Барбара Делински
Обричане (12)

1.

На петнадесети ноември в седем часа сутринта Дерек напусна Пайн айлънд като свободен човек. Както се бяха уговорили, той беше посрещнат от Дейвид, който беше докарал сааба на Дерек от Ню Йорк предната нощ. Двамата мъже разговаряха по време на закуската.

— Как се чувстваш?

— Уморен — избъбри Дерек, защото това беше първото нещо, за което можа да се сети. Не беше спал два дни и едва ли беше спал истински повече от тези два дни. — Малко схванат — добави той, като огледа скромното кафене, където бяха отседнали по негово собствено настояване. — Малко недоверчив. Малко скептичен.

Дейвид беше малко тъжен, защото в отговора на Дерек личаха пораженията от изминалите две години. Дерек винаги беше положителна личност, но вярата му в положителните неща беше сериозно разклатена.

— Някакви особени вълнения? — попита Дейвид, насочвайки го, където трябва.

Дерек се усмихна.

— И това ще стане, когато се пооправя — усмивката постепенно изчезна, докато той крадешком огледа още веднъж кафенето. После премести погледа си върху недовършения си вафлен кейк, после, с още по-прикрит поглед, върху панталоните и ризата, които носеше. Беше с избелели джинси и карирана риза. Бяха неговите, извадени от неговия гардероб и изпратени от Дейвид в очакване на освобождаването му. Не му стояха така, както някога.

— Смешно ли изглеждам?

— Разбира се, че не.

— Чувствам го. Чувствам, че тези хора тук могат безпогрешно да отгатнат къде съм бил. Трябваше да ти кажа да не пращаш джинси.

Дейвид повдигна едната си вежда.

— Приятелю, в гардероба ти нямаше нищо по-подходящо. Не мислех, че ще искаш да пътуваш с риза и панталони или костюм, или смокинг.

Дерек мълчеше. Той взе вилицата и ножа и много внимателно отряза още едно парче от кейка. След като го изяде, каза:

— Ще трябва да се поразходя из магазините, когато се върна в Ню Йорк.

— Сега къде смяташ да ходиш?

Дерек остави ножа и вилицата, отпусна ръце и притисна с длани бедрата си.

— На летището, където ще те оставя, за да можеш да хванеш твоя самолет. Това ми харесва, Дейвид. Мисълта, че ще бъда затворен в един самолет, не ме привлича — той замълча. — Мисълта да бъда затворен, където и да е, ме отблъсква. Това е точно така. Сега мога да правя каквото си искам, да спирам и да излизам, от колата при желание, да свалям прозорците и да дишам свеж въздух — той се сепна, когато зад лакътя му неочаквано изникна келнерката с още кафе. Когато тя се отдалечи, той попита: — Сигурен ли си, че няма да искаш да се возиш с мен?

— Не се возя при температура четиридесет градус и отворени прозорци — пропя Дейвид и после добави — А освен това трябва да се върна за заседание в единадесет — той, се почеса по бузата. — Право да ти кажа, мислех си, че смяташ да пътуваш за Върмонт.

Дерек повдигна чашата си, отпи от нея и я остана масата. Погледът му се насочи към неговия адвокат и приятел.

— Ти обади ли й се?

— Веднага, след като ти ми телефонира — което беше на десети, няколко часа, след като Дерек беше научил, че молбата му за предсрочно освобождение е удовлетворена.

— Какво каза тя?

— В началото нищо. Трябваше да мине известно време, докато разбера, че плаче.

Дерек затвори очи и ги притисна силно, докато поемаше разтреперан дъх.

— Веднъж го направи и на мен — след малко той отвори очи. — Тя е особена дама.

— Да. Ами ти защо не отидеш да я видиш?

Дерек си беше задавал същия въпрос през последните четири дни.

— Трябва ми дистанция. Трябва ми дистанция между мен и… — той отметна главата си общо взето в посока към пристанището. — И онова място, преди, да отида при нея. Трябва ми да се почувствам в малко по-голяма степен човек. Нуждая се от един добър нощен сън. Искам да знам, че мога да поспя, без да се стряскам в пот и паника — той пое нов разтреперан дъх. — Последните няколко седмици бяха истинско мъчение.

— Истинско мъчение бяха последните две години.

След като по това не можеше да се води спор, Дерек си отряза още едно парче от кейка и започна да го побутва с вилицата насам-натам из чинията.

— Какви са последните новини относно Гриър?

— Ще се кандидатира. Вероятно ще съобщи за това официално в началото на годината.

— Мислиш ли, че ще следи действията ми?

