Барбара Делински
Обричане (8)

7.

Два дни по-късно Дерек се срещна с адвоката си. Дейвид Котрел беше на около четиридесет и пет, с жена, две деца, кантора в Манхатън, къща в Уечестър и репутация на уважаван адвокат, владееш добре правото, със силен инстинкт за атмосферата в съдебната зала и с подход към съдебните заседатели. Двамата се бяха запознали, когато Дерек търсеше експерт по наказателно право за един от ранните си репортажи за Аутсайд Инсайт, и те бързо бяха станали приятели.

Дейвид беше взел осъждането на Дерек присърце.

— Не се бъркам много в политиката — каза той на Дерек с чувство на безпомощност по време на една от тези първи визити след осъждането. — Нямам достатъчно влияние, да го вземат дяволите.

— Ти направи всичко възможно.

— Трябваше да играя нечисто.

— Не можеш. Затова избрах теб. Репутацията ти е чисто злато.

— Злато? Не, приятелю, ти не си разбрал правилно, аз съм тъмното петно върху златната монета, черен адвокат в условията на една бяла система, което е много добро, когато клиентите ми са черни и вече са попаднали под ударите на тази веднъж пусната емисия монети. Но очевидно от това ти не спечели нищо — той изговори последните думи провлачено, странен трик, към който понякога обичаше да прибягва. — Този случай вони. Много нещо в него е лишено от смисъл. Ще им дадем да разберат, Дерек, при преразглеждането. Честна дума, ще направим нещо.

Но не направиха. Една молба за обжалване след друга в най-различни съдилища — и всичките отхвърлени. Последното отхвърляне беше довело Дейвид в Паркързвил.

— Присъдата остава в сила — каза той, като остави чантата си върху масата в малката стая, запазена за срещите между адвокат и клиент. — Надявах се да я намаля, но мръсниците не кълват. Съжалявам.

Дерек стоеше облегнат към стената. Не му беше необходимо да чуе думите, беше достатъчен един поглед, за да разбере, че са загубили. Не беше изненадан.

— Не се ядосвай, Дейв. Това и очаквахме — той се оттласна от стената и се ухили самодоволно и цинично, докато се навеждаше, за да погледне под масата. — Когато решиш да изплашиш някого, не се спираш по средата, нали? — след като намери издайническата жица, той кимна на Дейвид, който вече се беше заел да вади от чантата си един миникасетофон. — Така или иначе аз съм на последната права… или ще бъда при условие, че до декември не се случи нещо.

Дейвид включи миникасетофона, който благодарение на неговия четиринадесетгодишен син изстреля един продран хеви метал звук. Като го постави на стола на не повече от дванадесет инча от подслушвателното устройство, той отиде при Дерек до стената.

— Как е тук? — попита той тихо. — Някакви неприятности?

Дерек уклончиво вдигна рамене.

— Тъмничарите ми дишат във врата. Следят всяко мое движение. Но не мисля, че неприятностите ще дойдат от тях. Аз си кротувам. Не им създавам неприятности. По техния си идиотски начин те уважават това. Тези, които ме плашат, са другите затворници.

— Като онези двама под душа? — попита Дейви като за момент отправи поглед към вече избеляващи белег на врата на Дерек.

— Това не беше случайност. Бяха предварително решили да ме въвлекат в сбиването си.

— Искаха да те убият?

— А ти какво мислиш?

— Наказаха ли ги?

— Прекараха по един ден в дупката, но, както се говори, за обяд са получили пица, а когато някой получава нещо различно от лайна на това място, това означава, че има някакви връзки — гласът му се сниши още повече. — Аз наистина мисля, че Гриър ме е нацелил. При сегашното положение, ако се опита да ми направи нещо друго, ще трябва да поеме определен риск. Колкото повече хора въвлече, толкова по-рисковано ще бъде. Някъде някога някой ще съгреши и ще пропее.

Дейвид беше по-предпазлив.

— Той е могъщ човек, Дерек. Той постига целите си. И държи пръстите си вън от чекмеджето. Никакъв пряк контакт. Никакви отпечатъци. Според мен, ако изобщо някога успееш да се добереш до информатор, този информатор няма да знае кой, по дяволите, е Ноел Гриър.

— Ето защо трябва да пипна файловете — промърмори Дерек.

— Хмм?

— Той поглежда към Сената, нали?

— Изглежда, че да.

— Редовно чета за това във вестниците, но, Боже мой, трудно ми е да го повярвам.

— Че защо? Човекът си го бива. Той е експерт по медиите, прави добро впечатление, има добра външност. На шестдесет години не е чак толкова стар, нито много млад. Създал си е империя, като е започнал от земното равнище и всичко това даже преди да навлезе в занаята. Той е съвършен администратор, олицетворение на американската мечта, и ако мислиш, че нюйоркчани няма да го лапнат, най-добре ще е да размислиш още малко.

— Тогава той ще успее?

— Можеш да бъдеш сигурен. До изборите все още остават година и половина, но — ако не настъпи катастрофа — ще успее. Има пари, власт и организация. Би било ужасно, ако спечели.

Дерек нямаше намерение да позволи това да се случи. Файловете на Балантайн съществуваха и по един или друг начин те трябваше да докажат, че Ноел Гриър е замесен в престъпление. Това беше единственото нещо, до което Дерек се беше добрал, след като дълги месеци си беше измъчвал мозъка. Файловете на Балантайн непременно трябваше да са ключът.

— Много неща могат да се случат за година и половина — промърмори той. Умът му подскочи напред и той се замисли за някои от възможностите и в този момент вече не мислеше повече за Ноел Гриър. — Дейвид, чувал ли си някога за човек на име Никълъс Стоун?

— Не съм нито глух, нито сляп, нито ням. Разбира се, че съм чувал за Никълъс Стоун. Ето ти още един щедро надарен от природата екземпляр. Той има усет. Има ум и стил. Данъчните закони се променят и инвеститорите изпадат в паника. Но не и Стоун. Той запазва присъствие на духа.

