Барбара Делински
Обричане (16)

5.

Беше учудващо, но Джей Бий не измъчи никого от двамата. Присъствието му не беше натрапчиво. Вероятно се беше отнесъл много сериозно към предупрежденията на Сабрина. Може би беше почувствал, че Дерек би могъл да бъде приятел или враг според неговото собствено поведение. Какъвто и да беше случаят, той взе гостната стая, която се намираше достатъчно далече от главния апартамент, за да предостави на Дерек и Сабрина уединението, от което се нуждаеха. Но той действително възнамеряваше да се премести в хамбара и за тази цел придружи Дерек до магазина за строителни материали.

— Някога да си правил, това? — промърмори Дерек на Джей Бий, докато двамата оглеждаха различните изолационни материали — той говореше тихо, за да не бъде чут от продавача.

Джей Бий, който се мръщеше зад очилата си, поклати глава.

— А ти? — прошепна той на свой ред.

— Ъхъ — Дерек се мъчеше да се ориентира и да вземе някакво решение. Погледът му шареше насам-натам, докато оглеждаше дървената ламперия, която му предстоеше да избере. Малко пообъркан, той се върна към изолацията и прошепна на Джей Бий: — Човекът казва, че това е най-доброто.

— Изглежда, че е най-скъпата — промърмори в отговор Джей Бий.

— Най-скъпото невинаги е най-добро.

— Така е.

— Работата е там — продължи Дерек, говорейки съвсем тихо, — че не разбирам много от тези неща.

В погледа на Джей Бий нямаше нищо празно. Той гледаше изолацията така, сякаш тя беше от някакъв друг свят.

— От един писател не може да се очаква да разбира от всичко.

— Или от един репортер. В училище бягах от часовете по трудово обучение.

— Аз също.

— Трябва ни помощ.

— Професионален съвет.

— Дърводелец.

След като постигнаха съгласие, те се завъртяха кръгом и напуснаха магазина.

Наеха дърводелец, който да им даде съвет относно материалите и да ги научи на това, което не знаеха, което не беше малко. За щастие развитието им след училище беше продължило. Или може би мотивацията се оказа важен фактор. Или решителността, но те не се предадоха и скоро имаше резултати.

Сабрина, която посещаваше често хамбара, като носеше топли питиета и сандвичи, имаше чувството, че наднича в занаятчийско училище. Когато се осмеляваше да каже това на глас, биваше замервана със снежни топки, направени от останките от изолацията. Тя отстъпваше със смях, но откриваше, че продължава да се усмихва дълго след това. Дерек и Джей Бий много сериозно се отнасяха към собствените си усилия да превърнат хамбара в годно за живеене място и това много й харесваше. Дерек беше погълнат от работата и не мислеше за Ноел Гриър. Също и Джей Бий, който не забиваше поглед в пространството. Общуването между двамата никога не биваше кой знае колко активно, което се дължеше повече на обстоятелството, че никой от тях не беше приказливец, отколкото на някаква непоносимост. Говореха, когато имаха повод. Разбираха се. И това доставяше на Сабрина особено вътрешно удоволствие, което не беше очаквала.

Сабрина прекара коледната сутрин с Ники. Придружи я не само Дерек, но и Джей Бий, което улесни нещата. За първи път в края на посещението тя не се обля в сълзи.

През седмицата, която последва, докато Дерек и Джей Бий се трудиха прилежно в хамбара, Сабрина забавляваше Моора, която се беше появила неочаквано и настанила в една от резервните спални. Комбинацията й от посещение по случай освещаването на жилището и сватбен подарък за Сабрина за голямо щастие беше един разтегаем стол, който използваше като легло, вместо да спи на пода.

— Боже опази, ако Джей Бий трябваше да заема част от голямото легло — отбеляза тя, но закачливо. Сабрина разбираше защо.

— Вие двамата никога не се разбирате.

— Това е слабо казано. Той е чудак.

— Много хора биха казали същото за теб — подразни я Сабрина. Тя вдигна глава, за да разгледа косата на Моора. — Пак си станала по-тъмна.

Моора се ухили.

— Това дава резултати — вече беше казали на Сабрина за новия мъж в живота й. Невероятно, но той беше същият, който я гледаше по време на обяда със Сабрина. Отдавна беше научила, че на иглата на вратовръзката му действително имаше диамант, а това говореше нещо.

Съзнавайки добре, че приятелката й споменаваше само най-несъществените неща, когато говореше за подробности като името на мъжа и професията му, Сабрина беше решила, че Моора се отнася сериозно към него, но се държеше предпазливо. Сабрина не я обвиняваше. Предпазливостта на Моора донякъде й харесваше. Това говореше за зрялост, към която Моора твърдеше, че се стремил.

Все пак в този момент Моора изглеждаше повече закачлива, отколкото зряла. Тя сниши глас и се наведе напред. Беше заради ефекта. Двете със Сабрина бяха сами в солариума на втория етаж. Нямаше начин мъжете да подслушат разговора им от хамбара.

— Дерек е великолепен. Не си ми го казвала.

— Мислех, че знаеш. Бил е дълги години в телевизията.

— О, да, виждала съм го, но, Боже, на живо изглежда даже още по-добре — тя се облегна на една от големите възглавници, с които беше осеян подът. — Очевидно затворът не му е навредил в това отношение. Изглежда чудесно за годините си. Разбирам, че животът тук му понася.

Вече с няколко глътки бяло вино под колана, Сабрина беше в добро настроение и не искаше да споменава за пораженията, които затворът беше нанесъл на Дерек. Вместо това тя приключи с нарязването на сиренето Чедър на малки квадратчета, подаде едното от тях на Моора и почерпи себе си с друго. След което също се отпусна назад.

— Мисля, че е така. Ние сме много щастливи.

— Боже, много се радвам — каза Моора с облекчение. — Но трябва да ти кажа, че това ме изумява.

— Кое?

— Че можете да бъдете щастливи в такова изолирано място.

— Не съм изолирана. Има и други хора, и магазини, и хотели, и ресторанти.

— Все пак не е Ню Йорк.

— Вярно е — отстъпи Сабрина с малко крива усмивка.

— Но ти винаги си била градско момиче. Какво се е случило?

— Трудно може да се обясни — отговори Сабрина и за момент изглеждаше объркана. — Не мога да кажа, че преди пет-десет години бих била готова да приема това. Вероятно съм се променила. Може би обстоятелствата са ме подготвили за това… Освен всичко — каза тя, допирайки един солет към устната си, — тук съм от септември. Може би догодина по това време ще умирам за Ню Йорк.

— А Дерек? Мислиш ли, че ще издържи тук?

Солетът проникна в устата на Сабрина. Той се строши между зъбите й. Тя го поля с вино, продължавайки да бъде замислена. Не за първи път се беше замисляла върху това.

— Не знам — каза най-накрая. — Изглежда щастлив, но дали всичко това ще му омръзне… — завърши с повдигане на рамене.

Моора остави на спокойствие загрижената си приятелка или поне за всеки случай предпочете да не поддържа темата.

— Какво става с работата му? Мисли ли да се връща към нея отново?

— Евентуално.

— Като репортер?

— Предполагам.

— Но как? Къде?

— Не мисля, че още е решил.

— Тогава той не търси нищо?

— Не за момента.

— Негов агент е… — тя присви едното си око. — Джейкъбз, нали?

— Ъхъ.

— Говорил ли е с някого?

