Барбара Делински
Обричане (13)

2.

Взаимно си помагаха при обличането — не като настройване за още секс, а защото искаха да се докосват. Трябваше им уверението, че другият присъства, че другият е свободен, че другият е обичан.

Ръцете на Сабрина пробягваха по стегнатите бедра на Дерек, докато му оправяше колана. Пръстите му се плъзгаха над нежната й плът, докато закопчаваше блузата й. Тя се държеше за раменете му, за да пази равновесие, докато той й помагаше да влезе в джинсите си. И заедно със Сабрина, която преди всичко имаше грижата да му даде част от топлината си, извършиха маневрата по навличането на ризата му над главата.

— Това съвсем не е необходимо — каза той, като усмихнато поклати глава. Тя държеше маратонките му под едната си ръка. — Веднага отиваме в банята.

— Но ще трябва да изминем пътя дотам, а навън е студено.

Той я погледна със съмнение.

— Тогава го приеми така — каза тя отстъпчиво. — Човек не знае какъв звяр може да изскочи от гората.

Дерек не искаше да го приеме така. Много пъти му беше минавало през ума, че ако Гриър все още се интересува от него, последното нещо, което трябва да направи, е да дойде при Сабрина. Но той се държеше като егоист. Нуждаеше се от нея. Не беше забелязал да е следен в Ню Йорк и знаеше, че не е бил следен по пътя на север. Както виждаше положението, пред него стоеше избор: той можеше или да прекарва всеки час в поглеждане над рамото си, или можеше да се отпусне и просто да си държи очите и ушите отворени-.

Но точно сега очите и ушите му и всичките му други сетива се устремяваха към Сабрина. Като я притисна близо до себе си, той я поведе навън от хамбара. Въздухът действително се оказа по-хладен, отколкото когато той беше дошъл, и макар че следобедът беше едва в средата си, слънцето се накланяше към хоризонта.

Тя сви силно ръката си около кръста му и наклони главата си към него.

— Толкова се радвам, че си тук…

Двадесет минути по-късно тя повтори тези думи. Дерек стоеше наведен над ваната и регулираше температурата на водата. Тя беше мушнала ръцете си под ризата му и милваше гърба му.

Доволен от състоянието на водата, той се обърна, седна на широкия ръб на ваната и измъкна ризата си. После придърпа Сабрина и я настани изправена между краката му. Ръцете му се прокраднаха под ризата й. Но не отидоха по-далече от талията й, защото вниманието му беше неочаквано отклонено. Не можеше да не забележи особената светлина в очите й.

Сабрина се съсредоточаваше върху гръдния му кош, видът й подсказваше, че никога не беше виждала нещо толкова прекрасно. Тя прокара леко ръцете си около широката заобленост на раменете му, продължи над мускулите, които оформяха горната част на гърдите му, и ги плъзна по топлата твърда плът до мястото, където започваха панталоните му, после ги издърпа обратно нагоре по тясната мека и тъмна ивица, която разделяше на две гърдите му. Там, където линията се разширяваше, пръстите й продължиха разделени, докато дланите й покриха две малки твърди зърна.

Сега беше отклонено вниманието на Сабрина, защото дори най-лекият натиск на ръцете на Дерек я тласкаше към него, а устните му вече се разтваряха върху гърдата й. Преградата, която представляваше ризата й, усилваше чувството, когато лекият допир на езика му втвърдяваше зърното й. Тя подпря ръце на раменете му и затвори очи от удоволствие.

Той продължи няколко минути. Но когато и двете зърна бяха издути, а дишането й ставаше по-малко равномерно, той я отдръпна от себе си и каза пресипнало:

— Водата е готова.

Докато разбере какво й се казва, трябваше да мине цяла минута, изпълнена от наслада, която не бързаше да си отиде. Тя отвори очи, за да му отправи умолителен поглед, на който той отговори с нежна целувка. За да изкупи вината си, й помогна да се съблече.

След секунди тя се беше настанила в извивката на рамото му в топлата раздвижена вода. Издаде лека въздишка на доволство, но като не се смяташе това, никой от двамата не говореше. Те просто се предадоха на топлината и предоставиха на водата да масажира преплетените им крайници.

— Сабрина? — наруши мълчанието Дерек след малко.

— Ммм?

— Как е Ники?

В началото тя не отговори. После, с тъжна въздишка този път, повдигна едното си рамо.

— Някаква промяна?

Тя поклати глава.

— Не искаш да говориш за това?

— Не сега. Причинява ми болка. Точно сега не искам да изпитвам мъка.

— Решението ти беше правилно.

— Но все пак боли.

Той я придърпа малко по-близо до себе си, предлагайки й по такъв начин, доколкото може, някаква мълчалива утеха. След няколко минути каза:

— Мисля, че си свършила голяма работа с тази къща.

Тя притисна носа си към гърдите му.

— Казваш го, за да се почувствам по-добре.

— Сигурна ли си?

— Не знам. За това ли го казваш?

— Не. Наистина ми харесва.

— Наистина ли? — попита тя предпазливо.

— Ъхъ — и той го мислеше. Вътрешността на къщата беше семпла, с гипсирани стени и излъскани дървени подове, изглеждаше топла с малките килимчета и художествените предмети.

