Барбара Делински
Обричане (17)

6.

Бърнис Балантайн живееше в много хубава къща в стил Тюдор в чикагското предградие Лейк Форест. Ако на покойния й съпруг са липсвали пари, това никак не личеше в оставеното от него. Вдовицата Балантайн беше истински член на висшето общество.

След като й позвъни от хотела, скоро след като той и Сабрина бяха пристигнали, Дерек уреди среща за следващия ден.

— Ти и даде истинското си име — учуди се Сабрина, след като той затвори телефона. — Това няма ли да те издаде?

Той беше мислил по този въпрос, знаеше, че това ще представлява вечен проблем в хода на диренето, но все пак реши да се откаже от използването на фалшиво име.

— Едно от нещата, които научих през годините, е, че средният човек не може да бъде измамен толкова бързо. Той — тя в този случай — не е на нашата вълна. Тя не знае нищо за намеренията ни. Освен ако вече Гриър не е подходил към нея, в което се съмнявам, защото в такъв случай тя нямаше да се съгласи на срещата. Госпожа Балантайн приема това, което й казах — че работим върху репортаж за покойния й съпруг и че искаме да й зададем няколко въпроса, което фактически е истина. Колкото по-малко лъжем, толкова по-малък е рискът да се препънем в собствената си измама.

Сабрина се замисли за момент върху думите му и разцъфна в очарователна усмивка.

— Добре казано — кимна тя.

— Освен това — добави той, този път по-малко нравоучително, — какъв избор имах? Така или иначе тя щеше да открие кой съм.

 

 

Бърнис Балантайн действително разбра кой е. Тя спомена, че го е виждала много пъти и че се радва, че се е върнал отново на работа. Той не направи нищо, за да коригира погрешното й впечатление — което беше само косвено погрешно впечатление. Той наистина се беше върнал на работа. Беше журналист изследовател, който вземаше интервю от източник в търсене на информация, която би представлявала крачка напред. Това беше, което винаги беше правил, и то добре. Даже като не се смяташе личният му интерес в този особен случай, той чувстваше как трепетът от гонитбата ободряваше духа му.

За съжаление Бърнис Балантайн не можеше да помогне много. Тя потвърди стандартните биографични факти, които Сабрина и Дерек бяха споменали. Обрисува образа на един загрижен за семейството си мъж, предан съпруг й баща, чиято основна слабост беше липсата на интерес, към техниката.

Отговаряйки на въпросите на Дерек, тя каза, че се е гордеела с мъжа си и въпреки че той не направил достатъчно голям стаж в съда, за да създаде впечатление, както някои други, се беше отнасял към работата си с необходимата сериозност. Отговаряйки на Сабрина, тя каза, че не се е чувствала съвсем удобно във Вашингтон, поради което често се е връщала в Лейк Форест.

Да, тя беше с чувството, че мировите съдии са зле платени, но подчерта, че има предвид някои други съдии, тъй като, разбира се, тя и мъжът й са били финансово силни. Не, тя не знаеше нищо за корупция в съда. Да, мъжът й понякога се е измъчвал от емоционалното напрежение в работата. Не, нямаше други документи, освен тези, които са били вече завещани на библиотеката на Чикагския университет.

В края на разговора тя каза, че би искала Дерек да се върне в мрежата. Тъй като му беше невъзможно да се въздържи, Дерек я попита какво мисли за кандидатурата на Гриър за Сената, на което тя отговори, че дори да живееше в Ню Йорк, не би гласувала за Гриър, защото бил женкар и, че тя не може да търпи неверността.

— Тя прилича на момиче скаут и така съответства на нейното покойно момче скаут — забеляза Сабрина, след като се бяха уединили в наетата кола.

— Нямаме повод за голяма радост — съгласи се Дерек. — И все пак загубата не е пълна. Или аз съм лош познавач на човешкия характер, или тази жена казва истината. Наистина вярвам, че тя няма никакви знания за лошо поведение от страна на Балантайн.

— Което не означава, че такова поведение не е съществувало. Тя каза, че е прекарвала доста време в Лейк Форест, докато мъжът й се е намирал във Вашингтон. Това държи вратата открита за всякакъв род възможности.

— Казват, че съпругата винаги научава последна…

— Или първа — но не в този случай.

— Може би дъщеря й е по-осведомена.

Ако Памела Стангер беше по-осведомена относно лошото поведение на баща си, то нямаше намерение да споделя знанията си. Омъжена, тя живееше в един небостъргач на самия бряг на Чикаго, но не се съгласи да се срещне с Дерек и Сабрина там, като вместо това избра безличната зала за конференции на фирмата, където работеше като архитект.

 

 

Твърде официална, макар и учтива, Памела не беше словоохотлива. Тя отговаряше на въпросите колкото може по-кратко и не предоставяше нищо почти, което да представлява по-съществена информация. Сабрина реши, че е арогантна, а Дерек — че е много предпазлива. Все пак те двамата си излязоха след срещата с единно мнение по два въпроса. Първият беше, че Памела Балантайн не обичаше да разговаря за баща си. Вторият, че името й, което беше изписано в злато заедно с имената на партньорите й на входа на фирмата, гласеше: „Памела Е. Стожер.“ Нямаше Б. със значение Балантайн, което беше странно. Повечето жени, чиито бащи са били във Върховния съд, биха се гордели с това име. Очевидно това не се отнасяше за нея.