— Не знам със сигурност. Първоначално той искаше Дерек да се занимава с поредица телевизионни програми, но Дерек отказа и сега, след този отказ, е като с вързани ръце. Крейг се обажда много често, аз не чувам какво казва, но чувам Дерек и предполагам, че Крейг губи търпение. Все пак дали вече вижда или само чака зелена светлина от Дерек, не знам. Имам чувството, че е комбинация от двете. Крейг продължава да се оглежда, но не е попаднал на нищо, което да привлече Дерек и тъй като Дерек няма да се задоволи с какво и да е, той е готов да чака докрай.

— А междувременно?

— Междувременно е във ваканция.

Моора изпухтя.

— Ваканция? Не ми изглежда да е във ваканция. По-скоро според мен той си сменя професията. Преквалифицира се като дърводелец.

— Не съвсем. Това, което прави в хамбара, е за удоволствие. Искам да кажа, с практическа цел, но по-строго казано, това е странично занимание — развлечение — тя се замисли. — И е терапевтично. Необходимо му е.

— Условията в затвора са били груби? — попита Моора и като отговор получи поглед, красноречив с резкостта си. Тя огледа внимателно и продължително Сабрина, после постави върху езика си един солет и го пое в устата си, като че ли това беше нафора. — На негово място — каза тя бавно и замислено — бих била бясна. Щях да искам да удрям наляво и надясно, който ми падне. Щях да се чувствам онеправдана и поругана. И щях да се стремя към отмъщение. Но Дерек изглежда кротък. Сдържан. Дали това се дължи на това място и на брака ви, или се е примирил със случилото се?

Сабрина не отговори веднага. Мислеше за несъответствието между това, което искаше да е истина, и това, което фактически тя знаеше, че е истина.

— Мисля — каза тя най-после, — че сдържаността, която забелязваш, се дължи на това място и на брака ни. Той не се е примирил със случилото се. Не мисля, че някога ще се примири. Беше лишен от две години свобода. Името му беше омърсено, кариерата му съсипана. Има случаи — тя наведе очи и продължи по-тихо, — когато все още е разгневен. Не често, поне не мисля, че е често, само от време на време. Опитва се да ми попречи да видя това, но аз го виждам. Виждам го в очите му, в ръцете и раменете му.

Моора я оглеждаше със скромно любопитство.

— Долавям нещо пораженско в думите ти.

— Бих искала — каза Сабрина след известно размишление — да се задоволим с това, което имаме. Непрекъснато се питам какво мога да направя, за да бъде това така, но не стигам до отговор — тя се намръщи, загледана в няколкото капки вино на дъното на чашата си. — Исках да успея в това и до известна степен предполагам, че съм успяла, но не напълно — отново погледна към Моора. — Искам да забрави миналото. Но той не може.

— И какво смята да предприеме в тази насока?

Върху лицето на Сабрина се изписа болка, но тя не каза нищо.

— Какви са плановете му? Той не може просто така да седи и да мисли. Искам да кажа, по дяволите, не го познавам, освен благодарение на това, което чувам, и малкото време, което съм прекарала с него тук, но той не ми изглежда от хората, които могат вечно да живеят с такъв гняв. Струва ми се, че е човек със запретнати ръкави. Един вид кръстоносец. Няма спор, че има железен характер. Загубил ли го е?

Заради съпруга си Сабрина се почувства засегната от изявлението на Моора.

— Не е загубил нищо — каза тя, — но едно нещо може да се постигне по различни начини — добри и лоши. Дерек не може ей така да излезе на улицата и да започне да хвърля обвинения.

— Кого ще обвинява?

— Това е дълга история.

Моора вдигна рамене и заразглежда пространството наоколо. Беше празно, като не се смятаха възглавниците, подноса със сиренето и солетите, и двете приятелки. Това беше място, където царяха безкрайното време и спокойствието.

— Готова съм.

Поначало Сабрина изпитваше неохота. Да разкаже историята на Дерек би означавало да злоупотреби с доверието му. Но, като гледаше Моора — оригиналната Моора с нейната ново почернена коса в стилен безпорядък, нейната жълта като канарче блуза, сините панталони и зелените с цвят на море високи обувки, — беше навестена от нещо друго. Моора беше най-добрата й приятелка още от най-ранното детство. През всичките тези години досега те нямаха тайни една от друга, а що се отнасяше до сегашния случай, Сабрина изпитваше остра необходимост да сподели и да й олекне. Всичко, което беше научила от Дерек, се беше насъбрало в нея и я измъчваше. Трябваше й още едно мнение.

Моора го имаше.

— Боже мой, каква книга — каза тя със светнали от възбуда очи, когато Сабрина стигна до края на разказа си. — От отмъщението ще излезе чудесен сюжет.

— Няма да пиша нищо.

— Така си мислиш. Ти си писател. Това е твоя работа.

— Също съм и жена на Дерек. Само това е моя работа засега.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Сабрина, живеем в модерни времена. Можеш да пишеш и да си бъдеш жена на Дерек.

— Знам това — отвърна тихо Сабрина, — но засега аз съм само негова жена. Може би и аз съм във ваканция.

— Ти си във ваканция вече повече от три години — забеляза Моора и побърза да се поправи, когато забеляза реакцията на Сабрина: — Не го казах добре. Знам през каква агония премина с Ники. Това не беше ваканция. Може би трябваше да кажа празнина, пропуск, равен на три години и нещо, пропусната възможност за писане.

— Добре, добре.

Последва пауза, после Моора додаде:

— И така, защо не се върнеш към писането? Имаш талант.

— Не смятам да го използвам. Не още. Казах на Дерек, че нямам такива намерения и, така или иначе, той е прав. Ключът са файловете.

В продължение на една минута видът на Моора даваше възможност да се помисли, че е готова да спори още за писането. По-късно е примирение, изписано на лицето й, тя каза:

— Ако файловете съществуват. Прицелът е много далечен. Струва ми се, че Дерек би употребил по-добре времето си, като търси доказателство, че Гриър го е вкарал в затвора.

— Работата е там — каза Сабрина, — че той може би никога не ще успее да го докаже. Най-голямата му надежда е, че ако успее да изкара на бял свят отношенията на Гриър с Балантайн, ще се появи някой, който да хвърли светлина върху това, което наистина се е случило с Джоуи Падила и процеса за убийство. Хора като Гриър непременно и непрекъснато си създават врагове. Това им се налага. Сигурно съществуват хора, които с най-голяма радост, биха забил и гвоздей в ковчега на Ноел Гриър. Но най-напред е нужно той да бъде дискредитиран. В Момента е много силен.

Известно време Моора беше твърде тиха. Тя изяде едно кубче сирене, после един солет, после още едно кубче сирене. Доизпи виното си, след което наклони главата си на една страна.

— Силата на Гриър не бива да се недооценява.

— Знам това.

— Дерек не се ли страхува, че ще го следят, когато тръгне да търси тези файлове? — тя замълча, но малко след това добави бързо: — Гриър знае за файловете. Ти каза, че Дерек му е казал за тях.

Сабрина насочи погледа си към стъклените прозорци, които гледаха към гората, заобикаляща къщата. Животът тук беше толкова спокоен. Всяко споменаване на Ноел Гриър, на Лойд Балантайн, на файловете и отмъщението предизвикваше нервно свиване в стомаха й, което никак не хармонираше с това спокойствие.

За съжаление нервното свиване нямаше намерение да отмине само. Отново Сабрина предпочете да сподели страховете си с Моора, този път с надеждата, че тя ще й помогне да се освободи от него.

— Според мен Дерек се надява, че Гриър ще бъде прекалено много зает с кампанията си за Сената, за да обърне голямо внимание.

