Барбара Делински
Обричане (14)

3.

— Прекарах много часове в сглобяване на отделните части — каза Дерек на Сабрина на следващия ден, докато шкуреше единия от краката на голямата маса. — Много часове. Затворът е отлично място за такава дейност. Нямаш нищо за правене и затова се настройваш и изпълваш със злоба, насочена към неща, до които не можеш да се докоснеш. Често лежах и кроях планове, оглеждах малки събития оттук-оттам, опитвайки се да постигна някаква завършена картина. Непрекъснато си повтарях, че ако имах един ден, само един ден, за да задавам въпроси, да провеждам телефонни разговори, да проучвам файлове и досиета, щях да имам отговора, защото такъв ми е занаятът. И не съм по-лош, от което и да е шибано ченге. Но нямах този ден. Бях като дърводелец без инструменти. И така си лежах и си представях как Гриър се хили самодоволно зад голямото си остъклено бюро, пред големите си стъклени прозорци, под които се вижда целият Ню Йорк, и знаех, че ако в тази минута той беше пред мен, щях да го удуша — стисна устни и се загледа настрани. После с леко поклащане на главата, една мълчалива лична заповед, решително се дистанцира от гнева си.

Следобедът беше облачен. Той и Сабрина спаха до късно, почерпиха се в града със закуска обяд. Бяха в хамбара — този път с пуловери, за да се предпазят от жиленето на студения въздух, — но бяха боси, седнали един до друг на пода.

— Така или иначе, както аз виждам нещата, Гриър се уплаши, когато му споменах за Балантайн. Той знаеше как работя — че следвах намеренията си до дупка — и разбра, че мога да действам по същия начин и с този случай, въпреки че ми беше казал да не постъпвам така. Вероятно е изпаднал в истинска паника, когато е открил, че аз постъпвам точно така.

— Но как е могъл да открие? Каза, че си го правил през твоето време.

— Една от помощник-продуцентките на шоуто беше приятно момиче, малко странна, но изпълнена с желание да напредне. Бяхме работили доста много заедно. Можех да заимствам идеи от нея, защото беше умна. Беше и втора братовчедка на Джералд Карадърз, човека, който наследи Балантайн като съдия. Ако някъде се появеше нещо нечисто, Карадърз щеше да знае за това. Дори се канеше да го види на сватбата на една друга братовчедка и аз реших, че ще бъде чудесно, ако тя разбере това-онова и евентуално да ми уреди среща с него. Гриър трябва да е знаел, че тя и аз работехме в близко сътрудничество. Трябва да се е докопал до нея.

— Питал ли си я за това?

— Попита я Дейвид. Тя отрече, но не след дълго получи повишение. Оттогава прави самостоятелни репортажи. И когато я видях миналата седмица…

— Видя я?

— В студиото. Отбих се да видя какво става и тя беше от тези, които не искаха да ме погледнат в очите.

— Имаше и други?

— Да.

— Какъв беше техният проблем?

— Не знам със сигурност, но изглежда се чувстваха виновни — той заработи с шкурката с още по-голяма сила. Това посещение беше обезсърчаващо. Неколцина от предишния му щаб го бяха поздравили с истински усмивки, други с по-малко истински, а имаше и други, които избягваха да го погледнат и решаваха, че трябва да изчезнат някъде по важна работа. Беше се почувствал като парий. — Беше ми съвсем ясно, че не съм желан на това място. Отчасти това имаше връзка с обстоятелството, че съм бил в затвора, но не беше само това. Даже тези, които говореха с мен, бяха като на тръни, сякаш искаха да говорят, но не се осмеляваха! В момента ми се струва, че някой е внушил, че съм персона нон грата в студиото.

Сабрина, която повече слушаше, отколкото се занимаваше с шкурката, не знаеше какво да каже. Можеше само да гледа гънката на израз на отвращение, която правеше устните на Дерек по-тънки.

Гънката изчезна.

— Вероятно така Гриър е открил, че продължавам да се занимавам с Балантайн — и ако не е станало чрез един, можело, е да стане чрез една дузина други, които имаха достъп до моите файлове. Нито един от хората, с които работех, не беше идеален. Всички само ходехме заедно тук-там, вършехме заедно разни неща, а трябваше само едно леко рамо от Гриър, за да може този или онзи от тях да напредне в службата. И така — заключи той, поемайки дъх, — Гриър знаеше, че нямам намерение да се отказвам от случая Балантайн и на този етап вероятно е анализирал възможностите си. Можеше да ме уволни, но аз нямаше да приема това със скръстени ръце и той щеше да се окаже в още по-лошо положение, защото щях да предложа репортажа си на друга мрежа и да го оформя без всякакви ограничения. Той можеше да ме задържи, като само се опита да ме уплаши — но знаеше, че не бих приел и това. В края на краищата аз бях неговият бунтар. Бях прям. Като се има предвид историята на нашите отношения, аз бих могъл да се възползвам от възможността да го обвиня в изнудване.

— И така, той решил да те убие — обобщи Сабрина с много тих глас.

Дерек се намръщи и отстрани праха от дървото.

— Вероятно е решил, че това е най-добрият начин да ми запуши устата. Без друго Гриър ме мразеше достатъчно. Страхът беше достатъчен двигател за решението му. А беше и арогантен да повярва, че може да извърши, това успешно.

След като каза това, той известно време продължи мълчаливо да се занимава с шкуренето. Сабрина работеше застанала до него, без да го пришпорва да продължи да говори. Нямаха бърза работа, нямаше и тъмничар, който да я накара да се махне. Понякога тя забравяше и чувстваше малката буца в стомаха си, която се появяваше в края на всяко нейно посещение в Паркързвил, по такива случаи се разтърсваше, поглеждаше Дерек и разбираше, че той е до нея, и се усмихваше. Ако усмивката й беше неуместна, предвид това, което той й разказваше, той не го изразяваше. Беше увлечен в разказа си. Беше като катарзис за него.

