Барбара Делински
Обричане (1)

Пролог

Дерек Макгил не беше от тези хора, които се разколебават лесно. Решеше ли да постигне нещо, той стигаше до края. Деловите кръгове знаеха, че когато положението е сериозно, той се оказваше ловък и хитър, фанатично убеден в правотата си, даже животински упорит. Телефоните, които умишлено мълчаха, и неизказаните увъртания, забулената враждебност и откритите заплахи — всичко това беше част от играта. Беше свикнал с тях; те никога не успяваха да го обезсилят за дълго.

И все пак, на прага на покрития вътрешен двор той се спря. Без съмнение, стаите, през които беше преминал, оставяха силно впечатление с блясъка си, но той беше виждал и по-пищни от тях. Самият двор, един оазис високо над бетонния лабиринт над Манхатън, беше идиличен, но той беше виждал и други импровизирани подобия на рая.

Нерешителността му не беше предизвикана от лукса на това жилище на Пето авеню, нито от зеленината на терасата му. По-скоро беше смутен от жената, която стоеше с гръб към него недалече от високата около метър тухлена стена, която очертаваше терасата.

Жената беше средна на ръст и с деликатна фигура. Мека бяла блуза се спускаше леко от раменете й, като стигаше до една не по-малко изящна газена пола, която я замрежваше с люляков цвят до средата на глезените. С боси крака и незабелязваща присъствието му, тя се полюляваше бавно ту на едната, ту на другата си страна. Късното следобедно слънце, което се движеше над върховете на дърветата на Сентръл парк, позлатяваше русата й коса и косата на детето, което тя държеше в ръцете си с отпусната глава над неговата.

Той не можеше да каже какво беше очаквал — не че беше разполагал с голямо количество време, за да помисли върху това, като се имаше предвид програмата му за деня. Но му се струваше, че се беше приготвил за среща с лъскав градски тип жена, защитена с тежки като нейния Джиорджио брони.

Беше се заблудил. Тя беше по-млада, отколкото беше очаквал, а освен това видът й не издаваше нищо лъскаво. Що се отнасяше до броните, неговият радар не улови нищо такова. Почти изпита чувството, че е трябвало да й ги донесе и предложи.

Сабрина Стоун, както беше застанала изправена в градината си високо над града, излъчваше нещо, което налагаше страхопочитание. Той откри, че мисли за Мадоната. С косата си, небрежно вързана във висока опашка, откъдето отделни кичури бяха успели да се измъкнат и сега, пропълзяваха по лицето и шията й, тя изглеждаше безкрайно непретенциозна. Във въображението му изплуваха картини на непорочност и доброта, напълно несъвместими със света, който я обкръжаваше, доколкото той познаваше този свят. Мъжът й беше голяма фигура в игрите в инвестиционния банков бизнес. Тя самата беше от радващо се на невероятен успех семейство на литератори.

И все пак тя изглеждаше олицетворение на невинността, малко цвете, загубило се и самотно вкопчило се в единственото нещо, което й беше по-скъпо от всичко друго в живота.

Изглеждаше спокойна. Може би тъкмо това най-вече беше довело Дерек до състояние на пълна неподвижност. Той знаеше, че с жизнен жребий като нейния тя не можеше да бъде спокойна. Въпреки това излъчваше ведрост и спокойствие и той й завиждаше за това. Неговият собствен живот беше жестока конкуренция, безспирно тичане след възможността за репортаж, който да затъмни всички останали. Ако не беше на телефона, зает с разни източници, или не се караше и пазареше с продуценти или помощник-продуценти или изследвачи за информация, която му е била нужна вчера, той оправдаваше положението си, като уреждаше контакти или като се опитваше с всички сили да постигне още нещичко в лудницата на единадесетия час и да се срещне с операторите.

Гледката, която представляваше Сабрина Стоун, го накара да се спре, да поеме дълбоко въздух и да го издиша бавно и с това да почувства нещо учудващо прилично на облекчение.

Над неясното бучене на трафика, което долиташе от голямото разстояние от улицата, слухът му долови фрагменти от някаква мелодия. Докато люлееше детето, тя пееше нещо. Не беше ясно какво, но това нямаше значение. Ефектът беше същият, една жива картина от топлина и обич, която докосваше сърцето му по странен и неочакван начин.

