Барбара Делински
Обричане (9)

8.

Дерек спа четиридесет минути и съвсем сигурно щеше да продължи още много, ако Сабрина не го беше събудила. Тя произнесе името му с тих глас, леко разтърси рамото му, след това му помогна да се закрепи, когато той се изправи рязко.

— Ти заспа — прошепна тя, навеждайки се над него. — Времето за посещения свърши. Сега ще ме изгонят.

Тъй като не успя в първия момент да схване положението, той се загледа, втренчено в нея, а след това направи усилие да се огледа наоколо.

— Не вярвам — каза той дрезгаво.

— Беше много уморен.

— Боже мой, съжалявам…

— Няма защо да съжаляваш. Беше ми хубаво. Как се чувстваш?

— Мисля, че по-добре — той не беше спал дълго, но затова пък здраво и за това трябваше да благодари на Сабрина. За първи път за осемнадесет месеца се беше почувствал на сигурно място. Правейки усилие да седне, той попита: — Вече е четири?

— Ъхъ.

Той се огледа. Дворът беше празен. Затворът беше погълнал своето, освен него. Като знаеше, че съвсем наскоро той също щеше да бъде погълнат и че нищо не можеше да се направи, за да се попречи на това, той реши, че трябва да покаже повече твърдост.

— Оттук къде? Ще ходиш ли във Върмонт?

— Не този път.

Това означаваше, че тя е прекосила разстоянието с единствената цел да го види — а той беше заспал. Чувстваше се много противно.

— Ще нощуваш ли някъде наблизо?

Тя поклати глава.

Това означаваше пътуване в двете посоки в един ден, което предполагаше дълго шофиране, прекалено дълго, помисли той, а и тя беше сама.

— Сабрина…

— Шофирането ме успокоява. Сваля от мен напрежението, дава ми възможност да мисля. Когато започнах да идвам тук, разбрах колко ми е липсвало — тя наведе погледа си към гърдите му. Почти без да движи устните си, прошепна: — Ще сложа опаковката аспирин в джоба ти. Няма да ме видят.

Опитът й за конспиративна дейност му допадна много. Беше му приятно да мисли, че с него тя се чувства много спокойно. Учудваше го, че можеше да се отпусне в място като това, но това пък говореше доста нещо за способността й да свиква бързо с всякакви условия.

— Не ми е приятно да ти кажа това, скъпа — изрече той бавно, — но ще бъдеш разконспирирана за нула, време. Още когато премина през тая врата, ще ме претърсят.

— Това рутинна практика ли е?

Той кимна и се изпълни с тъга. Когато преминеше през онази врата, тя щеше да си е отишла. Щеше да си е отишла. Тази мисъл беше като прорезна рана в сърцето му и той предпочете да насочи мислите си другаде.

— Ще ми оставят аспирина — каза той с по-смирен тон.

— Какво ще кажеш за бинт? Ако купя някакво количество в града и го оставя в административната сграда, ще го получиш ли?

— Не е задължително.

— Все пак нека опитам?

— Не.

— Хайде да си ходим, хора — провикна се един тъмничар, който преминаваше наблизо. — Време е.

Сабрина бързо се изправи на крака. Дерек беше по-бавен. Ситни капчици пот бяха избили по челото му, когато той се обърна към нея, хвана ръката й и попита:

— Защо не ми каза за Ник миналата седмица?

Тя виждаше настойчивостта в очите му и знаеше, че не й е възможно да отлага отговора си. Беше се показала много честна във връзка с други неща. Беше време.

— Уплашена бях — промълви тя с тих, почти до шепот глас, който трепереше. Очите й молеха за разбиране. — Използвах Ник като буфер, защото бях уплашена. Все още съм уплашена. Ти продължаваш да ме питаш какво правя тук, а аз мога да ти кажа, че ми трябва приятел, някой, с когото да говоря, че искам да напиша книга, но има нещо повече от това. Ти го каза. Ти го чувстваш. Чувствам го и аз. И то ме плаши, Дерек. То е толкова… — тя спря дишането си — … силно.