— По някакъв начин Гриър е намерил Падила — свързващо звено с моето минало — и теоретически това трябваше да свърши добра работа. Гриър знаеше, че се занимавам със случая със свидетелите, той може би е наредил на някой от лакеите си да се свърже с Падила и да го инструктира точно какво да каже по телефона, за да ме примами да отида на този паркинг. Не знам какво е предложил на Падила. Детективът на Дейвид не можа да намери доказателства, че са давани пари, но парите могат да придобиват различни форми. Би могло да е било обещание за защита срещу нещо или някого. Доколкото ми е известно, на Падила му е било казано, че го преследвам поради това, което е направил на баща ми и че е по-добре да ме убие, преди да го убия аз.

Гласът му се загуби, заглушен от стърженето на шкурката. Според Сабрина темата беше в не по-малка степен стържеща.

— Най-невероятната част от всичко това — оплака се тя — е, че Гриър не е бил хванат. Как е можел да знае, че ще успее да се измъкне безнаказано? Даже ако е предложил на Падила нещо, което му е трябвало, откъде е можел да знае, че Падила няма да отиде в полицията и да го издаде? Действително ли е бил сигурен, че Падила няма да разкрие нещо от собствените му деяния?

— Съмнявам се. Вероятно е замислил двойно убийство — и точно тука е била особено необходима връзката на баща ми с Падила. Двойно убийство. Чиста работа. Никакви свидетели. Полицията е щяла да приеме, че стремейки се към отмъщение за смъртта на баща ми, съм нападнал Падила, който след това е успял да ме застреля, преди да умре.

Треперенето на Сабрина нямаше нищо общо със студа навън.

— Ами ако някой те беше придружил в онази нощ? Дерек спря движението на ръката си, дългите му пръсти стиснаха силно дървото.

— Не знам. Задавал съм си този въпрос стотици пъти и не знам отговора. Най-вероятно, ако не греша, той е искал и двамата да бъдем убити — поднови шкуренето с ярост. — Може би е решил, че все пак ще отида сам. Това би било повече в мой стил.

Сабрина мушна краката си под себе си за повече топлина.

— Ако не грешиш, Гриър трябва да е имал човек на паркинга през онази нощ, който да се убеди, че работата е свършена. Не би ли било много по-лесно за този човек просто сам да те убие, без да намесва Падила?

— Но тогава не би имало обяснение за моята смърт, а Гриър не би желал това. Той обича всичко да е съвършено изпипано. Не би поел риска някой детектив да погледне малко по-дълбоко в случая. И тъй като Падила беше идеална пионка…

— Тогава нещата са тръгнали на лошо. Ти си убил Падила. Защо човекът на Гриър просто не се е намесил и да те убие?

— Защото — каза Дерек, бързо издишвайки — се появиха ченгетата. Проклетите ченгета дойдоха, докато аз все още стоях там потресен и с пистолет в ръката си. В началото помислих, че това е част от плана. Помислих, че са подкупени. Искам да кажа, появиха се в такъв момент, сякаш всичко беше разиграно по сценарий. А аз бях побеснял. Не че щях да изоставя трупа на Падила и да побягна. Щях сам да извикам ченгетата. Но те ми отказаха тази демонстрация на почтеност.

Сабрина прокара ръка по заобления ръб на масата, която вече беше почти готова.

— А човекът на Гриър? Какво е направил той тогава?

— Предполагам, че е духнал, отишъл е до някоя телефонна кабина на безопасно разстояние от мястото на произшествието и се е обадил на Гриър, който е започнал да дърпа конците, за да бъда заключен и никой да не търси особено усърдно ключовете.

— А хлапаците в паркинга? Полицията не е ли забелязала, че са там — или че не са?

Дерек погледна шкурката, после я захвърли настрани.

— Говорим за местни ченгета. Не трябва да забравяш това. Не става дума за ченгета от голям град или за ФБР, или за частни детективи. Говорим за хора, които съвсем нямат кой знае колко опит с убийства. Не се съмнявам, че някои от тях за първи път тогава са видели труп.

Той замълча замислено. Повдигна едното си коляно и настани върху него лакътя си и отпусна ръката си да виси. Само че тя не висеше свободно. Сковаваше я напрежението, което той изпитваше.

— И така, те много-много не огледаха мястото — продължи той. — Имаха труп. Имаха човек с пистолет — човек, който призна, че е стрелял. Какво повече им трябваше? Когато в съда Дейвид ги попита дали са забелязали трета кола, те отговориха, че не са гледали. Може би и на тях някой е повлиял, но аз се съмнявам в това. Гриър се интересуваше от високопоставени хора, от тези, които трябваше да се погрижат да отида в затвора.

Сабрина докосна белега до окото му.

— Гриър ли стоеше зад това?

— Вероятно.

Пръстите й се придвижиха към врата му.

— А това?

— Най-вероятно.

— В такъв случай се е надявал, че няма да напуснеш затвора жив.

Той обхвана пръстите й в своите и ги постави върху топлото място на гърлото си, където се усещаше пулсът му.

— Мисля, че съм им избягал, какво ще кажеш?

С въздишка Сабрина приближи повече. Тя притисна лицето си и вдиша дълбоко от миризмата, която можеше да бъде само негова. После обгърна тялото му с ръка и когато той я целуна, му каза колко се радва, че се е показал толкова съобразителен. Тя прибави и другата си ръка, докато той й помагаше да се задържи по-здраво на пода, и прилепвайки се плътно до неговото, тялото й повтори посланието.

Сабрина винаги биваше изумена от желанието, което Дерек събуждаше в нея. Тя отдавна не знаеше колко пъти това се беше случвало, колко пъти са го правили — не че броят имаше значение, но гладът зад това беше нещо много ново за нея. Желанието да бъде с него, до него, да го докосва беше като пробуждане. И тя не беше сама в желанието си. Дерек също го изпитваше. Той й каза, че е растение, а тя неговото слънце и че без нея би престанал да съществува. И двамата се засмяха на това сравнение, но когато вече се бяха слели в прегръдка, този смях звучеше меко и нежно, може би малко развълнувано.