— Това не е ли опростителство? Ако Гриър не обърне внимание и ако Дерек се появи с тези файлове и ако те са толкова изобличаващи, както Дерек се надява, че ще бъдат, кампанията на Гриър ще отиде по дяволите.

Сабрина направи гримаса.

— Не трябва да казваш това. Трябва да кажеш, че Дерек е вероятно прав. Трябва да кажеш, че Гриър има прекалено много грижи, за да се тревожи относно Дерек, даже че Гриър е достатъчно арогантен, за да мисли, че Дерек няма да се осмели отново да се опълчи срещу него. Мисълта, че действията на Дерек могат да зависят от някого, съвсем не ме вълнува приятно.

Моора надигна чашата към устните си и я пресуши.

— Но предполагам, че си права — предаде се изведнъж Сабрина, чувствайки се обезсърчена. — Гриър е силен човек. Той е кукловодът, който дърпа конците. За да постигне каквото вече е постигнал, той вероятно е използвал услугите на цял батальон хора. Някой от тях съвсем лесно би могъл да бъде натоварен със следенето на Дерек.

Моора изведнъж се намръщи и за момент изглеждаше с отклонено внимание. След това също така бързо, както се беше появила, гримасата й изчезна.

— Боже мой, ставаме мрачни — избъбри тя, възвръщайки обичайната си оживеност. — Няма защо да мислим за това сега, нали? Трябва да се веселим.

Трябваше. Джей Бий и Моора проявяваха достатъчна търпимост един към друг и се спречкваха все по-рядко и доколкото го правеха, тези спречквания бяха посвоему забавни. Но това беше само началото на забавлението. Като четворка Дерек, Сабрина, Джей Бий и Моора прекараха един ден сред празничната тълпа скиори, една нощ в пиршество около печена патица в един пикантен малък хотел, още един ден с моторни шейни, още един ден по кината. Сабрина разходи Моора из магазините, които й харесваха най-много от всичко, които беше открила след идването си на север. Тя също готвеше. Правеше сладкиши от всякакъв вид, с които предизвикваше похвали.

Животът й харесваше. Дерек никога не се отделяше от нея, до нея бяха и Моора, добрата й приятелка, и Джей Бий, който при малко повече въображение можеше да се види, че вече заприличваше на приятел, беше очаквала да бъде потисната по време на празниците — първите без Ники — но очакванията й не се оправдаха. А желанието за професионално усъвършенстване временно отстъпи място на отговорностите й като съпруга и домакиня.

Два дни преди Нова Година Моора си отиде, за да се върне в Ню Йорк при Ричард — най-после беше съобщила името на мъжа, с когото се срещаше. Подложена на закачките на Джей Бий, тя също призна, че той е бизнесмен, но никакви шеги, придумвания или молби от страна, на който и да е от тях не изтръгнаха нищо повече.

Новогодишната нощ беше запомнящо се събитие. Сабрина и Дерек бяха поканени на парти, организирано от една писателска двойка, която беше срещнала при първото си идване във Върмонт, и не можеше да става и дума Джей Бий да остане в къщата. Посвоему той беше станал част от семейството в пълния смисъл на думата. Освен това Сабрина подозираше, че Дерек много държеше да го има до себе си за морална подкрепа. Това щеше да бъде първият път след арестуването му, когато Дерек щеше да се покаже пред обществото. За първи път му предстоеше да води разговорих хора, които знаеха съвсем точно кой е и къде е бил.

— Не сме длъжни да отиваме — неведнъж го убеждаваше Сабрина.

Но Дерек само поклащаше глава.

— Време е.

Когато той казваше такива неща, Сабрина чувстваше лека тръпка напрежение, защото, ако беше настъпило за Дерек времето да бъде между други хора, скоро щеше да дойде време за нещо повече. Но тя беше решена да не позволи на тази особена мисъл да развали новогодишната и вечер и така и стана. Беше й интересно и приятно да наблюдава отстрани Дерек и Джей Бий. Все едно че слепец водеше слепеца. Мислейки за партито, Джей Бий изпитваше не по-малка нервност, отколкото Дерек. Всеки от двамата се беше превърнал в лична охрана на другия.

Прибраха се в малките часове, шофираше Сабрина. Дерек и Джей Бий не бяха пияни, а само приятно развеселени. На Сабрина даже й мина през ум, че състоянието им съвсем не беше причинено от алкохола, а от факта, че бяха добре посрещнати — или от това, или от облекчението, че изпитанието беше преминато. Във всеки случай тя не искаше да поема рискове.

Случи се така, че Дерек беше изтрезнял достатъчно до пристигането в къщата. Той отведе Сабрина в тяхната спалня, взе я в прегръдките си и й показа колко дълбока е любовта му. Тя наполовина подозираше, че новогодишната му решителност имаше нещо общо с това, защото през следващите дни той показа рядък глад за нея. Собствената й решителност представляваше по-скоро едно пожелание — че меденият им месец няма да свърши никога.

Той свърши на двадесети януари. Това беше, когато Ноел Гриър, без да учуди никого, обяви официално кандидатурата си за място в Сената на Съединените щати.

 

 

Дерек прекара двадесет и първия ден на януари потънал в дълбок размисъл. Отдавна беше приготвил плана си за атака, знаеше точно откъде да започне, но мислите му се носеха напред, въртяха се около различните възможни слабости на Лойд Балантайн, които бяха станали причина той да бъде продажник. Една от тези възможности би могла да определи крайната посока на проучването му. Тази посока водеше към затаената опасност.

Дерек не искаше да подлага Сабрина на опасност. Тя беше до него, когато Дейвид беше позвънил, за да му съобщи за декларацията на Гриър, тя беше до него, когато по вечерните новини излъчиха речта му. Тя беше направила спокойното изявление, че ако не може да се бори срещу него, смята да се присъедини към него.

Това малко го плашеше.

Той се нуждаеше от помощта й. Тя беше първокласен изследовател — организирана, много точна и изчерпателна в бележките си. Беше ги чел на няколко пъти и знаеше почти всичко в тях, засягащо Лойд Балантайн, от раждането му до времето, когато е влязъл във Върховния съд, което трябваше да се направи обществено достояние. По-нататък картината избледняваше. За да я върне обратно във фокус и да научи за онези малки, лични, нямащи отношение към публиката подробности в биографията му — за този втори живот, ако той съществуваше — трябваше да осъществи срещи със семейството на покойния мирови съдия, с приятелите и колегите му. Ако с тях се заемеше Сабрина, щеше да стане ясно, че тя работи за каузата на Дерек. Точно сега той не беше готов за това.

Не беше готов и за това, което се случи през ранните следобедни часове на двадесет и втори януари. Обгърнати от облачета пара от дишане, на прага изплуваха приличащи на загубени кучета от миналото му Ан Фицджералд и Джъстин Шагру. Те бяха обвити в бели халати, шапки, шалчета и носеха ръкавици, а онова, което се подаваше навън и беше изложено на ниската температура, беше зачервена кожа.

Приятно изненадан, макар и малко озадачен, Дерек ги вкара вътре и ги представи на Сабрина.

— Ани Фитц и Джъстин са работили с мен по много репортажи — обясни той и се ухили. — Винаги ги е бивало за това, да изскочат отнякъде, тъкмо когато пицата е готова.

Джъстин размаха ръка и тържествено декларира с глас, който беше леко размазан, поради вкочанясалите му челюсти:

— Чисто съвпадение и нямаше да се появим по обед, ако не беше толкова студено. С мотоциклет човек не е много защитен. Мисълта да останем дълго време седнали на стъпалата ни се стори непоносима, след като можехме да подушим чудните миризми, идващи отвътре.

