Барбара Делински
Обричане (10)

9.

Джей Бий Монроу не се усмихна, когато Сабрина спомена за намерението си да опише историята на Дерек.

— Глупава идея.

— Но защо? — попита тя, като леко отблъсна с крак люлеещия се стол, за да продължи движението му. Терасата беше запазена от утринното слънце и въздухът беше по-скоро приятно топъл, отколкото горещ. Ники, който лежеше в ръцете й, беше доволен, стига само движението да продължаваше.

— Най-напред ти си жена.

— Какво общо има това, с каквото и да е?

— Не можеш да влезеш в мъжки затвор и да интервюираш човека.

— Влизала съм през последните пет месеца.

Джей Бий не отвърна на това, което трябваше да представлява малка бомба. Беше прекалено много зает с гледане по посока на Ники. Той седеше в едно кресло, обърнато срещу люлеещия се стол. Беше съвсем леко облечен. Панталонът му, колкото и да беше избелял, се забелязваше добре до цветните възглавници.

Също както, когато се беше появил в болницата, посещението му предната вечер изненада Сабрина. За три месеца тя го виждаше вече два пъти, което представляваше своего рода рекорд. Официалната версия беше, че той е в Ню Йорк, за да обсъди избора на сценарист за адаптацията на една от неговите книги във филм, но Сабрина беше на мнение, че голяма част от тази работа е можело да се свърши по телефона, особено след като Джей Бий ненавиждаше Ню Йорк.

Тя се чудеше дали не е имал някаква друга причина за посещението си. Не мислеше, че е дошъл само за да види Ники и нея. Никога не е бил особено внимателен.

Тя опря брадичката си на главата на Ники и продължи да го люлее. Джей Бий продължаваше да гледа втренчено. Тя не можеше да разбере какво виждаше той, когато гледаше по този начин Ники, но нямаше намерение да го пита. Ако брат й подхванеше темата за свръхинтелигентните малки духове от центъра на Земята, щеше да й се наложи да стане и да се махне.

Това не й трябваше. Чувстваше се добре. Беше й приятно да седи и да люлее.

— Била си в Паркързвил! — уточни след време Джей Бий.

Тя кимна.

— Как изглежда?

— Като затвор.

— Как изглежда Макгил?

Тя се замисли, като се опитваше да подбере такива думи, че да опише Дерек, но не повече, отколкото трябва. Не Искаше Джей Бий да задава въпроси, за които не беше подготвена.

— Много е умен. И интересен. Мястото му съвсем не е там.

— Той ли ти каза това?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Просто… знам.

— Колко още му остава?

— Няколко месеца.

— А после?

Тя вдигна рамене.

— Не ми е известно дали има някакви непосредствени планове.

— Кога ще пишеш тази книга?

— Трябва да приключа с интервютата до излизането му от затвора. Сега той има време за тях. Тогава може да няма.

Джей Бий промуши ръка през косата си, след това разсеяно я остави върху главата си. Изразът на лицето му беше празен, докато продължаваше да гледа към Ники.

Със затворени очи Сабрина продължаваше люлеенето. Тя вдиша свежия аромат от Ники, който преди малко беше окъпан, прилепи устни върху главичката му, след това пак започна да му тананика някаква песничка. Това беше една щастлива песен, песен, която тя умишлено беше избрала заради бодростта, която излъчваше, защото когато седеше на това място с детето си, знаейки, че не след дълго то ще бъде на стотици мили далече, се чувстваше потисната.

— Не трябва да го пращаш там — каза Джей Бий, отгатвайки мислите й.

— Джей Бий…

— Не го прави. Какво толкова ужасно виждаш — прекрасна тераса, прекрасен ден, прекрасно дете?

— Нищо. Имаш право. Всичко това е много прекрасно. Но животът е повече от един прекрасен момент. Това за мен представлява една много рядка почивка. След няколко минути ще трябва отново да се захвана с Ники.

— Струва ми се, беше казала, че си прекратила упражненията.

— Интензивните да. Но на него още му трябва упражняване за мускулен тонус и гъвкавост — докато говореше, тя погледна малките ръце и крака, които не можеха да се движат самостоятелно. Сега те бяха голи, Ники беше повит в пелена, имаше яркочервени гащета и нищо повече. Кожата му беше гладка. Понеже не играеше, той нямаше драскотини и ударени места, както другите на тригодишна възраст. А ръцете и краката му бяха съвършени.

— Мама не е разтревожена.

— Знам. Нито татко. Обади се онзи ден, колкото да се убеди, че го знам. Но те не знаят какво е това, Джей Бий. Не знаят какво е това, да се събудиш след кошмар и да откриеш, че е реалност. Те не познават сърдечната болка… отчаянието… изтощението — тя протегна ръката си. Тя леко трепереше. — Това е нервно напрежение.

Джей Бий погледна ръката й, след това премести погледа си върху страничната облегалка на креслото си. Кованото желязо имаше забавни драскулки, които съвсем естествено бяха ангажирали за известно време вниманието му. Но изненадващо той отново погледна към нея след малко повече от една минута.

— Защо не им каза за развода?

— Казах им.

— Само че един месец по-късно, и то след като мама беше научила от слухове.

Сабрина потъна в мълчание. Реши, че след като Джей Бий можеше да се изключва, можеше и тя.

— Мислеше, че си много различна — каза той.

Люлеещият се стол се движеше напред и назад и шумът, който издаваше, не беше напълно в тон със звуците, които долитаха от града долу.

— Ти мислеше — продължи той, — че твоят конвенционален брак ще бъде изключение от правилото в нашето семейство.

Сабрина потъркваше устните си по меките къдри на Ники.

— Затруднена си — изтъкна той, като побутна нагоре очилата си с върха на пръста си. — Трудно ти е да признаеш, че в края на краищата не си от изключително качество.

Това я изведе от мълчанието.

— Изключително качество? Никога не съм казвала такова нещо за себе си. Никога не съм го мислила. Просто сме различни — тя посрещна погледа на брат си и откри в него изненадваща яснота. — Прав си. Трудно ми е. Никой от вас не харесваше Ник, но аз избрах него. Избрах го, защото мислех, че ще бъде идеален съпруг, и сгреших. Пропаднах. Изглежда, че напоследък правя много такива неща. Не успях като съпруга, не успях като майка, не успях като писател.

Като че ли да потвърди нещо от казаното, Ники проплака. Сабрина спря да люлее стола. Много скоро след това го разлюля отново.

— Като писател?