Като не можеше да се сдържи, Дерек обхвана лицето й с двете си ръце. Нямаше значение, че устната му беше наранена и подута, нито че окото му представляваше печална гледка, нито това, че начинът, по който сърцето му туптеше, заплашваше разнебитените му ребра. Той целуна леко челото й, после носа и после бузата.

Тя вкопчи пръсти в ризата му.

— Уплашена съм, Дерек.

— Аз също.

— Стават толкова много неща… Не знам коя съм и не знам къде отивам.

Устните му докоснаха за миг нейните, след това още веднъж съвсем леко и това изпрати трепетни вълни до върха, на пръстите на краката й.

— По-късно. Помисли по-късно — прошепна той и я целуна за трети път. После изправи главата си и опита нов ъгъл.

Ефектът беше прекрасен. Извън възможностите й беше да разбере как беше възможно нещо толкова леко да бъде толкова могъщо. Тя почти си представяше едно магнетично привличане, привличане, което превръщаше най-лекото докосване в неотразима възбуда.

— Дерек?

— Знам. Ставам — той я притегли към себе си и издаде измъчен звук.

— Причинявам ти болка!

— Не, не. Шшт. Няма нищо — той я обви с ръце и притисна тялото й към своето, като чувството се запечата в ума му. Искаше да може да го възкреси по време на самотните часове, когато щеше да бъде обиколен от гневни погледи и когато нямаше да има какво да прави, освен да брои дупките в стената. Тогава щеше да си спомня формата й, миризмата й, нежността й. Тя, беше неговото бягство. Слънчев лъч в един свят, враждебен и сив.

С болезнен стон я остави. Свали ръцете й от врата си, затвори ги в своите и ги поднесе към устните си. Искаше да знае кога ще я види пак, но не му се щеше да задава въпроси. Не обичаше да се чувства безпомощен. Не му харесваше да бъде посещаван. Беше против това, да стои, без да приви нищо, и да чака връщането й. Затова вместо да я пита, той изрече малко грубо:

— Бих могъл по някое време да ти се обадя, но телефонът се подслушва.

— Мога пак да се опитам с писма.

Той получаваше поща. Имаше писма, написани на машина от Дейвид, от неговия агент, от един от бившите му продуценти и няколко лоялни членове на групата му, както и от неколцина приятели, на които не достигаше напълно смелост да го посещават, но искаха да поддържат връзка.

Но всичко това беше различно. Той си мислеше за едно написано на ръка писмо на ароматизирана с жасмин хартия, представяше си как лежи в килията нощем и го чете и препрочита и се изпълва с неизказано удоволствие от думите. После си представи как преди него го четат тъмничарите, как го омърсяват с месестите си пръсти и ограничените си умове. Разбира се, и как съобщават за съдържанието му на директора. Или по-лошо, на някой безличен агент на Ноел Гриър.

Дерек знаеше, че Сабрина никога не би работила за Гриър. Това, което не знаеше, беше дали Гриър би могъл някак си по някое време някъде да използва Сабрина, за да се добере до него. Мисълта за това беше смразяваща. Трябваше да направи нещо, за да я защити.

— Четат ми пощата — промърмори той.

— Тогава трябва да внимавам и да не пиша нищо опасно.

— Не, Сабрина. Не пиши. Мисля, че така може да е по-добре.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

Ако пак не беше побледнял, тя щеше да поспори. Тя огледа лицето му, без да се мъчи да прикрие загрижеността си.

— Ако не се чувстваш добре, ако разбереш, че състоянието ти се влошава, ще кажеш ли на някого?

— Ще бъда в отлична форма.

— Дерек… — гласът й секна. Тя се губеше в очите му. Те бяха магнетични като устните му. — Вече трябва да тръгвам — прошепна тя много тихо. Сиви… сребърни… променящи цвета си според чувството… вече тъмни, поради чувството на безпомощност. — Може би няма да успея да те посетя в близките няколко седмици. Лекарите настояват да пробваме върху Ники нова програма.