Какъвто беше и самият ден. Те се целуваха бавно, замечтано. Докосваха се взаимно в онези особени места, за които вече знаеха, че са особено чувствителни. Докато се търкаляха по пода, като всеки от двамата последователно поемаше върху себе си тежестта на другия, Дерек подхвърли, че знаят нещо много подходящо за хамбари. Двамата се закискаха на това остроумие, после се целунаха с език и когато тя беше прибрала своя обратно в устата си, каза, че това има нещо общо с животинското поведение и при перспективата за това те отново се разсмяха. Колкото повече мислеше по този въпрос между опипвания и целувки, Дерек все повече идваше до заключението, че животинското поведение има своите плюсове. Докато сподели със Сабрина хрумването си, той вече сваляше панталона й, а докато разтвори собствения си, тя вече го очакваше, за да го поеме в себе си.

 

 

На следващата сутрин те седяха в кухнята с преплетени крака на пейката, която Сабрина беше купила за двора, но която се намираше тук временно до завършването на работата по масата и столовете. Сабрина носеше дългата си хавлиена роба, а Дерек — панталони, които подхождаха на сивата светлина на очите му. Чиниите, в които преди това имаше яйца и тост, сега се намираха избутани недалеч от тях на пода.

Сабрина беше подпряла брадичката си с ръка и седеше дълбоко замислена. Мисълта, която я занимаваше, не беше нова. Беше се появявала много пъти от предишния следобед насам и тя се беше опитвала да избяга от нея. Но тя я преследваше като комар — шумна, досадна. Трябваше да сподели тревогата си с Дерек.

— Това значи ли, че той ще те преследва сега!

Дерек вдигна глава от сутрешния вестник.

— Хмм?

— Гриър. Ще те преследва ли сега, когато си вън от затвора?

— Надявам се, че не — и поднови четенето.

— Той три пъти се е опитал да те убие. Защо трябва изведнъж да се откаже?

— Може би му е скучно.

— Дерек!

Вестникът изшумоля, докато Дерек го сваляше.

— Не мисля, че ще ме преследва, защото: а) знае, че го подозирам, б) знае, че други хора знаят, че го подозирам, и в) достигнал е фазата, където вече може да загуби твърде много. Обявил е кандидатурата си за Сената.

— Знам.

— Това ще бъде още един подвиг, страшно му е необходим. Най-слабата сянка на скандал би могла да разруши всичко. Съмнявам се, че би поел такъв риск.

Сабрина се вгледа внимателно в лицето на Дерек. То беше напълно спокойно, но очите му вече бяха потъмни, а чертите — като вкаменени.

— Няма да го оставиш да спечели, нали?

С пресметната бавност Дерек поклати глава. Тя притисна колената си до гърдите, обхвана, ги с двете си ръце и се залюля бавно напред-назад.

— Ще търсиш файловете.

Нарочно бавно Дерек кимна.

— Недей — прошепна тя. — Остави това.

— Не мога. Този човек отне две години от живота ми, а да не говорим за моралните щети.

— Но с това е свършено. Ти си на свобода и можеш да започнеш всичко отново.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи и, по дяволите, аз съвсем не съм длъжен да започвам отново. Твърде упорито съм работил, за да постигна това, което имах. Ноел Гриър го разруши с едно замахване на ръката и ще трябва да ми плати за това.

— От това ще стане само по-лошо.

— Не, както си го представям аз.

— Би могъл да бъдеш убит.

— Никой не е безсмъртен.

Погледът й продължаваше да изразява молба. Тя вдигна едната си ръка.

— Нека да я напиша. Позволи ми да я напиша. Можеш да разкажеш историята си на целия свят.

— Каква история?

— Тази, която знам от теб.

— Това не е история, а само мое предположение и не струва пукната пара без доказателства. Не мога да изляза пред очите на всички с обвинения против човек като Ноел Гриър, без да съм в състояние да ги подкрепя с доказателства. Никой не би публикувал такава книга. Бих се превърнал в сигурна жертва на дело за клевета.

Като писател Сабрина Лесно можеше да го разбере. Като жена, която го обича, тя беше по-недостъпна за убеждаване.

— Какво по-точно смяташ да правиш? — попита тя кротко.

— Да намеря онези файлове.

— Къде?

— Където и да са и не ме питай къде, защото не знам. Файловете са на Лойд Балантайн и трябва да съществува някакъв ключ към тях някъде в биографията му. Ще използвам твоите изследвания като начална точка. Ако Балантайн е бил продажен, това е било така, защото е имал някаква слабост. Гриър я е открил и я е използвал. Трябва да разбера каква е тази слабост, ако искам да сложа ръка на файловете.

— И, след като ги намериш?

Дерек я погледна страшно.

— Тогава пиши, но не книга. Книгата ще ти отнеме много време, а ако това, което си мисля, е вярно, откритието ми ще направи силно впечатление като новина. Ноел Гриър може да си гледа кампанията за влизане в Сената, но когато моята находка се появи по вестниците, кампанията му ще бъде торпилирана. И това е, към което се стремя, Сабрина — гласът му беше тих и съдържаше отмъстителност. — Искам го опропастен.

Думите му като че ли отекнаха в пространството наоколо, прераствайки постепенно в злокобна тишина. Сабрина не направи никакво движение, освен това, че преглътна веднъж.

— Добре ли си? — попита той предпазливо.

Тя кимна.

Когато говореше за Гриър, съзнанието на Дерек се замъгляваше от гняв, но бледото лице на Сабрина и тревогата в очите й го възпираха. Беше му необходимо да не губи чувството за реалност.

— Мислиш ли, че греша?

— Не.

— Не ми изглеждаш сигурна.

— Съм.

— Долавям скептицизъм в гласа ти.

— Не. Може би тъга.

— Мъчно ти е за мен? Или за себе си?

— За нас.

— Защо?

— Надявах се… Исках… да бъдем щастливи известно време.

— Можем да бъдем.

— Но остава тази сянка. Остава мисълта за това, къде си бил…

Погледът му се стрелна към нея, изведнъж твърд и изпитателен.

— Мислех, че не обръщаш внимание на това. Мислех, че приемаш факта, че съм излежавал присъда.

— Но това е така. Само че всичко, което се случи с теб, е толкова реално, че е почти нереално и това ме плаши. Слушам те и те наблюдавам и се плаша. Аз мога да забравя, че си бил в затвора, но ти не можеш.