— Нямам много мебели.

— Имаш каквото ти трябва — диван и столове във всекидневната, легло в спалнята, няколко шкафа и бюра — той направи пауза, след това се опита да изглежда небрежен, когато додаде: — И завършена гостна стая. Защо гостната е най-добре уредената стая в къщата?

В опита му да изглежда небрежен тя долови нещо, което я накара да задържи усмивката си.

— Тревожи ли те нещо?

Той си помисли дали да не отрече, но колебанието му продължи само миг.

— Да — кимна мрачно. — Не съм чакал толкова много време, само за да спя в спалня за гости.

Тя загреба вода и я захвърли върху него.

— Няма защо да се тревожиш. Тя е за гостите ми.

— Не съм ли гост?

— Не.

— Какъв съм?

Усмивката й беше нежна, свенлива, невинна.

— Любим.

Отговорът й му хареса не по-малко отколкото нейната нежност, свенливост, невинност. Промушвайки едната си ръка под коленете й, той я настани върху скута си. Ръката му обхвана главата й, целуна я, след това попита:

— И така, защо гостната стая е напълно готова?

— Защото брат ми започна да ме посещава.

— Как така?

— Самата аз не мога да разбера — каза. — Изглежда, че му липсва усещането за семейство след всичките тези години.

— Но той е с родителите ти. Живее много по-близо до тях, отколкото до теб.

— Не е същото. Тук има нещо. Не съм сигурна, че мога да обясня, но той харесва това място. Не прави кой знае какво, само седи и мисли и ме разпитва какво съм мислила и чувствала, докато сме растели.

— А ти какво му казваш?

— Това, че съм искала семейството ми да е като другите семейства. Че съм искала всеки да бъде внимателен и сърдечен.

— Все още го искаш.

Тя се поколеба за миг и призна, че това е така с кимване.

— Казваш ли му го?

— Казвала съм му го.

— Какво казва той?

— Че не се различавам от него или от мама, или от татко. Но те са толкова самотни, Дерек. Всеки един от тях посвоему.

— Ти също — изрече Дерек много нежно.

Тя задържа погледа му известно време, после затвори очи и се притисна в него. Не се чувстваше самотна. Когато Дерек беше с нея, тя имаше чувството, че отново може да мечтае. Знаеше, че това е илюзия, че той има планове за живота си и че някои от тях я плашеха, но тя чувстваше, че си е спечелила една-две илюзии.

— Обичам те — прошепна той.

— Искам го — прошепна тя в отговор.

Той повдигна брадичката й, целуна я така, че нямаше място за съмнение за неговата искреност и докато целувката траеше, ръцете му намериха тялото й и заработиха с нежния пулс на водата. Но удоволствието не беше само нейно. Беше и на Дерек. Начинът, по който тя въздишаше, когато той галеше гърдите й, мъничкия стон, който се изтръгна от нея, когато той очерта контура на задничето й, малките котешки звуци, които тя издаваше, когато той стигаше до особената топлина между краката й — всичко това увеличаваше собствената му възбуда до такова ниво, че докато тя все още продължаваше да пулсира в оргазъм, той я повдигна над себе си и проникна дълбоко, достигайки до собственото си пълно удовлетворение.

Малко по-късно, когато телата им се бяха укротили, те излязоха, от ваната, завиха се в големи хавлиени чаршафи и залитнаха върху леглото на Сабрина, където захвърлиха хавлиите, мушнаха се под завивките и заспаха прегърнати.

Когато се събудиха, беше тъмно и много, късно за покупки. Но те не съжаляваха. Нямаха желание да се обличат и освен всичко, се оказа, че в къщата има някаква храна.

— Това е ужасно — реши тя, когато отвори едно пакетче суха супа.

Дерек вече беше изсипал предписаното количество мляко и вода в тигана.

— Не чак толкова ужасно — противопостави се той, вземайки пликчето от нея и добавяйки съдържанието му. — Аз обичам готовите супи. А освен това, щом си я купила, явно е, че си имала намерение самата ти да я изядеш, така че какво ужасно има, ако я опитам и аз?

— Защото заслужаваш нещо по-хубаво. И защото е трябвало да бъда подготвена.

Той постави тигана на печката, запали газта под него, после се обърна и сложи ръце на раменете й.

— Ако някой е виновен за нещо, това съм аз. Не ти съобщих кога ще дойда. Не ти казах дали ще дойда. Така че не си имала причина да се запасяваш.

— Мина ми през ум да купя храна, наистина си го помислих. Но най-напред кухнята не беше готова и после се страхувах.

— Страхуваше се?

— Страхувах се, че може да се окаже напразно.

Той завъртя палците си. Даже дебелият хавлиен плат на робата й не можеше да прикрие деликатната й конструкция. Тази деликатност беше част от това, което вдъхновяваше неговата нежност, когато той попита:

— Затова ли не си приготвила стая за Ники?

Тя преглътна от затруднение, но не отклони погледа си.

— Не. Исках да дойдеш и затова се поддадох на суеверие за подготовката. С Ники е по-друго. Не съм сигурна, че искам… — тя не успя да завърши. Мисълта беше прекалено жестока.