— Познавам жена му — подхвърли тихо Дерек. Не му беше ясно защо спомена за това. Може би, след като го кажеше на висок глас, това щеше да стане по-реално. По-вероятно е, че се интересуваше от реакцията на Дейвид. Малко бяха хората, на които се доверяваше и уважаваше толкова много.

— Лоша работа, нали? — подхвърли на свой ред Дейвид, с което изненада Дерек. Той беше останал с впечатлението, че проблемите с детето се пазят в тайна.

— Тежко е за нея. Но за него не знам. От това, което разбирам, той гледа да стои настрана от цялата тази работа.

— Може би затова се е случило.

— Не. Момчето не страда от емоционални смущения. Повредата е в мозъка.

Дейвид се намръщи.

— Казваш какво!

— Ники е с мозъчно увреждане.

— Кой е Ники?

Дерек също се намръщи.

— Синът на Сабрина. Синът на Ник.

— Не знаех, че имат син.

— Тогава кое е лоша работа?

— Разводът. Те се развеждат.

Дерек чу думите, но измина една минута, докато те проникнат в съзнанието му, и тогава той застина неподвижно.

— Откъде знаеш?

— Четох във вестника. Това са любими за журналистите клюки и тъй като винаги съм искал да съм журналист и да се занимавам с тази рубрика — очите му затанцуваха, — проучвам тези съобщения много старателно и търся идеи. Може би щях да го правя и когато те защитавах, ако процесът беше в града, но…

— Развеждат се? — повтори Дерек като ехо. В главата си чувстваше бучене, което нямаше нищо общо с какофонията на Мотли Круу, която служеше като фон на разговора му с Дейвид. — Кога го прочете?

— Преди седмица, седмица и половина.

Преди последното посещение на Сабрина, разбра Дерек.

— Какво пише в статията?

— Повече приличаше на отзив, отколкото на статия.

— Значи малък отзив. И какво пишеше?

— Че се развеждат.

— Това ли беше? Само това, че двамата Стоун са се обърнали към съда?

— Хей, човек, аз само се шегувах, когато ти казах за проучването…

— Държа да знам, Дейв — настоя Дерек, чийто тон се смекчи, за да не засегне приятеля си, но без да загубва нещо от настойчивостта си. — Ще се опиташ ли да си спомниш?

Дейвид притисна рамото си към стената и се намръщи.

— Не беше нещо особено, беше нещо в смисъл, че Стоун е станал светски човек, след като бракът му е в края си. Откъде познаваш жена му?

Светски човек. Дерек не знаеше на кого да се сърди, на Сабрина или на Ник.

— Срещнахме се преди известно време — каза той, като говореше с разсеян вид и отправяше гласа си към пода. — Била е тук няколко пъти.

— Тук? В Паркързвил?

Дерек вдигна погледа си.

— Толкова ли е странно?

— Да, мой човек. Тя е la creme de le creme^[1]. Какво прави тя тук?

— Посещава ме — отговори Дерек с възмущение. Беше му неприятно, че Дейвид беше толкова бързо и вярно преценил ситуацията. Но трябваше да очаква това. Дейвид беше умен. И честен. Което преди всичко беше причината Дерек да отвори дума по този въпрос.

— Колко добре я познаваш? — попита Дейвид.

— Очевидно не толкова добре, колкото съм мислил.

— Мислиш ли, че тя познава Гриър?

Дерек почувства как косата му се изправя.

— Не!

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите!

— Но ако не я познаваш толкова добре, колкото си мислил…

— Що се отнася до това, познавам я достатъчно добре — каза Дерек упорито. — Идеята Гриър да я изпратил тук е абсурдна!

— Той е способен на това, Дерек. Неведнъж се е опитвал да те убие. След като не е успял, той би могъл, да изпрати шпионин, който да узнае плановете ти.

— Ако го направи, няма да е чрез Сабрина.

— Защо не? Познаваш методите на този човек. Той открива слабото място на някого и след това се възползва. Бракът на Сабрина се разпада. Ти казваш, че детето й е с мозъчно увреждане. Има много нещо в нейния живот, от което човек като Гриър би могъл да се възползва…

— Тя е силна жена — прекъсна го Дерек. Погледът му беше тъмен, гласът му тих, но напрегнат. — Нищо от това, което е направила, не може да се използва за изнудване. Остави тази работа, Дейв. Няма такова нещо. А освен това, да се говори за шпионаж е малко пресилено. Даже случаят с опита за убийство е малко пресилен. Възможно е да съм си въобразил цялата история. Тук параноята е често явление.

— Може би, но нека ти кажа нещо. Не съм си въобразявал това, което се случи на процеса. Картите бяха подредени. Нямахме никакъв шанс. Те действаха изкусно. Гриър дърпаше някои особено важни конци.

Дерек не можеше да спори по този въпрос.

— Това, което не мога да разбера, е защо Гриър не ме остави на спокойствие и не се хване с файловете.

— Ако файловете са проблемът, а това е едно голямо ако…

— Няма нищо друго — прекъсна го Дерек, като поклати бързо глава. — През последните четири години от живота си съм търсил изключително старателно и ти казвам, че няма нищо друго. Гриър и аз имахме различия от самото начало, но той си загуби ума от гняв, когато научи, че се интересувам от Балантайн. Той се почувства заплашен, много сериозно заплашен. Трябва да е заради файловете. Убеден съм, че е така.

— Приятелю — изрече провлачено и тъжно Дейвид, — ти даже не знаеш със сигурност, че файловете съществуват. Аз съм против това, да залагаш прекалено много на тях.

— Те съществуват.

— Тогава уместният въпрос е точно този, който ти току-що повдигна. Защо Гриър не се е хванал с файловете?

Дерек пое дълбоко въздух и поклати глава.

— Възможностите са у него — изтъкна Дейвид.

— Знам.

— Всичко, което му е необходимо, е да ги намери и да ги унищожи и тогава ще бъде в безопасност.

— Знам.

— Това е безсмислено.