— В това можеш да бъдеш сигурен. Но не мисля, че ще предприеме нови опити. Беше друго, когато ти се намираше в пандиза с десетки отчаяни юнаци. Едно убийство, извършено там, лесно може да мине за нещо друго. Но той знае, че си преместен от Паркързвил и знае защо, и знае, че аз знам защо. Няма да рискува с нов опит за убийство, особено след като декларира кандидатурата си — Дерек не беше сигурен дали тази логика беше правилна, но мислите му вече бяха тръгнали на път.

— Ако се кандидатира, това означава, че имам на разположение една година. Една година, за да докажа връзката с Лойд Балантайн.

Дейвид се измести върху стола си. Чувстваше се винаги неудобно, когато Дерек подхващаше темата Балантайн. Не че имаше съмнение в това, че срещу Дерек беше извършен опит за убийство, нито че силни пръсти бяха дърпали конците по време на процеса. Дейвид просто не беше сигурен за връзката Балантайн. Неприятно му беше да гледа как Дерек прахосва ценно време, тичайки за зелен хайвер.

— Още не се залавяй с това. Нека мине малко време. Това ти е необходимо, Дерек. Ти самият го каза, трябва ти време да поемеш въздух. Отпусни се. Позабавлявай се. Виж какво трябва да предприемеш относно работата си и когато се съвземеш, тогава хуквай след файловете на Балантайн.

 

 

Дерек дълго размишляваше върху думите на Дейвид през следващата седмица, особено онова за отпускането и забавлението. Той не се погрижи нито за едното, нито за другото. Не че не искаше, просто не ставаше нищо — което не означаваше, че не изпитваше радост от свободата си. Оценяваше всички малки неща, които в продължение на дълги години беше приемал като даденост. Ходеше, където искаше, когато искаше, правеше каквото искаше, когато искаше — и ако това означаваше да вземе горещ душ в два сутринта, да излезе за един Биг Мак в девет вечерта, или да поскита из града няколко часа, толкова по-добре. Проблемът беше в това, че не можеше да си спомни къде е ходил.

Чувстваше определено смущение, че едва ли не всеки, който поглежда към него, знаеше. За нещастие много хора наистина знаеха. Някога беше виждан редовно в най-гледаното време по телевизията в продължение на четири години, преди да го арестуват, а публичността, която беше придружила процеса, ако не друго, беше го направила още по-известен. В хората с известни физиономии се заглеждаха повторно, вглеждаха се продължително, отговаряха с многозначителни усмивки на обикновения поздрав. Даже агентът му, Крейг Джейкъбз, не изглеждаше напълно сигурен какво трябва да направи, когато се срещнаха за обяд в деня след завръщането му. През първите пет минути, когато бяха заедно, той надълго говореше за това, колко е изненадан — и зарадван! — от това, че Дерек му се е обадил и колко прекрасно изглеждал. Дерек знаеше, че изглежда уморен, блед и отслабнал и по този начин Крейг вече беше загубил доверие още преди да стигне до нещата, които не бяха вече същите след изчезването на Дерек.

Но Дерек беше учтив. Той кимна и благодари на Крейг за това, което мисли, след това изтърпя клюкарската част, задължителна за толкова особен обяд, който би намерил за странен, даже ако беше прекарал последните две години не в затвора, а в Париж.

Дерек изпитваше шок, характерен за несвикналия човек. След затворничеството Ню Йорк го зашеметяваше. Когато излизаше от апартамента си, даже по най-незначителни поводи, пулсът му се учестяваше. Известно му беше всичко — трафикът, хората, сградите — и все пак не съвсем. Всеки неочакван шум го караше да трепва, а улиците бяха пълни с такива шумове. Клаксонът на някоя кола, воят на сирена, изсвирването на спирачки. Всяко внезапно движение. Това също го объркваше. В продължение на две години от живота му внезапният шум или движение вещаеше неприятност. Връщането към нормалния живот, и той разбираше това, щеше да изисква известно време. В много отношения продължаваше да бъде затворник.

И убиец. Сега, когато беше свободен, този факт го порази по нов начин. Предполагаше, че може да разбере защо. В затвора той беше един от многото и повечето от тези много бяха толкова ясно изразени насилнически типове, че той не се идентифицираше с тях.

Тук се открояваше. Често му минаваше през ум, когато попаднеше на някой познат, че това, което приемаше като смущение, фактически представляваше страх. Той беше убиец. Беше прекарал трудно време с трудни хора. Можеше да се окаже опасен.