— Не съм писала. Не мога да пиша. Винаги ми е харесвало да пиша и ме биваше. До известна степен измервам себе си с писането, и предполагам, че това е неизбежно, след като произлизам от семейство като нашето. Но не съм направила нищо от три години. Имаш ли представа какво значи да се чувстваш закърнял!

— Не.

— Каква е тайната ти, Джей Бий? Как успяваш да продължаваш да пишеш, въпреки всичко, което ти се случва в живота?

— Не ми се случва нищо — отговори Джей Бий. — Пиша. Точка. Мама и татко пишат. Точка. Такъв вид живот ли ти трябва?

Не беше необходимо на Сабрина да мисли много върху това.

— Не. Ето тук сме различни. Аз искам всичко. Мислех, че имам всичко: съпруг, дете, кариера — рог на изобилието.

— Но това се разпадна. Знаеш ли какво, Сабрина, ти в нищо не си по-различна от нас. Всички ние искахме същото, но нямахме желание да работим за постигането му. На този свят човек взема решения много пъти. Аз се надявам, че твоите решения са правилни.

Джей Бий остана при Сабрина два дни, което се случваше за първи път. Винаги преди това отсядаше в хотел. Не беше проявявал интерес към Ник, нито Ник към него. Но сега, когато Ник вече го нямаше, той без затруднение се натрапваше на Сабрина.

Макар и това да изглеждаше странно, тя не мислеше, че това е натрапване. Брат й положително беше улегнал с възрастта. Беше по-съсредоточен отпреди. Все още имаше своите моменти на изключване, на унесена концентрация, но не беше толкова склонен към противопоставяне, както по-рано — и като че ли подозираш възможността Сабрина да го изрита, ако започнеше да мъти някакъв сюжет с ужаси в стаята й, се държеше както трябва. Не стигна чак дотам, че да се занимава с Ники, но се въздържа от забележки относно Грийнхаус. Даже предложи да остане в града и да я заведе с колата там в деня, когато Ники трябваше да бъде настанен.

Но тя отказа. Това беше нещо, което трябваше да свърши сама. А освен това щеше да посети Дерек.

 

 

Тя се притискаше към него. Ръцете й трепереха. Цялото й тяло трепереше. Той я притисна по-силно, опитвайки се да погълне трепетите, като в замяна й даде силата си, но тя продължаваше да се тресе. И така, той я държеше и се чувстваше неадекватен, желаейки да направи нещо, за да й помогне, и не знаейки какво й трябва.

— Какво има, Сабрина? — прошепна той, приближавайки устните си до ухото и.

Тя потрепери почти конвулсивно.

Отдръпвайки се назад, той се опита да види по-добре лицето й, но Сабрина не искаше и това. Тя обхвана с ръце врата му и издаде звук на протест, последван от друг и въпреки че привидно тя възстанови контрола върху себе си от допира, той разбра, че тя плаче.

— О, скъпа — простена той. Не знаеше точната причина за сълзите й, но това не беше важно. Скръбта й стана негова. — Шшт — прошепна той, полюлявайки я нежно. — Шшш.

Минутите отминаваха. В един момент един близко намиращ се тъмничар зърна погледа на Дерек и трябва да е видял нещо силно там — наранимост, молба, болка — защото обърна гръб на прегръдката, която беше продължила твърде дълго, и се отдалечи.

Малко по малко Сабрина се успокои. Тя мушна ръка между рамото на Дерек и лицето си псе опита да изтрие сълзите си.

— Има ли в чантата ти някаква кърпичка? — попита той внимателно. Когато тя кимна, той дръпна презрамката на чантата, отвори я с една ръка, намери кърпичката и я притисна към лицето й.

Със сведена глава тя отстъпи на крачка от него и попи очите и лицето си. Все още, без да вдигне главата си, тя сгъна мократа кърпичка и я мушна в джоба си. После посегна към ръката му и я стисна.

Дерек нямаше голям опит с плачещи жени. Не му достигаше търпение, затова винаги ги изоставяше. Беше цинично, но той вярваше, че жените използват сълзите като инструмент и предполагаше, че в някои случаи това е вярно. Само че сега мислеше за другите случаи. Мина му през ум, че е грешил. Далеч по-лесно беше да гледаш на сълзите като на инструмент, отколкото да се опиташ да разбереш и да се справиш с причината зад тях. Бил е страхливец. Когато с отвращение е излизал от стаята или от офиса, или апартамента, той е избирал лекото решение. Никога не е имал времето или желанието да предложи утеха.

Сега имаше и двете.

Сабрина не беше запланувала този плач. Тя не искаше да го погледне. Беше явно смутена от сълзите си. Да я успокои беше предизвикателство, което той искаше да посрещне.

Без нито една дума, той я поведе към една пейка и й помогна да седне удобно. После се настани така, че да бъде с лице към нея. Палецът му леко милваше ръката й.

— Как беше? — попита той внимателно. Знаеше, че тя ще дойде от Върмонт. При последното си посещение му беше казала, че ще вземе решение.

Измина време, преди тя да успее да проговори, и то след като пое разтреперано дъх.

— Нека се изразя по този начин. Когато караш двадесет мили по безлюден извънградски път и не можеш да виждаш пред себе си от сълзи, и не се блъснеш в някое дърво или ограда, или крава, знаеш, че някой бди над теб — гласът й почти премина в шепот. — Това те успокоява. Има случаи, когато се замислям дали Той съществува.

Това чувство беше прекалено добре познато на Дерек. Той никога не беше напълно религиозен, но трябва да е допускал съществуванието на Бог, защото беше много смутен от тази мисъл — а тя го посещаваше често през последните двадесет месеца — че Той не съществува.

— Струва ми се, че най-добре е да се смята, че нещата се случват по някаква причина.

— Ммм. Това е най-доброто отношение. Единственият проблем, който имам с това, е, че не мога да си представя причината. Защо Ники се роди с мозъчно увреждане? За да го накаже? Или мен, или Ник? За да има още един пансионер при Грийн? И защо ти си тук?

— Защо съм тук е очевидно. Ако не бях тук, щеше да пътуваш до и от Върмонт без почивка.

Сабрина беше изненадана от жестокостта на хумора му. Ако беше попитала защо е в Паркързвил при първото си посещение, погледът му щеше да потъмнее, зъбите му щяха да бъдат стиснати, щеше да се загледа в далечината. Тя знаеше, че не беше свикнал със затварянето си, което означаваше, че добрият му хумор й е от полза. Съзнанието за това топлеше приятно.