— Разкажи ми за това — каза сухо Дерек, при което Дейвид се поизправи и плесна приятеля си по рамото.

— Е, добре, имаш време до ноември, за да се ориентираш.

В продължение на една минута Дерек не отговори. Той си представи календара на стената в килията си, представи си кръстчетата, с които беше отбелязвал всеки изминал ден от присъдата си, представи си дните, които предстоеше да бъдат отбелязани. Тези оставащи дни можеха да бъдат по-малко… или повече.

— Надявам се, че това е всичко — каза той и почувства как познатото налягане започна да расте. Иглички, които започваше да чувства дълбоко в себе си и които си правеха път към периферията на тялото му. Сърбеж под кожата. Нервна енергия, която се надигаше от хленч до плач, до мълчалив писък. Паника в най-примитивната си форма. — Ами ако ми откажат предсрочно освобождаване? — попита той.

— Няма причини да се случи такова нещо.

— Няма причини, поради които всичко това да случи — той скръцна със зъби и повтори въпроса. — Дейв, ами ако ми откажат предсрочно освобождаване?

— Няма да ти откажат.

— Не съм сигурен, че ще мога да го понеса, ако ми се случи. Мисля, че ще експлодирам вътрешно, че ще ми се спука кръвоносен съд или нещо такова — той не се шегуваше.

Дейвид тежко отпусна ръката си на рамото му.

— Опитвам се да не правя два пъти една и съща грешка. По време на процеса действах честно. Прави всичко по правилата. И сега не върша нищо незаконно, но за игра са нужни двама — погледът му не изпускаше Дерек, отразяваше доверието, което се съдържаше в гласа му. — Аз говоря с хора, Дерек. Подготвям сцената и ще вдигна страшен шум, ако не получим предсрочното освобождение навреме. Спомняш ли си Джили де Врайъс — малкото момиче, което беше на работа при мен преди няколко лета?

Дерек я помнеше. Тя беше в третата си година в правното училище, когато работеше при Дейвид и не беше чак толкова малка, че Дерек да не й обърне внимание. Беше хубавичка и умна, малко дива и подчертано агресивна.

— В момента тя работи като съветник в отдела за изправителните заведения — продължи Дейвид — и има достъп до различни сведения в Ню Йорк, Пенсилвания, Калифорния и къде ли не още. Тя ми предостави сведенията за Масачузетс и аз съобщавам на дадени хора, че разполагам с тях. Това е въпрос на прецедент — как тази конкретна директория по предсрочните освобождавания е действала през последните пет години. Като се има предвид престъплението ти, присъдата ти, досието ти тук, в Паркързвил, липсата на досие другаде, професията ти, мога да продължавам до безкрайност, няма основание този отдел да ти откаже предсрочно освобождаване. А ако ти откаже, ще им излезе през носа — тук той направи пауза, за да поеме дъх. — Медиите имат много страни. Системата на Гриър не е единствената. Съгласен?

Дерек не разчиташе на нищо. Така беше свикнал. Но увереността на Дейвид му въздейства успокояващо. Той вдигна двете си ръце в знак, че се предава.

Дейвид кимна.

— Добре — погледна часовника си. — Трябва да бягам — връщайки се до масата, той издърпа касетата. — Ааа — въздъхна той, — спокойствие — сложи магнетофона в чантата си. — Да имаш нужда от нещо?

Това беше най-изтърканият въпрос. Дерек даже не искаше да му обърне внимание.

— Не… — след това се досети. — Чакай малко. Имаш ли молив?

Дейвид отвори чантата си и му подаде молив заедно с лист хартия. Върху него Дерек написа имената на Гебхарт, Аманда и Джей Бий Монроу, след това върна листа и молива в чантата и каза тихо:

— Трябват ми последните книги от всеки от тримата. Трябва да ги има във всяка книжарница.

Дейвид гледаше опулено имената, а след това и Дерек.

— Семейството й?

Като движеше нервно устни, Дерек кимна.

— Разбирам, че това е важно.

Дерек отново кимна.

— Знаеш ли какво правиш, приятелю?

— Защо питаш?

— Не искам да пострадаш — каза Дейвид. — Имаш много неща в главата си. Ще имаш още повече, когато излезеш оттук. Няма значение кой си, защо си тук, какво те чака, когато излезеш. В началото ще бъде трудно. Допълнителни усложнения не ти трябват.

— Защо допускаш, че не съм мислил за това?

Дейвид за последен път огледа внимателно Дерек, преди да затвори чантата си.

— Е, добре, значи си мислил. Но не казвай, че не съм те предупредил.

— Гледай да ми изпратиш книгите.

— Бъди спокоен, приятелю — той пое ръката на Дерек и я стисна здраво. — Внимавай и наблюдавай, чуваш ли?

За съжаление Дерек трябваше да наблюдава не себе си, а всички други. На второ място между неписаните правила в затвора — след „Стой настрана“ — беше „Пази си гърба“. За да се спази то, трябваше човек да бъде вечно нащрек, което изискваше концентрация, което от своя страна беше чудесно нещо, стига само тази концентрация да не е някъде другаде.

За съжаление концентрацията на Дерек през следващите няколко дни беше другаде. Той се мъчеше да разбере защо Сабрина не му беше казала, че се развежда. Винаги беше мислил, че може да измери дълбочината, на женския ум с известна степен на успех, но сега това не му се удаваше. Предположи, че е загубил тренинга си. По-вероятно, разсъди той, беше, че се страхува от това, какво би могло да изскочи при такова измерване. Раздялата с илюзиите беше нещо, с което трябваше да се бори още от ранна възраст. Като момче му се беше случвало неведнъж да става жертва на фалшиви обещания. Той приемаше като идол един баща, който го зарязваше на всяка крачка. Майка му беше същество с високи стандарти и възвишени мечти — фатална комбинация за едно момче, което искаше да види някакви резултати. По този начин Дерек се беше научил да не приема обещанията много насериозно. Беше се научил да не се доверява на никого, освен на себе си. Беше повярвал силно в максимата „Уповавай се на себе си“, която беше показала силата си много пъти, докато траеше изкачването му към върха в едно безмилостно бойно поле.