Но което го смущаваше най-много, беше не това, което хората мислят. Беше това, което той мислеше. През двете години избягваше да разсъждава върху това. Беше изживявал многократно престъплението, но главно от гледна точка на това, какво се беше случило, къде и кога и защо. Прекалено много го занимаваше един вид нещо като въображаем полицейски доклад и когато умът му дръзваше да се насочи към моралната страна на престъплението, той я отстраняваше от себе си, като насочваше вниманието си върху фарса, който представляваше процесът му, и ужасите на затвора.

Сега не можеше да постъпи така. Беше свободен човек. А Джоуи Падила? Той беше мъртъв. Това беше работа на Дерек — без предварително намерение, може би, но неговата ръка беше насочила оръжието към корема на Падила.

Дерек си мислеше за това. Мислеше много и изпадаше в паника. Защото по петите на тази мисъл бързаха други две.

Първата, че беше син на баща си.

Втората, че Сабрина заслужаваше по-добра участ.

Сабрина. Докато седмицата напредваше — той мислеше за нея все повече и повече. Всяка мисъл подръпваше малко сърцето му, разбутваше вътрешностите му малко, отнемаше силата около коленете му. Би могъл да позвъни или да пише, но не правеше нито едното, нито другото и знаеше, че тя по всяка вероятност се чувстваше разтревожена и наранена. Неведнъж си казваше, че така е по-добре, че ако е разтревожена и наранена, ще разбере по-скоро, че се поддава на скръб, която не й трябва за нищо.

Проблемът беше, че той не искаше тя да осъзнае това. Искаше да е с нея, а най-лошото от всичко беше, че сега топката се намираше в неговото поле. По-рано беше в нейното. Тя ходеше в Паркързвил месец след месец. Най-напред тя писа след преместването му в Пайн айлънд. Но сега тя беше в къщата си във Върмонт и не предприемаше нищо. Знаеше, че са го освободили. Можеше да намери телефонния му номер и да го потърси. Но не направи нищо. Защото беше негов ред.

Даже в най-мрачните си мигове, когато му се струваше, че прилича на боклуците, които плаваха в езерото в Сентръл парк, докато преминаваше наблизо всеки, ден, бягайки, никога не му минаваше през ум да не отиде. Единственият въпрос беше кога.

След шест дни в града, когато вече не мислеше почти за нищо друго, освен за Сабрина, той разбра, че моментът беше настъпил.

Като натъпка един сак с дрехи, които да му стигнат за цял месец, той пое с колата си на север. Имаше адреса й в ума си още от мига, когато го беше видял в левия горен ъгъл на плика, който беше пристигнал с пратката на Дейвид. С всяко спиране за почивка си мислеше дали не трябва да й позвъни. Но трябваше да го направи преди една седмица. Тъй като не го беше направил и тъй като тя би могла да се почувства смутена и тъй като даже беше възможно любовта й да е отслабнала и изгаснала за това време, не се осмеляваше.

И така, той не се обади. Наистина спираше, веднъж спря, за да зареди, веднъж, за да пие кафе, веднъж да ползва тоалетната веднъж да се разтъпче и да съзерцава гъстите облаци пред себе си. Знаеше, че бави топката, че постъпва страхливо и поради това се мразеше допълнително.

По-късно, по средата на пътуването се случиха две неща. Първото беше външно. Облаците започнаха да се разсейват, после да отъняват, после бавно, но сигурно да се раздалечават един от друг и да отстъпят място малко по малко на синия цвят на небето.

Второто беше вътрешно, вътре в самия него. Той изпита странно чувство. То се задаваше от север и то принуждаваше кракът му да натисне малко по-силно газта, сърцето му да избърза малко повече. Предположи, че това чувство може би е съществувало през цялото време, че може би то беше причината за безпокойството, което го владееше през тези последни няколко дни в Ню Йорк, че може би е щял да го изпита по-рано, ако не му бяха попречили съмненията и страховете, които са работили против него. Това беше магнетичната сила, която изпитваше отпреди и тя ставаше по-силна с всяка измината миля.

Заедно със силата дойде и по-голямата яснота и нуждата. Точно както беше видял лицето на Сабрина в пукнатините на тавана на килията, сега го виждаше на предното стъкло. Можеше да я види, да види усмивката й, да почувства топлината на слънцето й. Пръстите му опипваха не твърдата обвивка на волана, а мекотата на кожата й. Ароматът на жасмин беше наоколо и се налагаше над дизеловите изпарения, които нахлуха в колата при разминаването с един камион.

Когато зави и продължи по страничния път, който водеше към къщата й, сърцето му вече биеше напрегнато.

Не му беше трудно да се ориентира, защото пощенската й кутия беше нова и върху нея четливо изпъкваше познатият му номер. Той спря за минута, наложи си да диша бавно и дълбоко, свали ръката си от волана, намести се на седалката и продължи напред.

