Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (144)

7

Томаш седеше до масата, където имаше обичай да чете някоя книга. Пред него лежеше разпечатан плик с писмо. Той се обърна към Тереза:

— От време на време получавам едни писма, за които не исках да ти казвам. Праща ги синът ми. Аз правех всичко възможно моят живот да няма никога допирни точки с неговия. И виж сега как ми отмъсти съдбата. Още преди няколко години го изключили от института. Тракторист е в някакво село. Моят живот и неговият наистина не се докосват, но текат в една и съща посока като две успоредни прави.

— А защо не си искал да говорим за тези писма? — попита Тереза. В душата и се разливаше безбрежно облекчение.

— Не знам. Някак си ми беше неприятно.

— Често ли ти пише?

— От време на време.

— И за какво?

— За себе си.

— Интересни неща ли пише?

— Да. Майка му, казвал съм ти, беше върла комунистка. Той отдавна е прекъснал всякакви контакти с нея. Сприятелил се с хора, които се намират в същото положение като нас. Опитвали се да вършат политическа дейност. Някои от тях днес са в затвора. Но синът ми скъсал и с тях. Дистанцирал се е от тях, нарича ги „вечни революционери“.

— Какво, той да не би да се е примирил с този режим?

— Не, в никакъв случай. Вярва в Бога и мисли, че това е ключът към всичко. Според него хората без изключение трябва да живеят делничния си живот съгласно религиозните норми и изобщо да не обръщат внимание на режима. Да го игнорират. Той твърди, че ако вярваме в Бога, можем във всяка една ситуация да сътворим чрез деянията си онова, което той нарича „царство Божие на земята“. Обяснява ми, че в нашата страна Църквата е единствената доброволна общност от хора, която е извън контрола на държавата. Чудя се дали е влязъл в лоното на Църквата, за да противостои по-ефикасно на режима, или наистина вярва в Бога.

— Ами питай го!

Томаш продължи:

— Аз винаги съм изпитвал възхищение от вярващите. Смятах, че те притежават някаква особена дарба за свръхсетивно възприятие, която на мен не ми е дадена. Че са нещо като ясновидци. Но сега покрай сина си разбирам, че всъщност да вярваш е безкрайно лесно. Когато изпаднал в тежко положение и рухнал психически, с него се заели католиците и ето ти го вярващ. Може би вярата му извира от признателността. Хората страшно лесно взимат решенията си.

— Ти никога ли не си отговарял на писмата му?

— Той не си пише адреса. — Но след малко добави: — Е, на писмата му има печат с името на селото. Достатъчно е да му пиша до тамошното стопанство.

Тереза се срамуваше от Томаш, задето го беше подозирала, и й се искаше да компенсира вината си, като бъде добра към неговия син.

— Тогава защо не му пишеш? Защо не го поканиш?

— Той прилича на мен — обясни Томаш. — Когато говори, криви горната си устна също като мен. Да виждам собствената си уста как говори за Господ Бог ми изглежда прекалено странно.

Тереза прихна.

И Томаш се разсмя с нея.

Тереза каза:

— Томаш, не ставай дете! Та това е толкова стара история. Ти и първата ти жена. Него какво го интересуват тези неща? Какво общо има той с тях? Защо трябва да караш някого да страда само защото на младини си имал лош вкус?

— Ако трябва да бъда честен, страх ме е от тази среща. Това е главната причина да я избягвам. Не знам защо бях толкова твърдоглав. Човек вземе веднъж някакво решение, дори без да знае как и защо, и оттам нататък това решение продължава да живее, движено от собствената си инерция. С годините става все по-трудно да го промениш.

— Покани го — каза Тереза.

Същия следобед на връщане от краварника тя чу откъм шосето гласове. Приближи и видя камиона на Томаш. Той се беше сгънал на две и сваляше гума. Неколцина мъже го бяха наобиколили, зяпаха и чакаха да свърши с ремонта.

Тереза не помръдваше от мястото си и не можеше да откъсне очи от тази картина: Томаш изглеждаше стар. Косите му бяха побелели и тромавите му движения не бяха тромави движения на лекар, който е станал шофьор, а тромави движения на човек, който вече не е млад.

Тереза се сети за един неотдавнашен свой разговор с председателя. Той й беше казал, че камионът на Томаш е в окаяно състояние. Не че се оплакваше, каза го на шега, но все пак загрижено. „Томаш познава по-добре онова, дето е в човешкото тяло, отколкото онова, дето е в двигателя“ — смееше се той. А после сподели с Тереза, че вече няколко пъти е ходил да се моли по разни инстанции да разрешат на Томаш отново да практикува като лекар в околията. Но накрая разбрал, че полицията никога няма да допусне такова нещо.