Пийтър Балантайн, единствен син на покойния съдия, беше по-малко мълчалив от сестра си. Въпреки че подбираше думите много внимателно, в тях проличаваше известен цинизъм. Два пъти женен и два пъти разведен, той съвсем очевидно преследваше много сериозно личните си цели. Защо беше решил да сподели чувствата си със Сабрина и Дерек, те не знаеха, но не мислеха да гледат в устата на харизания кон.

Съвсем не деликатно той каза, че макар и баща му да се е показвал внимателен в случаите, когато е бивал с тях, това не се е случвало често. Лойд Балантайн беше ценял свободата си. Когато децата му станали на петнадесет години, са били дадени в изключителни училища-пансиони. Като адвокат на практика извън Чикаго, Балантайн пътувал доста, оставяйки жена си вкъщи. Като главен адвокат настоял да се запази къщата в Лейк Форест и още веднъж настоял, когато бил назначен във Върховния съд, въпреки че теоретически това назначаване е било пожизнено.

Раздялата не се отразила зле на Пийтър, който винаги възприемал баща си като мрачен педант, в което имало ирония, каза Пийтър, но отказа да спомене подробности. Вместо това той продължи, като каза, че съжалява майка си. Заслужавала била по-добра участ.

Когато Дерек го помоли да бъде по-подробен за майка си, Пийтър му отправи поглед, с който като че ли искаше да каже: „Е, хайде, мой човек, употреби въображението си“, и така Дерек и Сабрина получиха указанието, което им трябваше.

— Жени — декларира Дерек, когато бяха стигнали летището и хванали първия полет за Бостън. Когато самолетът излиташе от пистата, той се мъчеше да говори тихо, като главата му беше близо до ухото на Сабрина. — Допускахме, че е или алкохол, наркотици, комар или секс. Предполагам, че най-вероятно е секс — когато Сабрина го погледна въпросително с повдигане на едната си вежда, той додаде: — От четирите порока този е най-характерен за типа скаут.

— Не алкохола?

— Не. Много се забелязва. Ако отидеш на бар и се напиеш, ще те видят.

— Никой нищо не вижда, ако се напиеш вкъщи — възрази Сабрина.

— Да, но един алкохолик не може да се ограничи с пиене вкъщи. Той губи контрол. Това е природата на звяра. Може да започне вкъщи, но преди да е разбрал какво нрави, вече пие в офиса, по ресторанти, частни вечери, партита. Тръгва мълва — той вдигна очи и забеляза, че стюардесата върви към тях, и съвсем по правилата, им носи питиета. Двамата със Сабрина избраха кока-кола и когато стюардесата се отдалечи, той отново се наведе към Сабрина. — Същото е валидно в известна степен и за наркотиците, и за комара. — За наркотиците добре. Тук съм съгласна — кимна Сабрина след известно размишление. — Комарът е нещо друго. Ние предположихме, че никога не е съществувал паричен проблем, но дали е било така? Къщата в Лейк Форест е много хубава и, осмелявам се да предположа, че тази във Вашингтон също не е била лоша. Вероятно е имало луксозни коли и специално поръчани дрехи. Но какво ще кажеш, ако Балантайн е бил комарджия и е загубил толкова пари, че да се види принуден да ипотекира цялото си имущество?

— Ако случаят беше такъв, е трябвало от страна на Ноел Гриър да дойдат много повече от един-два подкупа за оправяне на нещата. А и хората щяха да разберат — букмейкъри, банкери, изпълнителят на завещанието на Балантайн. Много слаба е вероятността неговата вдовица да поддържа сегашния си стил на живот, ако Балантайн се е намирал толкова близо до ръба на пропастта.

— Но тя каза, че не може да толерира неверността. Ако слабостта на Балантайн са били жените, не би ли се развела с него?

— Така ли мислиш? — промърмори Дерек. За момент се беше разсеял. После продължи по-ясно: — Това би могло да бъде козът на Гриър. Балантайн е обичал жените. Съпругата му е щяла да се разведе, ако е знаела. Щял е да последва скандал. Шум в печата. Петно върху името. Изнудване.

Затваряйки очи, Сабрина отпусна главата си назад на креслото.

— Ако слабостта му са били жените и вестникарите не са подушили това, трябва да е бил много дискретен — тя отвори очи и попадна на погледа на Дерек. — Ако е така, не виждам как ще продължим нататък. Да бъдеш много дискретен, означава да прикриваш следите си, а ако следите са прикрити, как може да се стигне до жените, с които някой починал преди шест години можел да има връзки? Според мен това ни предстои да направим.

Като автор на документалистика, Сабрина знаеш как да търси. Но съществуваше много тънка разграничителна линия между търсене и разследване. След като я прекосиха, те вече бяха на терена на Дерек.