— Надявам се, че знаеш — промълви тя кротко, — че ако можех да избирам между това да си тук или свободен, с най-голяма радост бих пропътувала разстоянието без почивка.

Дерек трябваше да преглътне горчивината, която чувстваше в гърлото си. Всеки път му причиняваше това — поглеждаше го по определен начин, говореше с определен тон, казваше определени думи, които докосваха чувствителността му по непознат досега за него начин. Никога не беше очаквал това и се чудеше дали някога ще го очаква. Понякога се чувстваше толкова недостоен.

Целуна я по бузата, после по челото. След това обхвана ръката й и двамата тръгнаха.

Извървяха цялата дължина на двора, а после седнаха под едно дърво и на спокойствие обсъдиха чувствата на Сабрина около настаняването на Ники в Грийнхаус. Тя му разказа за ентусиазма и отзивчивостта на семейство Грийн и за безпокойството, което въпреки това изпитваше. Разказа му за това как едновременно чувства потиснатост и облекчение и за едно усещане за несигурност. В очите й се появиха сълзи, когато спомена за празнината, която чувстваше като тъпа болка в гърдите си. И вината. Разказа му за вината.

Дерек беше добър слушател. В качеството си на човек, който взема интервюта, му се беше налагало да бъде. Но сега търпението му не се дължеше на опит, а идваше от сърцето. Искаше да помогне на Сабрина. Това, да предложи един резонатор, беше измежду малкото неща, които обстоятелствата биха му позволили да направи. Освен това мислеше, че решението й е правилно. Когато тя завърши, й го каза.

— Имай доверие в себе си, Сабрина. Постъпила си правилно.

Тя отправи към небето умолителен поглед.

— Боже, надявам се, че е така — но погледът й бързо се върна към Дерек. Той я гледаше така, като че ли искаше да я обвие в коприна и да я обича.

В този момент тя искаше същото. Когато със съвсем лико движение на главата си той я повика в прегръдките си, тя отиде с най-голямо желание, а след това въздъхна от удоволствие. Имаше нещо много успокояващо в тази прегръдка, някаква утеха. Твърдостта на тялото на Дерек посрещаше отлично нейната нежност, нейната необходимост от закрила. В ръцете му тя се чувстваше защитена от злините на света.

В следващите няколко минути прегръдката ги задоволяваше напълно. По-късно, точно когато тя започваше да изпитва потребност от нещо повече, Дерек взе лицето й в ръце и го обърна нагоре. Започвайки от едно място, близо до горната част на носа й, и движейки се бавно, симетрично и с най-лекия от трепетите, пръстите му преминаха по веждите й, обърнаха се назад, за да докоснат ушите й, свиха надолу по челюстта й и се срещнаха при брадичката й. С усмивка в очите си той наклони главата си и намери устните й близо до центъра на сърцето, което беше нарисувал.

Сабрина беше сепната. Тя знаеше, че не трябва да очаква леките като перце целувки от по-ранните посещения, и беше истински подготвена за глада на един мъж, който е държан в изолация толкова дълго време.

Беше видяла този глад, беше го чула в гласа му и почувствала в тялото му в други дни. И гладът се беше проявил и сега, но беше различен. Той беше всичко, което самият Дерек беше през целия следобед — нежен, разбиращ, властващ, интелигентен, стимулиращ по най-неуловим начин.

Устните му бяха топли, твърди и все пак подвижни. Те галеха нейните, плъзгаха се, оформяха и обгръщаха нейните с такава невероятно нежна сила, че тя трябваше да се бори за въздух.

Шокът намираше израз, когато пръстите й се забиваха в твърдата плът на раменете му. Той бързо освободи устните й и й даде възможност да поеме дъх, докато милваше гърба й и я успокояваше с прошепнати думи. След това, в невъзможност да се лишава, той отново взе устните й в плен.

Този път беше по-дързък, защото шокът на нежността беше поразил и него и се беше насочил към слабините му. Устните му придобиха нова смелост, подтикваха нейните да се разтворят и когато единствената съпротива, която тя предложи, беше един сподавен вик, той докосна езика й със своя.

Изненадата имаше физически измерения, беше плашеща поради напрежението в себе си. Сабрина се отдръпна, а страхът, който изпитваше, може би беше изпълнил очите й, защото вместо да я насилва, Дерек обхвана лицето й и го задържа нежно. Очите му докосваха всяка бледа черта. Тиха усмивка се появи на устните му.

— Хубава си, знаеш ли го?

Тя щеше да каже, че няма такова чувство, че рядко го е имала в последните няколко години. Но в този момент го имаше. Вниманието на Дерек й въздействаше като четка на майстор, който рисува красотата там, където преди това я е нямало. Караше я да се чувства женствена и уверена. Тя искаше първото и й трябваше второто. Много.

— Мисля, че е по-добре да тръгваш — прошепна той, като я целуна леко по върха на носа. — Ако не, ще стана груб. Чувствам, че ставам груб, а ти не ми помагаш.

Сабрина също го чувстваше. Възбудата му беше много осезаема, не пълна, но на път да стане.

— О, скъпи — промърмори тя.

— О, скъпи е много добре.

— Да се дръпна ли… или да почакам?

Дерек внимателно огледа двора на затвора. Видя един затворник на име Фос, специалист по въоръжените грабежи, и Вебер, който си беше изпатил от това, че беше продал кокаин на група гимназисти, единият от които по-късно починал. Мерна Хамхок, чието истинско име беше забулено в мистерия, както и престъплението му, и чиято слава се дължеше на начина, по който си служеше с юмруците си. Имаше и тъмничари. Дерек ги огледа последователно и когато погледна отново към Сабрина, желанието му се беше охладило.

— Аз съм добре — избъбри мрачно и направи крачка назад. — Шофирай внимателно.

Тя кимна, но не мръдна от мястото си.

— Тръгвай, Сабрина.

С поглед, прикован върху лицето му, тя направи една-единствена крачка назад.

— Сабрина… — предупреди я той с чувство на безпомощност, толкова силно, че звучеше като гняв и това я накара да се опомни.

— Отивам си — каза тя бързо и тръгна. Но след няколко крачки се спря, обърна се за един последен поглед. Дерек стоеше прав и я наблюдаваше. Раменете му бяха изпънати, краката му здраво закотвени в земята. Изглеждаше мрачен и изпълнен с решителност, когато бавно изправяше брадичката си по посока към портата.