— Сабрина…

Тя сложи ръка на лицето му, прекъсвайки го. Захапа устната си, заоглежда го в продължение на един момент, който не искаше да си отиде, с изпълнените си с тревога очи, повдигна се и го целуна по бузата, после се откъсна от него и тръгна към портата.

 

 

За Сабрина юни премина със скоростта на охлюв, като през цялото време над главата й висеше дамоклев меч. Едва в началото на юли тя намери възможност да се види с Моора за обяд.

— Ти си ужасно заета дама — започна бавно Моора, след като се освободи от задължителната прегръдка. — Сутрин из музеите, следобед на игрището, вечер в ложа на балет.

Сабрина се засмя тъжно.

— Да, разбира се, точно така.

— Е, добре — продължи приятелката й, като изрази великодушието си с въздишка. — Трябва да ти кажа, че такова безгрижие си има своите поражения. Окото ти играе.

Като не знаеше дали да плаче, или да се смее, Сабрина силно прехапа долната си устна. Тя остана така, докато двете се настаниха в препълнения със зеленина ъгъл на един моден ресторант. Тя отпи продължително от ледената вода, а след това сложи върху коленете си дебелата ленена салфетка.

— Съжалявам, че трябваше да се откажа от срещата ни миналата седмица. Докторът ми каза да не мърдам от леглото.

— Какво се е случило?

— Припаднах докато разхождах Ники с количка в парка.

— Боже мой.

— Последните месеци бяха такива.

— Но какво се е случило?

Сабрина вдигна рамене.

— Малко съм анемична и съм изтощена. Вземам витамини. Трябва да ми помогнат.

— А сън? Спиш ли достатъчно?

— Донякъде. Скоро ще имам повече време за сън.

Моора се загледа в лицето на приятелката си. Беше уморено, но спокойно, като спокойствието се нарушаваше само от разтревожения и поглед.

— Сабрина?

— Ще го направя, Моора. Ще дам Ники в Грийнхаус. Много, много се измъчвах и ако кажеш, че съм проявила егоизъм, ще стана от масата и ще изляза…

— Знам, че няма да го направиш.

Сабрина замълча, кимна бавно, а след това заговори тихо:

— Просто нямах успех. Дадох му всичко, което имам, но не е достатъчно. Той е нещастен. Аз съм нещастна. Програмата, която следвахме миналия месец, не доведе до нищо. Даже лекарите са на това мнение.

Колко добре помнеше тя този разговор — всяка дума, всеки жест, всяко чувство. Беше ходила за консултация при Хауърд Фрейзиър, специалиста, който я беше насочил към новата програма, и към тях се беше присъединил неговият колега. Двамата мъже бяха мрачни, но по различен начин от това, с което тя беше свикнала. Даже преди да чуе тържественото звучене в гласа на Фрейзиър, тя почувства, че зад нея е останал един мост.

— Откровено казано, госпожо Стоун — каза той, — аз съм изненадан, че сте се придържала толкова дълго към тази програма. Предполагах, че ще прекъснете, когато се съгласихме, че от нея няма полза.

— Трябваше да се убеди — обясни тя. — Продължавах да си мисля: Днес ще има промяна и когато промяна нямаше, си казвах: Утре ще има промяна. Даже сега се тревожа, че може би съм се отказала малко преждевременно.

— Не е така — възпря я Фрейзиър. Изразът на лицето му се бе смекчил и в гласа му се съдържаше съчувствие. — Не вярвам, че изобщо някога ще има резултат.