Дерек потвърди това.

— Трябва да докажем, че действително е имало жени, и аз приемам множественото число, тъй като една жена, една дългосрочна любовница би била далеч по-малко интересна за един скандал, с който Гриър би могъл да заплаши.

Сабрина направи гримаса.

— Знаеш, че, когато се стигне дотам, даже идеята за легиони жени не е чак толкова скандална. Не говорим тук за ранното средновековие. Времето преди шест години, или даже преди десет или дванадесет години, попада съвсем лесно в рамките на сексуалната революция. Дали фактът, че Балантайн се е занимавал с жени, е бил достатъчен, за да даде в ръцете на Гриър толкова могъщо оръжие?

— Балантайн е бил съдия във Върховния съд. Очаква се от съдиите във Върховния съд да имат кристалночисти досиета. Балантайн имаше такова. В случай на скандал той би се почувствал в толкова затруднено положение, че би трябвало да подаде оставка — пое си дъх. — Все пак може би имаш право. Ето защо трябва да намерим една от тези жени. Поне тя би могла да ни даде възможност да разберем този човек по отношение на най-уязвимото му място. В най-добрия случай тя може да ни отведе до файловете.

— Ако съществуват.

— Съществуват.

— Но защо мислиш, че някоя от жените му ги има?

— Не изглежда вероятно да са у някой друг.

В сивите му очи личеше покана, но Сабрина не разполагаше с по-добри идеи.

— Как ще намерим жените?

Дерек се освободи от колана и се протегна. Докато правеше това, той с много небрежен вид огледа лицата на хората наоколо. Единственият човек, който донякъде изглеждаше познат, беше мъжът, седнал два реда по-назад. Дерек беше сигурен, че той седеше два реда зад тях при предишното пътуване, което не говореше за нищо друго, освен че един бизнесмен с разписание като тяхното беше предпочел да седне пред крилото, което бяха направили и те.

Като се настани отново в креслото си, той прошепна в ухото на Сабрина:

— Нека допуснем, че мястото на престъплението е Вашингтон, тъй като Балантайн е бил там, когато жена му се е намирала в Лейк Форест. Знаем, че са имали къща на Ембъси роуд.

— Той не би се осмелил да заведе там жена, нали? Ако е искал да обезпечи секретност, съществуват други по-разумни места за срещи. Като хотел.

Дерек кимна в знак на съгласие.

— Така е било през всичкото време. Наема стая под измислено име, обажда се по телефона, съобщава на жената номера на стаята си и тя го посещава, без обществото или семейството му да разберат нещо. Съдиите от Върховния съд съвсем нямат тези запомнящи се физиономии, каквито имат политиците, които участват в избори. Без черните си тоги те се размесват в тълпата.

— Това може би ни предвещава неприятности. Ще се опитаме ли най-напред да намерим хотела? — попита Сабрина.

— Мисля, че жената. Една жена.

— Но как?

— Агенции за придружители. Високо заплатени кол гърли. Проститутки, които се движат в изисканото общество и разбират от дискретност. Балантайн вероятно е използвал измислено име, така че ще ни трябва да се движим с негова снимка — той се намръщи, загледан в небето, което ставаше все по-тъмно, докато се движеха на изток. Ако това беше преди три години, щях да се разровя във файловете на студиото и за нула време да се докопам до негова снимка.

— Това ще отнеме малко повече, но не много — забеляза Сабрина. — Една от биографиите, които купих, съдържа раздел със снимки. Можем или да преснемем една, или, ако се смущаваме от това, че нарушаваме авторските права, бихме могли просто да се движим с книгата.

Дерек хвана ръката й. Пръстите му изглеждаха по-нежни от друг път. Той прокара палеца си по златния пръстен, който я идентифицираше като негова.

— Знаех, че постъпвам умно, като те взех със себе си — направи пауза и сега бавно я разглеждаше. — Добре ли се чувстваш?

— Ъхъ.

— Изглеждаш уморена.

— Винаги изглеждам уморена.

— Невинаги, а само в последно време — той я целуна по носа. — Хубава, но уморена. Мисля, че много те натоварвам.

Тя се засмя тихо.

— И таз хубава! Не съм вършила никаква тежка работа от седмици, а ти се тревожиш.

Дерек разбра, че е права. Тревожеше се тъкмо поради това, че от седмици не беше вършила никаква тежка работа. Разбираше, че я измъчва напрежение, виждаше как тя се бореше с него понякога, но напрежението не беше чак толкова голямо — съвсем не можеше да се сравни с напрежението, което беше изпитвала с Ники. И все пак беше уморена. Ако не забележеше в скоро време някакво подобрение, мислеше да настоява да се отиде на лекар.

 

 

Преди да се отправят отново на път, те прекараха още десет дни във Върмонт, отчасти с цел Сабрина да има време за възстановяване на енергията си и отчасти, за да се възстанови и Дерек. Той се шегуваше, като казваше, че чувства настъплението на възрастта, но истината беше, че къщата вече се схващаше като убежище. Нито вълнението от гонитбата, нито знанието, че работи за отмъщението, за което беше мечтал повече от две години, можеше да поддържа изцяло силите му — и тази мисъл му подейства като шок.

