Барбара Делински
Обричане (7)

6.

Сабрина беше до голяма степен като парализирана по време на първата седмица след заминаването на Ник. Грижите, които полагаше за Ники, бяха между малкото неща, които правеше с ясно съзнание. Чувстваше се странно, като че ли очакваше да разбере дали Ник ще си промени решението. Една малка част от нея — самоизтъкващата се женска част — искаше това, ако не по някоя друга причина, то, защото така би получила възможност да му каже, този път тя, че всичко е приключено. И това беше, което по-голямата част от нея знаеше. Станалото беше най-доброто. Нямаше шанс за помирение, и двамата го мислеха, казваха, искаха. Това, което ги беше събрало преди осем години, каквото и да беше то, бе изчезнало. Следата, която остана след него, представляваше амалгама от презрение и разочарование. Пръв го беше казал Ник, но Сабрина също го чувстваше. Когато се гледаха, те преживяваха отново болката на изминалите три години. По-добре да се освободи от този грозен ярем.

Тя наистина почувства съжаление, когато Ник се върна, за да вземе останалия си багаж, но това беше скръб не поради загубата на мъжа, а за институцията, която беше пропаднала.

През втората седмица тя не беше в състояние да мисли. Ник беше казал, че ще се погрижи за финансовата й сигурност, което от негова страна беше акт на шовинизъм, тъй като собствените й средства я обезпечаваха финансово. Но тя нае адвокат, който да представлява не толкова нейните интереси, а интересите на Ники при регулиране на отношенията. Да, тя беше финансово независима, но поддържането на Грийнхаус струваше пари. Ако решеше да остави Ники там — или в заведение, където условията са приблизително същите — тя искаше да бъде сигурна в дългосрочното сътрудничество на Ник. След като се бе отказал от всякаква емоционална отговорност, той й дължеше поне това.

В края на двете седмици тя разбра, че не може да чака повече. Трябваше й да види Дерек. Знаеше, че е лудост, че се чувства по-добре с него, отколкото, с който и да е друг, но това беше така. Външно той беше изтъкан от груба материя, син на престъпник и сам той престъпник, но грубостта му идваше от гнева и унижението и при все това излъчваше нещо нежно и добро. Тя се идентифицираше с него. Струваше й се, че ги измъчва различна, но все пак донякъде една и съща болка.

С тъмната страна в характера му и настроенията, които показваше, той й отправяше предизвикателство.

А историята на сполетялото го нещастие очакваше да бъде написана. Тя се стремеше към професионалния фокус, който това би дало на животи й.

Този път, вместо да бъде отведена в залата за свиждане, където се бе срещнала с него двата пъти преди това, тя беше придружена до един открит двор в една от страните на комплекса на затвора. Там имаше дървета и пейки, пет-шест масички и много трева. Въпреки присъствието на тъмничарите и многобройните редове висока, гъста, много вероятно под напрежение тел, която обграждаше затвора, цялостната атмосфера на този двор беше по-успокояваща.

Сабрина избра пейка под един голям клен. Слънцето блещукаше и се промъкваше през новопокаралите листа и правеше изтритата зелена боя на пейката да изглежда пъстра. Тя седна и кръстоса крака, опитвайки се да изглежда безгрижна, докато в действителност чувстваше вълнение и лоши предчувствия. Никога не знаеше със сигурност как ще бъде приета.

И тогава той се появи. Тя го забеляза в далечния край на двора, една тъмна фигура в дочени дрехи. Наблюдаваше го как приближава с провлачена походка, която, както тя си помисли, трябваше да е характерна за обитателите на това място, въпреки че по-скоро имаше вид на човек, който се разхожда бавно и безцелно. Всички вървяха така и Дерек не се отличаваше от тях. Това беше бавна, отпусната походка, която понякога като че казваше: Не мога да направя нищо по-добро, а понякога по-агресивното: Все ми е едно какво казваш, ще отида там, когато отида. Тя не можеше да каже кое от двете чувстваше той — безразличие или желание за противопоставяне — но когато той беше на двадесет крачки от нея, забеляза в очите му нещо, от което разбра, че въпросът й е излишен.

Това нещо ставаше все по-силно с всяка следваща крачка. Когато той спря, тя се бе надигнала от пейката, а в следващия миг вече беше в прегръдките му, в плен на високата му слаба фигура. Изпълваше се с чувство на невероятно облекчение, сякаш през последните пет седмици е висяла във въздуха и едва сега беше намерила безопасно пристанище. Но имаше и нещо друго. Изведнъж сетивата й бяха изпълнени с неща, които досега не беше забелязвала — изпълнени със здравината на тялото на Дерек, топлината му, миризмата му. Изглеждаше неправдоподобно, но с живот, объркан като неговия, тя се почувства щастлива. В този момент тя наистина беше щастлива.

Преди да изправи главата си, тя се отдаде на това удоволствие в продължение на цяла минута.

— Получи бележката ми, нали? — след обаждането по телефона бележката трябваше да обясни по-добре защо не е могла да дойде.

Той кимна, като бързо поглъщаше чертите й една по една.

— А съобщението по телефона преди това? — попита тя, като почувства как по цялото й тяло се разлива топлина и удоволствието от това.

— Малко късничко.

— Но, аз им казах, че е много важно.

Той повдигна едното си рамо пренебрежително.

— Сега всичко е добре. Тогава бях побеснял. И смазан — той не можеше да й каже как е броял всеки един от дните на тези три седмици, колко опустошен се е чувствал, докато е чакал и чакал, а тя не се е появявала, колко празен се е чувствал — и колко глупаво.