Той се беше натрапил и го знаеше, но не би могъл да си отиде, ако се опиташе, и не би се опитал за нищо на света. Докато погледът му продължаваше да я обхваща, любопитството му се усилваше все повече. Напомни си, че това е само един от многото журналистически случай, но дълбоко в себе си подозираше, че много по-сложни причини го тласкаха напред.

Обувките му произвеждаха известен заглушен шум по мраморните плочки, докато прекосяваше терасата, но тя вероятно не го чуваше. Потънала в този мъничък свят, който обгръщаше бебето й и нея, тя нито вдигна очи, нито се обърна.

Когато се намираше съвсем близо до нея, той се спря.

— Госпожа Стоун? — тогава главата й се обърна рязко, очите й бяха разширени, погледът — сепнат. — Съжалявам — продължи той със странна нежност. — Не исках да ви уплаша.

Измина известно време, без тя да каже нещо, като само го гледаше и изучаваше очите му, сякаш те можеха да й кажат това, което искаше или й беше потребно да узнае.

— Кой сте вие? — изрече тя най-после.

— Дерек Макгил.

Тя продължи да го изучава. Едната й вежда се спусна за частица от мига, но тя бързо надви намръщването си.

— Защо това ми звучи познато?

— Аз съм репортер на Аутсайд Инсайт. Възможно е да сте попадала на нещо мое.

Тя отпусна брадичката си върху главата на детето и Дерек можеше да се закълне, че ръцете й почти незабележимо се стегнаха. В двете движения се чувстваше загриженост. Той можеше да разбере това.

— Как влязохте? — в гласа й се съдържаше тревога, а очите й го приковаваха.

Те излъчваха сила. Той никога не беше виждал такива очи, въпреки че се съмняваше, че тази сила може да има нещо общо с бледозеления им цвят или със смесицата от чувства, които те издаваха. Между другите неща той видя страх и докато би се радвал да го види при конфронтация със заподозрян в корупция бюрократ, му стана мъчно, че го вижда у Сабрина Стоун.

Затова каза без всякаква гордост:

— Движех се след трима господа, които се бяха запътили към един от другите апартаменти. Това отклони вниманието на портиера. Провървя ми с домашната ви помощница, на която казах, че сме стари приятели и че ме очаквате.

— Това не е било вярно.

— Знам. Но исках да говоря с вас. Няколко пъти правех опити да се свържа. Съпругът ви се грижи добре за спокойствието ви.

— Говорихте ли с него?

Дерек успя да забележи един лек, почти недоловим тик по нежната кожа под лявото й око. Беше от тези, които са резултат от преумора или голямо нервно напрежение. Подозираше, че при Сабрина е второто.

— Не говорих пряко с него. Той не ме потърси никога на свой ред, но най-накрая остави съобщение в смисъл, че ако пак се опитам да стигна до него, ще се обърне към президента на компанията.

В погледа й за момент се появи твърд блясък и тя кимна.

Дерек се усмихна малко накриво.

— Би го направил?

— Да — тя замълча. Твърдостта беше изчезнала и отстъпила място на някакъв намек на молба, въпреки че гласът й продължаваше да звучи спокойно и уверено.

— Какво желаете?

— Само да си поговорим — погледът му попадна върху къдриците на детето. Сега, когато ги наблюдаваше по-отблизо и от друг ъгъл, той видя, че те са повече светлокафяви, отколкото руси.

— Спи ли? — попита той, като се наклони встрани, за да огледа лицето на детето. Един-единствен поглед му даде отговора. Големите кафяви очи бяха широко отворени, без да са фокусирани, където и да е.

В хода на работата си Дерек беше виждал не една трагедия. Беше виждал жестоко обезобразени жертви на изгаряния, жертви на глад, почти скелети, грозно осакатени от война хора — и все пак беше успявал да запази някаква дистанция. Но гледката, която представляваше това дете с бебешка коса с цвят на орех, носле като маслинка, малки устни и бледа мека кожа, посягаше към сърцето му.

— Хубав е — прошепна той.

— Да — кимна тя.

Дерек вдигна погледа си и улови скръбта в нейния.

— На колко е?

— Шестнадесет месеца.

— Името му?