Съзнанието, че трябва да разчита на почтеността на Сабрина, донякъде го смущаваше. Смущаваше го и мисълта за това, дали не му предстоеше някакво разочарование.

Настроението му ставаше все по-лошо, като преминаваше от обърканост до раздразнение и до гняв и резултатът беше, че преценките му ставаха все по-неясни.

По тази причина той се оказа неподготвен, когато се нахвърлиха върху него и го замъкнаха на тъмно място, докато се връщаше в килията си след вечеря в понеделник вечер. Нападението не представляваше заплаха за живота му, нямаше нож или някакво импровизирано оръжие, нито беше свързано по някакъв начин с Ноел Гриър. Дерек си го беше изпросил сам, след като поради разсеяност в трапезарията седна на една маса, която беше табу, а след това съвсем не от разсеяност влоши още положението, като се застоя твърде дълго.

Побоят беше нанесен от двамата бодигарда на затворника, чиято територия беше осквернил. Първото нещо, което му подсказа инстинктът, беше да отвърне на ударите, и беше достатъчно зареден с гняв, за да го направи на ниво. Но той имаше и известно благоразумие. Ако беше крещял или удрял на свой ред или беше направил нещо друго, с което да привлече вниманието на тъмничарите, щяха да го накажат, а ако това се случеше, то щеше да стигне до ушите на директорията по предсрочните освобождавания. Предишният му престой в изолатора беше единственото петно в досието му. Беше важно към него да не се прибавят други.

Затова той не издаде звук, като не се смятат неволните стонове от време на време. Не предприе нищо срещу противниците си, даже когато подигравките им взеха формата на злобни забележки относно професията му, мъртвата му майка и цвета на кожата на адвоката му. Той само се грижеше да предпази, доколкото е възможно, по-уязвимите части от тялото си.

Дали успя, беше спорно. Когато го оставиха, цялото му тяло се късаше от болка. Опирайки се на остатъците от изпотрошените си резерви, той се надигна и с голяма мъка се довлече в килията си. Не привлече ничие внимание. Остана незабелязано това, че той се държеше с две ръце за стомаха, че лицето му беше червено от кръв, че беше прегънат на две и че куцаше.

Той рухна върху нара и остана там неподвижен повече от час. После, като лицето му се изкривяваше при всяко вдишване, той с мъка тръгна покрай редицата от килии, покрай общата зала, където една група гледаше бейзбол по телевизията, и влезе в стаята с душовете. Никой не гледаше, никой не видя, никой не се интересуваше.

Без да свали дрехите си, силно треперещ, той стоеше под струята, докато болката започна да се локализира. Знаеше, че лявото му око и долната устна подути, но носът му вече не кървеше и не изглеждаше да е счупен. Имаше болка в областта на ребрата. Реши, че няколко от тях са наранени, ако не и счупени, но може да се справи с това. Повече го безпокоеше стомахът му. Той се молеше болката, която изпитваше, да е причинена от поражения на мускулите, а не от вътрешен кръвоизлив, тъй като нямаше никакво намерение да обърне към диспансера.

Спомни си, че беше чувал за един затворник, който след сбиване лежал дни наред върху нара си, като е затискал порезна рана, която е трябвало да бъде зашита. Предполагаше, че може да направи и това — ако имаше такава рана. Но когато премина през мъчителния подвиг да свлече от себе си дрехите си, той не откри нищо друго, освен силно обезцветена плът.

Без да знае дали му трябва някакво облекчение и чувствайки се явно много зле със стомаха, той се върна в килията си навреме, за да повърне в тоалета. После се строполи на нара и зачака смъртта.

Смъртта не дойде през тази нощ, нито на следващата сутрин. А следобед, малко след три дойде не смъртта, а Сабрина.

Дерек беше по-добре подготвен за смъртта.

Появата на Сабрина го изненада напълно. Беше вторник, преди всичко, не четвъртък, а след начина, по който тя беше хукнала предната седмица, той въобще не я беше очаквал. От друга страна, той не знаеше дали иска да я види. Все още го беше яд, че тя не се беше показала достатъчно пряма и той обвиняваше този яд за разсеяността, която беше станала причина за грешката му в трапезарията, която на свой ред беше довела до побоя, от който идеше сегашната му агония. Което го доведе до последната точка — че не знаеше дали иска тя да го види. Изглеждаше ужасно.

— Е, и? — подкани го тъмничарят, който го беше уведомил за пристигането й. — Тя чака в двора. Отиваш или не?

Дерек не се беше и помръднал, отчасти, защото не знаеше дали трябва, и отчасти, защото не знаеше дали може. Беше успял да се пребори с работата, която му се полагаше благодарение на волята си, но усилието го беше изсмукало. Не беше посегнал към никаква храна след вечерята предишната вечер. Мисълта за движение беше не по-малко болезнена, отколкото самото движение.

— Какво решаваш, Макгил?

Много внимателно Дерек извърши маневра с краката си върху нара и седна. Той пое накъсано дъх и след това се изправи на краката си. Изправяйки раменете си, тръгна.

Успяваше да върви благодарение на силното си желание. Имаше да каже някои неща на Сабрина Стоун и колкото по-рано ги кажеше, толкова щеше да му бъде по-добре. Той не беше играчка или нещо забавно за пред публика. И не беше човек, когото могат да лъжат. Ако тя не направеше пълни признания и не приемеше това, можеше да върви по дяволите.

Фактически това, за дяволите, не беше чак толкова лоша идея, реши той. Тя не му трябваше. Дейвид беше прав, тя представляваше излишно усложнение. Какво правеше тя за него, освен че го настройваше и след това изчезваше?

Покрай редицата от килии, надолу по стълбите, навън през вратата, по една дълга пътека — той продължаваше да се влачи с усилие. Гневът му помагаше. Той поддържаше гръбнака му твърд и крачката му забележително постоянна. Но нещо се случи, когато стигна до двора за посещения и забеляза Сабрина, която стоеше до едно дърво с гръб към него.