— Съжалявам — прошепна тя. Ръцете й бяха обхванали отпуснато врата му, докато неговата бавно се движеше по гърба й. Тя чувстваше топлината на тялото му през дрехите си, топлина, която разтапяше части от нея, за които тя не беше знаела, че са замръзнали. — Всичко се случи толкова неочаквано, предната нощ… — тя се губеше в дълбочината на очите му, в които този път според нея сивият цвят преливаше по-силно.

— Всичко е наред.

Ако не беше така, щях да дойда.

— Знам.

— Бях уплашена, Дерек.

Хареса му начинът, по който тя произнесе името му.

Даже повече от това му хареса начинът, по който тя го гледаше. Той видя глад в очите й, макар че дали гладът й беше глад за състрадание, компания или секс, това не знаеше. Но тя не правеше опит да се откъсне от прегръдката му, въпреки че трябваше да почувства какво му причиняваше. Всичко в него трептеше и той се втвърдяваше в определено място, където преди няколко минути цареше спокойствие.

— Хей, Макгил!

Ледена вода не би могла да угаси по-добре страстта на Дерек. Тялото му се вкочани. Той притисна Сабрина по-силно и обърна рязко глава. На няколко крачки от тях стоеше един тъмничар и им правеше знаци да се разделят. Дерек прокле тихо докато задържа здраво Сабрина още една предизвикателна минута. Наложи се тъмничарят отново да извика името му, този път по-строго и едва тогава Дерек постепенно охлаби хватката си, плъзна ръцете си от гърба към ръцете й и най-накрая се отдръпна от нея.

Този път той направи знак, давайки на Сабрина да разбере, че трябва да седне. Дишайки дълбоко и отмерено, той наведе глава и прокара ръка през косата си. Като прехвърли тежестта си върху единия крак и с пръст, промушен в горния край на панталона си без колан, той се загледа в земята.

Сабрина виждаше гнева му и споделяше отчаянието му. Искаше да се обърне и да изкрещи на тъмничаря, който беше виновен за разрушаването на един рядък и прекрасен момент. Но това беше глупав порив и тя се овладя бързо. После почака мълчаливо Дерек да събере силите си.

— Защо постъпи той така? — попита тя тихо.

Той седеше приведен с лакти, опрени върху коленете на разтворените си крака, а пръстите му бяха стиснати в юмруци. Забелязваше се движението на мускулите по лицето му. Ноздрите му се разширяваха при всяко гневно вдишване.

— Защото съм аз.

Тя се приближи до него, без да съзнава, че търси топлината, която беше при нея преди малко.

— Какво искаш да кажеш?

Втвърденият му поглед се скиташе из двора.

— Вид дискриминация. На свобода аз съм бил някой, следователно тук трябва да работя два пъти повече.

— Но какво имаше в това, че се докосваме?

— Не докосваме, прегръщаме.

— Това не е ли разрешено?

— Веднъж в началото, веднъж в края.

— Но това е началото.

— Дебелият Франк реши, че началото е свършило.

— Не е честно…

Той й отправи поглед, който започна със саркастично свиване на устните, после се смекчи до изкривена усмивка, когато забеляза как по лицето й се изписа болка.

— Не е честно, а?

— Видях как други двойки стоят прегърнати много, по-дълго и никой не казва нито дума, даже когато ръцете им шарят навсякъде. Погледни там — каза тя посочвайки с очи една от другите пейки. — Тя е на коленете му и той явно не я лекува за ужилено коляно. Ако това не е прегръдка — тя произнесе думата както него преди това, — не знам какво е.

— Прегръдка е — каза Дерек, но той не гледаше към двойката на другата пейка. Имаше толкова много за виждане в лицето на Сабрина като светлината на бледозелените й очи и руменината върху бузите й. И тъмните петна под очите, и бръчките между веждите. — Къде е Ники?

Погледът й полетя към неговия. Тя пое дълбок дъх.

— Сега Ники е добре.

— Имал ли е нови припадъци?

Тя поклати глава.

— За такива случаи имам лекарства, но след първия припадък не последваха други. Бих искала да мога кажа: „Слава Богу“, но не знам кое е по-лошо, самият припадък или очакването му.

— Това е така, защото е все още ново. Всяка минута очакваш припадък. След като мине време и не се случи нищо, ще се успокоиш повече.

Същото й бяха казали и в болницата. Същите думи, но казани от Дерек, звучаха не толкова покровителствено, бяха по за вярване.

— Надявам се, че е така.

Дерек искаше да знае нещо повече. Често беше мислил за Ники. Откакто Сабрина беше отказала интервюто, той така и не научи историята на заболяването на детето. А му трябваше нещо, нещо, което да засенчи по-лошите му мисли.

— Как изглеждаше, когато се роди?

— В първите няколко месеца беше едно щастливо бебе. Всъщност изглеждаше много добре даже преди да се роди.

Дерек се опита да си я представи бременна, опита се да си представи корема й, наедрял и закръглен. Имаше голям успех. Картината беше много приятна. Беше и страхотно секси и тялото му реагира бързо. Той се зарадва, че беше седнал в тази поза.

— Не е ритал много в теб, нали?

— Не.

— Сутрин прилошаваше ли ти?

— Не. Беше славно момче. И това е допълнителна жестока ирония. Бях толкова щастлива, толкова се вълнувах, че нося бебе — каза тя и очите й, нейните красноречиви очи, отразяваха тъкмо това, докато изведнъж в тях се появи обърканост. — Бих искала да знам кога се е случило нещастието.

— Кога за първи път забеляза, че Ники е по-различен?

— В деня на раждането му — изрече тя сухо. — Аз бях като всяка друга майка, която гледа детето си и се тревожи. От самото начало си мислех, че Ники е прекалено кротък. Мислех, че погледът му не е такъв, какъвто трябва. Даже малкият шум, който вдигаше, някак си неразбираем, нелогичен, неподходящ. Но всички казваха, че е здрав и красив и на мен много ми се искаше да вярвам, че е така, и забравих тревогите си. Ако ме питаш кога започнах да се отнасям по-сериозно, това беше, когато го заведох да го фотографират. Беше на четиринадесет седмици. В един момент бях решила да го фотографирам — отидох, фотографът беше там, мислех си, че това ще бъде приятна случка.