Дерек погледна през прозореца към пътя.

— Не мога да повярвам, че сте дошли е вашия Харлей^[1].

— Стори ми се — каза Джъстин, — че ако харлито може да се справи, значи ще можем и ние. Все пак факторът вятър беше нещо друго — той огледа пръстите си, по които още личаха следи от дръжките на мотоциклета. — Може никога повече да не останат същите.

Сабрина прецени, че възрастта на двамата е някъде около двадесет и шест — двадесет и седем, от което можеше да се заключи, че са започнали работа при Дерек направо след колежа. Изглеждаха чисти и бяха добре облечени, макар и небрежно. Ан беше дребничка и изглеждаше срамежливо. Сабрина имаше чувството, че тя се крие зад много дрехи и гъстата грива от жълтеникава коса, която, вече освободена от тежката вълнена шапка, падаше на гъсти къдрици по раменете й. В сравнение с нея тъмнокосият Джъстин изглеждаше по-висок, пуловерът му беше по-отпуснат, панталоните плътно прилепнати към тялото, ботушите му стигаха до коленете и носеше малка златна обица на ухото си. Усмивката му излъчваше увереност и това му помагаше да установява бързо контакт. Той я накара да си помнели за един по-млад Дерек Макгил. Очевидно, той беше водачът.

— Крейг ви е дал адреса? — попита Дерек. След като първоначалната му изненада го беше напуснала, сега той изглеждаше озадачен и донякъде нащрек.

— Неохотно, и то едва след като се съгласихме да направим всичко възможно да те върнем в Ню Йорк.

— Ако затова сте тук — изрече Дерек лековато, което означаваше, че положението е сериозно, — само си губите времето.

Този път усмивката на Джъстин беше като на възрастен човек, което беше учудващо, както беше учудващо и това, че тя изразяваше разбиране.

— Не за това сме тук.

Дерек потърси погледа на Сабрина и след мигновен безмълвен разговор каза:

— В този случай това, което сте надушили, е супа от леща и кренвирши, и то в изобилие, ако искате да се присъедините към нас. Тъкмо започвахме да ядем.

Нито Джъстин, нито Ан имаха намерение да откажат. След като се настаниха с чувство на благодарност на два от столовете около голямата маса в кухнята, те разказаха за приключенията си по време на пътуването. След като Дерек ги попита, разказаха също и какво им се бе случило в Ню Йорк, което неизбежно ги доведе до причината, поради която бяха пристигнали.

— Необходимо ни е ръководство — каза Ан с тих и не много уверен глас. До този момент тя с удоволствие беше оставила на Джъстин да води по-голямата част от разговора, което той правеше ентусиазирано. Но у Сабрина се появи внезапното впечатление — не й беше ясно как стана това — че след като веднъж преодолееше срамежливостта си, Ани Фитц, както Дерек я наричаше с добро чувство, се превръщаше в много умна и интересна жена.

Ан продължи:

— Работата, която ти вършеше в мрежата, беше вълнуваща. Нямаше никой друг, който да я върши съвсем по същия начин. Ти намери смелост да се противопоставиш на Гриър и репортажите ти бяха с една класа над останалите — тя отправи плах поглед към Сабрина, погледна надолу към покривката на масата, после към Дерек и продължи забързано: — Ако не беше Гриър, щеше да е някой друг. Всяка мрежа има своя самозван цензор. За съжаление това означава, че на някои репортажи изобщо не се обръща внимание, защото от самото начало се смята, че те са парливи.

Тя спря, за да поеме развълнувано дъх.

— Мислим за независима практика, но не знаем откъде да започнем. Имаме идеи за репортажи — всички тези случаи, които очакват да бъдат разказани, но нямат кой да ги представи. Даже сме установили контакти. Бива ни за издирване на факти, когато някой ни каже къде да отидем, но нямаме представа как да сглобим цялото. Трябва ни ръководител — очите й потрепнаха, като че искаше да премигне или да погледне настрани, но не беше в състояние да си позволи нито едното от двете. — Избрахме теб.

Дълго време след като тя завърши, Дерек не свали поглед от нея. После каза:

— Говориш сериозно.

— Много.

Изразът му, който, докато слушаше Ан, беше станал по-сериозен, сега вече беше почти мрачен.

— Ако имаш предвид ръководител като мен, не ви очаква нищо добро. Името ми, както стоят нещата в момента, не тежи много.

— Тежи, след като Гриър е вън от картинката.

— Вън? — попита Сабрина. — Не е ли вярно тъкмо обратното?

Отговори Джъстин:

— Не в нашата област. Като кандидат за Сената Гриър ще трябва да се разграничи от мрежата. Иначе ще има конфликт на интересите.

По някаква причина Сабрина не се беше замисляла върху това, но сега разбираше какъв риск поемаше Гриър. Ако се откажеше от мястото си в мрежата и след това загубеше изборите, щеше да остане на сухо. Основавайки се на всичко, което беше й казал Дерек, тя се съмняваше, че Гриър е човек, който би дал пет пари за това. Което означаваше, че Ноел Гриър е бил много сигурен, че ще победи в изборите, преди да обяви кандидатурата си, което означаваше, че ако някой обърка конците, нямаше да има прошка.

Ако Дерек се окажеше поне отчасти виновен за загубата, Сабрина можеше да започне да разбира удовлетворението му, което беше заложено… и риска.

С тези мисли в главата тя го погледна. Той издържа погледа й в продължение на един мрачен и многозначителен момент, преди да се обърне, за да чуе какво говореше Джъстин.

— С отстраняването на Гриър от мрежата силата му изведнъж се разпилява. Разбира се, хората му остават и един или друг от тях може да се окаже силен, но в нито едно отношение толкова силен, колкото беше той. Има страшно много хора, които получиха по-голяма свобода като резултат от декларацията на Гриър.

Дерек притисна чашата си между двете си ръце и се облегна удобно на стола си. Думите на Джъстин и Ан бяха смислени, но нещо повече, те бяха единствените, които запазиха лоялността си към него. Двамата му бяха писали, когато беше в затвора. Двамата бяха говорили с него през онзи ден в студиото в Ню Йорк. Той ги уважаваше и имаше доверие в тях. Виждаше и определени достойнства в личните им планове.

— Тази ваша свободна практика — подхвърли той. — Телевизията ли имате предвид?

— Възможно е — каза Ан със спокоен глас. — Но решихме, че ще бъде по-лесно от чисто техническа гледна точка да започнем с вестници и списания, оттам да тръгнем нагоре — тя му отправи поглед, в който се съдържаше извинение. — Не работим с много стабилна финансова база.

— Не ви трябва. Ако не ви се налага да участвате във филмиране, единствените значителни разноски ще се свеждат до пътуване и телефонни сметки. Пишеща машина и хартия, компютър, ако мислете, че ви трябва. Освен това най-важният ви ресурс е тук — той се плесна по челото. Ръката му се отпусна обратно към чашата му. Той се загледа в нея с присвити очи. — Вие сте се откъснали напълно от мрежата?

Джъстин кимна.

— Нямахме желание да бъдем привлечени за работа по кампанията на Гриър.

— Щеше ли да ви се случи? — попита Сабрина.

— Няма никакво съмнение — каза Дерек. Ан се обърна към нея.

— Това вече започна. Беше издадена заповед, според която целият личен състав трябва да бъде на мястото си, когато той оповести кандидатурата си. Тога Джъстин и аз разбрахме, че е време да напуснем. И преди ни занимаваше тази мисъл. От ден на ден се чувствахме все по-безпомощни — тя погледна Дерек. — Когато ти се отби през ноември, положението беше много напрегнато.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дерек бавно спокойно.