— Никълъс.

Като баща си, Дерек трябваше да се досети. Никълъс Стоун не се славеше със скромност. Този човек беше всепобеждаващ хищник, беше от породата, при която хитростта и решителността действаха заедно и осигуряваха успеха на всяко начинание.

Дерек не можеше да не се замисли за това, как този човек гледаше на сина си, дали това, което беше възприел като загриженост, фактически не беше затруднение или срам. Ако да, сърцето му се присъединяваше към жената пред него.

Доколкото му беше известно, родителите на деца с мозъчни увреждания страдаха — невъобразимо на всяка крачка, а при по-внимателно вглеждане лицето й свидетелстваше за това. Под очите й се виждаха тъмни петна. Напрежение беше издълбало малки улейчета около устата й. И макар че кожата й изглеждаше почти толкова гладка и нежна като на бебето, бледността й беше явно неестествена.

Въпреки всичко това Дерек мислеше, че тя е прекрасна. Като че красотата й бликаше отвътре. Той разбираше, че това е абсурдно, след като съвсем не я познаваше. Но тя го трогваше, караше го да изпитва болка. Такова нещо не му се беше случвало от много дълго време.

— Не знам защо сте тук, господин Макгил — изрече тя с нежен глас.

И двамата знаеха, че лъже. Зад зеления цвят на очите й — тези толкова красноречиви очи — имаше предизвикателна светлинка.

— Ще ми трябва помощта ви — каза той в отговор. След като тя не реагира, продължи. — Подготвям материал за специалните деца и семействата им — техните нужди, достъпни медицински ресурси или отсъствието им, недостатъчната помощ, физическа и емоционална.

Тя промени положението на детето, един малък вързоп от мъртво тегло, като сложи едната си ръка под него, а с другата обхвана гърба му, покривайки го като с щит. После разтвори пръстите си над лъскавите къдри и притисна главата на детето към сърцето си. И не каза нищо.

В този миг Дерек трепна. Причината не беше в това, че Сабрина го заплашваше физически, а грубите думи на мъжа й положително не го бяха смутили, защото иначе не би се появил на тази тераса. Но в жената, която стоеше пред него, имаше сила, сила, която го принуждаваше да се замисли.

За част от секундата той се почувства несигурен в това кой беше и какво правеше. Работата му се състоеше в издирване на факти, не в това да ги прави да изглеждат по-страшни, но той имаше ясното чувство, че като въвличаше Сабрина, увеличаваше неприятностите й.

Предполагаше, че това е свързано с мъжа й. Той му беше изпратил недвусмислено враждебно послание. А у Сабрина нямаше нищо враждебно. Тя беше предпазлива, каквато и трябваше да бъде. Очите й, един емоционален калейдоскоп, говореха последователно за тъга, обърканост и безпомощност. Но в тях той виждаше и сила.

— Бяха ми казали, че ви е трудно.

В очите й се появи болка.

— Кой ви каза това?

Знаейки, че не може да отговори на въпроса й, но като искаше да отстрани тази болка, той продължи бързо:

— Това няма значение. Истински важното е, че теоретически вие и мъжът ви сте в състояние да се възползвате от най-добрите възможности. Това може да се каже за много малко от хората, с които съм говорил. Някои не откриват нещастието рано, други отказват да погледнат истината в очите. И освен това, даже като оставим финансовите затруднения, те не знаят към кого да се обърнат.

Сабрина откъсна погледа си от неговия и го насочи навън над парка. Когато бебето изведнъж проплака тихо, тя докосна с устни челото му, пропя му нещо и отново се зае да го полюлява леко. То се успокои почти веднага.

Дерек се усмихна.

— Разбира, нали?

— Не знам какво разбира, господин Макгил.

Това не беше признание в точния смисъл на думата. И най-бързо развиващото се между шестнадесетмесечните беше все още същество, което усеща и чийто мозък до голяма степен работи в мъгла. Но не беше и отрицание и към това се стремеше Дерек.

— Откога знаете, че е различен от другите? — попита той със същото добро чувство, което беше изпитал и преди и което беше еднакво чуждо и на ушите, и на сърцето му.

— Всяко дете е различно. Всяко едно има своите силни и слаби места.

— В какво се изразяват силните у Никълъс?