— А не беше?

Тя поклати глава.

— Чаках си реда и наблюдавах децата преди нас. Те се усмихваха или смееха. Някои от тях бяха доста грознички, но бяха сладки, а фотографът беше много мил към тези, които плачеха, имаше подход към малките — Сабрина замълча, пое дълбоко дъх и повдигна едната си вежда към Дерек. — Но нямаше успех с Ники. Той плачеше през цялото време. Предложиха му една шумна играчка. После друга. После една кукла. Отново никакъв ефект. Плачът така и не престана, но това не беше всичко.

Сега доброто чувство, доколкото го имаше, с което тя разказа тази история, изчезна, а бръчката, между веждите й стана по-забележима.

— Той не можеше да се държи като другите. Знаех, че не е добре с движението на главата си и вече бях питала моя лекар за това и той ми препоръча някакви малки упражнения, но работата не беше само във врата. Имаше проблем и с ръцете, и с краката, и с цялото тяло. Той просто… увисваше… и като го гледах и го сравнявах с другите деца, някои от които бяха два пъти по-малки от него, разбрах всичко. Разбрах всичко.

В желанието си да предложи някаква утеха, Дерек бавно отмести назад един кичур коса от лицето й. Косата, й му се стори много мека. Той я наблюдаваше, докато тя намери мястото си при по-голямата руса маса и докато след това потанцува леко при надигането на вятъра.

— Докторите потвърдиха ли опасенията ти тогава?

Тя леко наклони главата си в посоката, от която беше дошла утехата, но ръката вече я нямаше там.

— Само трябваше да бъде по-леко — каза тя тихо. — Когато Ники беше на пет месеца, моят педиатър продължаваше да твърди, че всичко е наред. Започнах да се обръщам към специалисти и те всички казваха, да, развитието му е бавно, но че трябва да се почака да порасне малко повече. Едва когато навърши една година, един лекар ми каза, че е бавноразвиващ се.

Спомняйки си за този момент, тя притисна двете си ръце върху стомаха и се загледа в краката си. Носеше обувки с ниски токове, които подхождаха добре на зеления цвят на пуловера и на полата й, начинът, по който цветът се сливаше с този на тревата, беше приятен.

— Никога не бях мислила, че ще бъда изправена пред такъв факт. Това е нещо, което като че ли се случва на други хора — на бедни хора, които не могат да си позволят медицинска помощ в периода на бременност, или жестоки хора, които бият децата си, или безотговорни хора, които оставят децата си сами без внимание, или… просто глупави хора — тя отклони погледа си от този на Дерек. — Доста фанатично, а?

— Наивно, това е всичко.

— Така да е — каза тя с въздишка, която отчасти беше философска, отчасти породена от липса на смелост. — Заплащам за греховете си двадесет и четири часа в денонощие, седем дни на седмица, петдесет и две седмици в годината — и към списъка можеш да прибавиш чувството на съжаление към самата себе си. Знам, че прекалявам, но все ми е едно. Истината е, че ми е все едно.

— Понякога чувството на съжаление е приятно.

— И теб ли те спохожда това чувство?

— Да, разбира се — и много по-често напоследък, когато го измъчваха еротични желания при пълната невъзможност да ги удовлетвори. Но той не искаше да споменава за това. — Изненадан съм, че си могла да се измъкнеш. Кой е сега с Ники? Някой от терапевтите?

— Фактически — каза тя, чувствайки малък прилив на сила, — наех нов човек. Спомняш ли си момичето, което те пусна да влезеш, без да има право на това? — той кимна и тя продължи: — Освободих я миналата седмица и наех бавачка с постоянно дежурство, която би могла да ми бъде особено полезна.

— Момичето не се справяше достатъчно добре?

— Имаше болен кръст. Или го казваше. Мисля, че тя не обича децата.

— Тогава, на първо място, ти защо я нае?

— Не съм я наемала.

Дерек трябваше да си обясни погледа в очите й и това му отне не повече от една минута. Значи мъжът й беше наел момичето.

— Тогава се радвам, че си я освободила — каза той. Двойното значение на думите му беше ясно и той не изпита ни най-малко угризение. — Може би положението ти вече малко ще се облекчи.

— И аз се надявам да е така — каза тя тихо. Кажи му, Сабрина. Кажи му, че Ник си е отишъл. — Положението не може да стане по-лошо от това, което е. Ако се приеме, че няма да има повече спешни отивания в болницата… — гласът й се загуби. Изведнъж тя спря да мисли за Ник, както и за правото на Дерек да знае за раздялата. Мислеше за последното отиване по спешност в болницата и за чувствата, които я бяха измъчвали тогава. Трябваше й да каже на някого. Беше сдържала тези мисли в себе си, но сега можеше да ги сподели и Дерек беше до нея. — Беше ми трудно с Ники в болницата — гласът й беше слаб и тя самата се чувстваше слаба. — В известен смисъл не беше по-различно, отколкото при другите случаи, когато съм го водила за прегледи и тестове. Седя и чакам и се моля дано да открият нещо, да могат да ми посочат конкретна причина за проблемите му и после да му дадат едно малко хапче, което изведнъж да го изправи на крака и да го направи като другите деца на неговата възраст. Малко хапче, голямо хапче, операция, нещо, каквото и да е. Напоследък… — тя потърка рамото си. — Напоследък стана даже още по-трудно, защото има случаи, когато почти се моля да открият нещо фатално.

Тя събра сили, за да погледне бързо към Дерек.