Тереза се скри зад едно дърво, за да не я видят мъжете, но все така не сваляше очи от Томаш. Сърцето й се свиваше от угризения: заради нея той се бе върнал от Цюрих в Прага. Заради нея беше напуснал самата Прага. А тя и тук не го бе оставила на спокойствие и дори над умиращия Каренин го бе измъчвала с тайните си подозрения.

Винаги го беше упреквала в душата си, че не я обича достатъчно. Смяташе собствената си любов за нещо, което не подлежи на каквото и да било съмнение, а неговата за най-обикновена снизходителност.

Сега вижда, че е била несправедлива. Ако наистина бе обичала толкова много Томаш, трябваше да остане с него в чужбина! Там Томаш беше доволен, там пред него се разкриваше нов живот! А тя замина! Вярно, втълпяваше си, че го прави от великодушие, за да не му бъде в тежест. Но дали това великодушие не беше само оправдание? В действителност тя знаеше, че той ще се върне при нея. Зовеше го да я следва все по-надолу и по-надолу, както самодивите примамват селяните, за да ги издавят в блатата. Тереза се беше възползвала от стомашната язва на Томаш, за да изтръгне от него обещание, че ще отидат да живеят на село! Колко коварна беше! Зовеше го да я следва, сякаш искаше отново и отново да изпита любовта му, зовеше го толкова дълго, че накрая той се озова тук: прошарен и отпаднал, с полуосакатени ръце, които вече никога не ще могат да държат скалпел.

Намираха се там, откъдето вече нямаше накъде. Къде биха могли да отидат от това село? Зад граница никога не биха ги пуснали. В Прага беше безсмислено да се връщат, никой нямаше да ги вземе на работа там. А да се местят в друго село нямаше никаква причина.

Боже мой, нима трябваше да дойдат чак тук, за да повярва тя, че Томаш я обича?

Най-после той бе успял да смени гумата. Седна зад волана, мъжете се накачиха отзад и моторът се разкашля.

Тереза се прибра и напълни ваната. Легна в горещата вода и си каза, че цял живот е използвала своята слабост срещу Томаш. Всички ние сме склонни да смятаме силата за виновник, а слабостта — за невинна жертва. Но сега Тереза осъзнава: в техния случай е било точно обратното! И сънищата й, сякаш знаеха единствената слабост на този силен мъж, му разкриваха страданието на Тереза, за да го принуждават да отстъпва! Слабостта на Тереза беше агресивна, тя караше Томаш постоянно да капитулира, докато накрая той престана да бъде силен и се превърна в зайче, сгушено в прегръдките й. Този сън не излизаше от мислите й.

Тя излезе от ваната и заизбира какво да облече. Искаше да бъде в най-хубавите си дрехи, за да я хареса Томаш, за да му достави радост.

Едва успя да закопчее последното копче, когато Томаш нахълта с гръм и трясък в къщата заедно с председателя на стопанството и с един неестествено блед млад селянин.

— Бързо — викна Томаш, — давай силна ракия!

Тереза изтича да донесе бутилка сливова. Напълни една чашка и младият мъж я обърна на екс.

Междувременно Тереза узна какво се беше случило. По време на работа момчето си изкълчило ръката в рамото и умирало от болки, никой не знаел как да му помогне, докато накрая извикали Томаш и той наместил ставата с едно-единствено движение.

Момчето гаврътна още една чашка и каза на Томаш:

— Жена ти днеска е дяволски красива!

— Ама че си глупав! — обади се председателят. — Госпожа Тереза винаги е красива.

— Аз знам, че винаги е красива — рече момчето, но днес освен това е и много хубаво облечена. Никога не сме ви виждали с тази рокля. Да не би да се каните да излизате някъде?

— Не, не се каня. Облякох се така заради Томаш.

— Е, докторе, кой като тебе! — засмя се председателят. — Къде ти моята бабичка да се издокара заради мене!

— Ами нали затова ходиш на разходка с прасето, а не с нея — прихна младежът и дълго се смя.

— Тъкмо стана дума, какво прави Мефистофел? — попита Томаш. — Не съм го виждал от цял… — замисли се — от цял… час!

— Тъгува по мене — отговори председателят.