Гъсти сенчести дървета очертаваха пътя и на места бяха разположени толкова гъсто едно до друго, че от време на време клоните удряха колата му отстрани. И тогава това чувство се появи отново, една поличба, твърде обикновена, за да й се повярва. Къщата се намираше в края на частния път, окъпана в светлината на слънцето. Светлината в края на тунела.

Потискайки вълнението си, Дерек премина с колата последните няколко метра и спря до един малък спортен зелен мерцедес, който съвсем не беше нов, но изглеждаше добре поддържан. Често се беше питал каква ли е колата на Сабрина. Тази правеше добро впечатление и й подхождаше добре.

Помисли си, като отмести погледа си, че къщата също й отиваше. Конструкцията й беше скромна, беше направена от най-добри материали. В типичния стил Кейп се виждаше само първият етаж от предната част, но големината и склонът на покрива говореше за голямо пространство на втория етаж. Покривът беше от нови кедрови дъсчици, фасадата от камъчета, дъските, които представляваха външната облицовка, бяха прясно боядисани в светлосиво.

Той излезе от колата и се отправи към входната врата, като чувстваше стомаха си стегнат от предчувствия. Поне тя си беше вкъщи, си мислеше. Би му било неприятно да пристигне, както сега, и да не я намери. Освен това не знаеше дали тя беше тук. Можеше да е излязла. Трябваше да й се обади.

Античното месингово чукче на вратата издаде глух звук. Той зачака, надявайки се да чуе стъпките й. Като не последва нищо, вдигна ръка и удари чукчето още веднъж. Въпреки че звукът беше почувстван от собственото му тяло, той нямаше забележим ефект върху обитателката на къщата.

Нямаше я. Трябваше да й се обади предварително. Огледа се наоколо. Денят беше истинска прелест — слънчев и топъл, точно колкото му трябваше, за да остави якето си в колата. Може би тя също се беше възползвала от магията на ноември. Беше му писала за гори и ливади, и поточета. Той отправи поглед встрани от къщата, където имаше дървета, почти загубили листата си, а след тях по-нагъсто разположени борове и ели. Може би беше някъде там. Някъде.

Обезсърчен, той мушна ръце в джобовете си и се заразхожда безцелно около къщата и към алеята, която водеше до реката. Сабрина не беше преувеличила красотата на това място. Тревата все още беше зелена, макар и осеяна със съхнещи листа с цвета на късната есен. Реката се извиваше недалеч от алеята на широчина не повече от двадесет и пет фута. Сиво-синята вода на места изглеждаше по-светла поради скалите под повърхността. Няколко едри камъка стърчаха навън. На един надвесен клон от върба кацна птица, но не беше ясно дали изчурулика, защото ромонът на водата поглъщаше всички шумове наоколо.

Дерек стоеше неподвижен и се опиваше от спокойствието на пейзажа. Може би това спокойствие идеше от Сабрина? Винаги го беше мислил, въпреки че чувствата му по време на пътуването от Ню Йорк не бяха съвсем спокойни.

Споменът за тези чувства прекрати размишленията му. Той обърна гръб на реката и забеляза хамбара. Хамбарите винаги му правеха впечатление. Те олицетворяваха всичко, което никога не беше имал като дете — таван, където можеше да се играе, куче, за което да се грижи, начин на живот, който беше по-бавен, здравословен, по-нежен. Хамбарите излъчваха някакво спокойствие и макар че този не се отличаваше с нещо особено, за да привлича погледа, все пак посвоему зовеше към себе си.

Той завърши разходката си около къщата и вече отново стоеше пред него. Като хамбар той имаше скромни размери. Отъпкана пътека, която водеше от предната му част към едно открито място в гората, подсказваше, че някога в него са държали животни. Това показваше, възрастта му. Тук-таме се виждаха полуразковани дъски, вратата висеше накриво, а червената боя беше остаряла и изтрита.

Като не можеше да се противопостави на привличането на полуотворената голяма врата, Дерек тръгна напред. Маратонките му не произвеждаха никакъв шум по настилката. Той влезе, спря се и затаи дъх.

Вътре хамбарът представляваше истинска пещера на сенките. От един висок прозорец проникваше откос слънчева светлина и пронизваше мрака. В малкото осветено място беше Сабрина.

Тя седеше с подвити крака до една стара маса. Върху дървото лежеше шкурка, финият дървесен прах танцуваше в снопа светлина и показваше какво прави Сабрина. В момента тя не работеше. Беше хванала здраво ръба на масата с една ръка, докато слънцето се отразяваше от наведената й руса глава. И Дерек, който седеше скрит в сенките, я видя, че бърше сълзите си.