— Наистина не мога — каза той с ярост, която потвърждаваше правотата й.

Тя се опитваше да погледне на нещата от неговата позиция, но беше трудно, след като го обичаше толкова много. Искаше да не го заплашва нищо. Искаше да са заедно и щастливи.

— Не е честно! Всичко това трябва да свърши…

— Най-напред не е честно това, което се случи.

— Ти няма да си щастлив, докато не си отмъстиш.

— Поправка. Няма да бъда удовлетворен, докато не си отмъстя. Междувременно аз мога да бъда щастлив — той беше обърнат с лице към нея на пейката, позата му не се бе променила, но в тялото му имаше някакво напрежение, а в израза на лицето му — някаква предпазливост, която преди това не се забелязваше. — Какво мислиш, Сабрина? Можеш ли да приемеш това? Можеш ли да приемеш да бъдеш с мен, когато знаеш с какво съм се хванал?

— Нямам избор.

— Имаш. Давам ти избор. Ако се окаже прекалено неприятно, мога да замина. Мога да се върна в Ню Йорк. Ти не заслужаваш това. Зная го още от първия път, когато дойде в Паркързвил, и още го знам. Достатъчно си преживяла през последните три и половина години. Тъкмо се измъкваш от предишния кошмар. Може би присъствието ми тук е последното нещо, което ти трябва.

— Или първото.

Той почти не чу мекото й възражение, толкова много му се искаше да изрази загрижеността си.

— Ти писа, че искаш да бъдеш сама. Че ти е необходимо да бъдеш сама. Искаше да разбереш коя си и къде отиваш. Не съм ти дал достатъчно време за това.

— Едно от първите неща, които научих, след като се преместих тук, беше, че не искам да бъда сама.

— Била си просто самотна. Това е шокът от напускането на града.

— Беше повече от това. След като посвикнах с чувството за нещо ново, за постигнатата свобода, за която съм копняла, разбрах, че ми липсва присъствието на друг човек.

— Очаквах, че си срещала различни хора тук.

— Да. И те са много приятни. Но не е същото.

— Същото като кое?

— Като това да принадлежа.

Дерек почувства как в гърлото му се насъбира позната болка, защото разбираше много добре какво искаше да му каже, само че не беше го осъзнал до този момент. Беше засегнала едно чувство, към което се беше стремял като че със затворени очи от първия път, когато се бяха срещнали.

Разколебана от мълчанието му, Сабрина бързо се погрижи за собствената си защита.

— Това е сила. Преди два месеца не го знаех. Мислех, че ако човек не може да живее сам, нещо при него не е наред, има някакъв дефект — тя бързо пое дъх. — Но аз мога да живея сама. Мисля, че го доказах пред себе си. Уредих всичко в Ню Йорк и дойдох тук, всичко беше наред. Но след това трябваше да избирам. Беше въпрос на лично предпочитание. Обичам да споделям. Обичам да правя нещо за другите. Обичам от време на време и другите хора да правят нещо за мен. Казано накратко, аз мога да живея сама, но не правя този избор.

Дерек изследваше сериозния израз на лицето й. У нея имаше нещо толкова сериозно, че той не удържа на изкушението да я подразни.

— Тогава някой, който и да е, би могъл да помогне?

— Някой?

— Като съквартирант.

Няколко минути тя не свали втренчения си поглед от него. После ъгълчето на устните й трепна и това беше началото на една порицаваща усмивка.

— Не, не всеки. Много съм капризна, когато става дума за съквартиранти — тя пристъпи напред и размаха ръката си. — Трябва ми някой, да кажем с тъмна коса. Харесвам тъмна коса.

— Аз харесвам руса.

— В такъв случай няма проблем. И рамене — ръката й се отпусна и се плъзна по обекта, за който ставаше дума. Беше твърд, укрепен от мускули. — Обичам силни рамене. Забелязах тази подробност у тебе в самото начало. Раменете ти правят силно впечатление — погледът й заслиза надолу. — И гръдният ти кош. Моят съквартирант трябва да има такъв гръден кош — свободната й ръка се присъедини към другарчето си в опипването. Сабрина сериозно навлизаше в играта. — Топла кожа, окосменост точно колкото трябва, иска малко запълване ето тука — тя почукна ребрата му, — но аз полагам грижи.

— Полагаш грижи?

— Като те храня.

— Изглежда, че имам достойно участие в готвенето.

— Ах — възкликна тя с великодушна въздишка. — Още едно изискване към моя съквартирант. Честно и почтено разпределение на труда.

— Би могла да наемеш едно чернокосо момиче и да й плащаш, за да върши цялата работа.

Но Сабрина поклати глава.

— Една жена не би имала необходимата квалификация — дланите й почиваха върху корема му, а пръстите й се промушваха под колана на панталона му. Връхчетата на пръстите й разбутваха по-накъдрената маса, която не можеше да види съвсем добре.

Дерек започваше да изпитва трудност при дишането. Но успя да каже пресипнало:

— Вече има малко запълване ето тука — ръцете й пропълзяха по-надолу.

— Виждам, че е така — отбеляза тя с омагьосващ като на сирена глас.

Той притисна юмруците си към дървената пейка от двете страни на бедрата си. Докато едната част от него се изви, за да сграбчи Сабрина и да я издърпа над себе си, другата част не искаше нищо да я отвлича от занимавката й. Тя знаеше как да го докосва. Познаваше движението, натиска, малките трикове, които го възпламеняваха. Той самият я беше научил на някои от тях, останалото тя дължеше на фантазията си и инстинкта.

Мускулите му потреперваха поради въздържаността, която си беше наложил. Той простена тихо, а после промърмори с плътен глас:

— Винаги постъпваш така с мен, Сабрина. Не съм се чувствал така от детските си години. Имам чувството, че се раждам отново.

Тя се засмя, смехът й беше гърлен, чувствен и го възбуди даже още повече.

— Не е съвсем по начина, по който би се изразил някой специалист по въпроса за повторното раждане.

— Той не ме интересува. По-скоро бих обърнал внимание на майка му.

— Не — прошепна тя, поглеждайки го с очи, които бяха зелени и гладни, — не трябва да се хабиш с нея. Искам този вид внимание за себе си.