Не желаейки да влошава положението, тя изчезна.

 

 

Сабрина спа почти непрекъснато три дни след завръщането си в Ню Йорк. Не се облече. Не оправи леглото, тъй като много малко от времето прекара извън него и нямаше защо да си дава този труд. От време на време се къпеше или приготвяше нещо за ядене. И отново заспиваше.

Въпреки че знаеше, че наваксва насъбралата се за три години умора, също така си даваше сметка, че в почивката й се съдържа елемент на бягство. Когато спеше, не й се налагаше да мисли и повече от всичко друго тъкмо това искаше, тъкмо това й трябваше. Напоследък беше мислила прекалено много. Решението да настани Ники в пансион беше най-трудното от всичко. Беше си заслужила почивката.

В края на тези три дни тя се надигна от леглото, окъпа се, облече се и излезе да се поразходи. Вървеше много бавно. Мина й през ум, че само тя е излязла на разходка. Въпреки горещината хората, които минаваха покрай нея, бързаха, всеки по назначението си. Стотици хора, стотици различни посоки. Лицата им изразяваха и досада, и злоба, и какво ли не още. Във всичко това имаше нещо несвързано, което тя намираше за потискащо.

Но от друга страна, Ню Йорк си беше такъв. В Колумбия се чувстваше изолирана, колежът и приятелите представляваха убежище, където можеше да избяга от анонимността на града. Когато се омъжи, тази роля беше поета от мъжа й. От време на време към него се присъединяваха приятели, по-късно и синът й. Сега Ник го нямаше. Беше си отишъл. Освен Моора нямаше други хора, които би искала да види! Тя беше едно анонимно лице в един анонимен свят.

Беше сама.

Две седмици по-късно в един неделен ден Сабрина отиде да види Ники. Семейство Грийн бяха предложили план за ежемесечни посещения, но този път тя искаше да види сина си по-скоро. Трябваше да се убеди, че и без предварително известяване ще го намери чист и добре гледан.

— А беше ли? — попита Дерек няколко часа по-късно. Той и Сабрина се движеха в края на двора.

Тя кимна, но не каза нищо. Срещите й с Ники бяха мъчително преживяване. Срещите й с Дерек помагаха, но все още се чувстваше малко наранена.

Той хвана едната й ръка и промуши пръстите си през нейните.

— Искаш ли да говориш за това?

Тя го погледна, усмихна се тъжно и поклати глава.

— Само бих повтаряла неща, които вече съм казала. Бих ти доскучала.

— Не.

Но днес тя наистина не искаше да говори за Ники. Толкова много беше говорила за него, за Ник, за себе си. Затова остана мълчалива, като държеше ръката на Дерек, крачейки бавно.

— Днес има повече хора — забеляза тя.

— Защото е неделя. Не си идвала тук в неделя.

— Не — тя кимна на една от другите посетителки, една жена, която след пет месеца вече малко познаваше. Малко по-късно се усмихна на друга. Вече не й изглеждаха толкова груби и смачкани, приемаше ги като самостоятелни човешки същества, които Дерек й беше помогнал да облече с плът. Всяка от тях представляваше някакъв индивид. Тъжен индивид.

— Ню Йорк е мрачен — промълви тя.

— Мрачен?

— Внушава самота.

— Имаш това чувство, защото Ники е във Върмонт.

— Не. Причината е Ню Йорк. Не мисля, че искам да остана там.

— Къде би отишла?

— Не знам. На някое място тихо, не враждебно. Докато продължаваха да се разхождат, Дерек си представяше подобно място. Две години по-рано той би казал, че спокойно и не враждебно е същото като отегчително и непродуктивно. Сега спокойно и не враждебно му звучеше прекрасно.

След време те спряха под едно дърво и се разположиха до дънера му. Затворът беше зад тях, пред тях беше гората. Пъргава сойка кацна върху една от оградите. Чу се жуженето на пчела наблизо. Ограждаше ги аромат на прясно окосена трева.

— Измамливо — каза Дерек и тя разбра съвсем точно какво искаше да каже.

— Откъде знае сойката на коя ограда да кацне?

— Не знае.

— Някои от оградите не са ли под напрежение?

— Една от трите. Не знам коя.

Тя потрепери.

— Птиците могат да пострадат.

— Някои от тях разбират, че не трябва да ни приближават. Сойката е малко перверзна. Това е всичко. И нахална. Харесва й да е някъде нависоко и затова рискува. От време на време някоя от тях изгаря.

Мрачният тон на Дерек отклони погледа й от птицата. Тя се загледан него, видя, че сивите му очи се бяха заоблачили, знаеше какво мисли. И тя мислеше за същото. Беше мислила много за това, докато се беше скитала из Ню Йорк.

Беше уморена от говорене за себе си. Време беше за промяна.

— Разкажи ми за това, Дерек. Кажи ми какво се случи през онази нощ.

Той повдигна брадичката си и я опря на дървото, като затвори очи. Над главите им прелетяха две птици. Като се почувства надмината, сойката напусна мястото си и отлетя към гората.

— Казах на съда какво се е случило.

— Съобщил си голите факти. Но има и още много друго. Имаш теория. Знам, че имаш. Разкажи ми.

Лицето му стана сериозно.

— Няма никакъв смисъл да се дъвчи и предъвка едно и също нещо.

— Ти го правиш.

— Нямам друг избор. Няма за какво чак толкова да се мисли тук.

— Може би ако го споделиш…

Той поклати глава.

— Нямаш ли ми доверие?

— Разбира се, че ти имам — промърмори той, отваряйки очите си, за да я погледне с укор. — Но, Боже мой, Сабрина, толкова е отчайващо! Премислил съм фактите стотици пъти и не мога да видя положението по друг начин. Понякога се страхувам, че може би полудявам.

— Направи го още веднъж, Дерек. За мен. Ще те предупредя, ако се разгорещиш прекалено много.

Той не знаеше защо беше решил да й каже. Може би се дължеше на обстоятелството, че му бе нужен някой, с когото да говори, че му трябваше някакво ново мнение. Може би не ставаше дума за някой въобще, а за Сабрина.

Известно време той стоя замислен, след това започна да говори:

— Работех върху един репортаж за шоуто. Ставаше дума доколко верни са свидетелските показания. Разглеждах три случая, при които имаше хора, осъдени за извършени престъпления и по-късно освободени, след като свидетелите са оттеглили показанията си.

Той изведнъж замълча, загледан далече в гората.

— Продължавай — подкани го тя нежно.