Беше почувствал, че се носи по течението. Беше помислил не преди дълго време, че изобличаването на Ноел Гриър е от първостепенно значение. Все още беше с чувството, че е важно, но дали е от първостепенно значение? Не. Имаше по-важни неща. Като Сабрина. Като времето, което прекарваше с нея, разговорите, смеха, споделените чувства. Например посещенията им при Ники. Или къщата. След само три дни в Чикаго той откри, че чистият въздух на Върмонт, спокойните нощи, чувството за сигурност са му скъпи.

Не че през тези десет дни беше останал без работа. Той прекарваше часове наред с Джъстин и Ан, като обсъждаше осъществения напредък, планираше по-нататъшната стратегия, диктуваше указания, дискутираше основните принципи на журналистическото разследване. С помощта на Джъстин, Джей Бий, един местен водопроводчик и един електричар той оформи по-голямата част от една малка кухня и втора баня от мястото, което беше останало от хамбара.

Грижеше се за Сабрина, когато тя разви грип в лека форма, което според него обясняваше умората и. В началото тя не беше съгласна, искаше да бъде на крак и да се движи, да наглежда промените в хамбара, да готви, даже да пише — защото тя вече беше започнала да пише, или по-точно да прави изчерпателни бележки по тяхното издирване на файловете на Балантайн, но когато я нападаха чести състояния на гадене, тя отстъпваше пред настояванията на Дерек и си лягаше.

За проклетия, точно когато Сабрина започна да се чувства по-добре, изненадващо долетяха родителите й. През тази нощ, лежейки в леглото, тя се опитваше да обясни напрежението си.

— Има случаи, когато се чувствам като една монета с две различни страни. Едната страна — това са мама и татко, страната е творческа и художествена, и изобретателна. На тази страна аз съм самотна, защото работата, която те извършват — а също и Джей Бий — изисква самотно съществуване. Но има и друга страна, тази, където съм с тебе тук. Тя не изисква самотно съществуване. На нея й харесва да има хора в хамбара и да долитат приятни аромати от кухнята, харесва й да има огън в огнището, когато се завръщаме вкъщи.

Тя помълча около минута, а след това продължи с леко плачлива нотка:

— Защо се чувствам така раздвоена, Дерек? Защо не мога просто да приема факта, че се различавам от родителите си? Имам толкова много повече от тях в много отношения. И все пак, когато пристигат, ме правят нервна.

Самият Дерек беше нервен, много повече, отколкото искаше да признае. Предполагаше, че има оправдание за това. Аманда и Гебхарт Монроу не бяха направили почти нищо, за да скрият критичното си отношение към него. Но след един следобед и една вечер търпение той стана предизвикателен. Да вървят по дяволите, реши той. Ако щат да не го харесват. Затова захвърли всяка формалност и започна да ги предизвиква — незабележимо, ловко, но те бяха забелязали това. Странно, но те отстъпиха.

— Не съм сигурен — започна бавно Дерек, — че наистина съществуват две страни на монетата, или че, ако съществуват, са толкова различни, колкото си мислиш.

Сабрина подпря глава на рамото му, за да може по-добре да вижда лицето му в слабата нощна светлина.

— Мисля — продължи той, — че въпросът се свежда до сила. Това е ключът. Това е, което имат родителите ти, това е, което ти уважаваш. И това е, което те искат да открият в теб, мен, нас. Един ангажимент към онова, което искаме от живота.

— Искам теб. Никога не съм била ангажирана с нещо повече, но въпреки това те ме карат да се чувствам така, сякаш върша нещо нередно.

В началото Дерек не възрази. А когато го направи, в гласа му се чувстваше тъга.

— Може би причината не са родителите ти, Сабрина. Днес ги наблюдавах, наблюдавах ги много внимателно. Те бяха предпазливи с мен, но освен това изглеждаше, че се чувстват много удобно тук. Може би причината не е в тях, а в теб. Те представляват нещо, което ти липсва — или ценност — в живота. Когато си с тях, ти не забелязваш, че нещо липсва. Може би писането?

Първото желание на Сабрина беше да оспори анализа на Дерек, но той беше правилен. Затова много внимателно, почти извинявайки се, тя продължи:

— Може би.

— Може би причината е в това, че живеем на това място.

— Но на мен много ми харесва да живея…

— Шшт, Знам, че ти харесва, но това не е Ню Йорк или Сан Франциско. Може да ти харесва да живееш тук, но въпреки това да чувстваш някаква празнина.

— Не е това — възрази тя с убеденост.

— Ники?

— Винаги ще бъде Ники.

— Но има още. Какво е то, скъпа?

— Не знам.

— Има нещо.

— Не знам.

— Има нещо.

— Не знам.

— Може би ти трябва нещо, което аз не мога да ти дам…

— Не! — тя се повдигна над него.