— Като ви гледам с тази рокля, много ми се приисква да потанцувам с вас — обърна се момчето към Тереза. — Ще я пуснете ли с мен на танци, докторе?

— Да отидем всички — реши Тереза.

— Ти идваш ли с нас? — попита момчето Томаш.

— Къде? — не разбра Томаш.

Момчето спомена един съседен град, в чийто хотел имаше бар с дансинг.

— И ти идваш — заяви после заповеднически на председателя и понеже беше обърнал и трета сливова, добави: — Ако на Мефистофел ще му е мъчно, да го вземем и него с нас! Ще им закараме два нереза! Всички женички ще паднат по гръб, като видят два нереза! — И отново се разсмя продължително.

— Ако Мефистофел няма да ви притеснява, ще дойда с вас — реши председателят и всички се качиха в камиона. Томаш седна зад волана, Тереза до него, а двамата мъже отзад с преполовената бутилка сливова. Едва когато излязоха от селото, председателят се сети, че са забравили Мефистофел. Извика на Томаш да се върнат.

— Няма нужда, един нерез стига — заяви младежът и председателят се успокои.

Мръкваше се. Пътят се виеше нагоре.

Пристигнаха в града и спряха пред хотела. Тереза и Томаш никога не бяха ходили там. Слязоха по стълбите в сутерена, където имаше бар, дансинг и няколко маси. Един шейсетинагодишен господин свиреше на пиано, а дама на приблизително същата възраст — на цигулка. Свиреха стари шлагери, поне отпреди четирийсет години. На дансинга танцуваха пет-шест двойки.

Младежът се огледа и каза:

— Не виждам тук жена като за мене! — И без да губи време, покани на танц Тереза.

Председателят и Томаш седнаха на една свободна маса и си поръчаха бутилка вино.

— Аз не мога да пия! Нали ще карам! — напомни Томаш.

— Я стига глупости махна с ръка председателят, — ще преспим тук. — И тозчас тръгна към рецепцията да запази две стаи.

После Тереза се върна с момчето от дансинга, на свой ред я покани председателят и едва накрая тя танцува с Томаш. Докато се поклащаха в ритъма на музиката, промълви:

— Томаш, всичко лошо в твоя живот дойде от мен. Заради мен ти стигна дотук. Толкова пропадна, че по-надолу вече няма накъде.

— Какви ги приказваш? Защо да съм пропаднал?

— Ако бяхме останали в Цюрих, сега щеше да правиш операции.

— А ти щеше да правиш снимки.

— Глупаво е да сравняваш тези неща — възпротиви се Тереза. — За теб професията беше всичко, докато аз мога да върша каквото и да било и ми е все едно. Аз не изгубих абсолютно нищо. Ти изгуби всичко.

— Тереза — спря я Томаш, — ти не си ли разбрала, че аз съм щастлив тук?

— Твоето призвание беше да оперираш — каза тя.

— Тереза, призванието е дивотия. Нямам никакво призвание. Никой няма никакво призвание. Не можеш да си представиш какво огромно облекчение е да знаеш, че си свободен, че нямаш призвание.

Искреният му глас не оставяше и сянка от съмнение. В мислите на Тереза изплува картината от изминалия следобед — как той поправяше камиона и й изглеждаше остарял. Беше стигнала там, където беше искала да стигне: нали винаги беше мечтала той да остарее. Отново се сети за зайчето, което притискаше към лицето си в своята детска стая.

Какво означава да се превърнеш в зайче? Това означава да изгубиш цялата си сила. Това означава, че единият от тях вече не е по-силен от другия.

Въртяха се в танцова стъпка под звуците на пианото и цигулката. Тереза беше склонила глава върху рамото на Томаш. Точно като в самолета, който ги отнасяше през мъглата. И усещането за странно щастие и непонятна тъга беше същото както тогава. Тъгата казваше: ние сме на последната гара. Щастието казваше: ние сме заедно. Тъгата беше формата, а щастието — съдържанието. Щастието изпълваше пространството на тъгата.

Върнаха се на масата. Тереза танцува още два пъти с председателя и веднъж с младежа, който беше вече толкова пиян, че падна на дансинга, при което повлече и нея.

После и четиримата се качиха горе и се разотидоха по стаите си.

Томаш превъртя ключа и полилеят светна. Тереза видя две плътно долепени легла, до едното имаше нощно шкафче с лампа, от чийто абажур, подплашена от светлината, се откъсна голяма нощна пеперуда и закръжи из стаята. Отдолу долитаха приглушените звуци на пианото и цигулката.