— Има случаи, когато от живота не искам нищо друго, освен да мога да го държа в ръцете си, да го люлея, да му пея, да го обичам — и други случаи, когато се събуждам сутрин изтощена до крайност и разтреперана и влизам в стаята му, наполовина надявайки се, че нещо му се е случило през нощта — гласът й беше преминал в шепот. — Ето докъде стигнах.

В този момент Дерек изпитваше даже повече състрадание към нея, отколкото в първия ден, когато я беше видял на нейната тераса в Ню Йорк. Ако беше имал някакви съмнения относно способността си да чувства — като се остави настрана сексуалното чувство — те се бяха изпарили.

— Не го казвай така — промълви й той с укор. После обхвана с ръка рамото й и нежно отстрани ръката, която упорито разтриваше това място. — Ти си човешко същество. Който и да е на твое място, би имал от време на време подобни мисли.

— Но не е ли ужасно? — извика тя. — Майка, която да иска смъртта на детето си?

Той плъзна ръката си нагоре по шията й, пръстите му намираха пътя си под косата й, като се мъчеха да я успокоят.

— Ти не искаш смъртта му, Сабрина. Ти искаш той да бъде в цветущо здраве и нормален. Но той не е. Затова има случаи — времена на отчаяние, които винаги отминават — когато се чудиш дали ако не е жив, няма да е по-добре, отколкото да бъде жестоко и непоправимо мозъчно увреден.

— Работата е там, че имах такива мечти — каза тя и те можеха да се видят в очите й. — В мечтите си съм го виждала да се смее, да се катери по дърветата в парка, да играе бейзбол. Трябваше да бъде и плувец, и блестящ ученик. Щеше да бъде в първокласен колеж. Щяха да го обичат и да бъде щастлив. Щеше да бъде лидер — мечтите бяха отстъпили място на сълзи. — Това е такова нещастие…

— Знам — прошепна той, след това се приближи малко повече и все още шепнейки, продължи: — Ще те прегърна с една ръка само за минута. Ако дебелият Франк изкрещи, остани неподвижна — той се плъзна по пейката, обви силната си мускулеста ръка около Сабрина и я притисна към себе си. Тя не знаеше дали извършва някакво съзнателно движение, но така или иначе след малко лицето й се беше сгушило в него, а ръката й се притискаше силно към гърдите му.

Дебелият Франк не изкрещя, но въпреки това тя остана неподвижна.

Дерек я притисна още по-силно. Лицето му беше в косата й и той вдишваше жасминовия аромат, който беше толкова нежен и примамващ. Беше изградил толкова много еротични видения около този аромат през последните няколко седмици, че не можеше и не искаше да ги преброи.

Броеше Сабрина — ударите на сърцето му, които достигаха до дланта й — а след малко се чудеше дали тези удари бяха негови или нейни. Тя съзнаваше, че пулсът й увеличава скоростта си и не правеше усилия да разбере дали това се дължи на естествената му телесна миризма, която идваше от врата му, на растителността, по гърдите му, която се навиваше около палеца й, или на заплахата, идеща от Дебелия Франк.

Дебелият Франк не изкрещя, но въпреки това тя остана неподвижна.

Дерек я притисна още повече. Харесваше му начинът, по който гърдите й се опираха в него, съвсем непредизвикателно, само опияняващо. Харесваше му лекият допир на бедрото й до неговото. А тихият шум от дишането й повишаваше температурата му с много градуси. Разбираше, че си играе с огъня, но нехаеше.

Сабрина се разтапяше. Ако преди това в очите имаше сълзи, сега ги нямаше и тя едва ли можеше да си спомни каква е била причината за тях. Дерек беше поел тежестта от плещите й и я подкрепяше. Тя искаше да му благодари, но беше немислимо в този момент да намери гласа си.

Дебелият Франк не изкрещя, но въпреки това тя остана неподвижна.

Дерек наведе главата си и тъкмо щеше да притисне устните си върху челото й, когато Дебелият Франк изкрещя:

— Макгил!

Дерек простена. Стисна я здраво, ръцете му леко трепереха, докато бавно, много бавно я изоставиха.

— Мръсна свиня — прошепна той, отправяйки злобен поглед към тъмничаря.

Ответният шепот на Сабрина беше далеч по-нараним и насочи вниманието му отново към нея.

— Дерек?

— Ммм?

— На никого не съм казвала това, което току-що чу.

Той беше достатъчно добре отгатнал това по отчаяното усилие, с което тя бе произнесла думите си, като че ли ако те не бяха излезли от нея, щеше да се задуши. Искаше да знае защо никога не е казала на мъжа си, но не му се щеше да пита. Не желаеше да признае факта, че този мъж съществува. Искаше да си даде вид, че ако не беше дебелият Франк Феручи, той щеше да продължава да държи Сабрина в прегръдките си.

— Можеш да споделиш с мен тайните си винаги, когато поискаш — изрече той с плътен глас. — И аз ще те разбера. Много разбирам от разрушени мечти.

— Твоите не са разрушени, само е отложено реализирането им.

— Това е много спорно.

— Разкажи ми за тях, Дерек. За какво мечтаеш?

— Сега? За беличките бисквити с орехи на мадам Фийлдз.

Въпреки желанието си, Сабрина се усмихна. Що се отнася до хумора, той беше малко сух, но все пак хумор. Преди това Дерек не беше се шегувал с нея. Тя си спомняше колко строго и гневно изглеждаше лицето му при първото й посещение. Промяната беше голяма.

— Не, искам да кажа в по-широк смисъл.

Той си мислеше, че усмивката й трябва да представлява най-хубавата гледка на света. Пожела си да бъде по-забавен, макар и само да види още веднъж тази усмивка, но не беше и за нещастие повечето от мечтите му не бяха забавни.