— Ти ми даваш всичко, Дерек. Обичам те! Не искам нищо друго — гласът й замря, а буйно изречените й думи като че ли се задържаха във въздуха. След миг те паднаха. Един миг, след това тя потъна обратно в леглото.

Дерек я привлече към себе си и силата на тяхна любов, споделената топлина, огънят на тяхната страна бяха достатъчни, за да избутат за известно време настрани всички съмнения и грижи. Но само за известно време. Защото с тялото на Сабрина ставаше нещо и това нещо не искаше да спира.

Един ден след като Аманда и Гебхарт си отидоха Сабрина и Дерек тръгнаха за Вашингтон. Дерек съсредоточи усилията си върху агенциите за придружители, Сабрина върху клубовете за срещи. Заедно посещаваха даже баровете за самотници. Но след пет пълни дни ръцете им бяха все още празни. Никой не разпозна мъжа на снимката, която показваха.

Като твърдеше, че му трябва почивка, за да обмисли следващата стъпка, Дерек настоя въпреки протестите на Сабрина да се върнат във Върмонт. Тревожеше се за нея. Беше се стопила и много, много бледа. Той знаеше, че тя не спи добре, защото беше прекарвал много от нощите си буден.

Нещо я измъчваше и той се досещаше, че то е извън войната му с Гриър. Надяваше се, че къщата ще му даде възможност за достатъчно спокойни часове с нея и че ще успее да разбере причината за нейния смут.

Така се случи, че той самият имаше причина за допълнителен смут. По време на пътуването обратно той забеляза същия човек, който беше в самолета за и от Чикаго. Възможно е да е съвпадение, си каза той, но това беше преди да забележи как човекът напуска самолета. През годините Дерек беше открил, че обикновеното просто наблюдение върху хората често пъти доставяше информация, до която не можеше да се стигне с въпроси. В този случай му направи впечатление лекотата, с която този човек си повдигна куфара. Дерек можеше да се закълне, че е празен.

Като не искаше да тревожи Сабрина с последното си хрумване, той се държеше съвсем небрежно при честите погледи, които хвърляше към огледалото за обратно виждане, след като напуснаха летището. Радваше се, че беше избрал Бостън, а не някое по-малко летище, по-близо до къщата. Колкото по-голямо беше разстоянието, с толкова повече време разполагаше да избяга от преследване. Но преследване нямаше или поне той не го откри. А когато погледна Сабрина, забеляза, че напразно си е придавал безгрижен вид. Умът й се намираше на километри разстояние.

По-късно той щеше да се чуди защо не я беше попитал там и тогава какво не е наред. Беше я оставил сама и незаета с нищо. Тя не можеше да стане и да излезе от колата или да се разсее по някакъв друг начин — не че беше нравила това, но той очакваше най-лошото.

Насочвайки мислите си назад, той предположи, че затова не я беше питал — точно защото беше очаквал най-лошото. Не се усъмняваше и за момент, че Сабрина го обича, но това не изключваше възможността тя да съжалява, че той е този, който е, и че я беше замесил в такава работа. Беше възможно да обичаш някого и все пак да искаш да се разминеш с него и той можеше да приеме това, доколкото посоката, в която тя искаше да тръгне, не я отдалечаваше от него.

И така, след като не беше сигурен, че отговорите й ще му харесат, той не задаваше никакви въпроси. А когато пристигнаха в къщата, възможността беше пропусната.

Моора беше там. Това означаваше безспирно бъбрене до края на деня, което би било съвсем не лошо, ако бъбренето не се въртеше около това къде са били Дерек и Сабрина и какво са правили. Дерек се опита да приеме това. Като агент на Сабрина Моора представляваше достатъчен повод за интерес. Все пак той се чувстваше неудобно. Моора го дразнеше, нямаше спор.

Оказа се, че Джъстин пътува, вземайки интервюта за репортажа относно мошеничествата в психиатрията, за което Дерек му беше дал имената на няколко солидни връзки. Ан отговаряше за работата в офиса, въпреки че не изпълняваше длъжностите си сама, тъй като Джей Бий много често беше до нея на стола до бюрото й. Случи се така, че на следващата сутрин контингентът в хамбара получи допълнително подкрепление, когато трима от членовете на предишния екип на Дерек — приятели на Джъстин и Ан, които очевидно бяха подтикнати от двамата — пристигнаха с намерение да се присъединят към това, което според тях беше института на Дерек за журналистически разследвания. Дерек протестира, като каза, че няма такъв институт, а после се залови да прекара деня в обсъждане на идеи за репортажи, технически средства и маркетингови стратегии. Когато съвещанието завърши, по лицето му беше избила червенина, която друг път не можеше да се забележи.

Но червенината изчезна, когато същата вечер Моора го улови за ръка и го издърпа след себе си във всекидневната стая, докато Сабрина и останалите разговаряха, надвесени над последната от трите огромни пици.