Тук тя се замисли около минута и когато отново погледна към Дерек, очите й бяха замъглени.

— Той има трогателна усмивка и голяма способност за обич.

Невидими пръсти се стегнаха около сърцето на Дерек.

— Наследил е това от майка си?

Тя премигна, стисна устните си и като че ли се опитваше да запази хладнокръвие.

— Опитвам се да разбера.

— Но напоследък му е по-трудно да се усмихва?

— Да.

— Може ли да разкажете за това?

Тя пое дъх и потрепери, а след това бавно поклати глава.

— Защо не?

— Някои неща са лични.

— Някои неща е по-добре, когато се споделят.

Тя наведе глава и докосна челото на бебето с лицето си. Мълчанието се проточи толкова дълго, че Дерек вече започваше да се чуди дали не предстоеше да го поканят да си отиде. Заговори отново:

— Всички имат проблеми. Светът е пълен със страдание и сърдечна болка. Някои хора намират утеха, когато ги споделят.

Тя се поколеба и гласът й се сниши.

— Други се занимават с нещата на своя собствена отговорност.

— Това ли искате да правите?

— Това ми се налага да правя.

— Защо? Ако аз мога да пролея светлина върху степента на болката, може би ще излезе нещо.

— Съмнявам се — каза тя много тихо и за първи път в гласа й прозвуча елемент на поражение. — Медицината не е точна наука. Лекарите не творят чудеса. Никакво количество светлина, пролята върху проблема, не ще промени факта, че мозъчната повреда не може да се отстрани.

— Това е така, но е възможно да се постигне по-добро справяне с положението.

В този момент тя го погледна, в очите й се съдържаше любопитство.

— Така ли оправдаваш работата си?

— Това е един от начините.

— Ти си репортер, не политик или терапевт.

— Вярно е.

— Помогнал ли си наистина на някои хора?

— Приятно ми е да мисля, че да. Имало е случаи, когато сме успявали да дадем такава голяма публичност на даден проблем, че отговорните фактори са се виждали принудени да се размърдат и да се ангажират.

Устните й като че ли се отпуснаха и бяха на път да се усмихнат. Това беше сладко начало и Дерек беше изненадан. Тя имаше във всяко отношение правото да бъде хаплива или цинична, но не беше. Доброта. Той го помисли отново. И отново беше трогнат.

— Повдигни духа ми с някой от твоите случаи — подкани го тя с тих глас.

Той прехвърли файловете в паметта си. Разполагаше с богата колекция, в която се включваха репортажи, които беше правил не само за Аутсайд Инсайт, но за различните новинарски програми, с които се беше занимавал по-преди.

— Миналата година направих нещо на тема дискриминацията при приемане на работа, с която се сблъскват болните от рак. Интервюирах десетки хора, на които, след като им е било открито раково заболяване, са отказали работа или повишение. Много от тях са били лекувани успешно, но въпреки това им отказали правото на бъдеще. В резултат от раздвижването на духовете след моята статия група болни обединиха усилията си и заведоха дело, като посочиха, че се нарушават правата им.

Сабрина повдигна вежди и кимна замислено в знак на одобрение. Известно време тя мълча, докато продължаваше да полюлява бебето. После попита:

— Знаеш ли, че съм писателка?

— Известно ми е, че си от семейство на писатели.

Устните й се раздвижиха.

— Точно така.

Дерек забеляза с известно учудване моментното оживление в очите й. То омекоти чертите й и я промени приятно.

— Уестърни ли пишеш като баща си? — подразни я той.

Тя поклати глава.

— Нито научна фантастика като мама, нито ужаси като Джей Бий. Аз съм черната овца в семейството. Моята област не е белетристиката. Писала съм главно за списания, но единственото нещо, с което се гордея, никога не видя бял свят.

— Какво беше то? — попита Дерек.

В първия момент тя не отговори, като вместо това като че ли търсеше погледа му — също както при появяването му в началото. Той не беше сигурен дали тя можеше да усети очарованието, което той чувстваше, но докато я наблюдаваше, забеляза как я завладява някакво спокойствие.