— Мечтая си за освобождаването си.

— А после?

— За отмъщение.

Тя забеляза малкия особен поглед, който се появи и изчезна от очите му и въпреки волята си потрепери.

— Това е страшно.

Той вдигна рамене и нямаше намерение да добави нищо, докато разбра, че тя наистина е уплашена.

— Няма повод за тревога — смотолеви той, но гласът му беше смутен. — Това е част от тукашния манталитет. Съставянето на планове, за отмъщение дава чувство за сила, а тъкмо силата е важното нещо.

— Като крясъците на дебелия Франк?

— Като тях. Аз го плаша, плаша и другите тъмничари с това, което съм, и това, което съм бил. Затова те правят всичко възможно, за да ме потискат. Така те придобиват чувството, че ме контролират — той чу собствените си думи, помисли върху тях една секунда изръмжа. — С кого се шегувам? Те контролират положението. Просто те получават двойно удовлетворение да ми изтъкват непрекъснато този факт.

— Много е хубаво, че не си правил изобличителен материал за хората с тяхната професия — отбеляза тя сухо.

— О, правил съм. По-точно, това беше материал бюрократизма в системата на щатския затвор в Индиана, но той засегна и тъмничарите.

Сабрина направи гримаса и сниши гласа си до нивото на съзаклятнически шепот.

— Мислиш ли, че те знаят?

— Зная, че знаят. В деня, когато пристигнах тук, директорът ми каза много ясно, че знае. Оттогава други тъмничари често са правили коментари. Предполагам, че директорът е намерил копне или от лентата, или от писания текст и го е разпространил.

— Не е било особено етично.

— Така е, но от друга страна, това доказва правотата ми. Затворите не са особено етични места.

— Тук също ли съществува подземен свят?

— Да.

— А как действа?

— Извършват различни услуги на затворниците и внасят стоки, които иначе няма как да се набавят.

— Като наркотици?

— Между другото.

— Какво друго?

— Сабрина, не ти трябва да знаеш — той присви очи. — Струва ми се, че съм ти казвал това и преди. Защо задаваш толкова много въпроси? Ако не те познавах достатъчно, щях да помисля, че си вманиачена на тема живот в затвора.

Тя остави забележката му без внимание и го огледа внимателно.

— Не забелязвам нови белези. Поне успяваш ли да бягаш от свиванията?

— Не съм участвал в сбиване — каза той, като се намръщи. — Исках да предотвратя сбиване.

— Често ли има такива неща?

Гримасата му се смекчи, без да изчезва напълно.

— Да.

— Това е унизително.

— Неизбежно е. Затворите са пълни с разгневени хора. Под гнева се крие насилие, което само чака възможност да изригне.

— И когато изригне, какво прави администрацията?

Дерек изпъна тялото си и протегна крака, като подпря лакти на облегалката на пейката. Юмруците му бяха свити. Гледаше право пред себе си.

— В някои случаи се предприемат дисциплинарни мерки срещу виновните. В други случаи администрацията си затваря очите.

— Как става това?

— Мислят, че това е най-практичното. Ако този, който е започнал боя, заема важно място сред затворническата йерархия, едно наказание би могло да доведе до по-голямо насилие. Няма директор, който да иска да рискува бунт.

Сабрина седеше извита на една страна на пейката и разглеждаше внимателно рязко очертания му профил.

— Къде е твоето място в йерархията?

— Нямам място.

— Но не си ли част от цялото?

Той направи движение с устните си и бавно поклати глава.

— Противиш се на вътрешната система?

Той кимна.

— А не е ли опасно?

— Има цена.

— Каква?

— Изолацията. Постигаш я сам с всеки изминат ден и когато дните започнат да се трупат, един върху друг, това може да се окаже непоносимо. Някои не могат да издържат и отстъпват.

Сабрина знаеше, че той не говори за физическата изолация, а за емоционалната.

— Трябва да е трудно.

— Това е изборът, който направих. Избягвам контактите. Излежавам си присъдата. Излизам. Това е всичко.

Тя си спомни за прочетени от нея разкази за прочути престъпници, които са се променили и са се посветили на каузата да подобряват участта на другите.

— Мисля си, че такива като теб са необходими. Ти си интелигентен, образован, грамотен. Учудва ме, че не са те хванали да водиш някакъв курс.

— Не бих го направил, даже ако ме помолят.

— А защо не?

— Защото — измърмори той ядосано — аз не съм фантазьор. Както аз виждам нещата, не би трябвало изобщо да се намирам в затвора. Тук съм против волята си. Крадат ми хубавото творческо време, месеци и месеци от живота ми се губят завинаги и оттам е омразата ми към съдебната система. Но апаратът за налагане на наказания не е с нищо по-добър и проклет да съм ако им дам и едно грамче от уменията или знанията си. На първо място, от това не би имало никаква полза. На какво, по дяволите, бих могъл да науча тези момчета тука, което да могат да използват, когато излязат? И на второ място — продължи той, този път не толкова разгорещено, — това само би ме изложило на атаки от страна на онези, които мислят, че важнича и се разпореждам по някакъв начин с тях.

Сабрина разбираше и думите му, и горчивината зад тях. В усилие да го ободри, тя взе ръката му и я задържа в своята.

— Какво те карат да правиш? — пръстите му бяха дълги, слаби и с притъпени връхчета. Бяха мъжествени, без да са груби. — Не са мръсни, нямат мазоли. На какво място работиш?

— В пералня.

Тя беше ужасена. Много добре можеше да разбере защо не обучава затворниците, но можеше да помисли, че са го сложили в някоя канцелария, където да пише на машина или да се занимава с папки, или изобщо нещо, което повече или по-малко е интелигентско. Но пералня? Тя направи гримаса на отвращение при мисълта, че той пипа с ръце мръсното бельо на мъжете, които беше видяла. Не биха могли да му дадат по-унизителна работа. А може би можеха. Какво знаеше тя за различните възможности…

Дерек с лекота разшифрова мълчанието й.