— Трябваше ми нещо съществено и важно, което да направи репортажа по-специален. Затова започнах да изследвам случая с един човек от Масачузетс, който е бил осъден за въоръжен грабеж и получил много строга присъда. Той нямаше вид на такъв — черен, но инженер, явно чиновнически тип. Осъждането му беше основано до голяма степен на показанията на трима свидетели. По време на процеса защитата се опита да подложи на съмнение показанията им. Не само че нощта, когато е бил извършен грабежът, е била тъмна, но било изминало време — няколко месеца, преди да се покажат свидетелите. На всичко отгоре двама от тези свидетели имаха престъпно минало. А третият беше пуснат под гаранция и го чакаше съд.

Сабрина беше заинтригувана. Ако това, което Дерек, й казваше, беше излязло на бял свят по време на процеса, но то не намери място във вестниците. Тя никога не беше чувала за тази част от историята.

— Дали не са били изнудени да свидетелстват?

— По едно време беше започнало да изглежда, че е така. Този, който очакваше съд, се измъкна с условна присъда във връзка с обвинение в кражба, която трябваше да му докара черни дни. И не един от хората, които интервюирах, казаха, че другите двама са се отървали леко след свидетелстването.

Сабрина се отмести, за да се облегне на едното от прегънатите колена на Дерек, така че да бъде обърната с лице към него.

— Кой може да е бил зад това? Полицията?

— По-вероятно някой амбициозен областен съдия, на когото е било необходимо осъждане за поне един от поредицата въоръжени грабежи, които бяха възбудили духовете.

— А обаждането по телефона? Това къде се вмества?

— Този грабеж бил извършен в малък град в югозападната част на щата. Често ме виждаха като разговарям с хората там и затова не се изненадах, когато получих телефонно обаждане от човек, който каза, че другите двама свидетели по време на грабежа са се намирали в Кейп Код. Каза, че разполага с доказателство — подписани бележки за дължими суми от игра на покер, квитанции от мотел — но каза, че ако ги искам, ще трябва да отида при него бързо, защото жена му много се тревожела поради това, че поема риск и вече е заплашвала да унищожи тези документи.

Дерек погледна към Сабрина.

— Гласът му вдъхваше доверие и аз отидох — чувство на отвращение от себе си изкриви устните му. — Много глупаво от моя страна. Проявих късогледство, че отидох сам, но беше късно през нощта. Реших, че предвид това, което беше казал за жена си, човекът никога не би допуснал да бъде филмиран и затова не взех със себе си снимачен екип. И изглеждаше като лудост да будя от сън продуцента, когато можех да свърша работата сам — гласът му стана по-напрегнат. — Само ако бях взел хора със себе си. Ако бях се обърнал към някого, към когото и да е, да дойде с мен… Тогава щях да имам свидетел. Ако само бях повикал някого и той ми беше отказал по някаква загубена причина, щях да мога да се опра на нещо.

Сабрина обви с ръка врата му и напипа напрегнати мускули. Той завъртя главата си в знак, че е забелязал жеста й, после въздъхна.

— Както и да е, отидох сам. Шофирах от Ню Йорк — не беше лесно през този късен час — и бях достатъчно запознат с града, поради което не ми беше трудно да намеря посочения адрес. Това беше паркинг зад един блок от складове. Тъмно като в тунел, нека ти кажа това, и пусто, като не се смята една друга кола, един кътлас, точно както беше казал. Спомням си, че си помислих: „Какво опасно може да има? Той е един беден глупак под чехъл“. Паркирах, излязох от колата и зачаках. Вратата на другата кола се отвори и излезе някакъв човек. Разстоянието помежду ни трябва да е било около тридесет фута. Извиках името му — беше казал, че е Уолш. Той извика моето за потвърждение. После тръгнахме един към друг.

Очите на Сабрина бяха разширени. Ръката й беше върху ключицата му.

— Кога видя пистолета?

— Не го видях. Беше много тъмно. Но когато той беше вече на около десет фута, забелязах, че има нещо странно в силуета му, странно в начина, по който държи ръката си — Дерек не се движеше, но тялото му се беше стегнало така, че напомняше свита пружина. Беше се пренесъл отново в онзи паркинг и отново преживяваше момента на тревога. Никога не видях пистолета с очите си, само в ума си в кратък момент на просветление. Начинът, по който държеше ръката си, точно под такъв ъгъл, като поддържаше точно такава тежест. Това беше нещо инстинктивно. Образ, който съществува част от секундата. Някаква вътрешна убеденост — Отправи към Сабрина измъчен поглед. — Разбираш ли нещо от това?

— Мога да си представя цялото действие — измъченият поглед се задържа още малко и после постепенно изчезна.

— А обвинителят не можа. Той направи източен въпрос от това защо просто не съм приел, че човекът е държал обещаните документи.

— Но защо това е трябвало да бъде от значение?

— Аз твърдях, че съм дошъл на тази среща, без да знам за някаква клопка. Обвинителят твърдеше, че съм знаел, че ще стане нещо. Ако наистина не съм подозирал нищо, продължи обвинителят, нямало е да си отварям очите да открия пистолет.

— Вероятно той бърка не знаещ с глупав — отбеляза малко сухо Сабрина. — Било е тъмно. Бил е сам и невъоръжен. Само един глупак би бил сляп за възможността от нечестна игра.

— Работата е там, Сабрина, че не обмислях възможностите в този момент. Всичко стана толкова бързо — той пое дъх и се разтресе. — Нещо в мене ми подсказа, че той е с пистолет. Аз му убегнах и се вкопчих в него. Бихме се, пистолетът гръмна и той падна.

Пулсът му беше набрал скорост. Тя можеше да почувства това под ръката си, под топлината на кожата. Под косата му челото беше замъглено от пот. И в очите му тя видя нещо за първи път. Ужас в чист вид.

За първи път Сабрина разбра, че на всичко друго отгоре Дерек Макгил трябваше да живее със съзнанието, че е прекратил човешки живот.

Прошепвайки името му, тя се наведе към него и обхвана с ръце врата му. Трябваше да измине цяла минута, преди да почувства неговите ръце, но силата им компенсираше забавянето.

— Съжалявам, че попитах — прошепна тя. — Не исках да те накарам да преживееш всичко това отново.

— Преживявам го почти всяка нощ — беше дрезгавият му отговор. — Какво значение има един път повече?

— Когато го чувам, разбирам по-добре.

— Доколкото не го пишеш.

Тя отдръпна назад главата си.