Сабрина беше като ударена. През нейните месеци, години на общуване с медици и обществени работници никой не се беше показвал толкова груб. Ужасена, тя погледна към колегата на Фрейзиър, който поклати глава и каза спокойно:

— Ако синът ви беше сложен в един ъгъл и оставен без внимание от самото му раждане, щях да кажа, че тази интензивна програма е прекалено бърза. Но той е бил стимулиран от самото начало. Вие сте му говорила, упражнявала сте го, работила сте по различни други програми преди тази. Теоретически би трябвало да е готов за очакваната реакция. Но такова нещо няма. Ако една толкова твърда програма като тази не е произвела резултати… — той леко вдигна рамене и спря да говори.

В този момент Сабрина се беше почувствала едновременно сломена и облекчена. Най-доброто, което беше правила, беше да се прехвърля от един лекар на друг и да оставя очите си да питат това, което не беше по силите на езика й.

Но Хауърд Фрейзиър само беше поклатил глава и се бе усмихнал тъжно.

— Не мога да ви кажа това. Не мога да ви препоръчам да дадете сина си в заведение, ако това ще ви накара да се чувствате мизерно.

— Ще сгреша ли, ако го дам? — попита тя предпазливо.

— Мога да дам отговор само от медицинска гледна точка, а и в този случай бих изразил само собственото си мнение. Не, няма да сгрешите.

Той отправи питащ поглед към колегата си, който направя движение с ръка към папката върху бюрото. Тя беше препълнена с книжа.

— Синът ви е преминал през всички възможни тестове. Изследователите винаги проучват мозъчните увреждания и е възможно след пет или десет години да бъде измислен нов тест, чрез който да се идентифицира по-добре източникът и степента на проблема, но доколкото медицинската наука се е развила до днес, няма нищо повече, което да можем да направим за Ники.

— Препоръчвате ли настаняване? — беше попитала Сабрина, която много искаше да получи някакъв съвет.

— Ще трябва да се съглася с Хауърд. Няма да сгрешите, ако постъпите така, но решението трябва да е изцяло ваше.

Сабрина седеше неподвижно, претегляйки отново все още всичките за и против на този ход. Най-накрая тя сподели:

— Мисля, че най-много ме безпокои перспективата да дам Ники в заведение и тогава, когато той се окаже в нова среда, да видя подобрение.

Фрейзиър беше вдигнал ръка, за да я възпре.

— Това може да се случи. Нямаме гаранция, че няма да се случи, но трябва да разберете, че ако се случи, а това е едно много голямо ако, подобрението ще бъде незначително и най-вероятно временно. Ники просто няма способността… — той се чукна по главата — да мисли — той въздъхна. — И вие трябва да приемете това. Веднъж завинаги.

Това беше едновременно най-лесното и най-трудното нещо и на определено ниво проблемът все още стоеше пред Сабрина, докато говореше с Моора.

— Отидох си вкъщи решена да им докажа, че грешат. Но опитът ми продължи още два дни. Не можех да продължа повече. Нищо не можех да направя.

— Може би не си можела да бъдеш денонощна бавачка, но това е по силата на много малко хора.

— Но той е мой син. Ако го обичам, трябва да се окажа достойна за изпитанието. Аз съм му майка. Носила съм го девет месеца. Доведох го на този свят с дефект. Той е моя отговорност. Той няма никого другиго. Мога ли наистина да бъда толкова жестока и да го отпратя… да го отпратя… да го отпратя?

Доводите отекваха в ума й както винаги в продължение на толкова много месеци и за да не забрави някой от тях, през последните седмици й ги напомняха. Семейството… приятелите… всички с готови мнения за най-бързия маршрут към мъченичеството.

— Както и да е — каза Сабрина. — Заведох го в Грийнхаус, за да го видят — тя се усмихна малко накриво, като правеше всичко възможно, за да прикрие празнотата, която чувстваше всеки път, когато мислеше за това. — Влюбиха се в него. Кой не би се влюбил? Той е толкова мил малък разбойник.

— Могат ли да му помогнат?