Но Дерек гледаше на това по друг начин.

— Не си сигурна дали искаш всичко това да започне отново. Разбираемо е, Сабрина. Нямаш основание да се срамуваш.

— Но той е мой син. Аз го обичам. Има случаи, когато се чувствам разкъсана на парчета, когато болката поради отсъствието му е равна на болката от това, че го имам. Мислех да обзаведа една стая за него. Даже си представях как ще го направя, след това си помислих за това, как ще виждам тази стая ден след ден и реших, че това не е по силите ми. Опитвам се… — тя преглътна отново, очите й се навлажняваха. — Опитвам се да не мисля за Ники прекалено много. Така не постигам нищо. Трябва животът ми да продължава.

Дерек я хвана под ръка и я задържа близо до себе си, докато разбъркваше супата.

— Би ли искала да имаш още едно дете?

— Не бих могла.

— Физически?

— Емоционално. Не мога да приема още една бременност, след като знам какво се случи.

Той се поколеба само минута, преди да каже:

— Аз не взех никаква предпазна мярка, Сабрина.

— Всичко е наред. Аз съм със спирала.

Той разбърка още малко супата, след това още малко. Накрая каза:

— Ако трябва да имаш второ дете, възможно е положението да е съвсем различно.

— Или същото.

— Лекарите ли казват това? — когато тя не отговори, той я подтикна: — Дадоха ли ти надежди, че това няма да се случи пак?

— Да.

— Какви?

— Много слаби — призна тя с отпаднал глас и веднага продължи бързо: — Но това не е важно. Даже ако шансът беше едно на милион, не бих рискувала.

Дерек се почувства натъжен. Той не само вярваше, че Сабрина е родена да бъде майка, но понякога я виждаше във въображението си как се грижи за неговото дете. Това бяха мимолетни образи. В миналото не се беше замислял много за възможността да има деца, а бъдещето му беше прекалено много неясно, за да се занимава с това сега. Но тези мимолетни образи му донесоха неочаквано чувство на спокойствие.

Сега, потънал в това спокойствие, той обърна за последен път внимание на супата. Стисна пръстите си около рамената на Сабрина и се отправи към хладилника.

 

 

Главният апартамент се намираше на приземния етаж в задната част на къщата. Фактически той се състоеше от три по-малки стаи, които бяха добавени по-късно след построяването на къщата, но Сабрина беше съборила стените и разкрила катедралния таван. Стаята гледаше към гората и се осветяваше от две големи капандури, през които при ясна нощ проникваше лунна светлина.

Тази нощ беше такава, но не това държеше Сабрина и Дерек будни. Причината беше, че си принадлежаха и че бяха заедно. Най-малкото движение на единия изпращаше трепети на другия. Имаше изненада, моментно безпокойство и после успокояване. Целувката водеше до докосване, което водеше до милувка, която често водеше до нещо по-огнено.

Понякога те просто лежаха прегърнати и разговаряха.

— Харесва ли ти да живееш тук? — попита той с тон, който подхождаше на тишината на нощта.

— Ъхъ. Опитвам се веднъж месечно да се връщам в Ню Йорк, но тук се чувствам по-добре.

— По-добре в какъв смисъл?

— По-малко напрежение. В Ню Йорк непрекъснато става нещо. Там се чувствам неадекватна.

— Това са глупости. Нямаш причина да се чувстваш неадекватна.

— Но се чувствам. Аз водя непродуктивен живот.

— Не бих нарекъл направеното от теб за тези два месеца по къщата непродуктивно.

— Разбираш какво искам да кажа. И така или иначе, животът тук е по-спокоен, отколкото в Ню Йорк. Така ми харесва.

— Не те смущава изолираността?

— Не се чувствам изолирана. Поне не повече, отколкото в Ню Йорк. Поддържам връзка по телефона с няколко приятелки, а понякога ме посещава Моора.

Той я ухапа закачливо по брадичката.

— Още една гостенка за гостната стая?

— Ммм. Тя иска да напиша твоята история. Непрекъснато я убеждавам, че се опитвам да ти въздействам, но че не мисля, че успявам — тя пое бързо дъх. — Дерек, защо искаш да знаеш за Лойд Балантайн?

— Шшт — прошепна той до ухото й. — Не сега.

— Тогава кога?

— По-късно.

 

 

На следващата сутрин — късно, късно сутринта — Дерек се открехна малко.

— Винаги съм искал това. Когато бях малък, закуската в леглото ми изглеждаше върха на лукса.

Придърпвайки чаршафа над гърдите си, Сабрина протегна ръка към една бисквита.

— Мога да се обзаложа, че си мечтал за нещо по-добро от бисквити с конфитюр.

— Почакай, имаме омлет със сирене.

— Ммм. Едно яйце и две резенчета сирене, а и по-голямата част от него е залепнала за чинията.

— Все пак това е някакъв лукс. В годините на детството ми не можех да поемам риска да изсипвам трохи върху чаршафите. Трохите викаха мравките, така казваше майка ми, и тъй като вече имахме много хлебарки…

— Ние имахме хлебарки на Пето авеню — каза Сабрина, като му подаваше бисквита, грижливо намазана с конфитюр. — Къде ги имахте?