— Искам да го напиша. Знаеш, че искам.

В очите му повече нямаше ужас. Той беше заменен от решителност.

— И знаеш, че не искам да пишеш нищо.

— Би било хубаво да бъде отпечатана тази история, погледната от твой ъгъл.

— Ти не си чула и половината от това, което имам да кажа.

— Готова съм да слушам по всяко време, когато ти си готов.

— Сега не съм.

— Тогава кога?

— Може би никога.

— А може би преди никога? Хайде, Дерек. Нека опитам.

Но той клатеше бавно глава в знак, че не е съгласен.

— Не мога да ти позволя да направиш това. Не още. Всичко може да се развали. Никой не може да ми върне двадесетте месеца от живота ми, които загубих, но някой много ще съжалява за това, че е станал причина да загубя…

Пръстите й закриха устата му и му попречиха да довърши заканата си. Тя бързо завъртя глава, за да отрече и думите му, и блясъка на отмъщението в очите му. Но този блясък не изчезна и когато тя отдръпна ръката си, той веднага каза:

— Говоря сериозно, Сабрина. Някой трябва да плати.

— Не казвай това. Даже не го помисляй.

— А защо не? — попита той хладно.

— Защото е опасно.

— Някой е трябвало да помисли за това, когато се е погрижил първо да бъда убит, а после да поема отговорността за убийството на моя несполучил убиец.

— Кой е този някой, Дерек?

Той мълчеше.

— Знаеш ли? — попита тя.

— Знам много добре.

— И възнамеряваш да му го върнеш — каза тя, кимайки докато се изплъзваше от скута му. — Това е блестящо. Можеш съвсем лесно да се върнеш тук и за много по-дълго време.

Той стана много сериозен.

— Хайде, Сабрина. Не съм толкова глупав. Не замислям убийство. Вярваш или не, но аз не съм насилник.

— Вярвам го — освен в случаите, когато в погледа ти се появява това желание за отмъщение. Ако това не говори за насилие, то какво друго.

— Това, което виждаш, е гняв, и да, той е близък до насилието. Той направо кипи в мен и мога да кажа, че нищо подобно не бях изпитвал. В този смисъл аз съм син на баща си. Но човек се развива. Всяко поколение мъничко превъзхожда предното. Аз имам повече разум, отколкото моя старец. Преди да излезе, гневът ми минава през филтъра на ума ми. Аз съм пресметлив човек. Не, не мисля за убийство. Убийството би било прекалено лесно.

— Много банален израз.

— Понякога нещата са банални, защото изразяват твърде прости истини.

— А каква е истината тук? Да не би да мислиш за психическо мъчение?

Той стисна челюсти.

— Може да се каже.

— Направи го чрез книгата, Дерек. Направи го чрез моята книга. Няма ли това да е достатъчно отмъщение — да изложиш всичко черно на бяло пред очите на целия свят?

— Не.

Тя прибра коленете си и ги обхвана здраво с ръце.

— Разбирам. Простото отмъщение не е достатъчно. Ти искаш — тя сниши гласа си и произнесе напевно — разплата. Знаеш ли какво, трябва да говориш с брат ми. Джей Бий има всякакъв вид съдържателни идеи за причиняване на психическо мъчение.

Погледът на Дерек беше мрачен като настроението му.

— Ако искаш, можеш да се шегуваш, но не ти си гнила тук двадесет месеца. Не ти си седяла и си се задушавала, и гледала как светът си върви без теб. Не ти си гледала назад в миналото и виждала как години, пълни с усилия, отиват в канализацията. Можеш да се шегуваш с това, Сабрина, но това само показва откъде идваш, а аз не идвам от същото място.

— Грешиш, Дерек.

— О? Какво знаеш ти за мен? Какво наистина знаеш за мен, за моя живот?

— Не много. Ти криеш фактите като злато в трезора на банката.

— А искаш ли да знаеш защо? Защото защитавах теб. Ти си чиста, ти си добра. Ти си като приказната принцеса, за която може и да съм чел, когато съм бил дете, само че нямах кой знае колко време за четене, тъй като бях много зает да защитавам името си на улицата.

— Аз не съм слаб човек, Дерек. Мога да се справя почти с всичко, което ми възложиш.

— Както се справи с побоя, който получих? Никога няма да забравя отвращението, изписано на лицето ти, когато погледна отблизо моето.

Тя си спомняше този ден съвсем ясно спомняше си как Дерек вървеше към нея, като се опитваше да изглежда както обикновено, въпреки че залиташе, а лицето му беше цялото в рани.

— Не беше отвращение — възрази тя спокойно. — Беше ужас, което щеше да разбереш, ако болките ти бяха по-слаби. По-добре ли щеше да бъде, ако те погледнех и се разсмеех?

— По-добре ще е — прекъсна я той с тих, кротък глас — да си гледаш твоите работи, когато става дума за нещо, което не те засяга. Дали търся отмъщение или не, не те засяга.

Сабрина беше като ужилена. Съвсем честно беше мислила, че това не можеше да се случи. Мислеше, че са приятели — не, повече от приятели. Приятелите не се целуваха така, нито изпитваха болезнено желание да се докосват. Тя просто очакваше, че ще се виждат, когато Дерек бъде на свобода. А сега той й казваше, че бъдещето му не я засята.

— Ти си един самосъжаляващ се негодник — чу тя собствения си глас, докато бързо се изправяше на крака.

— Къде, Сабрина, чакай! — Дерек беше на крак, бягаше след нея с дълги скокове. Хвана я за ръката и я задържа.

Тя връхлетя върху него с ярост, породена от дълбоки, лични, много нови чувства, русата й коса се беше развяла в дъга, която сякаш просветваше.

— Ти мислиш, че имаш монопол върху болката, но не е така, Дерек, не е — тя се освободи от ръката му. — Последните три години от живота ми бяха жив ад. Ако искаш да ми говориш за гняв или безпомощност, или похабяване, аз знам всичко за това. Бях в клетка оковаваща като твоята, и най-лошото е, че сега, когато съм вън от нея, нямам какво да правя. Никой не е виновен за случилото се с Ники. Не бих могла да си отмъстя. Но ти — тя спря, за да поеме дъх, — ти имаш избор. Пострадал си от неправда. Можеш да проследиш източника й, да документираш всяка подробност, да направиш нещо с информацията. Искаш да бъдеш син на баща си… Чудесно, открий човека, който ти е погодил номера, последвай го, следвай го, където и да отиде, дай му да разбере, че си по стъпките му, дай му да разбере, че когато се умориш от гоненицата, ще вземеш една далекобойна пушка с уред за нощно гледане й ще го застреляш. Дай му възможност да потрепери малко. Как ти звучи това?