Гневът отлетя. Той почти чуваше ударите на сърцето си. Направи усилие да преглътне. Имаше чувството, че — въпреки че не го разбираше, защото не можеше да, си спомни за последния път, когато се беше случило такова нещо — като че ли е на път да се разплаче.

После тя се обърна и той вече знаеше, че не може да плаче. На всичко отгоре унижението щеше да бъде твърде много. Затова той се стегна, всмукна поток от въздух в дробовете си, задържа го там и тръгна напред.

Сабрина гледаше. Очите й се разширяваха с всяка негова крачка и когато той беше на едно протягане на ръката до нея, тя беше загубила малкото цвят, който беше имала до този момент.

— Боже мой — възкликна тя пресипнало. — Какво се е случило?

Единственото, което той искаше, беше да я вземе в прегръдките си, да я държи и да плаче, но не можеше да направи нито едното, нито другото, нито третото.

— Блъснах се в една стена — отвърна със слаб и неравен глас, какъвто беше станал гласът му след побоя.

— Не си се блъснал в стена — тя огледа отново лицето му й прошепна още едно ужасено: „Боже мой“, после повдигна ръката си и докосна раната на долната му устна, помисли малко и притисна ръката към собствените си устни.

— Не те очаквах днес — изрече той сдържано.

Сабрина беше толкова смутена от вида му, че й потрябва цяла минута, за да си спомни защо бе дошла. Тя свали ръката си от устните си и я обви около меката кожа на портмонето си, което стоеше притиснато под другата й ръка.

— Трябваше да те видя — каза тя, но някак си несъсредоточено. След като беше направила това с устната му, сега тя разглеждаше внимателно окото му. Там имаше голяма издутина в рамка от ожулена и зачервена кожа. Не можеше да не трепне. — Виждал ли те е лекар?

— Не.

— Не вървиш нормално.

— Мисля, че се справям много добре, като се вземат под внимание всички подробности — отговори той духовито, а след това реши, че е трябвало да запази остроумието си за по-подходящо време. — Трябва да седна — додаде той тихо и се придвижи, доколкото можеше бързо, до най-близкото място за сядане, което се оказа все още незаета маса. Настани се много внимателно на пейката с лице към облегалката. После се отпусна назад, докато гръбнакът му се опря на масата, допълнително се подпря на лакти и с тих стон изпъна краката си и затвори очи.

Сабрина седна до него.

— Пострадали са ти ребрата, нали?

— Да.

— Нещо счупено?

— Знам колкото теб.

— И не си си дал труд да се покажеш на лекар? Дерек, даже гласът ти звучи странно. Ами ако си счупил ребро и ако то е проболо белия ти дроб?

— Ще храча кръв, а такова нещо няма.

Тя протегна ръка и леко докосна стомаха му.

— Превързал си го?

Той кимна.

— Скъсах една стара риза — отвори очи и се усмихна, доколкото това позволяваше покритата му с коричка устна. — Едно от преимуществата да работиш в пералнята.

Ръката й остана на старото си място, като почиваше леко, много леко върху износената синя материя на ризата му.

— Какво се е случило?

— Паднах по стълбите.

— Взел си участие в ново сбиване.

— Не съм се бил.

— Тогава са те били.

— Реших да не се бия, така че, да, биха ме. За Бога, Сабрина, престани да ме гледаш така. Знам, че изглеждам ужасно, но ти влошаваш положението. Кажи нещо хубаво. Поизлъжи малко.

За малко да й каже, че няма да е за първи път да го лъже, когато тя проговори.

— Ник и аз се разделихме. Това стана преди почти три седмици. Трябваше да ти кажа, когато дойдох миналата седмица и не знам защо не ти казах, но от известно време ми е трудно да решавам какво да правя. Съжалявам.

Думите й представляваха забързан шепот и ако тревогата в тона й не беше отнела вятъра в платната на Дерек, то молбата в очите й щеше да го направи. А след това той почувства даже по-голямо разкаяние, когато тя каза:

— Написах ти три отделни писма, но нито едно от тях не съдържаше това, което исках да кажа. Проблемът беше, че не знаех какво искам да кажа. Затова реших, че е най-добре да дойда. Взех решението тази сутрин, а и беше глупаво да чакам до четвъртък, но не можах да се оправя бързо с Ники, както се бях надявала, и затова малко закъснях.

Като я гледаше седнала до него, Дерек си спомни за първия път, когато я беше видял. Тогава, както сега, тя представляваше олицетворение на невинността. Даже носеше подобни дрехи — дълга плетена пола и голям пуловер, който я караше да изглежда малка. Цветът този път беше ментовозелен и той прибавяше ново измерение на очите й, които го освежаваха като студено изворна вода.

Почувства, че болките в тялото му са поотслабнали.

— Сега знаеш ли какво искаш да кажеш?

— Не — отговори тя с усилие. — Може би е най-добре да ми задаваш въпроси.

Той не искаше да задава въпроси. Когато говореше, изпитваше болки в челюстта си. Но си спомни предишния си гняв, а този вид болка беше по-лоша от болката в челюстта и затова попита:

— Защо не ми каза за теб и Ник миналата седмица?

— Не този въпрос. Не мисля, че засега разполагам с отговор.

— Какво не провървя в брака?

Тя наведе поглед и прибра ръката си към убежището от гънки на полата си.

— Изкушение е да кажа, че Ники помрачи брака, но това не би било почтено — гласът й беше приглушен поради чувството на срам. — Или точно. Ако Ник и аз бяхме подходящи един за друг, щяхме да съумеем да се справим с проблемите на Ники. Някои двойки имат не по-малко тежки изпитания.

— Защо нямахте успех? — когато тя само се намръщи с поглед към полата си, той я подтикна. — Трябва да си мислила, че ще можеш да живееш с него, когато си се омъжила.