— Не на Пето авеню, не даже в Ню Йорк — той схруска бисквитата наведнъж. — Живеехме в един малък град на около четиридесет минути от Филаделфия. Целият град страдаше от липса на достатъчна жилищна площ. Имахме едно малко място, състоящо се от две спални, което не си струваше парите, ако речеше човек да го направи годно за живеене, но къщата беше най-хубавата в квартала. Майка ми правеше каквото можеше, но баща ми обикновено прахосваше каквото спечелеше, преди да стигне до вкъщи.

— Какво работеше?

Облегнат на месинговата облегалка на леглото с увит около бедрата чаршаф, Дерек изведнъж беше обхванат от паника и желание да промени темата. Да спомене за заниманията на баща си, означаваше да се докосне до нечисти дела, а той не искаше да го прави. Чувстваше се безкрайно уютно в къщата на Сабрина. Чувстваше се добре със Сабрина. Тя го караше да чувства, че той заслужава това, което тя му предлагаше.

Но й дължеше истината.

— Баща ми беше мозъкът, който направляваше най-големите лихварски акули във Фили. Той уреждаше сделки и имаше грижата те да бъдат реализирани. Самият щеше да бъде богат човек, ако не беше страстта му към комара — намръщи се с поглед, насочен към гънките на чаршафа. — Майка ми страдаше. Тя беше принципна до такава степен, че изглеждаше вманиачена, докато баща ми нехаеше за нищо и си караше посвоему. Един Господ знае какво са намирали един в друг.

— Противоположностите се привличат?

— Работата беше там, че те не се привличаха.

— Трябва да са имали някаква допирна точка. Те са те създали.

Той изпухтя.

— Често съм мислил дали не е било изнасилване. Единствените звуци, които съм чувал от стаята на родителите ми нощем, бяха неприятни. Те се караха много.

— Той биеше ли я?

— Не. Не мисля, че би могъл. Тя беше висока почти колкото него и физически силна. Това знам добре — дообясни той по такъв начин, че Сабрина разбра, че той е изпитвал върху себе си ръката на майка си неведнъж. — Но баща ми беше по-друг. Той избягваше да си мърси ръцете. Когато трябваше да се изпращат съобщения, че изплащанията на заемите не стават навреме, той използваше други хора за мръсната работа.

— Тогава защо… — по средата на въпроса тя затвори устата си, но Дерек можеше лесно да проследи посоката на мислите й.

— Защо беше убит? Беше убит, защото реши да се простира не според чергата си. Или може би защото стана прекалено алчен. Или отчаяно смел. Беше лежал в затвора за съучастничество в убийство. Чувстваше се много потиснат и това не му харесваше. Реши, че може да подобри живота си, ако вземе за себе си по-голям пай от плащанията на длъжниците и че може да направи това без шефът му да знае — спря за момент и продължи отново, гласът му беше напрегнат. — Джоуи Падила делеше парите с него. Той беше момче за мръсна работа, бодигард. По някое време той помисли, че ще спечели повече, ако шпионира баща ми, отколкото ако бъде лоялен към него и вероятно беше прав. Парите са сила, а баща ми не можеше да задържа пари у себе си и беше готов да ги заложи веднага при първото надбягване.

— Но защо е трябвало да го убият?

— Да послужи като пример.

— Ти на колко години беше?

— Петнадесет.

— Знаеше ли всичко това тогава?

— О, да. В квартал като нашия малко неща могат да останат незабелязани и ако пропуснеш нещо, някой се погрижваше да те информира — в очите му личеше споменът за болката. — Не бях образцово дете. На хората им доставяше удоволствие да ми обясняват защо.

— Дерек?

— Ммм?

— Много често мислиш за Джоуи Падила, нали?

Дерек подритна сноп мокри листа. Той и Сабрина в следобеда се разхождаха из гората. Високи вечнозелени дървета ги пазеха от падащия ситен дъжд.

— Да, мисля за него.

— Колко по-голям беше той от тебе?

— Около осем години.

— Имаше ли семейство?

— Знам, че има жена и две деца.

— Имаше ли работа?

— Официално той беше механик. Неофициално се занимаваше с наркотици. И много пиеше.

— Какво е правел на паркинга през онази нощ? Защо тъкмо той ти се е обадил? Било ли е това случайно съвпадение?

Дерек я бутна с крак, беше му лесно, защото деляха едно наметало.

— Пълна си с въпроси.

— Веднъж в Паркързвил щеше да ми кажеш какво се е случило в онази нощ, но чух само голите факти.

— Тези голи факти са единствените факти. Останалото са предположения.

— Готова съм за предположения.

В продължение на няколко минути единственият шум, който се чуваше, беше ситненето на дъжда, който прокапваше от боровите иглички и килима от мокри листа в краката им. Тя се загледа в лицето на Дерек. Косата му лежеше като мокри пръчки на челото. Чертите му бяха напрегнати, погледът унесен.