Силно разтреперана, тя бързо продължи, преди Дерек да успее да си отвори устата.

— Разбира се, ако направиш това, ще прахосаш много повече години от живота си. Няма да се развиваш. Ще отдадеш на този изверг удовлетворението, че е отнел не две, а три, четири или пет години от живота ти. Помисли за чувството за сила, което той ще придобие. А ти? Ти повече няма да бъдеш репортер и изследовател. Никакъв репортер, защото няма да имаш време. А даже и да имаш, ще те сочат с пръст като маниак. Никой няма да иска да работи с теб. И това важи и за мен. Ти искаш да си гледам моята работа, когато се стигне до неща, които не ме засягат? Прекрасно. Имаш право. Аз заслужавам нещо много повече.

Тя се обърна, защото разбираше, че ако не избяга, ще се облее в сълзи. Но този път Дерек не я хвана за ръката. Беше я притиснал към тялото си, преди тя да има време да си поеме дъх.

— Боже мой — прошепна той в косата й и вдиша рязко. — Не отивай никъде — подпря се на едно дърво. — Недей така. Не си тръгвай още.

— Ако не искаш да бъда замесена…

— Искам. Ти си единственото нещо, което има смисъл в живота ми за последните пет месеца — той разтвори краката си, за да направи място, и я притегли между тях. — Имам нужда от теб, Сабрина.

— Но…

— Не искам да се замесваш, защото не искам да пострадаш.

— Ще пострадам, ако не бъда замесена — тя вдигна главата си и в този миг улови едно много дълбоко, много лично, много ново чувство. Докосна бузата му с трепереща ръка. Пръстите й зашумоляха по скулите му, погалиха белега до окото му, изтриха последните намръщени бръчки от челото му, потънаха дълбоко в гъстата му тъмна коса. — Нали няма да ми откажеш? — промълви тя нечуто.

Дерек никога не беше виждал любов в очите на жена. Беше виждал чувство и желание — даже възхищение, но никога любов. Разликата беше в дълбочината. Когато се вглеждаше в очите на Сабрина, той потъваше в бездънен кладенец от топлина, обич, отдаденост и стремление. Това положително беше най-чудната, най-затрогваща гледка.

— О, скъпа — промърмори той и я приближи с устните си. Не я целуна, а спря, като че ли засрамен от действието си, отдръпна се назад, потърси отново очите й, за да се убеди, че това, което беше видял, не беше плод на въображението.

То съществуваше. Без остатък.

Този път докосна устните й, но много, много нежно, като че ли прекомерният натиск би могъл да разруши нещо толкова ново. Покри устните й, леко ги всмука, бавно ги отпусна, отдръпна се, после наклони главата си и я целуна отново по същия бавен, обсебващ начин. Откри, че вкусът на любовта е много по-богат, много по-сладък от всичко, което някога бе вкусвал. Беше и много по-траен и ставаше причина всяка следваща целувка, а те вървяха една след друга в забавен кадър, да бъде даже още по-богата, даже още по-сладка. И опияняваща. И възбуждаща.

— Сабрина… — прошепна той, без да се отдръпва. Чувстваше как по тялото му се разлива топлина.

Тя отвори очи. Ръката й държеше неговата, пръстите й се бяха загубили в косата му. Съзнаваше смътно, че стои на пръсти, но не помнеше да го е направила умишлено. Ръцете на Дерек се бяха погрижили за това вместо нея, те я обгръщаха, повдигаха, поддържаха.

Погледът и се премести от очите към устата му и се задържа там. Устните му бяха влажни, разтворени. Тя ги искаше отново. Но много повече искаше него. Все още не знаеше в качеството на каква, но знаеше, че го иска като мъж, искаше да спи до него, искаше да се събуди в ръцете му и да лежи до него под топлината на слънцето.

В желанието си да му каже какво изпитва, този път тя прояви инициатива и го целуна. Но тази активност беше всичкото, което остана само нейно, защото Дерек се оказа готов да я посрещне, да прилепне точно и целувката премина в съвършено взаимно сливане. Всичко беше ново. Сабрина не беше пораснала за един ден и все пак звуците, които се откъснаха от нея, когато той запълни устата й с езика си, безпомощните задъхвания, когато той плъзна ръцете си нагоре и от двете страни на гърдите й, бяха израз на почти детско учудване. По същия начин кръвта на Дерек бушуваше по-гореща, отколкото когато и да е след първите дванадесет години от живота му.

— Трябва да спрем — изхърка той задъхано.

— О, не…

Той притисна челото си към нейното и затвори очи. Дишането му беше неравно.

— Знаеш ли… Има някои уикенди, когато се устройват игри и семейни пикници… Девет месеца по-късно някои от съпругите раждат.

— Как? — прошепна тя. Двете й длани лежаха разтворени върху гърдите му и се движеха нагоре-надолу върху ризата му.

— В банята. Искам те толкова силно, че почти си представям как те завличам там, но това би било толкова мръсно, а ти си толкова чиста.

— Аз не съм…

— Ти не си създадена, за каквото и да е бързо и повърхностно. Създадена си за нещо бавно и богато, копринени завивки, нежни звуци.

— Аз не съм…

— Не мога да те вкарам там — каза той по-дрезгаво. — Никъде тук. Цялото очарование ще изчезне, знам, че ще бъде така. Психологически ми е невъзможно. Ще си мисля за всички тези затворници, подпрени на стената с жените си…

— Недей, моля те, недей — тя знаеше, че той се настройва и че сексуалното напрежение се разраства във формата на по-общ гняв. — Това не е важно, Дерек. Ще имаме време.

— Господи, как мразя това място!

— Няма да бъдеш тук вечно.

— Но ще ме искаш ли, когато изляза?

Тя го погледна учудено и видя наранимостта, която той или не искаше, или не можеше да скрие.

— Разбира се, че ще те искам, когато излезеш — отговори тя изненадана. — Как можа да помислиш, че няма да те искам?

— Ще съм бивш затворник.

— Това по-лошо ли е, отколкото да си затворник?

— Не знам. Може би това място… е удобно за теб, когато посещаваш Ники.

— Дерек, не съм се спирала тук само защото е удобно.

— Може би тази малка опасност те възбужда.