— Мислех — кимна тя, посрещайки погледа му за момент, преди да се загледа надалеч в двора. — Ник ми направи, впечатление като човек много силен, много организиран, много всеотдаен, много нормален.

— Нормален?

— Не беше странен като хората от семейството ми.

— Не ти ли харесва твоето семейство?

— Аз ги обичам, но те са странни. Те не са нищо друго, освен книгите, които пишат, и би било много добре, ако пишеха нещо, което да има връзка с реалния свят, но не е така. Мама е завеяна, татко е анахронизъм, а Джей Бий е тъждествен на собствената си работилница за ужаси. И не е само това, което пишат, а как и го правят. Двадесет часа наведнъж — честно, двадесет часа и когато най-накрая спрат, не можеш да кажеш какво ще им е настроението. Те могат да излязат от стаята и да ти отнесат главата, ако писането не е вървяло добре. Или пък могат да отскочат за вечеря някъде навън и да преминат с файтон през хълмовете. Освен това могат да изоставят писането и да открият, че другият продължава да пише, поради което няма с кого да се отиде на вечеря и следва скарване.

— И тримата действат по този начин?

Тя кимна.

— Тази е една от причините, поради която мама и татко не живеят заедно, една от причините Джей Бий да е разведен. При този начин на живот хората се понасят трудно един друг.

— И ти мислиш, че същото ще бъде с Ник?

— Изглеждаш скептично настроен.

— Лично аз никога не съм се срещал с него, но от това, което съм чувал, ми се струва, че Никълъс Стоун не е от хората, които се понасят лесно.

— В началото не беше такъв.

— Но всичко свърши с брачната церемония?

— Не. Продължи още малко, до разрастването на бизнеса. Тогава той започна да работи по шестнадесет часа на ден и когато се връщаше, не му оставаше време за мен.

Странно, помисли Дерек, но ако той някога се беше оженил, жена му вероятно щеше да каже същото за него. Някои мъже се оставяха да бъдат носени от течението. Той винаги беше на мнение, че това е вродено качество у дадени личности. Самият той по природа беше борец. Тичаше след успеха и безкрайно държеше на него. Но сега си мислеше дали носенето по течението не е просто начин за компенсиране на липсващото в живота. Той не можеше да си представи да не иска да прекарва времето си със Сабрина, ако тя беше негова.

— Не дългите работни дни ме смущаваха все пак — продължи тя. — Имах моето писане. Можех лесно да запълня времето си, докато Ник работи. Но исках да имам време с него. Той като че ли намираше желанието ми за лекомислено. Казваше, че трябва да се възползва максимално от свободното си време, тъй като то му е толкова малко, а това означаваше упражнения — игра на хандбал или тенис, или голф — или посрещане на обществени ангажименти.

Тя замълча, замислена върху това, което беше казала, опитваща се да разбере дали не се е показала като разглезено чудовище, което иска внимание, дали в действителност не беше точно такава. Но не, не внимание й трябваше, колкото обич. Имаше разлика.

Тя вдигна очи и забеляза, че Дерек я оглежда подробно и отново беше поразена от нараняванията му.

— Наистина изглеждаш ужасно — прошепна тя, съзнавайки, че ако той в нормалното си състояние не беше толкова привлекателен, нямаше никога да бъде толкова груба. — Толкова зле ли се чувстваш, колкото изглеждаш?

Той можеше да вдигне рамене, но не се осмели.

— Това идва и си отива.

— Много си бледен.

— Това е затворнически цвят — усмихна се леко. — И ти го имаш.

Тя му отговори с плаха усмивка.

— В качеството си на бавачка смея да твърдя, че Ники е много капризен и не ми позволява да ходя много по слънце — усмивката й се загуби. — Много си блед. Сигурен ли си, че си добре?

— Не смятам да се разболявам, ако ме питаш това. Не съм ял нищо от снощи.

Тя се канеше да му каже, че тъкмо за това е толкова блед, че му трябва храна, ако иска да бъде силен. Но вече беше се държала достатъчно по такъв начин. Не му беше майка. Не искаше и да бъде. Затова вместо да го тормози, тя отвори портмонето си и извади оттам една малка торбичка.

Той отмести погледа си от лицето й, погледна торбичката и после пак нея.

— Какво има в това?

— Отвори и виж.

Той отново погледна торбичката.

— Не мога. Усилието е голямо. Ти я отвори.

След като внимателно разтвори горния край на торбичката, тя извади една бисквита, една от няколкото, и му я подаде. Той я пое с пестеливо движение, като само леко изви ръката си от лакътя.

— О, Боже — възкликна той пресипнало. — Белите бисквити… с орехи… на мадам Фийлдз… — затвори очи и по лицето му като че ли се изписа силна болка.

— Дерек? Добре ли си?

— О, да — успя да каже, но тя не знаеше какво да мисли и може би поради това започна да говори бързо.

— Каза, че си мечтал за тях. Реших, че ще ти е приятно. Не знаех дали ще ми разрешат да ги внеса, но не можех да не опитам. Не трябва на всяка цена да ги изяждаш, ако не искаш. Ще ги взема обратно вкъщи, ако…

С внезапно движение, което изненада и двамата, той бързо протегна ръка и сграбчи торбичката.

— Няма такова нещо — изрече той задъхано и с широко отворени очи. — Ще ги задържа, благодаря ти — вдигна бисквитата и си отхапа малко. Тя се разтопи в устата му. Този път, когато затвори очите си и изкриви лицето си, както при болка, тя разбра, че агонията всъщност беше екстаз.

— Не са чак толкова добри.

— Лесно ти е да го кажеш. Не ти се е налагало да се лишиш от тях осемнадесет месеца — той отхапа още, остави парчето малко по-дълго върху езика си, докато то се плъзна надолу към гърлото му. И тогава се досети, че нито в затвора, нито когато е бил на свобода, никога не са му носили лакомства. Никога и не е трябвало. Винаги беше в движение. Винаги здрав. Обикновено с някаква работа. Той купуваше билети, изпращаше букети, наемаше таксита. О, жените му бяха давали разни, неща — илюстровани списания, копринени халати, одеколон — и Сабрина можеше да направи същото, но беше избрала единственото нещо, което беше споменал, че му липсва.