— Нещата не се връзват — изрече той съвсем неочаквано. — В продължение на месеци след процеса седях в моята килия и си припомнях какво се беше случило в онази нощ. Оглеждах от всички страни всяка подробност, от всякакъв възможен ъгъл и само едно нещо беше ясно. Телефонното обаждане очевидно беше капан, защото Падила имаше намерение да ме убие. Той излезе от колата си, като държеше зареден пистолет. Ако намеренията му бяха почтени, нямаше да му трябва този пистолет. Аз не представлявах заплаха за него. Не знаех кой е.

— Той знаеше ли това?

— Бил е длъжен да го знае. Даде ми фалшиво име и нощта беше много тъмна, така че аз не можех да видя нищо. Затова се питах защо е искал да ме убие. Не можех да повярвам, че всичко това е имало нещо общо със случилото си между баща ми и него преди повече от двадесет и пет години. Издайникът беше той и ако някой е търсил отмъщение, това е трябвало да съм аз. Но аз не се стремях към отмъщение, никога не съм мислил за отмъщение. И нищо не говореше за това, че го преследвам и заплашвам. През всичките тези години не бях направил дори най-малката стъпка към него.

Стигнаха до останките от една каменна стена и седнаха един до друг. Едната ръка на Сабрина беше обвита около Дерек, а другата беше в джоба на панталоните му.

— В началото помислих, че вероятно има нещо общо репортажът за свидетелите, върху който работех. Това беше най-вероятното нещо. Но не можех да намеря звеното Падила. А имаше и други неща.

— Какви други неща?

— Неща, свързани с процеса. Отказаха ми пускане под гаранция. Дейвид си изпати здраво при подготовката на процеса. От изневиделица се появиха свидетели. Сигурен съм, сигурен, че Падила и аз бяхме сами на паркинга. Но изведнъж обвинението представи двама свидетели, съвсем млади, които вероятно са се чукали в колата си, когато ние сме се появили.

— Дейвид трябва да е научил нещо за тях.

— И още как. И откри, че досиетата им са кристалночисти. Ангажирахме частен детектив по случая и той научи, че хлапаците са били замесени в автомобилна катастрофа и че са осакатили някакъв търговски пътник, но свидетелят, който подхвърли на нашия детектив, че по време на катастрофата са били упоени от наркотици, отказа да свидетелства.

— Не можехте ли да го принудите?

— Щеше да лъже. Някой му беше повлиял. Изглеждаше, че хлапаците са получили чисто досие срещу лъжесвидетелство, само че ние не можахме да докажем нищо. Фактически това е цялата история с две думи. Не можахме да докажем нищо. Не можахме да докажем, че съдията, който ми отказа пускане под гаранция, е бил подкупен, или че този, който беше попречил на Дейвид, е бил подкупен, или че този, който председателстваше при процеса и леко удряше рамо на обвинението, беше подкупен. Не можахме да докажем нищо. Тогава започнах да разбирам, че имаме работа с някой много силен, а нямаше никой от подобен калибър, даже косвено въвлечен в съобщението на моя свидетел. Затова започнах да мисля за останалите неща, върху които бях работил по онова време. Допуснах, че някой е заплашен. Някой беше заплашен сериозно от това, което правя, и затова е искал да се отърве от мен и че някой е трябвало да бъде достатъчно силен, за да го извърши, без да бъде хванат.

Той замълча, дълбоко замислен.

— Кой, Дерек? — попита Сабрина много тихо. Дерек не отговори веднага и когато отговори, то не беше отговор на въпроса й. Мислите му следваха хронологията на събитията, и в съзнанието му оживяваха всички неприятности.

— Трябваше да се ровя в паметта си, защото всички мои файлове бяха в ателието. Няколко души помогнаха. Няколко други казаха, че искат да помогнат, но изведнъж загубиха интерес. Прехвърлих всички репортажи — не само тези, върху които работех тогава, но и другите отпреди три, шест месеца, година. Много от тях бяха си навлекли ожесточена критика, но шумът около тях беше приятен, към това се стремяхме, а никой от замесените хора нямаше такава сила — или куража — да предприеме нещо повече от вдигането на шум. Но съществуваше и случаят около Лойд Балантайн.

— Какво е това? — отвърна Сабрина с тон, в който се прокрадваше отчаяние. — Лойд Балантайн е бил от тези досадни хора, за когото може да се помисли, че е трябвало да води двойствен живот, за да посреща нуждите си… Това е така, нали, Дерек? Той е имал още едно лице.

Внезапното вълнение, което той забеляза по лицето й, повдигна духа му.

— Това беше моята теория — призна той. — Инцидентът, при който той стана жертва, беше прекалено много навреме. Нямаше причина за катастрофата. Той не караше бързо. Не пиеше. Не вземаше наркотици или някакви лекарства. Нито заспиваше зад волана. Станал посред нощ от леглото, което споделял с жена си качил се в колата си и се блъснал в една скала.

— Мислиш ли, че е било убийство?

— Не. Полицията се отнесе много сериозно, имайки предвид кой беше той. Не откриха нищо, което да говори за убийство.