— Мисля, че извърших нещо ужасно — каза тя и той разбра, че обичайната й френетична енергия беше на път да се превърне в силна възбуда. Погледът й беше уплашен и този път не се забелязваше дори най-слабото подобие на усмивката, която обикновено не слизаше от лицето й. — Искам да ти кажа за Ричард — тя замълча и се намръщи, а след това вдигна към него разтревожените си очи. — Не знам как да го кажа.

На Дерек беше трудно да й предложи особено съчувствие. Фактически му беше трудно да й вярва. Преди тя никога не се беше колебала при подбора на думи. Най-многото, което можеше да направи той, беше да си припомни, че тя беше най-добрата приятелка на жена му, и си прехапа езика.

— Има ли… забелязвал ли си някога… — тя пое дъх и предприе нов опит. — Забелязвал ли си някога…

— Изплюй камъчето, Моора.

— Ноел Гриър. Това, което правиш, може да разруши кариерата му. Мисля, че той е готов на всичко, за да не успееш.

— Възможно е — каза Дерек предпазливо, като за момент забрави личните си чувства към Моора, докато очакваше да чуе това, което тя имаше да каже.

— В хода на твоята… работа… по този случай има ли шанс да си бил проследен?

Дерек чувстваше началото на едно ужасно подозрение, което се прокрадваше в съзнанието му.

— Защо питаш?

Тя преглътна.

— Снимките, които донесе твоят приятел Джейсън — тези с него и другите с Гриър с неговия автограф — в една от тях имаше още един човек — тя силно стисна пръсти. — Това беше Ричард.

Дерек мълча известно време.

— Твоят Ричард?

Тя кимна.

Той не можеше да си спомни за някой Ричард, който да е работил в близко сътрудничество с Гриър.

— Знаеш ли какво е правил там?

— Не. Зная, че е бил свързан с една от мрежите на изпълнителско ниво, но той винаги отбягваше да говори за подробности. Освен когато стана дума за теб — сега вече отвратена от себе си, тя отклони погледа си.

— Тогава поиска да говори за специфични неща и още как. Поиска да му говоря за подробностите. И за теб.

Облегнат с гръб срещу рамката на вратата и с ръце в джобовете, Дерек стоеше неподвижен. Погледът му беше мрачен и насочен право към нея, настояващ за обяснение.

— Според думите му — каза тя, — той работел за конкуренцията. По тази причина искал да те държи под око след излизането ти от затвора. Искаше да знае какво правиш със себе си, дали се сърдиш, дали мислиш за отмъщение, озлобен ли си, дали работиш или дали имаш планове за работа. Той ме подведе да повярвам, че има потенциална работа за теб, поради което — гласът й потрепери силно, — аз се хванах.

— Искал е да ме държи под око — повтори Дерек. Гласът му беше студен и стегнат като челюстта му. — Чрез теб?

Не беше необходимо потвърждение. Даже ако вината не беше изписана на лицето й, той би разбрал. Картината се запълваше, ставаха ясни честите й телефонни обаждания и посещения, въпросите й, които така действаха на нервите му. Ако не беше толкова зает с усилия да успокои гнева си, поради предателството, може би щеше да почувства облекчение, когато научи, че е имало достатъчно основание тя да бъде такъв мъчител.

Като обхвана с ръка тила си, той изрече едно сподавено:

— Не мога да повярвам, че си направила това.

— Не съм разбрала, че върша нещо нередно.

— Ти си най-добрата приятелка на Сабрина! Няма ли за тебе нищо свято…

— Мислех, че й помагам.

— Като предаваш доверието й? Това, което ти е казвала, това, което сме ти казвали, се съдържа в голямата си част в книгата, която Сабрина иска да напише. Ти си била тук не само като нейна приятелка, но и като неин агент. Къде е отишла професионалната етика?

Моора не помръдваше от мястото си и го гледаше не с предизвикателство, а като човек, който знае, че никакъв аргумент не може да послужи като извинение за направеното.

Прочитайки това в очите й, Дерек обърна глава настрани и се опита да погледне нещата от гледна точка на Гриър.

— Имала си чудесно покритие — каза той, обърнат към прозореца. — Сабрина беше казала, че иска да напише книга и че ти си нейният агент — той изгледа Моора строго. — Колко знаеше този твой Ричард, когато за първи път влезе във връзка с тебе?

— Само това, че сме добри приятелки със Сабрина. До останалото стигна сам, докато ние се… докато се опознавахме.

— Осведомявала си го редовно — промърмори Дерек изумен.

— Откъде можех да зная? — попита тя отчаяна. — Всичко, което ми беше казал, ми изглеждаше напълно логично! Никога не ми е минавало през ум, че ме използва… Може би един-два пъти, когато почувствах, че задава твърде много въпроси за теб и недостатъчно за мен, но това отмина — тя се намръщи, загледана в пода, прокара ръка по колана на джинсите си, преглътна с усилие. — Наистина го харесвах.

— И той харесваше теб?

Тя размаха ръката, която беше сложила преди малко на колана си.