— Тази работа ми дава възможност да избирам чисти дрехи за себе си.

— Колко часа на ден работиш?

— Четири.

— По такъв начин остават още няколко часа — каза тя, като с нежелание остави ръката му. — Какво друго правиш?

Той стисна зъби.

— Маркирам времето.

— Освен това?

— Броя дупките на стената в килията си.

Тя остави без внимание тона му и продължи:

— Как изглежда килията ти?

Той й отправи поглед с досада.

— Като килия. Хайде, Сабрина, какво искаш от мен, да ти кажа, че килимът е персийски, че пердетата са римски и че леглото е автентична репродукция на нещо, което Хенри Осми е поръчал за шестата си любовница? Става дума за нар, етажерка, шкаф, маса и тоалет. Ако върху някое от тези е имало щемпели, те отдавна са били изстъргани.

— Не се ядосвай, Дерек. Просто съм любопитна.

Веждите му се спуснаха навъсено над очите.

— Аз не те разпитвам за спалнята ти.

Кажи му, Сабрина. Кажи му…

— Можеш да питаш. Не е много интересна. Не ме бива много като декоратор и затова беше направена от майстори. Има навсякъде щемпели на производителя. Бих искала да мога да намеря някой да ги изстърже.

Дерек много искаше да не беше споменавал спалнята си. Мисълта за нея с мъжа й не допринасяше с нищо за доброто му настроение, което падна бързо, когато тя го докосна. Не, той грешеше. Не беше имал нищо против тази мисъл, когато тя го докосна, а само когато го пусна. И това беше само едно надничане в близкото предстояще. Съвсем след малко тя щеше да си отиде, да премине през портите, през вратата на колата й, надолу по пътя, после по главното шосе. Нямаше да я види през следващите… колкото и да са, седмици, докато ти реши да дойде отново. При цялото си надуто говорене за това колко много обича изолацията, той все още чувстваше как зад кулисите го дебне самотата.

— Защо чак толкова много се интересуваш от мен — попита той рязко.

— Защото си интересен.

Той изпухтя.

— И таз добра! В този момент от моя живот аз вероятно съм един от най-малко интересните хора, на които би могла да имаш нещастието да попаднеш.

Тя остави думите му без внимание.

— Искам да мога да обрисувам мястото, където се намираш, и това, което правиш.

— Но защо? Какво ти е, Сабрина? Имаш мъж и дете и луксозен апартамент, който те очаква в Ню Йорк. Всичко това не ти е нужно.

— Ще се изненадаш — каза тя с такава тиха убедителност, че Дерек беше двойно поразен. Той беше сигурен, че е уловил отчаяние в погледа й.

— Какво искаш да кажеш? — попита той по-кротко.

Сабрина не можеше да се досети какво да каже. Не можеше да му каже, че като гледа неговото мъчение, по-леко понася своето, защото това би прозвучало жестоко. Не можеше да му каже, че му доверява най-дълбоките си и опасни тайни, защото това беше безсмислено даже в собствените й очи. Не можеше да му каже, че й трябва рамото му, за да си поплаче върху него, защото щеше да й се наложи да обясни защо неговото рамо е единственото, с което разполага. Не можеше да му каже, че той я вълнува, че мисълта за него й действа, както всеки нов пуловер от тези, които купуваше, че се чувстваше съвсем друг човек, когато е с него. И кой знае защо, тя не можеше да намери сили да му каже за Ник.

— Става дума за книгата, нали? — попита Дерек. — Ти продължаваш да мислиш за написването й.

Тя можеше да го разцелува за това, че й се притече на помощ. Можеше да го разцелува без друго.

— Ти, ъъъ, каза, че ще помислиш по този въпрос.

— Защо това е толкова важно за теб? Ако търсиш добър сюжет, аз мога да се досетя за колкото искаш други, които биха били по-интригуващи.

— Този ме привлича — прекъсна го тя, правейки усилие да не гледа устните му. Долната изглеждаше чувствена, даже когато беше присвита, както сега. — Като наех тази бавачка, си мислех, че мога да отделям четири-пет часа на ден за работа.

— В такъв случай ти си се отказала от варианта да дадеш Ники в заведение?

— За известно време — тя не можеше да обясни и това. Беше толкова сигурна, че настаняването на Ники в заведение е единственият й начин да оцелее. После Ник си отиде и изведнъж у нея се появи желание да чака. Не беше готова да се откаже от детето си. Трябваше й да знае, че може да го държи в ръце и да го докосва винаги, когато поиска. В толкова много отношения беше сама и мисълта за празното детско легло беше непосилна. — Смятам да се опитам да се справя с Ники с повече помощ от други хора. Може би ще има резултат.

— Защо е тази промяна в плановете? Все още ли получаваш упреци във връзка с намерението ти да го настаниш в заведение?

Дали получаваше упреци?

— О, да.

— От кого?

— От кого ли не. Майка ми мисли, че за Ники ще е най-добре, ако бъде при мен, което е в духа на начина, по който ние бяхме отгледани. Като се остави настрани, времето, което прекарвахме с татко тя изпитваше гордост от това, че присъства заради нас. Разбира се, нейното определение за присъствие беше нещо чисто физическо. До ден-днешен умът на мама е в повечето случаи някъде другаде.

— Какво казва баща ти за Ники?

— Той мисли, че ние прекалено много се оплакваме. Мисли, че за Ники ще е най-добре, ако просто го оставим на мира — краят на устните й потрепна. — Той се придържа към старото правило: „Прави каквото трябва, а останалото само ще се оправи.“

В гласа й пролича лека нотка на добро настроение. Дерек чувстваше, че се отпуска.