— Беше разказ за жената на виден бизнесмен, затворен за изнасилване и убийство на любовницата си. Беше ми интересно да изследвам чувствата на тази жена, но когато трябваше да предам материала на издателя, се разколебах. Бедната жена беше страдала достатъчно. Името й и това на децата бяха окаляни. Само това им липсваше, да се вдигне допълнителен шум около тях, когато се мъчеха да не се показват много пред очите на хората и да започнат живота си отново.

— Не ти ли беше възможно да се застъпиш за нея?

— Не можех да променя факта, че е била омъжена за болен човек, както не можех да променя и факта, че децата й бяха плът от неговата плът.

— Можеше да ги обрисуваш като невинни жертви.

— Можех.

— А други биха намерили историята интересна.

— Но щеше ли да си струва! Те се бяха преместили в нова къща в друг щат. В името на човешкото любопитство аз щях да ги жигосам още веднъж.

Дерек спусна ръце в джобовете на панталоните си и се загледа в големите мраморни плочи. Те бяха изпъстрени с нюанси на тъмнозелено, урбанизирана версия на трева в гората. Над лъскавината им краката на Сабрина изглеждаха нежни и грациозни. Ако помръднеше съвсем малко крака си, твърдите кожени подметки на мокасините му щяха да я наранят.

Аналогията му направи впечатление. Той се чувстваше груб, почти нецивилизован в съседство със Сабрина. Не се чувстваше така с други хора, но те не внушаваха този вид изпълнена с достойнство деликатност. При цялата си сила тя беше крехка. Вълнуваше съвестта му.

Вдигайки колеблив поглед, той я попита:

— Имаш ли чувството, че се опитвам да те използвам?

— Защо си тук? — контрира го тя, по-скоро любопитна, отколкото агресивна. — Бих помислила, че човекът пред камерата участва много малко в общия план.

— Че не може да се справи?

— Че е прекалено зает.

Той поклати глава.

— Моите репортажи са мои. Правя ги, защото ме интересуват. Имам хора за всичко, но ми харесва аз да водя интервютата.

— Нямам желание да участвам в интервю.

— Не се опитвам да те използвам.

— Съществува един ловък начин за подвеждане…

— Не се опитвам.

— Намеренията ти може да са почтени, но истината е, че всеки репортаж, който правиш, се предава от единия бряг на страната до другия. Това няма да ми помогне да останем незабелязани.

— Това може да помогне на други хора в положение като твоето.

Тя се засмя с тъга.

— Точно сега благотворителността не заема първо място в моя списък от приоритети. Толкова ми е трудно да се опитвам да се боря с… да се боря с… — гласът й се загуби, но очите й продължаваха да говорят.

И Дерек, който се беше подготвил добре, чу всяка дума. Тя се опитваше да се, бори с безкрайните дни, изпълнени с постоянни грижи за детето, с безполезни консултации с многобройни доктори, с пълната разруха на това, което, при общественото положение на мъжа й, би било социално активен живот. И навсякъде присъстваха тревога и несигурност, въпроси без отговори, бъдеще, обвито в съмнение.

Той насъбра решителност за повече упоритост, но не му беше лесно, защото в очите й се появи отново молба. В един момент пиюкащ сигнал прекъсна концентрирането му. Часовникът му. Трябваше да му напомни за един по-късен ангажимент. Натисна с досада бутона, питайки се защо го беше нагласил да звъни, след като знаеше дежурната си практика, чудейки се дали не се беше показал груб.

— Съжалявам — промърмори той и употреби цяла минута, за да преодолее объркването си. После попита: — Още ли пишеш?

Този път усмивката й беше тъжна и преди да отговори, целуна нежно детето.

— Няма време, а психическа енергия още по-малко.

— Може би писането ще се окаже някакъв отдушник.

— Това ли е за теб работата ти?

— Тя ми е призвание.

— Но не е ли и отдушник?

— За творческата енергия, да — той наведе глава и се замисли. — Предполагам, че и за нервната енергия.

— Какво те прави нервен?

Той знаеше, че трябва да отклони въпроса. Знаеше, че е журналист и че беше важно да поддържа някаква професионална фасада. Но фасадата изведнъж му се стори изкуствена, а чистият поглед, с който го следеше Сабрина, заслужаваше по-добро отнасяне.

— Животът ми — отговори той. — Където отивам, каквото искам.

— Защо трябва тези неща да те правят нервен?