— Ти беше жив пример за това какво може да случи, ако някой не е много послушен.

Дерек мълчаливо я гледаше в очите и очакваше да продължи. Тя отправи нервен поглед към Джъсти после преглътна и се обърна отново с лице към Дерек този път изпълнена с решителност.

— Знаем, Дерек. Може да не ни са известни всички подробности, а още по-малко да разполагаме с конкретно доказателство, но знаем, че Гриър има пръст в това, което те сполетя. Това беше известно на всички в студиото. Никой не знаеше как точно го е направил или защо, но го знаеха всички.

— Антагонизмът между вас двамата беше пословичен… — започна Джъстин.

Ан се намеси.

— Но това не обяснява огромните усилия, които направи, за да те махне от пътя си.

— Не те молим да ни казваш това…

— Може би даже не знаеш, че…

— Но ние искахме да кажем, че много бихме се радвали да помогнем…

— Ако решиш да го преследваш.

В условията на дълбоката тишина, която последва тази бърза размяна на реплики, Сабрина разбра, че е спряла да диша. Тя издиша бавно, докато преместваше погледа си от лицето на Ан към лицето на Джъстин. И двамата бяха забили погледи в очакване в Дерек, но Дерек не казваше нищо. За миг Сабрина се видя в Паркързвил в деня на първото си посещение. Спомни си как беше почувствала някаква бариера между Дерек и себе си, между Дерек и света. Бариерата беше укрепена с гняв и враждебност. Мислите му бяха негови. Не беше приветствал никаква намеса.

Сега също имаше бариера, но тя беше от предпазливост. Старите рани не кървяха, но далеч не бяха зараснали. Дерек изглеждаше изведнъж отделен, отделен от останалите присъстващи. Той беше бивш затворник. Той беше този, който трябваше всеки месец да се явява пред съответното длъжностно лице, този, с видими белези, които свидетелстваха за време, прекарано между престъпници. Той беше човекът, който вдъхваше страх.

Всички го чакаха да проговори. Когато това стана, тонът му вдъхваше страх единствено с това, че беше напълно контролиран.

— Тогава имаше разговори в студиото?

След кратка пауза, през която Ан не очакваше, че той незабавно ще приеме предложението им за помощ, отговори:

— Много малко и това беше много странно. В студиото винаги се говори — разни глупости в стола, клюки из коридорите — но този път се мълчеше. Като че ли никой не знаеше на кого може да се довери и на кого не.

— Вероятно можем да направим някоя и друга догадка относно това, кой е бил замесен — добави Джъстин, — но нямаме никакви доказателства. След като в продължение на години направи какво ли не, за да плати сметките си, Джони Ходъндез изведнъж се оказа способен да изнесе семейството си вън от града, но кой можеше да каже, че парите, които употреби за това, в действителност не бяха дошли от чичо му в Синсинати, както той твърдеше? Разнесе се мълва около това, че назначаването на Сузън Лайънз за водеща в Чарлстън е станало поне отчасти, защото спеше с тамошния продуцент — и кой можеше да постави това под съмнение?

Пръстите на Дерек бяха обхванали здраво чашата. Устните му бяха издадени напред, мислите му, които не искаше да изрази с думи, се издаваха от потрепването на мускулите в челюстта му.

— Той е тиранин — каза Ан и всички знаеха, че говори за Гриър. — Някой трябва да го спре.

— Знам — промърмори Дерек. — Знам.

— Ще работим за теб — повтори предложението Джъстин. — Само дай знак и започваме. Все някъде трябва да има доказателство, че ти е устроил клопка. Ако не е това, трябва да съществува доказателство, че е изнудил Нел Уелник да си подаде оставката като директор по новините или че е отговорен за саботирането на представянето на главния му съперник от миналите президентски избори, или че е укривал данъци — нещо, каквото и да е. Не мога да повярвам, че този човек е толкова неуязвим, колкото си мисли.

Ан се придвижи напред в стола си.

— Тук също ни трябва ръководство. Знаеш през какви изпитания си преминал. Длъжен си да имаш някакви подозрения. Ние ще извършим цялата работа по тичането насам-натам, ако само ни кажеш къде да отидем.

Дерек знаеше, че трябва да им каже да отидат по дяволите. Те си навираха носа, където не им беше работата. Това беше негова болка, негова война. А освен това те не знаеха нищо за опасностите. Ако не беше присъствието на Сабрина, той щеше много цветисто да изрази тази опасност.

Но това вероятно нямаше да повлияе на Джъстин и Ан. Те бяха млади и буйни. Опасността нямаше да ги спре. Даже вероятно щяха да бъдат още по-силно разгневени, ако знаеха всичко, което Гриър беше извършил.

— Мисля — започна Дерек, поемайки бавно дъх, — че много бързате — той огледа последователно единия и другия. — Мислех, че сте дошли с намерението да започнете някаква работа.

— Така беше — каза Джъстин, — и намерението ни остава в сила.

Ан добави:

— Просто решихме, че ти можеш да бъдеш първият ни репортаж.

— Но аз вече имам биограф.

Три чифта очи се обърнаха към Сабрина, която в същия момент потъна в стола си и като вдигна двете си ръце с дланите напред каза на Ан и Джъстин:

— И на мен ми е вързал ръцете — което в известен смисъл представляваше едно много красноречиво изявление, но такова, за което тя не съжали. Тя погледна към Дерек, захапа замислено долната си устна и след време добави: — Има хамбар.

Тя мислеше, че не е ясна. Помисли, че Ан и Джъстин просто нямаше да разберат какво иска да каже, и следователно Дерек щеше да бъде свободен да вземе някакво решение. За нейно съжаление Ан веднага се хвана за нейната идея.

— Ще го вземем. Трябва ни само едно малко ъгълче. Работата е там, че апартаментът на Джъстин в града не може да свърши работа, защото има други хора в него, а моят е толкова малък, че става само за спане. Знаем, че ни е необходимо нещо, с което да разполагаме като база, но всичко това действително стана много изведнъж — тя пое набързо дъх. — Ако можем да използваме вашия хамбар, докато си оправим плановете — не за дълго, само за няколко дена, може би една седмица — ще бъде прекрасно.

— Носим си спални чували, за да ни е топло — додаде Джъстин, — така че хамбарът ще бъде отлично място. Трябва ни само някакъв покрив над главите, докато умуваме. Той погледна Дерек и се поправи, като добави боязливо: — Докато разберем нещо от тебе.

Ан се обърна към Сабрина и каза, колкото може по-бързо и колкото може по-кротко:

— Знам, че това е ужасно натрапване, но ще работим, за да не бъде толкова ужасно. Аз ще се грижа за купуването на храната. Ще ядем там. Даже няма да забелязвате присъствието ни — тя преглътна, след това добави по-благо: — Освен във времето, когато ще… ще се опитваме да разберем нещо от Дерек.

Сабрина намери идеята за чудесна. Харесваше й да има пълна къща. Не че къщата щеше да се напълни с хора. Тя погледна Дерек. Той мислеше същото.

— Има само един проблем — каза той, обръщайки се към Джъстин и Ан.

Джъстин вдигна ръка, за да го успокои.

— Израснах в една ферма в Канзас — той отпусна ръката си върху гърдите. — Имате животни в този хамбар, аз мога да гледам животни.

— Не точно животни — каза Дерек.

— Спорен въпрос — измърмори Сабрина. Навеждайки се по-близо до нея, Дерек измърмори на свой ред:

— Той се държи добре, нали?