Той вдиша бързо и покри ръцете й със своите, за да успокои движението им. След това, плъзгайки ръцете си под нея, я сграбчи и тръгна от кухнята през хола и всекидневната и стигна до главния апартамент. Леглото представляваше объркана купчина от чаршафи, но това не беше важно. Важното беше, че Дерек настаняваше Сабрина върху него, разтваряше робата й и поглъщаше с очи голотата й, докато в същото време сваляше от себе си дрехите. Той беше напълно възбуден, когато се сниши до нейната горещина. Тя обхвана като в рамка лицето му с ръце и го накара да я гледа в тези последни съзнателни моменти.

— Ето защо не просто който и да е съквартирант може да свърши работа. Ти ме подлудяваш, Дерек. Имала съм само един любовник и той никога не ме е възбуждал така.

— Тогава значи мога да остана? — прошепна Дерек. Усмивката й заприлича на коприна, когато той бавно проникна в нея.

— Ще ти разреша да останеш.

— Това не е само секс, нали? — попита той. Беше по-късно през същия ден, той беше в банята и наблюдаваше как Сабрина си суши косата. Тялото й беше обвито в голяма хавлиена кърпа, която хармонираше с тази, с която се беше увил той около бедрата.

— Разбира се, че е секс — закачливият й поглед премина по гръдния му кош и корема и се задържа върху леката издутина по-долу. — Природата те е надарила щедро.

— Сабрина.

— Говоря сериозно — за момент тя притисна бедрата си едно към друго, след това подхвърли с пламъче в очите: — Добре налят — не е ли такъв изразът?

— Сабрина!

— Хмм?

Изминаха няколко секунди, без той да каже нещо. След това повдигна глава съвсем леко и попита с несигурност, също така лека:

— Наистина ли мислиш така… ъ, нещо такова… забелязваш такива неща?

— Без съмнение — каза тя и добави малко по-спокойно: — Но това не е само секс и ти го знаеш — тя включи сешоара и се зае отново с косата си.

— Искам да остана.

— Хмм?

Той повиши глас, за да може да бъде чут над шума на сешоара.

— Наистина искам да остана. Тук ми харесва.

Сабрина продължаваше да се занимава с косата си, защото това беше най-обикновеното нещо. Дълбоко в себе си тя се чувстваше далеч не обикновено. Всяка една от думите на Дерек отброяваше миговете до реализирането на една мечта.

— Не е ли прекалено, тихо и спокойно за теб?

— Спокойно? След това, което преживях за две години?

— Мислех за живота ти преди това. Ти си свикнал да става нещо, а тук не става нищо ден след ден.

— Въпрос на мнение. Тук видях слънце, облаци, дъжд и сняг — точно в този момент през прозореца се виждаше как снегът валеше, но това беше мокър сняг, който обещаваше не след дълго да премине в дъжд. — А що се отнася до живота ми преди, той беше жестока конкуренция, една объркана смесица от полети, интервюта, подготовка на сценарии, филмиране и неприятности с бюрократи. Не мога да кажа, че бих могъл да се занимавам с тези неща сега, даже и ако бих поискал. Нуждая се от това, Сабрина, нуждая се да бъда тук, с теб.

Този път тя изключи сешоара.

— Ще ми кажеш ли, когато това ти омръзне?

— Когато или ако?

— И едното, и другото. И двете.

— А ако това не стане никога?

— Ще разбера, защото ще бъдеш доволен. Това искам, Дерек. Искам да си доволен. Ако си, ще съм и аз.

Той наведе главата си и я погледна многозначително.

— Това е тежък товар. Твоето щастие не трябва да зависи от моето.

— Може би не трябва. Но ако останеш тук, ще зависи. Това е смисълът и съдържанието на любовта.

Той се приведе напред, обсеби устните й с нежна целувка, която продължи дълго. Все пак след време той се отдръпна. В погледа му се забелязваше познатата сянка.

— Можеш ли да се примириш с това, че трябва да търся тези файлове?

— Полагам усилия.

— Ще ми помагаш ли?

— Само ако не успея да те убедя да промениш плановете си.

— Не можеш.

Тя се загледа в сешоара, който в този момент напомняше дуло на оръжие, и се замисли за възможната опасност. После погледна отново към Дерек и си помисли за алтернативата. Безпомощността и отчаянието могат да изядат един човек жив. Това го знаеше добре. Когато ставаше дума за Ники, нямаше нищо, което да може да направи. Но беше възможно, просто възможно, Дерек да успееше да си отмъсти. Ако изборът беше между сегашния Дерек и един Дерек, който ще е намерил покой, изобщо нямаше никакъв избор.

— Ще ти помогна — каза тя.

Заедно с въздишката, която отрони, Дерек разбра колко много иска тази помощ — и колко се бе съмнявал в нея. Това беше форма на обвързване и това обвързване му трябваше.

Обвивайки ръцете си около нея, той я притисна към себе си.

— Благодаря ти — прошепна.

— Кога започваме?

— В началото на годината. След като Гриър оповести кандидатурата си. Сега той може да се бори за успех на кандидатурата си, но в крайна сметка победата ще бъде наша.

Сабрина можеше само да се моли да е прав.

 

 

— Там ли живее? С теб?

— Ъхъ.

— Сабрина — плътният и неодобрителен глас на баща й прогърмя в слушалката. — Какво, по дяволите, правиш!

— Точно сега? — след като умишлено се направи, че не е разбрала въпроса му, тя задържа слушалката в ръката си и се обърна, за да отправи поглед върху отрупаната кухненска маса. — Правя тиквеник.

— Какво, по дяволите, правиш с Макгил?

— Ммм, наистина ли държиш да знаеш? — попита тя подчертано кротко.

Гебхарт Монроу избухна отново:

— Наистина ли си го поканила там?

Дали го е поканила? Никога не беше отправяла официална покана, но тя се съдържаше между всеки два реда във всяко писмо, което беше писала.

— Да, мисля, че да.

— Но защо?

— Защо не? Вече не съм омъжена. Не съм обвързана с друг мъж. Нито съм двадесетгодишно момиче.