— Тогава самоубийство. Забелязах, че тази дума се споменава от време на време в няколкото статии, които прочетох, но това винаги се изключваше като теория, неподплатена с нещо съществено. Балантайн не беше оставил писмо. Никой от хората, които го познаваха отблизо, не каза, че е бил депресиран, и не беше известно да е търсил психиатрична помощ — тя се поколеба. — Мислиш ли, че е било самоубийство?

— Да — каза Дерек, като я дръпна да стане и се отправи към къщата.

По-късно, опънат върху неговата страна край камината във всекидневната, той продължи:

— Около две години след смъртта на Балантайн получих анонимно писмо. Там се подхвърляше, че ако искам репортажът ми да надмине всички други, трябва да надникна в живота на Лойд Балантайн. Разбира се, не обръщах много внимание на такива писма, хората обикновено пишеха с идеи за репортажи и често намесваха собствени вендети, до които полицията отбягваше да се докосва. Но в това писмо имаше нещо по-различно. Може би самата му простота. Там нямаше подробности, нито имена, освен това на Балантайн. Освен това Балантайн беше съдия от Върховния съд и аз знаех, че ако мога да намеря нещо интересно в живота му — или смъртта му — ще имам репортаж, който ще затъмни всички други.

Използвайки краката си като опора, Сабрина отпусна ръката си върху бедрото му.

— Имаше ли нещо, което да подсказва кой може да го е изпратил?

— Носеше пощенското клеймо на Ню Йорк и беше написано на ръка, но почеркът правеше впечатление на умишлено изкривен. Нали разбираш, също като написано с лява ръка — Сабрина кимна в знак, че разбира и той продължи: — Показах го на графолог, но единственото, което той можа да каже, беше, че писмото е написано от жена. Нищо повече. Наистина нямах време да разследвам Балантайн, а и не можех да намеря оправдание за това, да насоча хората си към работа по нещо толкова мъгляво. Затова запазих писмото за по-други времена — той се протегна, за да стигне машата и да разбута горящите дървета — по-късно, след около осем месеца, пристигна второ писмо. Беше почти идентично на първото — същото пощенско клеймо, същият почерк, същото съдържание. Само че скоро след като го получих се случи така, че бях в един бар във Вашингтон заедно с един известен тамошен адвокат. Той беше пийнал малко повече и правеше някакви твърде неблагоразумни изявления относно някакъв процес, който той току-що бил приключил, и кой знае защо аз подхвърлих името Балантайн. Той наостри уши.

— Балантайн наистина ли е имал скрит живот?

— Не се занимавахме с това, какво е правил извън съда, но според този адвокат Балантайн съвсем, не е бил такъв сериозен и улегнал мъж, за какъвто е искал да мине. Както се твърди, са му плащали добре за това, че е пускал решаващия глас при няколко критични случая. Човекът обърна особено внимание на самоубийството на Балантайн и отиде дотам, че каза, че Балантайн е оставил файлове с подробно изложени случаи на корупция.

— За какво му е трябвало това?

— За да може да злепостави, когото си иска от замесените в корупция.

— Но той самият би могъл да си навлече много неприятности, ако файловете бъдат намерени преди смъртта му.

— Може би е взел достатъчно мерки това да не стане. Или може би рискът си е заслужавал. Те са представлявали застрахователна полица. Сигурно оръжие за отмъщение. Съществуват всякакъв вид възможности за това, което е ставало, включително изнудване.

— Някой виждал ли е файловете?

Дерек поклати глава.

— Не че бих приел думите на някакъв полупиян адвокат за евангелска истина, но в светлината на писмата, които бях получил, имаше нещо, което трябваше да взема под внимание.

— Невероятно — промълви Сабрина. — А най-невероятното е, че нищо не излезе на бял свят. Нито една от трите книги, които прочетох, не издаваше с нещо, че е бил корумпиран.

— Може и да не е бил. Но от гледна точка на един разследващ репортер мисълта беше интригуваща.

— Дали нещо като това не е работа на правосъдието?

— Разбира се. Отидох при един приятел в департамента и го попитах. Помислих, че може би в департамента вече са разследвали и не са открили нищо. Но разследване не е имало. Приятелят ми каза, съвсем случайно, докато го обърквах с въпросите си, че е имало слухове, засягащи Балантайн, но той твърдеше, че това е всичко.

— Беше ли чувал за съществуването на файлове?

— Не.

— Не прояви ли любопитство, след като ти спомена за тях?

— Шегуваш ли се? Би трябвало да познаваш малко по-добре правителствените служители, Сабрина. Като правило те се стремят да стоят надалеч от всякакви опасности. О, има и изключения, но когато става дума за политическа корупция — или за корупция в съдебната система в този случай — те настръхват. Да се посочи с пръст някой, даже ако той е виновен колкото си иска, би означавало край на кариерата на сочещия с пръст.

— И кариерата на един разследващ репортер? — попита Сабрина.

Дерек се усмихна горчиво, преди да се върне към разказа си.

— Посетих Ноел Гриър. Моят шеф. Основател и председател на борда на телевизионната мрежа.

— Чувала съм за него.

— Добре. И така, познавах този човек и нека ти кажа, че това не беше удоволствие. Имахме неприятности един с друг от самото начало. Той не ме харесваше и аз не харесвах него.