— Ако под държане както трябва имаш предвид това, че той излиза веднъж дневно от хамбара, за да седи в транс на трапезата…

— Той пише. Ти самата го каза, това е неговият стил.

— Но аз се надявах, че ще има някаква промяна. Напредъкът му е в друго отношение.

— Ти се оглеждаш за чудеса.

— Ммм. Може би.

Дерек се обърна към Джъстин и Ан.

— Имаме още един гост. Джей Бий Монроу. Говори ли ви нещо това име?

В миг лицата на двамата се вкаменяха. След това едновременно — и това беше много смешно — отново се оживиха.

— Същият Джей Бий Монроу? — попита Джъстин много развълнувано.

Кимването на Дерек ги насърчи да се разприказват.

— Чел съм — каза Джъстин, изразявайки страхопочитанието си с това, че поставяше ударение върху всяка отделна дума, — всеки един от неговите четиринадесет романа.

Очите на Ан се разшириха.

— Той влезе в списъка на Ню Йорк таймс, на Пъблишърс уикли, две от неговите книги бяха филмирани, една друга беше адаптирана за телевизия и още една послужи като база за сутрешното съботно предаване на анимационни филми. Успехите му са невероятни…

— И той е във вашия хамбар?

Дерек кимна.

Джъстин беше като парализиран.

— Не мога да повярвам, че сте сложили човек като Джей Бий Монроу във вашия хамбар.

— От друга страна — каза Ан, — не съм сигурна, че бих го искала в моята къща. Книгите му така ме плашат и разбирам, че самият този човек е…

— Мисля, че ще бъде честно — прекъсна я Дерек — да ви предупредя, че Джей Бий Монроу е брат на Сабрина.

Джъстин се поизправи в стола си.

— Твой…

— Шурей? — довърши Ан. Бузите й пламтяха. Погледът й побягна към Сабрина, която наблюдаваше с интерес. — Съжалявам. Нямах намерение думите ми да прозвучат критично. Разбирам какво умение е необходимо, за да се пише така. Просто аз… аз имам живо въображение… имам кошмари… и затова не мога да го чета.

Сабрина се усмихна.

— Няма проблем. Но Джей Бий живее в хамбара, който е доста добре уреден, между другото, и поради това не съществува опасност да измръзнете. Има няколко свободни стаи. Вие сте повече от добре дошли и можете да ги използвате, но при условие, че обещаете, че няма да безпокоите Джей Бий.

Ан и Джъстин обещаха.

Дерек най-после си легна. Беше късно през нощта. Сабрина лежеше под завивката и чакаше, както й се струваше, истинска вечност, когато чу стъпките му. Той се съблече мълчаливо, настани се между чаршафите и я притегли към себе си. Тя се сгуши в него и откри, че докато тялото му беше топло, краката му бяха като лед. Очевидно, беше останал до камината дълго след като огънят беше изгаснал.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Ъхъ — прошепна той в отговор.

— Изглеждаше много замислен, когато дойде от хамбара — той беше излязъл много по-рано, за да види дали Ан и Джъстин са се настанили.

— Просто мислех.

На Сабрина не й беше нужно да пита за какво. Не поради пристигането на Ан и Джъстин се беше замислил за Ноел Гриър. Този човек се беше превърнал в постоянно присъствие. Сабрина винаги разбираше кога Дерек мислеше за него, защото в очите му се появяваше гневен блясък, тялото му се изпъваше. Все по-често имаше периоди, когато той подскачаше и се обръщаше нощно време. Понякога Сабрина се събуждаше и го виждаше застанал прав, напълно гол, пред прозореца, обхванат от синкавия пламък на отражението на луната върху снежния пейзаж. Изглеждаше мрачен и тайнствен. Зловещ. Сякаш беше излязъл от страниците на Джей Бий. Като не искаше да признае реалността на този образ, тя се обръщаше на другата си страна и се молеше този образ да се махне и действително до сутринта той изчезваше. До следващия път.

Не беше възможно пристигането на Ан и Джъстин да не е направило мислите му още по-напрегнати.

От друга страна, на Сабрина й харесваха тези приятели на Дерек. Мислеше, че Дерек ще се зарадва от това, че е техен ръководител до избиране на окончателната си стратегия, ако от друга страна, присъствието на Ан и Джъстин се окажеше неблагоприятно за душевното му състояние, тя щеше да ги накара да си отидат още на следващата сутрин.

— Права ли бях с предложението си? — попита тя, имайки предвид ползването на хамбара.

— Безспорно. Те са приятни деца.

Двамата лежаха мълчаливо известно време. Сабрина беше сигурна, че Дерек не спи. Самата тя съвсем нямаше желание да спи и затова попита: — Винаги ли са заедно?

— Винаги са били близки, като две грахови зърна в една шушулка, но не са романтично обвързани.

Тя вдигна главата си от гърдите му и го погледна на лунната светлина.

— Това е странно. Предполагах, че са.

— Това — каза Дерек с усмивка — е, защото си много конвенционална дама. Разглеждаш мъжете като сексуални обекти.

Усмивката й донесе голямо облекчение, още повече заради това, че тя реши да продължи мисълта си. Като сложи отново главата си върху гърдите му, тя каза:

— Е, какво, не съм сляпа. Джъстин има приятна външност, а Ан е възхитителна. След като работят заедно и пътуват заедно, защо да не са романтично обвързани?

— Ан е плаха.

— Не е Джъстин.

— Може би на този етап от живота си тя не се стреми към обвързване, с когото и да е.

— Но защо не?

— Може би поради горчив опит.

— Може би проблемът не е у Ан, а у Джъстин. Може би е хомосексуалист.

— Не е изключено — каза Дерек, без да се замисли. Сабрина повдигна глава.

— Само се пошегувах — тя заразглежда лицето на Дерек, но там нямаше следа от усмивка. — Наистина ли го мислиш?

— Винаги са съществували слухове в този смисъл, а Джъстин нито веднъж не си даде труд да ги отрече.

— Ти изпитваше ли смущение… от това, че работиш с него?

— Сериозно ли говориш? Той е страхотен изследовател и е много лоялен. Винаги съм водил война, за да го включа в моя екип. Както смятах и тогава, сексуалните му предпочитания не влияят с нищо на нашата работа, следователно това изобщо не ме засяга — той сложи ръка на главата й и я целуна леко пр челото. — Да не би да се страхуваш от това, че би могъл да досажда на Джей Бий? — попита той и този път тя нямаше защо да оглежда лицето му. Усети усмивката му, която означаваше, че той просто я дразни и като отговор потърка гърдите му с ръка. Никога не се уморяваше да го докосва.

— Тогава нямаш нищо против, че са тук? — попита тя с внезапна тревога.

— Зависи от това, колко време ще останат — той се обърна с лице към нея. Ръката му се спусна от откритото й рамо до основата на не по-малко открития й гръбнак. — Не мога да кажа, че ще ми хареса да те деля с други хора толкова много.

— Няма да ме делиш.

— Сигурно е, че ще те деля. Първо, Джей Бий, сега Джъстин и Ани Фитц — той й ощипа носа. — А се надявах, че ще можеш да живееш на диета само и единствено с мен.

Тя целуна брадичката му.

— Мога.

— Но сега ти се налага да водиш разговори е толкова много други хора. Не отричай. Чух те как се смеехте с Ан, докато приготвяше вечерята.