— А брат ти?

— О, Джей Бий има супер теория. Готов ли си? — попита тя. Когато той кимна, тя накратко изложи идеята на Джей Бий.

— Интересно — каза Дерек, като търкаше замислено челюстта си. — Овладян от дух от центъра на Земята. Не е лошо.

— Ммм. Това е нещо повече от заключенията на лекарите.

— И духът ще иска да задържиш Ники вкъщи?

— Не съм сигурна. Струва ми се, че духът може да бъде полезен навсякъде. Но Джей Бий дава гласа си за вкъщи — тя не повтори казаното от Джей Бий за психопатите и лигльовците. Тези думи продължаваха да причиняват болка.

— Има ли някой друг, освен теб, който да е привърженик на идеята за заведението?

— Ти — каза тя с полуусмивка и бързо пое въздух — и Моора.

— Коя е Моора?

— Агент и приятел. Иска да пиша.

— Нещо за други приятели?

— Обсъждала съм това само с няколко. Те мислят, че е ужасно, че изобщо мисля по този въпрос. Казват, че не виждат никакъв проблем, което е много лоялно от тяхна страна… и много непочтено. И още веднъж, Ники в отделни случаи действително изглежда напълно нормален. Но те не живеят с него. Не споделят отговорностите за всекидневните грижи около него. На тях не им се налага да гледат в бъдещето по моя начин.

Дерек се замисли върху думите й, после се реши и зададе въпроса, който през цялото време беше на върха на езика му:

— Какво казва мъжът ти по този въпрос?

Кажи му, Сабрина. Случаят е безкрайно подходящ.

Кажи му сега.

— Оставя аз да реша — каза тя, избягвайки погледа му.

— Сабрина?

— Ммм?

— Погледни ме.

Беше казал това тихо и спокойно, но в гласа му се съдържаше заповед. Тя вдигна очи. Дерек си беше променил положението и сега лицето му беше срещу нейното, а погледът му я пронизваше.

— Ник знае ли, че си тук?

— Не — каза тя със слаб глас.

— Играеш опасна игра.

Тя беше на същото мнение, въпреки че основанията й нямаха нищо общо с Ник. Седнала тук с Дерек, загледана в него, гледана от него, тя не беше в състояние да отрече привличането. Всяко едно от другите основания да дойде и го види бяха валидни, но имаше още едно.

Дерек я възбуждаше. Той запалваше искри в тялото й. Караше я да се чувства жена, желана и желаеща.

— Обичаш ли мъжа си? — попита той.

— Женени сме от осем години — каза тя, но гласът й беше несигурен.

— Не за това питах.

— Имаме син. Предполагам, че връзката е естествена.

— Обичаш ли го?

— Ники? Обичам го…

— Ник. Бащата. Твоят мъж. Обичаш ли го?

— Не разбирам защо питаш…

— Хайде, Сабрина — настоя той натъртено. — Чувствам го. Ти също. Има нещо помежду ни, което няма основание да съществува, ако ти обичаш Никълъс Стоун.

— Никога не съм била невярна на Ник.

— Има невярна и невярна. Може да не си го правила никога с друг, откакто си се омъжила, но може да си го искала и ако случаят е такъв, нещо липсва. Той не ти дава това, от което се нуждаеш.

Кажи му, Сабрина. Той прави всичко възможно, за да те насърчи да го кажеш. Кажи му.

Трябваше й простор. Като се надигна от пейката, тя започна да се разхожда около границата на мястото за посещения.

След малко Дерек беше до нея. За миг се беше уплашил, че тя е на път да си тръгне точно в тоя момент и сърцето му се беше свило сега то беше в нормалното си положение в гърдите му, но продължаваше да бие не съвсем както трябва.

— Книгата, Сабрина. Защо е за теб толкова важна?

— Необходимо ми е да правя нещо. Необходимо ми е да докажа себе си.

— Пред кого?

Докато вървеше, тя започна да подритва тревата.

— Пред себе си. Пред семейството ми. Пред света.

— Не ти ли стигат грижите около Ники?

— Не. В края на деня или на седмицата, или на един месец не мога да покажа нищо, от което да личи намерението ми. Абсолютно нищо.

— А защо трябва да има нещо? Защо не може да е налице простото удовлетворение поради съзнанието това, което си направила за Ники?

Тя се държеше на разстояние от една маса, която беше заета от двама много едри, много неприятни наглед мъже и изчака, докато бяха вече достатъчно далеч, преди да отговори.

— Защото с него не стигам доникъде. Само маркирам времето, също като теб. Ти можеш да очакваш също свобода, отмъщение, справедливост или каквото и да е там. И на мен ми трябва нещо, на което да се надявам. Трябва ми да постигна нещо.

— Защо пък книга?

— Защото това мога. С това съм откърмена. Това е, което правя най-добре.

— Семейството ти настоява ли да пишеш?

— Не.

— По-малко ли те ценят, след като не пишеш?

— Не!

— Ако се опитваш да докажеш нещо…

Тя надигна глава. Очите й, които уловиха погледа му, блестяха от гняв, но тя продължаваше да върви.

— Да, опитвам се да докажа нещо. Всеки на този свят се опитва да докаже нещо. В моя случай е станало така, че ми трябва да докажа колко струвам. Най-добрият ми шанс е писането. Бог ми е свидетел, че не мога да постигна това по друг начин!

— Ооо — възкликна Дерек, като я сграбчи за ръката и я принуди да спре. — Мислиш, че си безнадежден случай!

— Точно това мисля.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал! Боже мой, преди да навършиш двадесет и три години, си публикувала цяла книга. Плюс статии — колко бяха — двадесет? Двадесет и една? И при това не говорим за разните дребни списания. Става дума за Атлантик, Ескуайър, Роулинг стоун^[1].