— Но той те е наел.

— Да. Символичният бунтар. Бях си спечелил славата на човек, който се занимава с деликатни истории и задава неудобни въпроси — той пое дъх, при което ноздрите му се разшириха. — Гриър е ултраконсервативен. Но е хитър и отракан. И няма равен на себе си като позьор. Знаеше, че мрежата му е известна с пристрастието си към десницата при излагането на новините и той не смяташе да променя това. То му харесваше. Той го беше оформил. Екипът му отразяваше новините в светлина, която отговаряше на собствената му идеология — а тъкмо това искаше да чуят американците. Но знаеше, че е наближило време за допълнителна доза правдоподобност, а най-простият начин да постигне това беше да наеме някой като мен. И аз поех работата. Приех я, като знаех много добре защо ми я предлага, но мислех, че символичен бунтар е по-добре, отколкото въобще никакъв бунтар.

След като сам беше изслушал разказа си, той изпухтя.

— Но, по дяволите, кого заблуждавам? Приех работата заради самия себе си. Знаех, че ще имам под ръка по-добри източници, По-добра финансова обезпеченост, по-добри възможности за изява. Казвах си, че това, към което се стремя, е възможността за творческа работа, но всъщност ме привличаше положението. Щях да се радвам на повече власт и уважение — не в рамките на мрежата, но вън от нея — и аз държах на това.

Огънят в камината пращеше приятно. Отраженията танцуваха наоколо и изглеждаха зловещи само поради мислите на двамата наблюдаващи.

— Мога да разбера защо тези две неща са били важни за теб — промълви Сабрина. И наистина можеше, като имаше предвид това, което й беше разказал за детството си. — Но не беше ли истина и това, че с това положение си щял да имаш повече творческа свобода? Или Гриър те е ограничавал?

— В началото не беше много лошо. Той даде ясно да се разбере, че иска всички мои планове да бъдат одобрявани от мрежата, преди да бъде похарчен дори един цент, но това одобряване обикновено не закъсняваше. Имах повече неприятности — и те се увеличаваха от ден на ден — със самите репортажи. Не знам дали Гриър мислеше, че ще избирам провокационни теми и след това ще подхождам към тях като мекотело, но имахме някои и други доста разгорещени спорове за това, какво трябва ли не трябва да се спаси от гилотината на цензурата.

— Ти работеше пряко с Гриър?

— Официално не, но когато стана очевидно, че подчинените му не правеха почти нищо без негово участие, прахосването на време ми опротивя и аз отидох направо при висшата инстанция.

— Отишъл си при него във връзка със случая Балантайн?

Въпреки че ъгълчетата на устните на Дерек се обърнаха надолу, беше ясно, че отговорът му е да.

— Всичко, с което разполагах, бяха две писма и нещо, подхвърлено от един солиден вашингтонски адвокат, но исках да намеря някой, който да се занимае с това, просто за да видя какво ще открие.

— Какво каза Гриър?

— Той направо откачи. Беше побеснял за това, че даже ми е минало през ум да подхвърля на съмнение почтеността на един съдия от Върховния съд на Съединените щати. Реакцията му не беше изненадваща, предвид политическите му симпатии, но изненадваща беше силата й. В миналото ми се беше случвало почти да настъпя по крака някой политик и Гриър ме беше предупредил да стоя малко по-настрана, но не и по този начин. Той прекали. И това още повече засили любопитството ми. Предположих, че знаеше нещо, което или искаше аз да не науча, или светът да не научи, а аз бях достатъчно бунтовник и не можех да не се заема с това. За съжаление не стигнах много далеч. Едва бях започнал разследването — жертвайки собственото си време, защото нямах намерение да нарушавам договора, поне не в този пункт, — когато бях арестуван за убийство. Тъй като ми беше отказано пускане под гаранция, разследването ми стигна дотук.

Докато лежеше подпрян на лакът, загледан в пламъците, той се успокои забележимо. Профилът му привлече вниманието на Сабрина и тя се загледа в него с все по-нарастваща тревога. Гневът, който беше променил чертите на лицето му, й напомняше за най-ранните й посещения в Паркързвил, когато тя се питаше дали гневът е оставил нещо от топлината му. Сега знаеше, че беше — и тогава, и сега, и знаеше също, че тази топлина й е скъпа, и я болеше още повече, като виждаше този гняв.

— Съществува ли връзка между Гриър и Балантайн? — попита тя, след като реши, че колкото по-скоро това се изясни, толкова по-бързо ще мине гневът му.

— Не знам.

— Но мислиш, че има.

— Да — тя почака, но той не се впусна в подробности.

— Какъв вид връзка? — попита тя много внимателно.

— Тези негови накланящи везните гласувания. Едно или повече трябва да бъдат свързани с Гриър.

— Тогава Гриър му е платил?