— Приятно ми е, че е тук, което не значи, че бих я предпочела пред теб, защото не искам да направя такова нещо. Но ти носеше дърва в хамбара и те нямаше наблизо — тя стисна брадичката му между палеца и показалеца си. — Обичам те, Дерек. Приятно ми е, че край нас има и други хора, но само при условие, че съм сигурна, че ще имаме време като това. Само двама. Спокойни, отпуснати, неподвижни…

Дерек я принуди да замълчи с целувка, преди тя да успее да каже нещо, което би го накарало да се почувства виновен, но целувката, както винаги, го възпламени и не след дълго той започна да се стреми към нещо повече. Обожаваше материята, от която беше изградено физическото й тяло, вкуса му. Обичаше начина, по който тя въздишаше при всяко негово докосване, как простенваше под милувките му, как; се извиваше, когато езикът му заиграваше за миг върху най-чувствителните, й зони. Обичаше начина, по който понякога тя сама поемаше инициативата, начина, по който го нападаше с ръце и устни, начина, по който използваше тялото си, като се потъркваше плавно, поклащаше бавно, за да го подлуди. Той знаеше, че дори да претърси целия свят, никога нямаше да намери друга жена, която да го задоволява като нея. Когато беше в нея, той се чувстваше завършен. Когато я довеждаше до оргазъм, се чувстваше победоносен, когато стигаше до собствения си оргазъм, чувстваше, че е умрял и веднага отново възкръснал още по-блажен.

Единственият проблем беше, че през тази нощ, когато той възкръсна, откри, че мислите му са заети с Ноел Гриър. Тогава разбра, че е настъпило времето за действие.

 

 

Два дни по-късно Дерек и Сабрина се намираха в офиса на Дейвид Котрел в Ню Йорк. По-точно не бяха в самия му офис, а в компютърната зала на неговата адвокатска фирма. Дерек беше седнал зад клавиатурата на един от половината дузина компютри. Сабрина се беше настанила в някакво кресло до него.

— Това — каза и Дерек — е LEXIS — той включи едно задание, почака да се появят нови упътвания на екрана, после включи още едно задание. — Ако разполагахме с всичкото време и търпение на този свят, щяхме да седим в юридическата библиотека и да леем пот върху годишниците на Сюприйм Корт рипортър, но нямаме това време и търпение и затова постъпваме по този начин — той продължаваше диалога си с компютъра-.

— Какво търсиш? — попита Сабрина шепнешком.

— Връзката между Балантайн и Гриър — обясни Дерек много тихо, за да не се чуе по-надалеч. — Ако приемем, че Гриър е имал достатъчно сериозни лични интереси в поне един процес на Върховния съд, които биха дали основание да се допусне, че може би е подкупил Балантайн, трябва да открием тези случаи, при които вотът на Балантайн е можел да наклони решително везните.

— Как ще направим това?

— Паметта на LEXIS съдържа всички процеси, по които се е произнасял съдът, заедно с данните за тези решения и гласуванията. Търсим тези решения, взети по времето на Лойд Балантайн, при които той е гласувал с петчленното мнозинство — решения с разделение на гласовете, пет гласа срещу четири, където Балантайн е от петимата — той разгледа внимателно екрана и вкара нова команда.

— Добре — отстъпи Сабрина. — Ще разберем дали Балантайн е бил между петимата. Но дали ще узнаем дали наистина вотът му е бил решаващият?

— Не. Няма как да научим това. Единственото, което знаем, е, че Балантайн е гласувал в полза на Гриър. Едва ли бихме могли да наречем това доказателство, но все пак е някакво начало. Особено… — той се спря, очите му се присвиха върху екрана и думите му започнаха да звучат като от далече — … ако можем да намерим повече от един случай — той пое дъх. — Така, започваме. Имаш ли молив?

— Ето.

Дерек прочете появилия се на екрана текст — том, дата и страница. Сабрина записа продиктуваното, въпреки че нямаше впечатлението това да се отнася до Гриър.

— Ще отбележим всичко — обясни Дерек. — Ако не ни потрябват, чудесно. От друга страна, ако не стигнем доникъде, може би ще ни се наложи да погледнем по-задълбочено в тези бележки, които на първо време изглеждат невероятни.

И така, те седяха един до друг, като Дерек се занимаваше с компютъра, Сабрина съставяше списък от случаи, които той й диктуваше. В даден момент, когато направиха кратка почивка, Дейвид я пресрещна в коридора, когато тя се връщаше от тоалетната.

— Как е? — попита той.

Тя му отправи слаба полуусмивка.

— Отлично, предполагам. Не че е изскочило от екрана нещо земетръсно.

— Спокойно, моето момиче, имай търпение.

— Ммм. И аз все това си повтарям. Дерек няма чак толкова търпение, но в сравнение с мен е много натоварен.

— Дерек се е научил на търпение по най-трудната система. Времето, което мина днес, е капка в морето в сравнение с дните, седмиците, месеците, които прекара заключен, когато само чакаше да прави това, което прави сега.

— Все пак той е невероятен.

— Така ли мислиш?

Тя се усмихна.

— Да.

— Много се радвам, че чувам това, мадам, защото той мисли същото за теб. Но откровено казано — той стана по-сериозен, — изненадан съм, че му позволяваш да прави това.

— Да му позволявам! Мислиш ли, че съм имала избор?

— Ти си му жена.

— Точно така. Жена, а не пазач.

— И все пак — той почеса бузата си с пръст, — бих помислил, че след като всичко свърши, ще предпочетеш един по-спокоен живот.

— Щях. Но се влюбих в Дерек и всичко се преплете. Дерек е решен да стигне до края и аз не мога да го спра.

— Опитвала ли си се?

— Да, много пъти — каза тя с някаква особена тиха ведрост, която беше привлякла Дерек към нея от самото начало. — Но се отказах, защото разбрах нещо друго — не разбрах, може би приех с по-добра дума. На Дерек му е необходимо да направи това. Точно сега той е обладан от духове. Има случаи, когато е в състояние да натика всичко това в един ъгъл на ума си, но неизбежно то изскача отново. Преследва го момчето, което е бил — пораснал като син на баща си, и е преследван от човека, който Ноел Гриър би искал да види в него. Бих искала да имаше някакъв друг начин, защото отмъщението е грозно нещо. Но той иска да бъде свободен. Ние искаме да бъдем свободни — тя замълча, а после добави тъжно: — Има много затворнически решетки, които не са направени от стомана.

Дейвид Котрел стоеше мълчалив, пред нея, изпълнен с възхищение от жената, на която приятелят му беше имал щастието да попадне.

До обед Сабрина и Дерек вече имаха доста голям списък от тези случаи на не единодушни решения, в които Лойд Балантайн беше гласувал с мнозинството. Единият от тези случаи засягаше Ноел Гриър и мрежата, която беше основал и изградил и на която беше станал председател на борда.

Със справката в ръка Дерек се отправи към томовете по рафтовете на библиотеката на Дейвид. Там той разбра, че делото беше за клевета и че беше решено в полза на Гриър с подкрепата на вота на Лойд Балантайн.

Докато Сабрина беше безкрайно доволна от това, че теорията на Дерек доказваше достойнствата си, самият Дерек беше по-предпазлив.

— Трябва да има още — каза той замислено, — ако действително Лойд Балантайн е извършил самоубийство. Заслужава да се помисли. Като се остави настрана някой неочакван потресаващ, обрат в живота на един човек, този човек обикновено започва да пропада надолу за известно време, преди да посегне на живота си. Този случай е бил решен четири месеца преди смъртта на Балантайн — достатъчно дълго време, за да се изключи внезапен шок, съвсем не толкова дълъг за истинско плъзгане по нанадолнището. Готов съм да се обзаложа, че отношенията между Балантайн и Гриър водят началото си от по-ранен период.

— До дните преди да стане член на съда?