Нещо в него се изви и обърна. Тя беше всичко, за което някога беше бленувал, приклекнала на това място в прашни джинси и прекалено голяма синя риза. Косата й представляваше див хаос. Краката й бяха боси. А тя страдаше.

— Сабрина?

Главата й се вдигна бързо и по лицето й се изписа тревога в момента, в който тя се загледа в тъмнината. Той пристъпи напред — две стъпки, после трета. Спря се. Очите й бяха широко отворени. Тя се вглеждаше, просто се вглеждаше и в продължение на една минута той чувстваше как го разтърсва страх, толкова силен, че не му позволяваше да се движи. Но само в продължение на една минута, защото той изпитваше желание да я вземе в ръцете си, от което желание не искаше да се откаже.

Когато тръгна отново напред, той видя как тя премигна, после как очите й се изпълват с нови сълзи. Той ускори крачката си, когато тя се изправи от пода и в момента, в който той достигна малкото кръгче светлина, тя вече летеше срещу него. Той я задържа, вдигна я и я завъртя.

Отначало тя не беше в състояние да говори. Гърлото й беше запълнено с тихи бавни стонове, от които потреперваше цялото й тяло. Дерек я държеше здраво, дългите му ръце не я изпускаха, а лицето му се губеше в дивите вълни на косата й.

— Мислех — извика тя високо и развълнувано, което говореше за нещо близко до паника, — мислех, че няма да дойдеш!

Той възкликна нещо и я притисна дори още по-силно.

Силата на гласа й се появи отново.

— Помислих, че си променил намеренията си, че не… че не ме искаш вече, сега, когато си свободен!

Като й даде възможност да докосне с краката си пода, той взе лицето й в ръцете си и го обърна срещу своето.

— Не мога да си променя намеренията — изрече дрезгаво. — Много те обичам.

Преди тя да има възможност да каже нещо, устните му обсебиха нейните в целувка, дива и гладна. Двамата дишаха вече по-трудно и тогава в паузите между тези забързани глътки въздух той продължи да я целува по носа, очите и челото. После се върна към устните й с целувка, която беше толкова прочувствена, че докосна душата й, а когато изправи глава, сивите му очи като че ли димяха.

— Искам те — прошепна той пресипнало. — Страшно много те искам.

Моментът беше наелектризиран. Това беше кулминацията на месеци, изпълнени с желание, с предварителна любовна игра, осъществявана във въображението им, на която никакви тъмничари не бяха успели да попречат. Беше спонтанен, неизбежен, неукротим.

Когато той отново наведе главата си към нея, тя вече беше изминала половината път до срещата, а устните й бяха нетърпеливи като неговите. Ръцете им се движеха и се опитваха да докоснат всичко, да узнаят всичко наведнъж. Но това беше невъзможно. И постигнатото не беше достатъчно.

— Искам те — прошепна той отново, като този път даде воля на езика си, като го остави да проникне в устата й, докато пръстите му се, занимаваха трескаво с копчетата на блузата й. След малко блузата не представляваше препятствие и той вече докосваше разголената й плът.

Вкопчила се в косата му, Сабрина отпусна главата си назад. Тя издаваше тихи проточени звуци, опитвайки се да се освободи от напрежението, което се натрупваше прекалено бързо. Но колкото повече той я докосваше — а той действаше майсторски с дланите си и върха на пръстите си, толкова повече тя се наелектризираше. Когато той се гмурна и засмука гърдата й, тя се разтрепери.

— Дерек… аххх… моля те… — спусна ръце около кръста му, после корема му и го докосна там, където беше твърд от желание. Като обгорен от нейния огън, той се отдръпна назад, но след миг отново напираше към нея, искайки още и още.

Но все още това не беше достатъчно. Той искаше да се скрие в нея. Разкопча горното копче на джинсите й, дръпна ципа и ги свлече надолу. По-трудно беше със собствената му риза. Тъй като тя нямаше копчета, Сабрина я беше дръпнала нагоре и се опитваше да я измъкне през главата му. Той употреби време, докато се освободи от нея окончателно, а Сабрина се мъчеше да се справи с колана, който задържаше панталоните му. Той също не изоставаше и вземаше участие, действайки с крака, докато жаркият му поглед не изпускаше нито за момент нейния. Отново се устреми към нея с нетърпението на този, който е бил лишаван прекалено дълго.

Оставяйки ризата й в положението, в което беше, той я положи на пода на хамбара, бързо се освободи от джинсите си и под светлината на онзи единствен лъч от ноемврийското слънце се настани между бедрата й и се понесе неудържимо напред.