— О, да, казваше ми го. Щеше да ме води идния месец в Сейнт Мартин. Щеше да ми изпраща клиенти — тя въздъхна и продължи по-спокойно: — Щеше да финансира първата от баните, за които бях говорила на Сабрина, Това беше отплата, предполагам, само че аз не знаех, че е отплата. Мислех, че го прави, защото вярва в идеята. И защото вярва в мен — тя затвори за миг очите си и ги притисна силно. — Господи, каква съм глупачка…

Дерек я наблюдаваше внимателно.

— Той наистина ти е харесвал — каза той и след това попита почти безгрижно: — Ричард какъв?

— Фрейлинг. Само че, доколкото знам, това въобще не е истинското му име.

Фрейлинг. Този път очи затвори Дерек. Те останаха затворени в продължение на един кратък, изпълнен с напрежение момент.

— Това е истинското му име — каза той, насочвайки повторно погледа си върху Моора. — Само че рядко употребява името Ричард. Познаваме го като Грег. Р. Грегори Фрейлинг. Не бих казал, че той е дясната ръка на Гриър, защото е прекалено нищожен за това. Известно е, че се занимава с мръсната работа — което вероятно беше една от причините, поради които Дерек винаги беше презирал този човек. Фрейлинг стоеше зад кулисите. Той никога не си мърсеше ръцете, но въпреки това вършеше невероятно големи пакости. Напомняше на Дерек за баща му.

Като не се смяташе едно безпомощно потрепване, изразът на Моора не се беше променил. Но тя се обърна и тръгна към прозореца, където се задържа с една ръка, притисната към корема, а другата върху гърдите си. Едва сега Дерек, въпреки че продължаваше да бъде подвластен на гнева си, разбра, че тя е наранена. Докато мислеше за това, се досети, че е и унизена. За първи път изпита съчувствие към нея.

Той я приближи и й каза по-нежно:

— Той е мръсник, Моора. Не заслужава чувствата ти.

В продължение на една минута тя се вглеждаше мълчаливо в мрака и през това време, оглеждайки лицето й, Дерек стигна до извода, че тя не е красавица. Чертите на лицето й зависеха до голяма степен от грима, който изтъкваше нещо, прикриваше друго. Когато това нямаше ефект, ролята се поемаше от прическата, а когато и това не достигаше, службата се поемаше от пищността й като личност. Без тази пищност — а в този момент положително от нея нямаше никаква следа — останалото по начин, който напомняше ефекта на доминото, губеше нещо от себе си.

Тя вдигна очи към него и изрече с отмерен тон:

— Той е женен, нали?

Дерек можеше да й спести тази финална болка, ако Фрейлинг беше вече отпаднал от схемата. Но той щеше да я чака при завръщането й в Ню Йорк. Тя имаше право върху истината. Истината й беше нужна.

— Да. Женен е.

Тя присви устните си и кимна.

— Имах някакво чувство, че е. Той никога не прекара повече от една-две нощи наведнъж с мен, винаги казваше, че трябва да се прибере вкъщи, защото някой би могъл да го потърси. Когато му казвах да съобщи моя номер на този, който би могъл да го търси, той отговаряше с шегата, че иска да запази номера ми за себе си, и след шегата добавяше — тя насочи опечаления си поглед към тавана, — ами никога не съм настоявала. Никога не видях жилището му. Той казваше, че моето му харесва повече. Ресторантите, където сме ходили, винаги бяха забутани и тъмни — той казваше, че не може да понася шума на по-известните места. Никога не ме е водил на театър или на прием.

Тя отново присви устни. Спазми оформиха бръчка между веждите й.

— Всички признаци бяха налице. Трябваше да разбера. Лошото е, че винаги съм обичала да правя нещата мащабни и да ме забелязват. Но с него беше различно. Харесваше ми и уединението. Мислех, че наистина съм намерила подходящия човек.

Тя се вглеждаше тъжно в нощта, когато попита със слаб глас:

— Има ли деца?

Дерек отново се поколеба. И отново отстъпи.

— Четири.

— Четири! — тя го погледна с любопитство, примесено с болка. — Боже мой, но той е истински жребец… — гласът й секна и се загуби заедно с любопитството. — А аз съм проклета глупачка.

— Не глупачка, Моора. Ти си просто едно човешко същество.

— Глупачка — тя поклати глава и от нея се изтръгна едно унищожително: — Гадно!

— Ти си взела всичко за истина. Била си измамена от професионалист. Той е измамник, който вирее върху доверчивостта на хората, мошеник. Такава му е работата и той я върши добре. Не си първата, попаднала в мрежите му, няма и да си последната.

— Но защо това не ми носи по-добро настроение? — подхвърли тя саркастично, после отново поклати глава и додаде с болка: — Съжалявам. Ти се опитваш да ми помогнеш, но ще е справедливо да ме мразиш.

— Това, което мразя, е ситуацията. Не е нещо ново, но сега в цялата бъркотия е пострадал още един човек.