— Защото невинаги знам със сигурност къде ще отида и дали това ще е мястото, където искам да бъда.

— Къде искаш да бъдеш?

— Не знам! — каза той. След това, осъзнавайки, че е издал объркаността си, прокара ръка през тъмната си коса и се засмя с усилие. — Поставяш ме натясно.

— Но ти изглеждаш толкова… уверен в себе си. Като имам предвид положението ти, бих помислила, че си на върха на света.

Тя изглеждаше истински заинтригувана, без да се смята това, че беше за момент откъсната от скръбните си мисли, поради което, когато го попита дали е женен, той отговори:

— Не, няма време — усмихна се малко закачливо. — Също както с твоето писане?

— Има разлика. Аз нямам избор.

— Това — каза той с благ глас, но много сериозно — беше, което исках да разбера.

Тя затвори за момент очи, въздъхна, после отново промени положението на детето. Дерек помисли, че детето трябва да е тежко.

— Мога ли да го взема? — попита той, като протегна ръце.

Сабрина изглеждаше истински изненадана. Той се попита дали никой не й помага в работата. Не можеше да повярва, че сама се справя с всичко, че мъжът й не поема своя дял. И тогава…

Много внимателно тя предаде детето в ръцете му и той за момент се почувства обзет от паника.

— Кажи ми какво да правя — прошепна той с тревога, която я накара да се усмихне. — Не съм много сръчен с децата.

Но когато детето се отпусна в него, дългите му ръце се справиха без затруднение.

— Ники не изисква много — каза тя. — Само едно топло тяло. Един сърдечен пулс.

Едно топло тяло. Един сърдечен пулс. Като повдигна детето към гърдите си и го настани удобно, Дерек отпусна, лицето си върху меките вълнички и вдиша продължително, дълбоко и на пресекулки. Едно топло тяло. Един сърдечен пулс. Защо му беше толкова приятно да държи детето? Дали това беше приятният затоплящ дъх на бебе, или нещо, което беше останало от майката? Или може би изключителната особеност на малкия? Пълната му безпомощност? Или Дерек се нуждаеше от нещо топло и живо, и лично?

Не можеше да се каже дали Ники разбра, че е преминал от едни ръце в други, но във всеки случай нямаше вик на протест. Дерек си каза, че трябва да направи нещо подходящо. Той знаеше, че нещо е много наред. Правилно, и дълбоко, и естествено. Когато обърна главата си обратно отново към Сабрина, той видя, че тя го наблюдава, напрегнато. Той не можеше да говори, защото това означаваше да прекъсне онова, което тя казваше, а той държеше да чуе.

— Благодаря ти, че го прие. Повечето хора не го правят, а и положението ще се влошава. Но аз го обичам много, много. И се опитвам да постъпвам правилно. Мили Боже, опитвам се.

Толкова красноречиво, без нито една-единствена дума. Той за малко не се разтопи при нежността на докосването й.

С потреперване, което беше видимо, тя обърна лице към парка. Той се мъчеше да разбере какво мисли, дали си пожелаваше да е птица и да може да излети на воля. Тя разсеяно вдигна едната си ръка, за да си разтърка рамото. След това с резкостта на внезапното спомняне погледна часовника си.

— По-добре е да тръгнеш — предложи тихо, като протегна ръце към детето. — Мъжът ми трябва скоро да се върне.

Дерек задържа детето още малко, като се взираше в безизразното му лице и изпитваше дълбока скръб. Когато предаваше обратно на майката отпуснатия вързоп, той задържа ръката си върху меката копринена коса на детето.

— Много е особен — каза.

Тя кимна.

Дерек посрещна втренчения й поглед. Искаше да попита дали тя ще помисли относно репортажа, но се отказа от намерението си. Беше взела решение. Той можеше да хитрува и да опитва всичките си умения, които беше използвал през последните години, но се съмняваше, че тя ще отстъпи. И в известен смисъл се радваше. Почти чувстваше, че Сабрина и детето й бяха негова тайна. Не искаше да им се случи нещо лошо. Искаше да ги помни винаги такива, каквито ги беше видял в тяхната високо разположена градина. Тихи. Кротки. Много необикновени.

След като намери място в паметта си за тези впечатления, той се отправи към вратата.