Изпълнението му беше съвършено и пропито с много чувство и му донесе радост, толкова побъркваща, че той едва ли чу вика на Сабрина. Даже когато разбра какво представляваше този звук, не му беше възможно да спре. Лицето му изразяваше сладостно мъчение, тялото му блестеше от пот, а желанието, което пулсираше в цялото му тяло, беше безмилостна сила, съсредоточена в слабините му.

Сабрина не му попречи. Тя обви с крака кръста му и се повдигна, за да посрещне тласъците му. Той искаше да не бърза и да вкуси напълно от тънките нюанси на обвиването й около него, но бушуването на тялото му не му даваше тази възможност. Нито бушуването на нейното. Тя се стягаше около него и го изцеждаше с любов. Той я атакуваше бурно. С всеки набег чувстваше как прониква по-дълбоко в тази любов, докато накрая помисли, че ще изтече в нея без остатък. Обичаше я все повече, с всяко подновено нахлуване.

Ръцете му трепереха, когато заби устните си в нейните, за да изпие страстните й викове, и това беше така, докато той почувства как тя се изви, задържа дъх и избухна като пламък. Вълната от спазмите й го завъртя, огъна, разтреперан мускулите му и ороси с пот челото му. Той шумно я последва в продължителен и могъщ оргазъм.

Известно време единствените звуци, които можеха да се чуят в хамбара, бяха от учестено дишане. В този момент, колкото и да изглеждаше за невярване, Сабрина отново започна да плаче. Все още заровен в топлината й, Дерек се търкулна настрана, повличайки я със себе си.

— Причиних ти болка — извика той, като се ругаеше, че й беше налетял като животно. Трябваше да бъде по-умен. Трябваше да внимава повече и да не бърза, може, би трябваше да уталожи желанията си другаде, преди да дойде тук. Прекалено дълго го бяха държали затворен в клетка.

Ръката му, която галеше косата й, потрепваше.

— Боже, съжалявам, Сабрина. Аз просто те исках, както никоя друга, както нищо преди. Непрекъснато ми се натрапваше мисълта, че ако не бързам, ще се случи нещо, което да попречи, а аз трябваше да бъда в теб…

Ръцете й го държаха стегнато. Лицето й беше притиснато към неговото. Тя продължаваше да плаче, но много, много тихо.

С всеки тих вопъл Дерек умираше по малко.

— Недей, скъпа, моля те, недей.

— Аз съм щ-щастлива.

Ръката му се задържа неподвижно върху косата й.

— Не изглеждаш щастлива.

— Но съм.

— Винаги ли плачеш, когато си щастлива?

— Не знам. Н-н-е съм била щастлива много отдавна.

Той въздъхна тихо, затвори очи и се превъртя, така че тя да застане над него. Тогава той повдигна лицето й с двете си ръце.

— Ще трябва да се погрижим за това — бавно изследваше чертите на лицето й една по една. Палците му проследиха очите й, е нежност отстраниха сълзите от бузите й. После той се усмихна и прошепна: — Обичам те!

Със замъглен поглед тя му се усмихна и прошепна:

— И аз — и повтори думите с целувка.

Когато целувката свърши, усмивката на Дерек беше изчезнала.

— Причиних ли ти болка?

Тя поклати глава.

— Ти проплака, когато аз…

— Беше много силно. Уплаших се.

— Сега уплашена ли си?

Тя се поколеба, след това кимна.

— Това, което се случи… аз никога не съм изпитвала подобно нещо.

— Никога не си стигала до края?

— Никога така.

— Как? — попита той. Искаше да знае. Когато ставаше дума за Сабрина, той винаги беше изпълнен с несигурност.

Очите й не се отделяха от неговите.

— Дълбоко. Безкрайно. Почти… грубо.

— Не грубо. Не исках да е грубо.

— Но беше толкова хубаво — гласът й, премина в шепот. — Все още мога да го почувствам.

Той пое шумно дъх и каза:

— Знам — и отново се превъртя. Този път, след като тя се намери под него, той плъзна ръцете си под нея и я повдигна, а след това се отдръпна, за да седне на петите си. Тя го беше яхнала. Той все още беше в нея.

— Обичам те — прошепна тя, обвивайки ръцете си около врата му. Тя го целуна леко веднъж, после пак и го притисна силно.

Той почувства в гърлото си познатата буца. Притисна я на свой ред, за да почувства повече от нежността й. Когато беше в състояние да говори отново, каза:

— Безпокоях се за това. Колкото повече наближаваше освобождаването ми, толкова повече се безпокоях.