— Възможно е.

— Балантайн най-напред е дошъл във Вашингтон, за да работи като главен адвокат. Положително е имал какво да предложи на Гриър в това си качество.

Дерек се намръщи, заби погледа си надолу, бавно поклати глава. После отправи измъчен поглед към Сабрина.

— Това е точно тук. Почти мога да го вкуся, но то стои на ръба на паметта ми. Така е от толкова отдавна, че не съм сигурен дали просто не съм го сънувал.

— Какво да си сънувал?

— Не знам. Там е въпросът. Имаш ли нещо против, ако прекараме известно време в библиотеката?

— Разбира се, че не.

Това известно време се оказа остатъкът от този ден и по-голямата част от следващия, но когато най-после приключиха с микрофилмите, Дерек имаше това, което му трябваше. Като вървеше пъргаво, хванал здраво ръката на Сабрина в своята, той я отведе до кафенето, където трябваше да се срещнат с човека, с когото Дерек малко по-рано беше говорил по телефона.

Джонатан Сейбъл беше оглавявал антитръстовия отдел на правния департамент под ръководството на главния държавен адвокат Балантайн. Той потвърди това, което Дерек и Сабрина бяха прочели — че по време на службата му Ноел Гриър е бил обект на разследване, което било прекратено след намесата на главния адвокат. Делото срещу Гриър, както твърдеше Сейбъл, е било сериозно. Никой не бил по-изненадан или ядосан от него самия, когато това се е случило и той малко след това си подал оставката. Той откровено призна, че не бил изненадан от това, че никой не е разследвал въпроса по-рано.

Когато се върнаха във Върмонт, Дерек информира Джъстин и Ан за търсенето на файловете на Балантайн. Беше мислил много върху това, беше го обсъждал със Сабрина. Джей Бий вече знаеше, това беше едно от многото неща, за които той и Дерек бяха разговаряли по време на съвместната си работа в хамбара. А що се отнасяше до Джъстин и Ан, Дерек знаеше, че можеше да им има доверие. Нуждаеше се от тяхното мнение.

Сабрина имаше още една причина, за да иска от Дерек да държи в течение Джъстин и Ан. Когато мислеше за мнението им, тя имаше предвид допълнителни гласове, които да предупреждават Дерек, че прескача границите на разума — ако наистина стигнеше дотам. Накратко, трябваха й съюзници.

Знаеше, че ги има в лицето на Джъстин и Ан. Те следяха внимателно всяка дума на Дерек, но вместо да се съгласяват безкритично с него, задаваха въпроси. Вживяваха се в ролята на застъпници на несправедливата кауза и това им се удаваше, защото до голяма степен този беше начинът, по който бяха работили навремето в Ню Йорк.

След часове, изпълнени с разговори и разсъждения, те се съгласиха, че Дерек се движи във вярна посока. Бяха на мнение, че докато все още съществуваше възможност подкрепата на Лойд Балантайн за Ноел Гриър да е била невинна, Гриър е имал много, много, което да загуби без тази подкрепа. Бяха на мнението, че бурната реакция на Гриър, когато Дерек е предложил да направи разследване за Балантайн, намирисва на потулване, и че, ако наистина, Балантайн беше приел подкуп, е трябвало да има някаква причина. Някаква слабост. Ето как работеше Ноел Гриър. Бяха на мнение, че следващата стъпка за откриването на файловете на Балантайн се състоеше в това, да се намери тази слабост — и че тази първа стъпка, насочена към намирането на тази слабост, означаваше да се разпита семейството на Балантайн. Не беше постигнато споразумение по въпроса кой трябва да осъществи интервюто. Джъстин и Ан искаха да помогнат. Казаха, че могат да тръгнат незабавно. Че ще бъдат упорити, но дискретни. Че ще разкрият, всичко, което е необходимо относно Лойд Балантайн, и при това много бързо.

Последното им твърдение беше най-съблазнителното за Дерек. Той вече беше решил да остане във Върмонт поне една-две седмици. От една страна, не искаше да привлича вниманието на някой, който би могъл да го следи и да разбере, че е попаднал на гореща следа. От друга, Сабрина беше уморена. Тя се опитваше да прикрие умората си, но той я виждаше добре. Под очите й се бяха появили сенки и се чувстваше недобре при ставане сутрин. Страхуваше се, че неспокойният му сън я държи будна през нощта, но тя отрече това да е така. При това положение можеше само да заключи, че тя поемаше върху себе си емоционалното напрежение на неговото издирване.

Тъй като нямаше намерение да се спира и тъй като тя не искаше той да действа без нея и тъй като той не можеше, просто не можеше да прехвърли работата върху Ан и Джъстин, единственият му избор беше да изчака тази седмица-две, докато се убеди, че Сабрина си е починала обилно, преди да продължи с плановете си.

Да, той не се радваше, че ще загуби това време. Не, той не изпитваше съжаление затова, че беше глезил Сабрина. Тя беше неговият другар, неговата жена. Тя беше негова отговорност и той се отнасяше много сериозно към това, което не беше трудно, тъй като я обожаваше. Знаеше, че ако тя можеше да избира, той изобщо нямаше да тръгне след файловете на Балантайн. Мислеше, че най-малкото, което можеше да направи, беше да разнообрази диренето с по възможност повече тихи и спокойни часове за двамата.

И затова се опитваше. Опитваше се да не мисли за Гриър, да не слуша съобщенията по телевизията за неговата кампания, да не следи Таим и Нюзуик. Той отведе Сабрина в Бостън за два дни сладка леност в един шикозен хотел, после я върна вкъщи за още два дни на пълно безгрижие, после я заведе да види Ники, което тя много желаеше.

Беше му приятно да я обсипва с нежност и откри, че доколкото го правеше с минимална показност, на нея също й харесваше. Беше добре, че Ан беше поела управлението на кухнята и приготвяше кулинарните шедьоври, за които малката й кухничка в нейния апартамент кутийка в Ню Йорк не беше подходяща.

Ан не правеше само това. Под ръководството на Дерек тя и Джъстин бяха започнали работа върху няколко репортажа, които ги бяха заинтригували. Бяха съоръжили импровизирания си хамбар офис с бюра и телефони и между времето, което прекарваха там и в библиотеката на колежа, напредваха в работата си.

Сабрина се тревожеше, че Джей Бий им пречи. Всеки път, когато тя влезеше в хамбара, не го намираше в неговия офис, а седнал в този на Ан. Когато го попита как върви книгата му, той й каза, че е по-добре да се интересува от нейната книга, след което тя рядко му задаваше въпроси. Вярно е, че попита Ан — двете жени се бяха сближили, за това, дали Джей Бий не се държи като натрапник, и й беше казано с кротка усмивка, че не.

Същото и с по-голямо основание Дерек можеше да каже за Моора, която се появи отново през тези две седмици. Той не беше съвсем наясно какво точно го дразнеше у Моора — дали миналото, което ги свързваше двете със Сабрина, или фактът, че тя отнемаше твърде много от времето на Сабрина, или че рядко спираше да говори. Тя непрекъснато задаваше въпроси и това го ядосваше. Все пак заради Сабрина той винаги беше учтив. Заради себе си той винаги беше щастлив, когато виждаше, че Моора си отива.

Когато Сабрина получи почивката, която Дерек й беше предписал, и сенките под очите й не изчезнаха, Дерек реши, че те се дължат на напрежение. Като знаеше източника на това напрежение и че единственият начин то да бъде облекчено, се състоеше в това, да се реши ребусът Балантайн, той предприе нова стъпка и резервира две места за един полет до Чикаго.