— Никой не може да му помогне. Но ще го вземат — тя се замисли за последното си отиване там и топлия прием, който бе оказан на Ники. — Предполагам, че бих могла да извърша много по-лоши неща. Що се отнася до заведенията, Грийнхаус противоречи на идеята за заведение.

— Името е интересно.

— Така е, буквално, къщата на семейство Грийн. Те са двамата на средна възраст — професионалисти, той е бил учител, тя обществен работник — който са си изпатили много в опитите си да намерят място, където да настанят собствения си син. Накрая решили, че ако им трябва място с достойнства, ще трябва да го създадат сами. Така купили огромна къща, разположена върху десетки акри във Върмонт, подновили я, прибавили допълнителни малки сгради, получили разрешително, наели хора и се заловили за работа — тя въздъхна, но не продължи по-нататък.

— Приятни хора ли са двамата Грийн?

Тя кимна.

— А хората, които работят при тях?

— Много добри и много съвестни.

— Придобивам впечатление, че условията са добри. А какво можеш да ми кажеш за другите пациенти?

— Не пациенти. Резиденти. Те са не повече от двадесет и пет. Дошли са от различни места и са на възраст от три до осемнадесет, от семейства, които могат да си позволят разходите, което означава, че са добре облечени. Страдат от най-различни и в различна степен изразени недъзи, но всички без изключение са умствено непълноценни.

— Изглежда идеално — отбеляза сухо Моора.

— Толкова идеално, колкото може да бъде едно заведение за бавноразвиващи се — раната в сърцето й се разтвори. Идеално или не, тя ще остави бебето си там. Нейното бебе. Би дала дясната си ръка срещу някакво по-добро решение, но такова нямаше. — Работата е там, че не искам да бъда нито бавачка, нито мъченица. Искам да водя нормален живот.

Моора й отпрати съчувствен поглед.

— Винаги си го водила — после се намръщи. — Старият Ник би трябвало да се погрижи за това, но той избяга от отговорност.

Сабрина изпухтя.

— Старият Ник. Старият Ник може би е по-умен от мен. Знаеш ли какво направи миналата седмица?

— Какво направи?

— Отлетя за Хаити и се разведе — тя подхвърли това с безгрижен вид, но зад перченето й имаше болка.

— За какво му е било това бързане?

— Изглежда, че се е влюбил. Ожени се миналия уикенд.

— Плъх!

— Нашите отношения приключиха. Постигнахме мирно уреждане. Всичко беше много законно.

— Но да обърне гръб и да се хвърли върху някоя нова, преди мастилото да е изсъхнало, той трябва съвсем да е откачил.

Според Сабрина анализът на Моора беше смущаващ. Много пъти тя се беше питала дали самата тя не правеше същото с Дерек, дали не тичаше към него поради откаченост. Не мислеше така, въпреки че той беше добър за нейното аз в много отношения. Но ако нейната откаченост беше във връзка с мъж, нямаше как да се обясни защо трябваше да тича точно след него. Той беше в затвора. Не можеше да й кавалерства из града. Тя не можеше да се надува, увиснала на ръката му, както постъпваха някои жени с последните си завоевания. Или да се хвали със сексуалните му способности.

Не че някога щеше да го направи.

Не, не мислеше, че причината е откаченост. И във всеки случай теорията, според която Ник е бил достатъчно откачен да се ожени за първата срещната, не беше приемлива.

— Въпросът е в това — каза Сабрина, — че Ник се е срещал с Керъл повече от година.

— Шшт.

— Ммм.

В продължение на една минута Моора не каза нищо, а после попита много тихо и бавно:

— Ти как разбра?

— Сибил Тимерман. Ник и Керъл са дали приема си в клуба. Сибил е експертът по всичко, свързано с клуба. Не е могла да се въздържи да не ми телефонира, с цел да узнае реакцията ми по повод на женитбата. Подозирам, че й беше много приятно да вмъкне тази пикантна новина в разговора.

Моора изрази през зъби мнението си за Сибил Тимерман, което би шокирало един шофьор на камион, но нещо в досадата, изписана по лицето й, накара Сабрина да се разколебае.