Той почувства стягане в гърлото си и отново го заизмъчва желанието да плаче. Приведе се с целенасочено усилие, знаейки, че болката ще спре това желание. Така и стана.

— Дерек?

— Само се протягам — успя той да промърмори и след това внимателно зае старото си положение. Съзнавайки, че Сабрина го наблюдава, той довърши бисквитата с колкото може по-безгрижен вид и след това каза: — Разкажи ми нещо повече за брака си.

— Задай друг въпрос.

Друг въпрос. Друг въпрос. Дерек пое този път малко по-дълбоко дъх. Потрепна при острата болка в ребрата и стисна зъби в усилие да я компенсира.

— Обичаш ли го?

Беше задавал този въпрос неведнъж по време на последното й посещение. Тогава тя избягваше да му отговори, но сега чувстваше, че му дължи повече.

— Не. Не го обичам. Обичах го някога или мисля, че го обичах, но е възможно просто да съм била влюбена в това, което той представляваше, не знам.

Дерек почувства силно облекчение. Не знаеше защо, тъй като все още милион препятствия стояха на пътя на отношенията му със Сабрина, каквито и да бяха. Но едно по-малко си беше едно по-малко. И така, той се радваше на това облекчение, което засега беше единственото. Седенето в изправено положение не му се отразяваше добре. Болеше. В усилие да успокои болката, той се отмести внимателно, но новото положение се оказа даже още по-малко удобно и затова се върна към старото.

— Чувстваш се по-зле?

— Само малко схванат.

— Имам аспирин. Искаш ли? — тя вече бъркаше в чантата си.

Дерек не беше мазохист. Отвори ръката си, за да получи двете таблетки, и се канеше да ги запрати към гърлото си, когато изневиделица се появи един тъмничар и сграбчи в желязна хватка китката му.

— Не мърдай!

— Това е аспирин — озъби се Дерек. — Виж сам. Можеш да прочетеш върху хапчето — тъмничарят се беше облегнал върху Дерек и му причиняваше силна болка.

— Ето опаковката — вметна Сабрина уплашено. Тя я поднесе към тъмничаря, но очите й бяха върху пепелявото лице на Дерек. — Видяха го при проверката, когато влязох.

Това не промени нищо. Без да бърза, тъмничарят изследва всяко от хапчетата в ръката на Дерек, после взе малката опаковка от Сабрина и огледа внимателно останалите шест таблетки. Когато остана доволен, че става дума само за аспирин, той се изправи и си отиде, без нито една дума на извинение.

Дерек глътна таблетките на сухо и промърмори:

— Трябва да легна.

За част от секундата Сабрина изпита страх, че той иска да прекрати свиждането и да се върне в килията, но после се успокои, когато се отблъсна от масата и закуцука към близкото дърво. Малко по-късно той вече лежеше върху плътното легло от увехнала трева, но сърцето й се сви отново, когато забеляза каква болка беше изпитал, докато се дотътри дотам.

Съвсем спокойно тя се отпусна на тревата с гръб към дървото.

— Повдигни се малко — прошепна тя и с много нежност сложи главата му на скута си. — По-добре не?

Той затвори очи и въздъхна.

— Ммм.

Тя започна леко да масажира слепоочията му. Това изглеждаше най-естественото нещо. Не можеше да си представи, че е възможно да бездейства, когато беше толкова лесно да направи нещо за него.

— Изглеждаш изтощен — каза тя. — От болката ли е?

— Снощи спах малко.

— Това вчера ли стана?

— Ммм — пръстите й бяха топли, гладки, нежни и творяха чудеса. — Сабрина?

— Да?

— Ако Ник те чакаше да се завърнеш в Ню Йорк, би ли се събрала с него пак?

— Не.

— Даже и ако те моли?

— Даже и тогава, но той няма да моли. Мисля, че той чувства същото облекчение, каквото изпитвам и аз.

— Наистина ли изпитваш облекчение?

— Облекчение? — тя се замисли. — Да, и не мисля, че казвам това от гордост или от желание да се защитя, или каквото и да е друго подобно. Когато Ник влиза в една стая, той носи със себе си някакво напрежение. Той е непрекъснато включен, иска това или онова да е било приготвено предния ден и при това добре. Даже преди да се роди Ники, аз бързах да свърша нещо, за да му угодя. После, след Ники, когато животът стана по-труден, вече не беше възможно да му се угоди. Знанието, че всичко, което правя, е открито за критика, ме държеше в постоянна тревога — гласът й беше мек, малко резервиран. Пръстите й шумоляха, милваха, от време на време преминаваха през косата на Дерек. — Прекарах последните три години в страх и напрежение и тревога. Ник не искаше да приеме станалото с Ники. Не можеше да разбере какво ми причинява по този начин. Понякога бях ужасна. Признавам го. Лесно кипвах и проявявах капризност — тя замълча. — Може би подсъзнателно съм го подтиквала да предприеме този ход.

Дерек чуваше много добре думите й и се ориентираше нелошо в съдържанието им, но не можеше да се задълбочи особено, след като част от съзнанието му се унасяше. Най-доброто, което можеше да направи, беше да попита:

— Подобри ли се положението, след като той замина?

— Сега е друг.

Лесно можеше да се разбере, че Дерек повече се безпокоеше за нейното настояще и бъдеще. Отвори очи и погледна лицето й.

— Оттук къде отиваш, Сабрина? Ще останеш ли в Ню Йорк?

Палецът й беше престанал да се движи и сега се намираше близо до раната на устната му. Тя не направи опит да го отмести оттам.

— Сега-засега. Поне докато не науча нещо повече за Ники.

— Мислиш ли, че той знае какво се е случило?

— Не.

— Мислиш ли, че Ник му липсва?