И фактически точно такова беше мнението му. Съвсем неочаквано той откри, че виждаше не тази Моора, която беше стигнала до границата на безумието, а една друга Моора, която копнееше за любов като тази, ощастливила приятелката й. Дерек предполагаше, че друга жена би могла да ги предаде поради ревност, но знаеше, че случаят с Моора не е такъв. Тя просто искаше да бъде обичана, закриляна, глезена, да се грижат за нея и беше искала тези неща достатъчно силно и поради това бе оставила без внимание предупредителните сигнали, които иначе би видяла.

Пръстите му се свиха около рамото й.

— Съжалявам, че си се излъгала.

Рамото й се повдигна под ръката му и тя попита тихо:

— Голяма вреда ли причиних?

— Гриър знае със сигурност, че аз се интересувам от Балантайн, но би могъл да го научи лесно и без теб. Що се отнася до останалото, ние не сме стигнали доникъде с файловете, така че, каквато и да е вредата, тя е минимална.

— Следят ли те?

Дерек й каза за човека, когото беше забелязал по време на три от полетите им.

Моора беше видимо потресена. Трябваше да измине една минута, за да дойде на себе си и да каже:

— Наистина съжалявам. Ако има някаква опасност, ти си напълно в правото си да ме обвиниш. Знам, че никога не съм ти харесвала…

— Не съм имал възможност да те опозная. Ти винаги си била заета да говориш непрекъснато за мен.

— Подозирал ли си ме? Когато си разбрал, че те следят, трябва да си се замислил за възможно изтичане на информация.

— Ти беше… си… най-добрата приятелка на Сабрина. Аз ти имах доверие.

— А аз те предадох — тя се обърна към него силно развълнувана. — Не казвай на Сабрина. Моля те, Дерек, не й казвай. Имам само нея. Загубих родителите си. Имах само един брат и той живее с ескимосите в Прудхоу бей и пет пари не дава къде се намирам и какво правя. Сабрина е моето семейство. Били сме заедно дълго време. Тя е единственият човек в моя живот, който знае нещо за това, което действително съм, но ако научи какво съм направила, ще ме намрази.

— Тя ще разбере.

Но Моора клатеше глава.

— Ще бъде разочарована. Никога повече няма да ми се доверява. Никога повече няма да се доверява на себе си — тя размаха двете си ръце. — И не че не искам да я губя като клиент, защото повече няма да споменавам за книгата. Ако я напише, ще й кажа, че според мен е по-добре да я представлява някой друг. Ще ви оставя на спокойствие, кълна се, че ще ви оставя, и ще ми бъде добре, докато знам, че понякога ще мога да се обаждам на Сабрина. Или да я виждам от време на време в Ню Йорк.

Дерек затвори ръцете си над нейните, за да я успокои.

— Не си отивай. Сабрина те обича.

— Но аз причиних такова безпокойство.

— Ако някой е причинил безпокойство, това съм аз, като се посветих изцяло на тези файлове — или е Гриър, като открадна две години, от живота ми — или Балантайн, като се компрометира по кой знае какви причини.

— Но аз влоших положението. Когато Сабрина разбере, ще й прилошее.

— Ако разбере. Това не е необходимо. Ако ти не й кажеш, няма да й кажа и аз. Но ако изведнъж вземеш да си отидеш, тогава тя ще разбере и ще й прилошее двойно повече.

Моора го погледна скептично.

— Не е възможно да искаш да остана.

— Е-е — каза той проточено и с изненадващо добро чувство, предвид това, което току-що бе научил, — не завинаги. Ти мислеше без друго да тръгнеш за Ню Йорк след два дена. Това изглежда горе-долу добре — доброто му чувство се позагуби. — Може би присъствието ти тук ще ободри Сабрина. Напоследък е малко потисната.

— Тя действително изглежда уморена.

— Имаш ли някаква идея какво я измъчва? — попита той с престорена небрежност. Чувстваше се малко глупаво, след като трябваше да пита приятелката на жена си за нещо, което би трябвало сам да знае.

С някакво подобие на обичайната си дарба тя го успокои.

— Денят, в който Сабрина ми каже нещо, преди да го е казала на теб, ще бъде денят, в който Гари Харт ще стане монах — тя се намръщи и се замисли продължително. — Възможно е да се тревожи за Ники. Спомена, че иска да отиде да го види.

Сабрина беше споменала същото и на Дерек.

— Влошило ли се е състоянието му? — попита Моора.

— Не, доколкото ми е известно. Ще трябва да я заведа тази седмица. Това винаги я разстройва, а аз почти нищо не мога да направя, за да й помогна. Това е истинско патово положение. Напълно отчайващо.

Особено отчайващото за Дерек беше, че този път Сабрина настояваше да посети Ники сама. Тя каза, че има нужда от това и отклони даже предложението му да участва като неин шофьор и по време на посещението да седи в колата.

И така, безпомощността му беше двойна. Четирите часа, през които я нямаше, се оказаха крайно трудни за него, а когато тя се върна, очите й вече бяха сухи, тя самата тиха и вглъбена в себе си. Дерек вече започваше да се чуди какво да предприеме, за да я накара да каже нещо, когато тя проговори сама.