Гебхарт замълча за минута, очевидно опитвайки се да се овладее. В някои отношения той беше удивително старомоден. Една от смущаващите теми за него беше сексуалният живот на дъщеря му. Вместо да свърже двете — дъщеря и секс, или да признае, че съществува или някога е съществувала връзка между двете, той сви настрани от темата.

— Не е там въпросът, Сабрина. Въпросът се свежда до самия човек. Той още мирише на затвор.

— Знам — каза тя много сериозно. Беше зарадвана, че баща й беше решил да позвъни точно когато Дерек беше навън и бягаше.

— Това не те ли смущава?

— Не.

— Той е убил човек.

— При самозащита.

— Прекарал е двете последни години от живота си в компанията на най-долното общество.

— Не в резултат на собствен избор.

— Но го е направил. И сега е с теб. Аз съм разтревожен, Сабрина.

— Аз съм голяма, татко.

— Възрастта с нищо не те прави по-малко уязвима.

— Напротив. Помага ми по-добре да преценя нечий характер, отколкото преди пет или десет години. Повярвай ми, Дерек не ме заплашва с нищо. Ако може въобще да се говори за такова нещо, вярно е по-скоро обратното. С него съм в по-голяма безопасност. Той е силен и може да ме защитава. Ти се безпокоеше от това, че съм сама. Сега би трябвало да почувстваш облекчение.

— Нека бъде някой друг, но не Макгил и може би ще почувствам.

Сабрина беше обезсърчена, а даже не беше още казала на баща си, че обича Дерек.

— Ти не го познаваш, татко… И освен това — поде тя с внезапен порив, — може би го познаваш. Дерек по нищо не се отличава от Барт Слокъм, твоя герой в самотния ездач. Барт уби човек — по-точно няколко — но все пак беше достоен герой. Той убиваше само когато нямаше друг избор и съжаляваше за това, даже когато жертвата беше най-отвратителният екземпляр — тя изпита гордост от аналогията. — Барт лежа…

— В затвор. Много различен от модерните места за задържане. Имаш ли някаква представа какви са дяволски дупки? Да, предполагам, че знаеш, защото Джей Бий казва, че си посещавала Макгил няколко пъти. Но, Боже мой, да го вкарваш в къщата си?

— Доколкото си спомням, твоят затвор в самотния ездач беше пълен с плъхове и змии и имаше някакъв човек с нещо подобно на проказа. Но като оставим това, след освобождаването си Барт се върна при приятелката си. Биеше ли я той? Изнасили ли я, плюеше ли я? Не, разбира се. Той се отнасяше към нея като скъпоценна порцеланова статуйка — мисля, че това беше употребеният от тебе израз — и тръгна да спасява живота й.

— Единственото основание, което той имаше да спасява живота й — възрази Гебхарт, — беше, че подлецът в книгата го беше нападнал, но поради грешка простреля нея. Казвам ти, ако бях неин баща, а не автор на книгата, щях да бъда много разстроен.

— Хайде, татко, ти не можеш да си против Дерек, само защото е бил зад решетките.

Но Гебхарт беше твърд.

— Аз съм против всеки, който заплашва благополучието на дъщеря ми.

— Той не заплашва…

— Говори с майка си.

— Сабрина — се чу гласът на Аманда, — баща ти е прав. Едно нещо е да напишеш книга за някого и съвсем друго да живееш с него. Това наистина ли е необходимо?

Сабрина почувства как започва да я боли глава. Нежеланието на родителите й да приемат Дерек представляваше допълнително обвинение в списъка. Изглеждаше, че в техните очи тя никога не правеше каквото трябва. Но отказа да се уплаши.

— Да, необходимо е.

— Мога ли да попитам защо.

— Защото го обичам.

Последва мъчителна тишина, а след нея едно по-кротко:

— Надявам се, че казваш това само заради ефекта.

— Не. Това е истината.

— О, Боже мой, Сабрина — проплака Аманда с твърде неземен глас. — Какво лошо съм направила? Най-напред Никълъс Стоун. Сега Дерек Макгил. Знаеш, че аз и баща ти не сме имали най-традиционния брак…

— Това няма нищо общо с теб и татко.

— Какво лошо съм направила?

— Нищо, мамо. Съвсем нищо. Тъкмо обратното. Ти и татко се обичате. Винаги сте се обичали напук на необикновения начин, по който живеете. Заедно сте се справили с превратностите на живота. Може би сте представлявали пример за вдъхновение.

Новото „О, Боже!“ на Аманда показваше, че тази мисъл не я прави щастлива, затова Сабрина продължи:

— Ти не познаваш Дерек. Как можеш да го осъждаш?

— Представям си какво ще направи с твоя живот. Съвсем честно, мислиш ли, че е излязъл от затвора неопетнен? Доколкото разбирам, той не работи нищо. Не съм чела нищо във вестниците, че ще започва работа в телевизионната мрежа. За това има причина, Сабрина. Той предизвиква негативни реакции. Радваше се на сила и популярност и се оказа недостоен за тях.

— Действал е в самозащита! Иначе е щял да бъде убит!

— Той е застрелял онзи човек.

— Имало е борба. Пистолетът е бил на другия.

— Може би. Но ти чуваш ли се? Ти го защитаваш. Чувстваш се задължена да го защитаваш. С това ли искаш да запълниш бъдещето си? Защото това те чака. Ако Дерек Макгил живее с теб, хората ще задават въпроси. Ще бъдеш не по-малко низвергната от обществото, отколкото той самия.

— Знаеш ли какво, ти си лоша като татко. Хайде да не говорим за лицемерие.

— Кога аз или баща ти сме се показвали като лицемери? — прекъсна я Аманда възмутена.

— Книгите ти, мамо. Вземи например Куист. Той е голяма работа, но ако е съществувал герой, низвергнат от обществото, то той е Куист. Той се различава от другите дюсалонианци, различава се от тях по вид, действия и желания. Той наруши правилата на върховното командване, отчужди се от елита. Живя месеци наред при сналеките т.е. при най-долната част от обществото. И все пак той намери обратния път и при това с дъщерята на един от първите членове на елита. Ако Куист успя, защо да не успее и Дерек?

— Куист е измислен, герой от белетристиката.