— Моора… ти знаеше ли?

— Да съм знаела за какво?

— За Ник и Керъл.

— Аз?

— Да, ти — отвърна Сабрина с голяма енергия. — Ти знаеше, нали? Знаеше, че той се среща с нея, преди да се разделим.

— Не съм знаела — протестира Моора и след това започна бързо да говори каквото й падне: — Може да съм подозирала, но ти ме познаваш. Имам мръсно въображение. Не мога да имам доверие и на половината от това, което мисля.

Сабрина беше потресена и не по-малко разочарована. Моора беше нейната добра приятелка, а на една добра приятелка човек можеше да разчита, когато става дума за истината, без значение колко мръсна може да е тази истина. Затваряйки очи, тя пое дълбоко дъх, а той излезе обратно като:

— О, Моора, защо не си ми казала?

— Защото не знаех със сигурност, а освен това човек не може просто така да отиде при една съпруга и да изтърси подобна новина.

— Съществува такова нещо като споменаване между другото.

— Не е моя специалност, скъпа.

— Можеше да ми напишеш анонимна бележка.

— Ти си писателката.

— А ти си моята приятелка. Ако не мога да разчитам на приятелката си да ми каже нещо като това, на кого мога да разчитам? Можеше да ми спестиш малко от унижението.

— О? Как бих могла да направя това? Фактите не са се променили. Изневярата е изневяра и е винаги неприятна за измамения. Щеше ли да бъде по-малко унижението, ако беше научила докато бяхте женени, че е тръгнал, където му видят очите с разкопчан панталон?

— Да. Тогава можех да имам преимущество. Можех да имам удовлетворението, че съм го изритала.

Моора се отмести върху стола си, поръча двоен скоч за себе си й вино за Сабрина и чак след това посрещна погледа на приятелката си.

— Добре. Сгрешила съм. Съжалявам.

Но и Сабрина беше размислила.

— Недей — промърмори тя. — Постъпила си както си счела за правилно и както и да е, трябвало е да забележа. Трябвало е да знам… Всичките тези командировки, невъзможността да го намеря по телефона. Трябвало е да се досетя, но не съм. Може би не съм искала. Възможно е подсъзнателно да съм се противяла на мисълта за развод. Може би нещата е трябвало да се развият по този начин, за да мога да ги приема. Бракът е ликвидиран. Не е виновен Ники. Нито Керъл или която и да е друга жена. Виновни бяхме ние.

— Отнасяш се много философски.

Сабрина се засмя тихо.

— Улавяш ме в размекнат момент. Между другото, косата ти изглежда много добре. Този път е по-кестенява, отколкото при Тициан?

— Мммм. Мисля, че изглежда по-зряло. Поне така казва Франко.

— Франко?

— Моят стилист. Той обича коси като при Тициан и обича зрели жени.

— Франко? — повтори като ехо, но и подозрително Сабрина.

Моора размаха пръсти във въздуха.

— За известно време. Но той е само средство към една цел. Зрелостта съвсем определено принадлежи на моето бъдеще. Искаш ли да ти кажа за най-новия си проект?

— Гъшите яйца да говорят за зрялост?

— Не гъши яйца. Имаш право. С чийзкейка е свършено. Не, не, това е по-интересно — тя замълча и спря да диша, очите й блестяха възбудено.

Сабрина чакаше с любопитство и след като Моора просто само грееше, направи подканящо движение с ръка и каза:

— И?

— Градски бани.

— Градски бани?

— Градски бани. Искам да кажа здравни центрове. Има ги в голямо количество вън от града, но практически нито един в самия град. А защо не? Защо една жена или мъж да не може да тръгне из града, да се отбие в един такъв център, и да остане там за уикенда, да излезе след масаж, след сауна, раздвижен и с няколко килограма по-лек? Повечето хора увеличават теглото си през уикенда. Моят план е в състояние да осуети това. Той би могъл да бъде първокласна операция, но осъществена толкова близо до собственото жилище, че би било точно толкова лесно да се излезе посред виелицата, както през горещините на август.