— Обичам те…

Повдигайки лицето й, той се възползва от своя ред, целувайки я веднъж, после още веднъж. Нито една от двете му целувки не беше лека като нейната, но ако мъркането, което излизаше от гърлото й, можеше да служи като указание, тя нямаше нищо против това. След това той отстрани косата й от лицето.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Чувствам се малко като върху пясък — бяха се търкаляли толкова дълго, че даже ризата, която носеше, не беше успяла да я предпази от дървесния прах.

— Аз също. Но все пак масата е хубава.

— Ще бъде — тя докосна лицето му, малката бенка над слепоочието му, избледняващия белег до окото му. Вплете пръстите си в косата му. — Подстригал си се — забеляза тя. Косата му изглеждаше чудесно, макар и разчорлена. — Харесваш ми така.

Той притисна лицето си срещу ухото й.

— Харесва ми хамбарът ти.

— Старичък е.

— Приятно старичък.

— Харесват ми и дрехите ти — тя знаеше, че никога, никога няма да забрави момента, когато беше вдигнала глава и го видя. Мислеше за Ники, мислеше за Дерек, чувстваше се много потисната и много сама и тъкмо тогава той беше извикал името й. — В първия момент не бях сигурна, че си ти. Представях си те в син док.

— Никога вече. Прочистих си гардероба и подарих всичките си сини джинси на Армията на спасението — той целуна дясното й око и изведнъж промълви с по-плътен глас: — Харесва ми тялото ти.

Тя се изчерви.

— Гърдите ти са съвършени.

Тя притисна челото си към гърдите му.

— Много са малки.

— Не са — той прокара ръце по бедрата й и надолу по краката. — Знаеш ли, че не съм те виждал облечена по друг начин, освен с пола?

— Ммм.

— Харесват ми краката ти — ръцете му се връщаха по обратния път, дланите му я възбуждаха приятно в движението си нагоре. Тя въздъхна, когато те спряха за почивка под мишниците й и когато палците му се потъркваха леко върху страничната издутина на гърдите й.

Сабрина почувства някакво раздвижване в тялото си. Помнели, че вероятно това се дължеше на някаква инерция, последица от все още задържало се усещане, но когато, макар и съвсем леко, раздвижи бедрата си, чувството нарасна. Нарасна и още нещо. Тя отправи към Дерек въпросителен поглед.

— Беше само въпрос на време — отговори той със закачлива усмивка, която предизвика появата на гънка в бузата му, която я развълнува даже още повече. Той подложи под нея двете си ръце и я насърчи да се сгуши по-уютно върху огъня му. — Веднъж никога не е достатъчно — той обсеби устните й и я дари с продължителна, всеобземаща целувка. Сега вече напрежението в нея премина в бавно горене.

С ръце около врата му, тя се притисна по-плътно към тялото му. Но Дерек искаше да я докосва, искаше да докосва гърдите й и корема й и онова място между краката й, което се мъчеше да залепне върху него толкова навлажнено и затоплено. И така, той я подържа известно време и даде на ръцете си свободата, за която те копнееха.

Сабрина не протестира. Той й доставяше огромно удоволствие. Не след дълго тя вече пламтеше и когато се опита да му каже да забави ритъма, той задуши думите й с устните си, след което вече беше станало много късно и за двамата, защото отново нейният оргазъм запали с искрите си неговия.

Когато този път всичко приключи, Дерек се отпусна на пода на хамбара и я придърпа до себе си. Искаше — му се да затвори очи и да си почине, но се страхуваше, че ако го направи, тя може да изчезне. Затова предпочете да наблюдава удобния начин, по който беше отпуснала тялото си до неговото. И след малко, когато тя повдигна главата си, за да го погледне, той каза:

— Не можех да дойда по-рано, Сабрина. Исках, но не можех. Чувствах се прекалено омърсен.

— Ти никога не си бил…

Той сложи пръста си на устните й.

— Чувствах го. Взех три душа за един ден — пръстът му промени мястото си й се задържа върху брадичката й. — Но не беше само във физически смисъл. Чувствах, че трябва да си проветря ума, тъй като той вонеше на омраза и презрение, и насилие. Затворът е отрова. Той прониква в организма ти. Исках да се освободя от тази отрова.

— Направи ли го? — попита тя, но предварително знаеше отговора. Забеляза сянката по лицето му.

— Част от нея, предполагам — той отпусна главата си назад и се загледа в гредите на тавана. След известно време додаде: — Трябваше да ходя и в Ню Йорк. Имах неотложна работа.

— Като например…?

— Да спя. Известно време прекарах в сън.

— Трябва да ти е било приятно.

— Първите две нощи бяха малко не както трябва, но после положението се оправи.

— Лоши сънища?