Тя взе ръката му, която беше на талията й, задържа я в своите две, докосна я с устни, а след това я притисна към сърцето си. Гледаше го в очите.

— Не е това.

— Сабрина…

Тя много старателно разтваряше пръстите му, като нагласяваше ръката му върху гърдата си. Като искаше да се изолира от всичко друго, освен от усещането, тя притвори очи.

Дерек преглътна с усилие. Знаеше, че трябва да си отдръпне ръката, знаеше, че допирът само ще влоши положението, но не можеше да се лишава. През последните двадесет месеца от живота му имаше толкова малко удоволствия. Повечето от тях се въртяха около Сабрина. Точно както искаше да я целуне преди, така искаше да я докосва сега.

Гърдата й изпълваше ръката му. Тя не беше голяма, но добре оформена и твърда. Топлината проникваше през плата — шикозна, стилно набрана памучна материя — и това не му даваше възможност да опипа зърното й даже когато я галеше леко. Но той я чу, когато тя вдиша и задържа дъха си и узна от начина, по който тя изви гърба си, че изпитваше наслада от допира.

— Ела тук — прошепна той дрезгаво, като се обърна така, че да я сложи между себе си и дървото. Разбираше нещо от оргии, но възможността за присъствие на публика никога не го беше възбуждала. Сега беше обаче много надървен. Не можеше да се сдържа. Поне донякъде можеше да прикрива Сабрина.

Той се притисна силно в нея, като мушна крак между нейните. Приближи главата си, а езикът му проследяваше формата на устните й, докато в същото време бавно разкопча едно копче от блузата й и плъзна ръката си вътре. Сабрина затаи дъх и отвори очите си, който срещнаха неговите.

— Искам да пипам — прошепна той. Нелоялността на желанието му беше изписана по цялото му лице. Той намери гърдата й, обкръжи я, покри я, после започна да я притиска. — Нека те докосна… Хубаво ли ти е?

С поглед, слят с неговия, тя кимна. Хапеше устната си, за да не извика. Ръцете й се притискаха към двете му страни, а пръстите й се забиваха дълбоко в твърдата кожа малко над панталоните му.

Дерек дишаше тежко, когато залепи устни върху челото й. Бедрата му се задвижиха срещу нейните, но тя беше, която изрази желанието с думи.

— Искам те — прошепна тя. Огнено чувство се събираше в тялото й, обединяваше се между краката й и съвсем малко по-нагоре напрежението граничеше с болка. За първи път през живота си изпитваше това неудържимо желание, което ръцете на Дерек будеха у нея. Ако кажеше, че го обича, щеше да обясни само наполовина това желание. Някога беше обичала Ник, но не беше изпитвала сегашните чувства.

Ник я желаеше. Дерек не можеше без нея. Тя мислеше, че това беше главното различие.

Малък вик се изтръгна от гърлото й. Дълги, слаби пръсти се бяха прокраднали под дантелата на сутиена й и разпалваха огън върху голата й цица. Тя извика още веднъж, когато един от пръстите му засегна в движение зърното й, което вече беше набъбнало и твърдо.

— О, Боже — изписка тя високо и задъхано. — О, Боже…

— Не се обръщай към него, а само към мен — той издърпа ръката си, издърпа и Сабрина от дървото и силно я притисна към цялата дължина на тялото си, което трепереше от желание. — Не мога да ти дам нищо сега. Бих искал да мога, но не мога.

Не можеше да става дума за импотентност: беше корав като камък. Успокоена, тя каза:

— Аз също — гласът й звучеше приглушено срещу гърдите му. Миризмата на тялото му я поемаше като възглавница при спускането й надолу от висините на желанието.

— Ако бяхме някъде другаде, някъде сами…

— Да. Още сега — той простена.

— Аз не те заслужавам, Сабрина.

— Отказвам да споря за това. Поне не днес.

— Кога ще те видя пак?

— Не знам — тя потърка бузата си в гърдите му, които не бяха покрити от ризата му.

— След още две седмици? — звукът, който тя произнесе, задавена въздишка, задавен стон, изразяваше същото чувство, с което той гледаше към една двуседмична раздяла. Като се отблъсна от гърдите му, тя вдигна поглед, изпълнен с настойчива молба.

— Дай ми нещо да правя, Дерек. Моля те. Нека свърша някаква полезна работа.

Той знаеше, че тя иска да пише. Знаеше също, че няма намерение да й позволи да публикува историята му, преди да е свършил това, което беше запланувал.

Но се нуждаеше и от още нещо. Когато тя дойде да го види, на него му беше ясно, че той беше нейният фокус. Беше достатъчно себичен да иска това, даже когато тя вече се беше върнала в Ню Йорк. Освен всичко, това, за което щеше да я помоли, беше напълно по вкуса й.

— Можеш да ми помогнеш — каза той бавно. Процесът на мислене и насоката му бяха чувствително охладили разгорещеността му. Той пое дъх и се изпъна, като свали тежестта си от нея. — Говори ли ти нещо името Лойд Балантайн?

Измина минута, преди тя да разбере какво той й говореше, минута, преди да се съвземе достатъчно от неговото докосване и рязкото му изчезване.

— Лойд Балантайн беше… съдия във Върховния съд. Загина при автомобилна катастрофа преди няколко години — беше й чудно защо Дерек я пита за това. Той не й даде възможност да се чуди дълго.

— Искам да знам всичко, което можеш да научиш за този човек.

Тя кимна, но продължаваше да се чуди. Беше естествено.

— Не питай — помоли той и в тихия му тон се съдържаше нещо, което придаваше допълнителна сила на молбата му. Сложи ръце на раменете й и я погледна. — Не трябва въобще да те намесвам по този начин, но ти искаше да помогнеш…

— Искам!

Той не правеше нищо, а само съзерцаваше нетърпеливото желание в очите й. След това кимна примирено.

— Лойд Балантайн. Всичко, до последната подробност. Колкото може по-дискретно.

Едва по-късно, в колата, по обратния път за Ню Йорк, Сабрина се замисли за останалата част от историята на Дерек. Тя не беше чула неговата теория за това, което се беше случило. Не можеше да предложи някакво мнение.

Но щеше да го види пак. Предстояха нови посещения, нови разговори. Тя беше дълбоко и емоционално обвързана.

И способна. Не знаеше защо за Дерек беше толкова важно да научи всичко за Лойд Балантайн, но едно нещо беше съвсем сигурно — че когато ставаше дума за разследване, малко хора биха могли да бъдат по-усърдни от нея.