Тя го погледна сепнато.

— Не съм ти споменавала за тях.

— Да, от скромност. Трябваше да се ровя из всичките интересни любопитни факти, след като си тръгнах от къщата ти в Ню Йорк. Излязох, купих твоята книга и я прочетох от корица до корица. Направих същото и с повечето от статиите.

Сърцето й прескочи един удар, после продължи забързано.

— Но защо? Не е било необходимо, след като отказах да бъда интервюирана.

— Беше ми необходимо — отсече той с гнева, от който тя се беше отказала. — Трябваше да знам, защото ти ме заинтригува. Ти смути съвестта ми. Накара ме да мисля за неща, за които не бях мислил години наред — като преценяването и балансирането на цялостното достойнство на един репортаж заедно с влиянието му върху засегнатите хора. В по-личен план ти ме накара да се попитам накъде отивам в този живот и към какво се стремя.

— Стигна ли до някакъв отговор?

— Мислех много сериозно за тези неща, когато ми позвъни някой, за да ми каже, че може да ми предложи изключително важна информация, и следващото нещо, което узнах, беше, че този човек е мъртъв и че полицаите са измъкнали от ръката ми димящ пистолет. Не, не стигнах до никакви отговори, а сега положението е повече от всякога обвито в мъгла. Искаш да напишеш книга за мен? Как можеш да ме познаваш, когато аз сам не се познавам?

— Може би и двамата ще съумеем да научим нещо от писането. Известно е, че такива неща се случват. Аз задавам въпроси по определен начин, ти поглеждаш нещо по-иначе, отколкото си го правил… От това би могло да излезе нещо.

— Не.

— Упорит си.

— Точно така.

Тя поднови разходката, този път по посока на портата.

— Щом е така, не виждам защо трябва да идвам пак.

— А това — каза Дерек разгневен — е даже по-глупаво от това, което каза преди малко — като я улови грубо за китката, той я завлече зад едно дърво наблизо, преди тя да успее да предвиди това негово действие. Той опря гърба й на дебелия дънер, като прикова ръцете й на височината на рамената към кората на дървото. Тялото му се притисна към нея със силно желание.

— Искаш да ме видиш. Искам да те видя.

— Дерек, аз…

— Шшт — той промени позицията си спрямо нея, желаейки да почувства по-пълно формите на тялото й. Гласът му беше станал дрезгав и по-тих. — Ние си подхождаме, Сабрина. Не знам как и защо, но ние сме един за друг. Не трябва да е така. Всичко това е грешка. Ние сме като нощта и деня, като доброто и злото, но прилепваме един към друг.

Очите й бяха широко отворени, молеха го да я пусне.

— Моля те…

— Помисли добре, преди да дойдеш пак.

— Не мога…

— Ще дойдеш пак. Ще дойдеш — той наведе главата си и след малко лицето му докосваше нейното. — Искам да се допирам до теб, да се допирам и да те целувам — той направи ново движение. Тя почувства промяната в двете си гърди, почувства трепета, предизвикан от интимното потъркване на тялото му, почувства и неспокойната топлина, събудена за живот от настъплението на бедрата му. И я обзе страх.

— Дерек, не мога да мисля — простена тя.

— Трябва да помислиш. Трябва да решиш…

— Хей, Макгил! — се чу вик отстрани.

Дерек не обърна внимание и се притисна даже още по-силно. Устните му бяха на сантиметри от нейните.

— Помисли, Сабрина — помисли много сериозно, защото, когато дойдеш пак, ще те целуна — той освободи ръцете й, които останаха неподвижни върху дървото, сякаш бяха заковани, и се отдръпна леко. — Има възможности за секс точно тук, на двора. Гладен съм, Сабрина. Ти разбуди този глад. Никак не ме интересува мъжа ти или който и да е друг, който би могъл да каже, че това е прегрешение. Не е вярно. Може да е лудост, може да е безнадеждно, но не е прегрешение.

— Стига, Макгил! — кресна тъмничарят, който приближаваше към тях. Той не беше дебел като Франк, но беше едър и широкоплещест и във всяко отношение изглеждаше враждебно настроен.

— Кротувай — озъби се Дерек и отново сниши гласа си. — Чуваш ли ме, Сабрина?

Отговорът й последва бързо, беше изречен с развълнуван дъх:

— Не трябва да говориш това, Дерек. Не трябва да го мислиш даже.

— Защо не, ако говоря каквото чувствам?

— Защото не знам дали аз…

— Достатъчно, Макгил — прекъсна я тъмничарят. Той се беше почти надвесил над тях. — Време е да се прибираш.

Дерек надигна леко глава и без да сваля погледа си от Сабрина, каза на тъмничаря:

— Вземам си сбогом.

— Така, както гледам, вече си се сбогувал. Съжалявам, госпожице, време е да напуснете.

Тя не можеше да се движи. Дерек не предприемаше нищо.

— Дерек, моля те — прошепна тя.

— Помисли, Сабрина. Помисли за всичко!

— Макгил, търсиш си белята.

— Аз съм извършил убийство, Сабрина. Напълно ме бива да посегна на жената на друг човек.

Тя отправяше бързи погледи към тъмничаря, като с тревога приканваше Дерек.

— Тръгвай, Дерек, моля те, нали тръгваш?

С ръце, опрени върху дървото от двете страни на главата й, той се отдръпна малко назад.

— Следващият четвъртък, по същото време, на същото място.

— Аз не знам…

— Бъди тук — заповяда той, а след това рязко повдигна рамото си, за да отстрани ръката на тъмничаря.

Като поддържаше тялото си изправено, той внимателно отстъпи назад и се загледа в Сабрина, която се обърна и наполовина вървейки, наполовина бягайки, се отправи към портата.