла да направя това, Дерек. Бих могла да напиша твоята история и да го направя с вкус. Биографията е моята специалност.

— Нямаш време да пишеш.

— Знам.

— Тогава защо го предлагаш?

— Защото ми се струва разумно.

— Но ако нямаш време…

— Ще го намеря!

Главите им бяха близо една до друга, раменете им почти се докосваха. Той вдиша лекия аромат на жасмин, който се носеше около нея. Очите й бяха широко отворени и в тях се четеше нещо повече от намек на отчаяние. Това беше един от случаите, когато той чувстваше, че се владее.

Пое ръката й и заговори с глас, който беше тих, почти нежен:

— Когато разговарях с теб у вас, ти каза, че не пишеш, защото не ти остава психическа енергия, след като се занимаваш с Ники по цял ден. Това променило ли се е?

— Не. Но трябва да се промени скоро.

Той огледа внимателно лицето й.

— Оттук продължаваш за Върмонт?

Тя кимна.

— Това ли е мястото за Ники?

— Предполагам, че да. Ще бъда на вечеря с директора. Ще говоря с повечето от персонала утре.

— Не трябва ли мъжът ти да е там?

Тя се изсмя високо и тъжно.

— Да.

— Но няма да отиде. Няма да му е приятно.

— Точно така.

— Той е глупак.

Тя изправи глава и повдигна рамене, но съвсем не се чувстваше равнодушна към фактите. Изведнъж й се доплака.

— Трябва да вървя — прошепна тя.

— Знам — отговори той също шепнешком.

— Бих искала да мога да остана по-дълго…

Той сложи пръст на устните й.

— Шшт — пръстът се раздвижи, така леко, че в началото помисли, че така й се е сторило. Горна устна… лека извивка… леко притискане… долна устна… бавно кръгче, оставящо след себе си искри. Отново движение в кръг. Устните й се размекнаха, раздалечени при краткотрайно вдишване и вече не можеше да става дума за това, че така й се е сторило. Искрите се насочиха навътре в нея и започнаха да се вият в спирали, в подобни бавни кръгове в гърдите й. Този път дъхът, който тя пое, се разтрепери.

— Така искам да те целуна, че почти усещам вкуса, на целувката — прошепна той. Очите му бяха черни като въглени, но въгленът димеше и разпращаше по лицето му слабо просветващи огънчета.

— Недей — прошепна тя с тревога, като едновременно с това обви пръсти около китката му, но без да отблъсне ръката му. Тя само я държеше, продължаваше да я държи.

— Искам.

— Но аз съм омъжена.

Той приближи и другата си ръка до лицето й и започна да наблюдава как връхчетата на пръстите му проследяват веждите й, а след това и скулите й.

— Женените хора целуват и други хора, освен съпрузите си.

— Не по начина, по който искаш да ме целунеш — прошепна тя с полузамъглено съзнание, а след това продължи бързо със същия дъх: — Трябва да тръгвам.

— Ще дойдеш пак.

— Не знам.

Той продължаваше да държи лицето й.

— Скоро.

— Не знам.

Палците му бавно преминаваха върху бузите й.

— Трябва.

— Не е разумно.

— Все пак направи го.

— Дерек, не мога да мисля.

— Тогава слушай — заповяда той с плътен глас, груб и достатъчно интимен, който я накара да почувства вибрации в гръбначния си стълб. Той продължаваше да държи лицето и в плен, но ръцете му не бяха окови. — Скоро ще станем. Аз ще те прегърна и ще те притисна към себе си.

— Не…

— Искам да те почувствам, ако ще и само за една минута.

— Дерек…

Но той вече се изправяше, а тялото й последва неговото, така, като че ли навикът беше от години. Ръцете му я обхванаха, после я стегнаха и тя почувства как дланите му се плъзгат по гърба й. Той я притискаше съвсем близо до себе си и поглъщаше, с наслада цялата — от главата до петите.

Едно топло тяло. Един удар на сърцето. При всичките си недостатъци Ники Стоун действително разбираше от някои неща.

Дерек чу бързото дишане на Сабрина, задушения стон. Той погълна в себе си бързия ритъм на сърцето й и безплътните трепети, които се извиха във волтова дъга помежду им. Прошепна името й, но то се загуби в гъстотата на косата й.

— Дерек?

— Не говори.

— Страх ме е.

— Шшт.

— Животът ми е такава бъркотия.

— И моят. Мога ли да те целуна?

— Не.

— Трябват ми устните ти, Сабрина.

Тя сгуши главата си ниско, но устните, които му трябваха, бяха разтворени, те се заравяха в отворената му яка. Тялото му изглеждаше твърдо, той беше твърд на вкус, имаше мирис на мъж и тя загуби представа за времето.

— Ще дойдеш ли следващата седмица?

Тя поклати глава, а устните й одраскаха откритата плът на гърдите му.

— По-следващата седмица?

— Не знам — се чу заглушеният й отговор.

— Ще помисля дали да ти разреша да напишеш книгата си.

Тя замръзна неподвижно, а след малко изправи главата си.

— Ще помислиш?

— Наистина ще помисля. Но не ти обещавам нищо.

Сърцето й биеше лудо. Тя чувстваше всяка частица от тялото му, от силата, която се таеше в очакване под мускулите му, чувстваше топлината, която можеше да я погълне след минута. Тя беше омъжена жена. Имаше болно дете в ръцете си. Трябваше да се обърне и да побегне, без да обръща поглед назад.

— След три седмици — прошепна тя. — Ще се опитам — после се отскубна от ръцете му и бързо се отправи към изхода.