— Но отиването на такова място представлява бягство. Част от радостта се дължи на смяната на обстановката.

— При подходящ декор един градски здравен център като този би могъл да осигури това. И ако смяташ да кажеш, че хората от града искат да бъдат в провинцията, моят отговор е, че провинцията може да бъде пренесена точно тук.

Сабрина беше настроена скептично.

— Не знам. Повечето от услугите, които споменаваш, вече се предлагат в здравните клубове, а те са страшно много в града.

— Тук е включено всичко, Сабрина. Отиваш, откъсваш се от останалия свят за два, три или четири дена — тя вдигна високо двете си ръце. — Само помисли. Ще започна с малко, само с един център в някой от по-добрите хотели. След това ще мога да проникна в други хотели, други градове. Възможностите са огромни — тя завърши с това, че вдигна вежди в очакване. След няколко секунди ги спусна отново. — Ако мога да получа подкрепа. Всичко е както в Параграф 22. За да правиш пари, ти трябват пари.

— Имаш ли някакви спонсори?

— Няколко — каза Моора с глас, от който личеше, че засега не се е свързала с никой от тях. Изглежда, че беше разбрала, че се е издала, защото продължи да говори бързо. — Мога да го направя, Сабрина. Този път съм сериозна. Мисля, че идеята е солидна. Убедена съм, че ще имам успех.

— Градски бани?

— Да.

— В хотели пет звезди?

— Точно така.

— Добре — каза замислено Сабрина. — Това е по-добра идея от всичките ти досега.

— Това е идея с пет звезди — отвърна Моора, горда с шегата си.

— Аз мисля — каза Сабрина безцеремонно, — че ще трябва да напиша една книга. Може би това е единственият начин да те спася от себе си.

Моора шумно пое дъх и го задържа известно време, преди да попита:

— Сериозно ли говориш?

Сабрина кимна. Тя беше очаквала добрия случай да сподели плановете си. Изведнъж стана много сериозна.

— Много скоро ще разполагам с необходимото време. Имам чувството, че ще ми е много трудно да си намеря занимавка, когато настаня Ники — в гласа й се почувства колебание, но не за дълго. — След като го заведа във Върмонт.

— Разбира се, че ще ти е трудно. Някакви идеи?

— Аха. Дерек Макгил.

— Дерек Макгил? — повтори неразбираща Моора. След това очите й се разшириха, а гласът подскочи. — Дерек Макгил? От Аутсайд Инсайт? Но той е в затвора — известно време тя гледаше втренчено Сабрина, а след това върху устните й се появи бавна, пресметната усмивка. — Изглежда, че всичко е налице — симпатичен жребец, който нанася удар, после губи всичко, а името му прави по-силно впечатление от това на баба ти. Не е лошо. Съвсем не е лошо. Фактически много ми харесва. От цар на медиите до убиец. Каква ужасяваща мисъл!

— Това за царя на медиите и убиеца е твоя идея. Аз имам предвид нещо малко по-благородно.

— Благородството не прави списък от бестселъри.

— Все ми е едно. Едно нещо е или благородно, или е нищо.

След като й беше предложен този избор, Моора трябваше да отстъпи.

— Какво по-точно имаше предвид?

— Биография на този човек с акцент върху периода след убийството. Той беше виден и уважаван репортер, преди това да се случи. Изведнъж става така, че той опознава съдебната система отвътре. Мисля, че той е в състояние да пролее обилна светлина върху силните и слабите места на тази система.

— Изобличителен материал за затворническата система в Америка? — въздъхна Моора. — Това наистина ме кара да мисля, че е нещо, което искаш да напишеш.