— По един или друг начин. Не е задължително да е било в зелени гущери, но все някак — той пое шумно въздух, след това го издиша заедно с най-лошата част от напрежението, което чувстваше. Решителността му оставаше непроменена. — Ще открия! Сабрина. Ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Сабрина не зададе повече въпроси, защото отговорите я караха да се чувства неудобно. Но тази вечер той предостави тези отговори. Пиеха вино, седяха с кръстосани крака един срещу друг на пода в остъклената стая, която, след като се боядисаше и мебелираше, щеше да представлява разположен на втория етаж солариум, когато той неочаквано трепна и продължи да говори, като че ли до този момент не беше имало никакво прекъсване.

— Вероятно мислиш, че съм объркан, че нямам доказателство, за каквато и да е връзка между Балантайн и Гриър, но, повярвай ми, Сабрина, сигурен съм. Когато споменах името Балантайн, в лицето на Гриър се появи особен израз. Всеизвестна истина е, че Гриър имаше важни интереси в някои антитръстови процеси, които бяха стигнали преди време до Върховния съд. А Ноел Гриър е от малкото хора, които имат такава сила, която би могла да ме сложи зад решетките толкова бързо и сигурно. Ръцете му са дълги и невероятно силни. Той можеше да направи това.

Сабрина се загледа в чашата си. Нейният ръб отразяваше колебливата светлина на свещта, която гореше в свещника помежду им.

— Мислиш ли, че съм объркан? — попита Дерек.

Тя искаше да му каже, че не е, да го подкрепи на всяка цена, но той очакваше от нея откровеност, а нейното откровено мнение беше, че сценарият, очертан от него, съдържаше места, открити за съмнение.

— Не познавам Гриър, но намирам за невероятно, че някой човек, който и да е той, би могъл да има толкова голяма сила — не че не би могъл да я има като такава, но че би могъл да злоупотреби с нея по този начин.

— Гриър е стара пушка в злоупотребите с властта и даже може да предава частни уроци по корупция. Мрежата в основата си представлява диктатура. Така иска Гриър. Той иска да командва всичко.

— Но… — тя вдигна рамене, за да си помогне при намирането на думи, които да изразят скептицизма й, без да обиди Дерек. — Но как може той да излезе сух от водата? Ти казваш, че е бил въвлечен в някаква голяма конспирация — не само що се отнася до отношенията му с Балантайн, но и във връзка с версията за извършеното от теб убийство.

— О, аз извърших убийство, и още как — каза Дерек с отвращение.

— Извършил си го при самозащита и вероятно са щели да те освободят от всякакви обвинения, ако не са били свидетелите, които са казали, че си съборил Падила и си можел да отстраниш пистолета, но вместо това си решил да го застреляш. Как е можел Гриър да подкупи тези свидетели, да подкупи съдиите по-късно, даже, доколкото ни е известно, да подкупи служителите в затвора, за да направят живота ти тежък — и да няма нито един, който да каже какво е направил?

Дерек приближи чашата до устните си и изпи съдържанието й на един дъх. Сабрина имаше право на скептицизъм, предполагаше той, и не можеше да очаква повече от останалия свят, освен ако не изкараше наяве тези файлове.

— Гриър има метод. Не е уникален, но върши работа. Той почива върху теорията, че всеки човек има своята слабост и че единственото, което трябва да се направи, е да се открие тази слабост, след което човекът е негов.

— Дали не искаш да ми кажеш, че Гриър е разчитал на едно нищожество като Джоуи Падила?

— Точно това казвам. Нищожествата на този свят имат точно толкова какво да загубят, както и нищожествата, Сабрина. Не се заблуждавай да мислиш иначе. Веднъж го направи, когато се опита да ми внушиш, че имам повече какво да загубя като независимост и гордост, отколкото някой друг от пребиваващите в затвора, й аз ти казах, че грешиш — точно както ти го казвам и сега.

— Това не е…

— Джоуи Падила може за нас да е лайно, но на определено ниво животът му е имал смисъл и ако някой или нещо е застрашавал този смисъл, той би могъл да направи нещо, за да го защити.

Сабрина се чувстваше наказана.

— Съжалявам. Не исках да кажа, че…

— Жена му и децата — може би те бяха слабото му място. Може би жена му е била болна. Или някое от децата. Никога не ти се е налагало да се тревожиш за пари, когато си се грижела за Ники, но в това отношение не всеки е с твоя късмет.

— Така е — промълви Сабрина едва чуто, — но никакво количество пари, употребени даже за най-привлекателната кауза, не могат да оправдаят едно убийство. Джоуи Падила е бил нает, за да те убие, Дерек.

Дерек се загледа втренчено в нея в продължение на няколко дълги, мълчаливи секунди, преди да отстъпи малко.

— Знам.

Сабрина остави чашата си, плъзна се покрай бутилката вино и свещта и сложи ръка около врата му.

— Ти цениш живота. Не мога да разбера откъде намираш съчувствие за човека, който е щял да те убие, ако само е бил малко по-силен или по-бърз. Възхищавам се от теб.

— Не се възхищавай. Аз го убих.

— При самозащита.

— От това не е по-малко мъртъв.

Тя прилепи устни към ухото му и го целуна там, плъзна другата си ръка около него и го стисна здраво. Искаше й се да направи повече, но точно тогава, това, че го прегръщаше и му даваше да разбере, че е на негова страна, беше единственото, с което можеше да му помогне да отблъсне от себе си бесовете.