— Да. Непрекъснато сънувах, че съм отново вътре събуждах се объркан и разтреперан.

— О, Дерек…

— Всичко е наред. Когато започнах да спя, наваксах за загубеното време.

Устните й се присвиха върху гърдите му.

— Значи си прекарал по-голямата част от седмицата в сън?

— Трябваше. Останалото от това, което съм правил, нямаше голямо значение.

— Като например…?

— Обядвах с моя агент.

Сабрина разбираше, че това имаше връзка с някаква работа.

— Имаше ли полза от него? — попита, без да знае със сигурност дали иска от него да работи или не. Привличаше я мисълта Дерек да бъде при нея, което, тя се съмняваше, че ще може да прави, след като си намери работа. Върмонт не беше най-подходящото място за репортери като него.

— О, да — кимна Дерек. — Клиф се оказа полезен. Беше сигурен, че всяко шоу разговор ще се зарадва от възможността да ме наеме. Той имаше предвид едно пътуване из цялата страна… но аз му охладих намеренията.

— Не искаш да се занимаваш с такива програми?

— Не като гост. Искам да съм този, който задава въпросите, не обратното.

— Но ако това е означавало добра разгласа, ако продуцентът на една програма може да те види и да разбере, че си се върнал и си каже: „Ей, тъкмо това момче ми трябва! Няма ли да си струва?“

Гласът на Дерек беше леден.

— Не съм чак толкова заритал за работа. Всъщност въобще не се стремя да получа работа. Така и не ми остана време да похарча парите, които съм спечелил, и затова всичките ги инвестирах. Достатъчна е само лихвата, за да мога да живея прилично.

— Но ти искаш да работиш.

— И ще работя. Така или иначе ще правя нещо.

Сабрина имаше още въпроси по темата, но нямаше особено желание да ги задава. Тя виждаше напрежението у Дерек и искаше то да изчезне. За тази цел прокара разтворената си ръка по гърдите му и се зае да го успокоява с нежен масаж.

— Радвам се, че си тук — промълви тя тихо.

Той затвори очи и се концентрира върху усещането от нейната ръка, която се движеше над кожата му. Допирът й беше балсамът, от който той се нуждаеше. Мускулите му постепенно се отпуснаха.

— И съм тук — каза той и погали бедрото й. После повдигна глава. — Студено?

— Не.

— Кожата ти е настръхнала.

— Чувствам се прекрасно.

До този момент той не беше забелязал, че снопът от слънчева светлина върху пода се беше отместил.

— Мисля, че е по-добре да ставаме.

Но когато той се опита да се надигне, тя го притисна силно и протестира.

— Не. Остани.

— Не отивам никъде — изрече той много нежно.

— Не мърдай. Не искам нищо да се променя.

Той я погледна изненадан.

— Не можем да останем тук вечно.

— Знам, но още мъничко?

— Замръзваш.

— Много ми е добре.

— Но аз започвам да страдам.

— Оо.

— И освен това — додаде той, този път повдигайки я със себе си, — искам да огледам мястото — изправяйки се, той хвана яката на ризата й и я дръпна плътно до себе си. — И може би нещо да хапна.

Очите й се разшириха.

— Трябва да намеря храна. Нямам нищо. Не съм очаквала никого и тъй като самата аз не ям много, аз…

Той й попречи да говори, като затисна устните й със своите и после каза:

— Има ли наблизо пазар?

— В селото.

— Ще отидем заедно.

— Ще останеш ли?

— За вечеря?

— За повече от една?

— Това покана ли е?

— Да.

— Ще остана.

— Добре.

След като всичко беше уредено, те се засмяха един срещу друг. Тя сложи пръст върху трапчинката на бузата му.

— Обичам това.

— А аз това — контрира той, прокарвайки двата си палеца много леко под очите й.

— Какво?

— Няма петна. Изчезнали са — беше изчезнал и тикът. — Почиваш си добре.

— Тук има изобилие от време за почивка. Трябва ли ти вана?

— Това не е за истински мъже.

— Но това е вана с подводен масаж.

— Наистина ли?

— Току-що е монтирана. Още не съм я пробвала.

— Не си?

Тя поклати глава.

— Сабрина — скара й се той, — как може да имаш вана и да не си я пробвала?

— Чаках теб.

— А ако не бях дошъл?

— Предполагам, че ваната щеше да си остане така.

— Голяма ли е?

Тя кимна.

— Къде?

— В голямата къща.

— Така ли? Трябва да видя.

В този момент с ръце, отпуснати около врата на Дерек, и притисната силно към него, Сабрина се чувстваше на върха на щастието.

— Готова съм да бъда с теб навсякъде.