— Не материал за затворническата система. Говоря ти за портрет на човек, който е непосредствено свързан с тази система. Искам да проникна в чувствата, които той изпитва във връзка с престъплението, затварянето, присъдата и така нататък. Ако се страхуваш, че това ще излезе много сухо, недей. Дерек твърдеше, че е застрелял Джоуи Падила при самозащита. Той все още поддържа това.

Моора я погледна предпазливо.

— Говориш така, сякаш вече си започнала разследването. Познаваш ли Дерек Макгил?

— От известно време. Посетих го няколко пъти в затвора.

— Шегуваш се.

— Не. Затворът е в западния край на Масачузетс. На път за Върмонт минавам много наблизо. Много ми е удобно да се отбия — тя умишлено не спомена за случаите, когато беше пътувала единствено, за да види Дерек. Все още се опитваше да разбере собствените си лични чувства към него. Положително не беше готова да ги сподели с Моора.

— Значи се е съгласил с проекта?

— Ами че… Не точно това.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не сме уточнили подробностите…

Което беше блъфиране на едро. Сабрина беше споменала за написването на книгата далеч преди последното си посещение. Когато в последно време биваше с Дерек, е трябвало да мисли за други неща. Главно нейни проблеми, това й беше ясно, но Дерек не се беше противопоставил. Няколкото пъти, когато се беше опитала да бъде ясна и да говори за неговите проблеми, очите му потъмняваха и той се отдръпваше. Тя не искаше това и затова не упорстваше.

Предната седмица, когато беше прекарала няколко часа в Паркързвил, докато във Върмонт преценяваха Ники, тя изпитваше остра нужда от подкрепата на Дерек. Не беше искала неяснота или дистанция. Беше потърсила разбиране. Беше го получила заедно с утеха и насърчение. И стимулиране.

Не забравяше тялото му. Това беше невероятно, след като беше толкова разстроена във връзка с Ники, но такава беше истината. Той беше добре развит, нямаше нищо посредствено във формите му. Дрехите, в които беше облечен, му придаваха груб вид, малко опасен, много похотлив и чувствен.

— Господи! — възкликна шепнешком Моора. Тя се завъртя върху стола си, за да огледа посетителите, които седяха зад нея. — Очите ти горят. Кого гледаш?

Сабрина силно се изчерви.

— Никого. Трябва да съм се поддала на някаква оптическа измама.

Моора зае старото си положение, явно разочарована, че не е видяла някой, който поне да е малко интересен.

— Добре тогава, ще повторя това, което току-що казах. Ако се ориентирам правилно, стигам до неприятното заключение, че Дерек Макгил не иска да напишеш книгата.

— Той има някои резерви — отстъпи Сабрина. — Не му харесва да бъде център на внимание. Той е много затворен човек.

— Мислиш ли, че можеш да го накараш да промени мнението си?

— Надявам се.

— Нещо като секс?

Очите на Сабрина се разшириха.

— В книгата — уточни Моора. — Има ли някакъв секс в книгата?

Измина една минута, докато Сабрина успя да успокой пулса си.

— Не. Няма секс — тя скръсти ръцете си в скута си. — Мислиш ли, че книгата ще се продава?

— Да, сигурна съм.

— Тогава защо физиономията ти е кисела?

— Защото тази книга има качества на авиобомба, но ти й отрязваш топките.

— Моора, слушай. Със или без секс това е книга за прочут човек и за такива книги съществува лоялен пазар. Освен това аз съм под впечатлението, че последната ми книга ми е спечелила известен престиж сред литературните кръгове. Всяка моя книга, каквато и да е тя, ще бъде компетентно написана. Струва ми се, че съм права, когато очаквам, че ще направим малко пари. Правилно?

— Правилно.

— Щом е така, усмихни се — тя се приведе напред и додаде съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не би някой да чуе: — Има един симпатичен юнак, който току-що зае маса вдясно от теб. Сам е. На няколко пъти те загледа продължително. Може и да се заблуждавам, но онова на вратовръзката му ми прилича на диамант.

Моора се усмихна.