— А не е ли белетристиката до голяма степен просто израз на някакво неосъществимо желание? Тогава защо не потърсиш положителното у Дерек? Защо не можеш да се опиташ да направиш успеха на Куист реален?

— Защото Дюсалон е далечно отражение на земята. Тук хората си съставят мнение.

— Както и тези на Дюсалон.

— Но аз контролирам действието на Дюсалон. Тук нямам такава власт и в това се състои разликата. Когато всички започнат да ти обръщат гръб, няма да мога да ти помогна.

— Да ми обръщат гръб — промърмори тихо Сабрина. — Боже мой, това е абсурдно — тя повиши глас. — И откога ти, крайната неконформистка, си се толкова загрижила за мнението на хората?

— Загрижена съм за теб, за бъдещето ти, за кариерата ти. Какво искаш от живота, Сабрина?

— Искам дом и семейство — изтърси импулсивно Сабрина.

— И сериозно мислиш, че Дерек може да ти даде това?

— В действителност не съм правила толкова далечни планове. Що се отнася до Дерек, всичко беше твърде спонтанно.

— Съюзът ти с човек като него не е най-добрият начин да си създадеш приятели и да придобиеш влияние над хората. Достатъчно зле постъпи, като остави Ники в онова място. Това няма да помогне.

Сабрина почувства жилото в думите на майка си. Трябваше да положи големи усилия, за да овладее гласа си.

— Ако някой ме критикува, че съм дала Ники в Грийнхаус, той прави това от невежество. Но тъй като ти повдигна този въпрос, погледни го от тази страна. Ако това, което съм направила с Ники беше толкова лошо, хората вече трябва да очакват от мен най-лошото и затова никой няма да се изненада от това, че съм с Дерек.

Категоричността на тона й не можеше да не се забележи. Аманда въздъхна.

— И не можем да променим решението ти?

— Относно Дерек? Не.

— Защо не ни посетиш за Деня на благодарността?

— Той е утре. Не мога да намеря билети толкова късно.

— Баща ти може да опита някои връзки.

О, да. Може. За един билет отиване и връщане. Щеше да вечеря по случай празника с родителите си, оставяйки след себе си сина си и мъжа, когото обичаше.

— Благодаря — промълви Сабрина тъжно, — но не. Не тази година.

 

 

Дерек се събуди късно сутринта в Деня на благодарността и откри, че е сам в голямото месингово легло на Сабрина. Не беше изненадан. Един поглед върху часовника до леглото му каза, че е почти единадесет и тридесет й разбра, че чудните аромати, които се носеха от кухнята, не биха могли да съществуват, ако Сабрина се беше показала ленива като него.

Каза си, че трябва да стане, че трябва да й помогне. Но предната вечер тя беше отклонила всичките му предложения в този смисъл и специално му беше казала да спи до късно. Каза, че за първи път ще приготвя обяд за този празник и той беше придобил впечатлението, че в нейната акция се съдържаше голяма доза гордост. Ако ароматите, идещи от кухнята, говореха нещо, то тя имаше справедливо основание за гордост.

Пълнена пуйка. Касерол с картофи. Печени ябълки.

Обонянието му пое всичко това, той бавно, по лъвски се протегна, после отново потъна в чаршафите и се усмихна.

Това беше дом с главно Д. Това беше, което му е липсвало през всичките тези години. Това беше, което искаше на този свят, това чувство на, да, принадлежност. Той искаше Сабрина. Искаше семейство. И ги искаше точно тук, във Върмонт, където тревата беше тучна, дърветата зелени, въздухът рязък и чист в прохладните есенни дни.

Изпитвайки внезапно силно желание да бъде със Сабрина — без значение дали й трябваше помощта му, или не, той се измъкна от леглото и протегна ръка към панталоните си от рипсено кадифе, които беше преметнал над облегалката на стола предната вечер. Едва ги беше обул и вече шляпаше бос, излизайки от стаята.

Огънят в камината на всекидневната стая не беше по-силен от едно малко пламъче. Той се спря, за да добави дърва, преди да продължи за кухнята.

На прага се спря. Сабрина я нямаше. За миг той се обърна, чудейки се дали не се беше разминал с нея, докато тя е била в банята, но докато лежеше в леглото, не беше чул нито стъпки, нито затваряне на врата, единственият звук в къщата беше пращенето на нарастващия огън и съскането на пуйката във фурната.

Но Сабрина беше оставила кафеничето включено, а до една кана наблизо беше подпряна бележка.

„Излизам да купя пай.

Ще се върна преди един. В хладилника има купа с нарязани плодове. Вземи си от тях и от кафето, но не пипай кейка и плодовия хляб, той е за по-късно. Обичам те.

Сабрина.“

Беше написано с нежния почерк, който той познаваше толкова добре. Прибавено в края се виждаше едно по-набързо написано: „Честит празник.“

Усмихвайки се, той поднесе бележката до устните си, леко я целуна, остави я на масата и напълни каната с кафе. Като отпиваше бавно, размишляваше върху бележката на Сабрина. Излизам да купя пай. Къде? Тя не беше споменала нищо за това предната вечер, въпреки че той предполагаше, че трябва да е разбрал, че тя щеше да приготви далеч повече, отколкото двамата биха били в състояние да изядат. Какво количество пай беше приготвила? Три? Четири? Той не можеше да бъде сигурен. След като го беше отстранила от кухнята, той се беше задълбочил в една книга.

Влезе във всекидневната стая и застана пред прозореца. Денят беше сив, сив по начин, който говореше за приближаването на зимата. По-рано това можеше да го потисне. Зимата в затвора означаваше преминаване между зали, които бяха свръхзатоплени, и други с течение и по-редки излизания на двора. Преди това зимата беше означавала състояние на атмосферните условия, което би могло да провали някакъв план.

Зимата тук щеше да бъде по-различна, знаеше го. Тя щеше да означава много сняг и тихи нощи, пушек от горящи дърва и топлината на ръчно ушитите завивки. И Сабрина. Сабрина го навеждаше на нежни и вълнуващи мисли. Той се грееше в тези мисли като на слънце, докато довършваше кафето си, а след това се отправи към душа.