— Беше време, когато като че ли го познаваше. Дишаше малко по-бързо, както при вълнение, когато Ник започваше да му говори. В последно време — последните шест-осем месеца, нямаше нищо. Може би така е най-добре. Вероятно щях да се измъчвам повече за развода, ако имах чувството, че това ще се отрази на Ники.

Дерек прегъна едното си коляно, като наклони леко тялото си към нейното. Той беше така добре приспан, че се изненада, когато болката от лекото движение го накара да трепне.

— Има ли някаква полза от аспирина? — попита тя загрижено.

— Мисля, че да — отговори. Но нейният допир беше по-могъщ балсам от аспирина. Като затвори очи, той се предаде във властта на тези приказно леки ободряващи пръсти. — Също както в рая — промърмори той. Пръстите се губеха в косата му. — Бива те за това. Същото ли е и лечението за Ники?

Тя се засмя тихо.

— Не. Той не цени по-фините форми на масаж.

— Аз ги ценя.

— Радвам се.

Дерек повтори наум тези последни думи. Те биха могли да бъдат с неприличен подтекст или секси, но не бяха. Сексът беше последното нещо, което искаше. При болката, която чувстваше, когато се движеше, той се съмняваше дали е способен на някакво задоволително изпълнение. Но Сабрина не искаше това от него. Тя не го попита дали може да го докосва тук или там — сега това беше извивката на врата му, която тя масажираше с леки, плавни движения — но тя го докосваше с ефирната сигурност на жена, чиито инстинкти бяха негови.

Той простена тихо от удоволствие и потърка лицето си срещу бедрото й.

— Сабрина?

— Ммм?

— Как се чувстваш, когато идваш тук?

— Чувствам се… Радвам се, че те виждам.

— Имам предвид мястото. Действа ли ти потискащо?

— Какво потискащо? Намерили сме гнездо в полите на планината, в един двор с дървета и трева, и пейки. Въздухът е свеж. Слънцето грее. Птичките пеят.

— И тъмничарите в кулите стрелят с истински куршуми.

— Шшт. Не повреждай картината. Между нас казано — продължи тя с добро настроение, — ако примижиш, оградите изчезват.

— Ти не примигваш. Ти си с розови очила.

— Може и така да е, но ми омръзна да бъда непрекъснато потисната — тя се засмя тихо. — Не ми е трудно да го кажа, след като не съм завладяна от меланхолията на затвора.

Но Дерек беше и поради това намираше много малка утеха в свежия въздух, греещото слънце, пеещите птички, а когато примижеше, очите го боляха. Но той не искаше да каже, че не може да мечтае.

— Ако можеш да бъдеш в този момент, където си поискаш, какво място би избрала?

— Където си поискам? Хмм… Един момент… Мисля, че може би Ирландия.

— Била ли си там?

— Веднъж, когато бях много млада. Помня, че всичко беше сочно и зелено, хладно и влажно, и чисто. Би било хубаво да сме там и да сме седнали както сега — тя се запита дали не е прекалено откровена, но веднага реши, че няма от какво да се страхува, вече беше му казала, че се радва, когато го вижда, и това беше достатъчно скромно изразено. Когато беше с него, затворът преставаше да съществува. Съвсем лесно можеше да си представи, че са в Ирландия. — Защо питаш?

— Това е една игра, с която понякога се развличам. Не често, но от време на време през нощта, когато съм истински потиснат, когато мисля, че ще полудея в тази проклета килия и нищо друго не ми помага да се избавя от мислите си, даже не и гневът, аз затварям очи и си представям, че се намирам в някое екзотично място.

— Като?

— Таити. Никога не съм бил там. Бих искал да отида. Или влажните гори на Бразилия. Или Нова Гвинея.

— Ммммм — докато продължаваше да се занимава с тялото му, от лицето й не слизаше една замечтана усмивка. Таити. Възглавничката на палеца й се движеше бавно по челюстта му, напред и назад, после по-нагоре по наболата брада на лицето му към бакенбардите, после бавно надолу до брадичката. Спокойно, неосквернено, идилично. Тя плъзна ръката си по ухото му и разтърка долния край. Оттам се спусна към врата му, задържа пръстите си върху гърлото му, плъзна ги под ризата му и започна нежно, ритмично да масажира гърдите му.

Можеше лесно да отиде в Таити. Не знаеше дали ще има смелостта да играе гола във вълните, но Дерек можеше да направи това. Кожата му беше истинска радост. Обтегната над строго очертани мускули, тя беше топла, стегната. Докато върховете на пръстите й се увличаха в танца си, погледът й се движеше по цялото му тяло. Той се задържа върху издутината под ризата, за която тя знаеше, че е навита около ребрата му, но кръстът и бедрата му си бяха същите, краката му много дълги. Панталоните му бяха стегнати, но силата на гравитацията прилепваше дока към плътта му, очертавайки глезените му, бедрата му и члена му, който изглеждаше натежал и пълен, даже в спокойно състояние.

Ръцете й спряха движението си и тя се загледа в друга посока, смутена от мисълта, която я беше навестила. Но само след няколко кратки секунди погледът й се върна. Тялото на Дерек я омагьосваше. Тя не можеше да си спомни някога да е изпитвала същото чувство на очарование от тялото на мъж, макар че дали това беше така, защото тялото на Дерек беше толкова хубаво, или не, не знаеше. Ник беше красив, но тя никога не беше почувствала този вид вълнение.

Точно в този момент главата на Дерек докосна рамото й. Очите й побягнаха към лицето му, сега засенчено от плисетата на полата й, и тя почервеня, поради чувството на вина, когато беше хваната с похотливи мисли. Но нямаше защо. Очите му бяха затворени и той самият по-спокоен отпреди малко. В действителност цялото му лице — това, което тя можеше да видя от него, беше по-отпуснато и тя разбра, че дишането му е бавно и равно.

В гърдите й се раздвижиха чувства. Нежност, грижа, удоволствие — всичките спокойни, отделени от времето и пространството — носещи удовлетворение и обновление. С една ръка, обхванала главата му, и другата на гърдите му, тя седеше облегната на дървото и го гледаше, докато той спеше.