След малко се върна при камината облечен в чисти кадифени панталони, риза, пуловер и обут в мокасини. Беше току-що обръснат, а все още неизсъхналата му коса беше гладко вчесана. Сам трябваше да признае, че изглежда много добре. Но къде беше Сабрина?

Няколко минути преди един чу колата й, скочи от стола и тръгна към прозореца, поколеба се, върна се към стола, спря се. След това, вдишвайки дълбоко, за да успокои пулса си, той се отправи към кухнята с внимателни стъпки. Влезе тъкмо когато от външната врата влизаше и Сабрина.

Тя го погледна изненадана и се усмихна.

— Дерек! Спа ли добре? — обърна се, за да затвори вратата.

— Липсваше ми — каза той. После отиде до нея и свали палтото от раменете й. Беше кашмиреното палто, същото, което носеше при първото си посещение в Паркързвил предния февруари. Под него беше облечена с дълга вълнена пола, пуловер и високи обувки. Пуловерът я караше да изглежда по-крехка и засилваше у Дерек желанието да я закриля. — Как мина пътуването?

— Не беше лошо — тя отвори фурната, за да провери състоянието на пуйката. — Пътищата бяха пусти.

Той я наблюдаваше как подръпва крака на птицата.

— Мирише фантастично.

— Опита ли плодовете?

— Не. Реших, че е по-добре да те почакам.

След като затвори вратата на фурната и тръгвайки към хладилника, тя му отправи бърз поглед.

— Сигурно ти е лошо от глад.

— Ъхъ.

— Още малко. Пуйката няма да ни накара да я чакаме дълго. В книгата пише, че е готова, когато кракът се движи свободно и сега е нещо такова.

Тя наслагваше върху масата пластмасови торбички, пълни с различни пресни зеленчуци, които по-рано беше измила и нарязала. Гласът й беше по-висок от обикновено, изговаряше думите по-бързо и не поглеждаше към него, като не се смятаха няколкото бързи погледи от време на време.

При един от тези случаи Дерек забеляза в очите й неестествен блясък.

Като окачи палтото й върху облегалката на пейката, той я попита внимателно:

— Какво мога да направя?

— Ами… — тя вече протягаше ръка към една чиния и бързо му я подаде. — Можеш да сложиш зеленчуците тук. Аз ще се погрижа за соса.

Той постъпи съгласно инструкцията, въпреки че, както се страхуваше, с далеч по-малко артистичен усет от нея. В действителност той не се интересуваше много от зеленчуците. Грижата му беше свързана със Сабрина. Тя изглеждаше мрачна.

— Искаш ли чаша вино? — попита я.

Тя го погледна с неочаквана усмивка:

— Много хубаво — но усмивката й повехна в следващия миг, когато отново се зае с приготовленията на соса.

Дерек сложи ръка върху рамото й.

— Сабрина.

Тя прекъсна работата си.

— Нямаш бърза работа с храната.

Тя наведе глава.

— Как беше той?

Тя наведе главата си още по-ниско.

Сега вече Дерек се ориентира достатъчно в значението на движението й — лекото свиване на раменете, лекото им потрепване, нежеланието й да го гледа. Като я обхвана пълно с двете си ръце, той я стисна силно, докато тя не издаде слаб звук.

Най-накрая, галейки косата й, промълви:

— Трябваше да ме вземеш със себе си.

— Гледката е много болезнена — прошепна тя с пресечен дъх.

— Не трябваше да отиваш сама.

— Но той е мой син. Моя отговорност.

— Но аз те обичам. Искам отговорността да е и моя.

— Не знаеш какво говориш.

— Знам — той я прегърна отново и наведе главата си, докато я изравни с нейната. В очите му се четеше тревога, която придаваше на гласа му някаква отчаяна острота. — Омъжи се за мен, Сабрина! Знам, че не е много почтено от моя страна да те моля за това, когато се чувстваш толкова зле, но не мога да не го направя. Преди малко седях тук и те чаках да се прибереш и тогава разбрах, че ако не мога да се надявам на това за в бъдеще, ще съм загубен. Ти означаваш за мен безкрайно много. Малко ми е неудобно да призная пред себе си, че не съм толкова способен на самостоятелно съществуване, както винаги съм се гордеел, че съм, но без тебе не мога. Никога не съм се чувствал така. Никога преди не съм обичал жена. Никога не съм правил предложение и ако мислиш, че не ме е страх, когато го правя сега, грешиш.

Очите й бяха навлажнени. Той не сваляше погледа си от тях.

— Нямам право да моля за това. Не съм на работа и точно в този момент надеждите ми са нулеви и в ума ми е все този Гриър, което не може да ти харесва, но ще направя нещо, Сабрина. Някога започнах от нищо и стигнах върха. Мога и сега да направя същото. Ще оправя всичко. И с Божия помощ ще успея.

Той замълча и в продължение на следващите няколко минути очите им разменяха множество мълчаливи въпроси.

— Това е безумна мисъл — прошепна Сабрина.

— Дай ми възможност. Нека запълня празнината. Искам да се грижа за теб.

— Това ще бъде сериозно изпитание. Аз съм развалина.

— По-лоша от мен?

Тя се засмя през сълзи.

— Ние сме чудесна двойка — усмивката изчезна.

— Вече не успях с един брак.

— Разпаднал се е, когато е настъпило тежко време. Този ще започне в тежко време и ще успее. Вече сме се срещали в най-лошите си моменти и отношенията ни се развиха въпреки това. Нямаме причини за страх — той направи пауза. — Каква е твоята дума?

Тя се замисли.

— Родителите ми ще откачат.

— Това вълнува ли те?

— Да.

— Достатъчно, за да кажеш не!

— Не.

Той взе лицето й в ръцете си.

— Обичам те!

— И аз!

— Мислиш ли, че ще ни провърви?

Тя кимна.

— Тогава ще се омъжиш ли за мен?

Тя отново, кимна, този път по-енергично. Не знаеше дали постъпва правилно. Действаше по инстинкт. Тя наистина знаеше, че се възхищава от Дерек, че искаше да бъде с него винаги и може би, просто, люлеели, това, че му е жена, би повлияло на плановете му за отмъщение.