Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (54)

9

Повече от двайсет години той бе виждал в жена си своята майка, слабо създание, което трябваше да бъде закриляно; тази представа бе пуснала прекалено яки корени у него, за да може да се пребори с нея в рамките на два дни. Докато се прибираше у дома, го измъчваха угризения на съвестта, страхуваше се, че след заминаването му тя е рухнала психически и сега ще я намери изтерзана от скръб. Отключи си плахо, влезе в своята стая. Замря за миг и се ослуша: да, тя си беше вкъщи. След кратко колебание Франц отиде при нея да и каже „здравей“, както имаха обичай.

Тя изви вежди в престорено учудване:

— Ти си дошъл тук?

„А къде другаде да отида?“ — искаше му се да възкликне (с искрено учудване), но не каза нищо.

— Да сме наясно — продължи тя, — нямам нищо против да се преместиш при нея още сега.

Когато в деня на заминаването си и бе признал всичко, Франц нямаше точно определен план. Беше решил, след като се върне, да си поговорят приятелски, да обсъдят какво следва да направи той, за да страда тя колкото е възможно по-малко. Не беше допускал варианта, че жена му студено и безапелационно ще настоява той да си отиде.

И въпреки че това го улесняваше, Франц изпита разочарование. Цял живот се бе страхувал да не я нарани и само заради това доброволно си бе наложил затъпяваща моногамия. И ето че сега, след двайсет години, изведнъж открива, че деликатността му е била съвършено излишна и че се е отказал от другите жени само заради едно недоразумение!

Същия следобед Франц имаше лекция и от университета отиде направо у Сабина. Смяташе да я помоли да пренощува у нея. Позвъни, но никой не му отвори. Той седна в отсрещната кръчма и дълго гледа към входа на нейната къща.

Беше вече късна вечер и той не знаеше какво да прави. Цял живот бе делил леглото си с Мари-Клод. Къде ще легне сега, като се прибере вкъщи? Вярно, би могъл да си постеле на дивана в съседната стая. Но дали един такъв жест не би бил прекален? Дали не би бил изтълкуван като израз на враждебност? Та нали Франц иска и занапред да си останат приятели с жена му! Но и да легне до нея му се струваше изключено. Вече чуваше в мислите си ироничния и въпрос защо не е предпочел леглото на Сабина. Затова нае стая в хотел.

На другия ден отново много пъти звъня напразно на вратата на Сабина.

На третия ден се отби при портиерката. Тя не знаеше нищо и го препрати към собственичката на ателието, което Сабина държеше под наем. Франц й се обади и узна от нея, че Сабина е освободила ателието преди два дни. Беше платила наема за три месеца напред, както беше предвидено по договор.

Той ходи още няколко дни подред у тях с надеждата, че ще я завари там, докато един ден намери апартамента й отворен, а вътре — трима мъже в работни комбинезони, които товареха мебелите и картините в голям камион, паркиран пред сградата.

Попита ги къде ще карат мебелите.

Те отговориха, че им е изрично наредено да държат адреса в тайна.

Франц вече бъркаше в джоба си за няколко банкноти, с които да ги умилостиви, когато внезапно усети, че няма сили да го направи. Мъката го беше парализирала. Той не разбираше нищо, не можеше да си обясни станалото. Знаеше само, че бе очаквал този миг още от първата си среща със Сабина. Беше се случило това, което трябваше да се случи. Франц престана да се противи.

Нае малък апартамент в стария град. Избра час, в който жена му и дъщеря му не си бяха вкъщи, и навести предишното си жилище, за да си събере дрехите и най-нужните книги. Внимаваше много да не вземе нещо, което би могло да липсва на Мари-Клод.

Един ден я видя зад витрината на някакво кафене. Тя седеше вътре в компанията на две дами и лицето й, върху което неумерената мимика отдавна бе вдълбала мрежа от бръчки, и сега оживено гримасничеше. Дамите я слушаха и не спираха да се смеят. Франц не можеше да се отърси от впечатлението, че тя им разказва за него. Положително бе узнала, че Сабина е изчезнала от Женева тъкмо по времето, когато Франц бе решил да заживее с нея. Наистина си беше смешно! Нямаше какво да се чуди, че се е превърнал в посмешище за приятелките на жена си.

Прибра се в новия си апартамент, където на всеки кръгъл час отекваха камбаните на църквата „Сен Пиер“. Същия ден му докараха поръчаната в мебелния магазин маса. Франц забрави за Мари-Клод и приятелките и. За миг забрави дори за Сабина. Седна до масата. Приятно му беше, че си я е избрал сам. Цели двайсет години бе живял сред мебели, които не бе избирал. За това се грижеше Мари-Клод. Покупката на новата маса беше първият случай, когато той се проявяваше не като момченце, а като самостоятелен мъж. За другия ден пък беше викнал дърводелец, който да му изработи библиотека. Вече няколко седмици се занимаваше с проекта, нахвърляше на лист формата, размерите и разположението й.

Внезапно с почуда установи, че не е нещастен. Физическото присъствие на Сабина се беше оказало много по-маловажно, отколкото бе предполагал. Важна беше златната диря, магическата диря, която тя бе оставила в живота му и която никой не можеше да му отнеме. Преди да изчезне от полезрението му, тя беше успяла да пъхне в неговата ръка метлата на Херкулес, с която той измете от живота си всичко, което не обичаше. Това неочаквано щастие, този душевен мир, тази радост от свободата и от новия живот бяха последният й подарък.

Пък и Франц винаги бе предпочитал въображаемото пред действителността. Така, както се чувстваше по-щастлив по демонстрациите (а те, вече казах, са само театър и блян), отколкото зад катедрата да чете лекции на студентите, така се чувстваше по-щастлив със Сабина, превърната в невидима богиня, отколкото със Сабина, с която пътуваше по света и чиято любов непрестанно се боеше да не загуби. Тя му бе подарила неочакваната свобода на мъж, който живее сам, беше му придала прелъстителен чар. Той стана привлекателен за жените и една негова студентка се влюби в него.

И ето че за невероятно кратко време декорът на неговия живот се промени до неузнаваемост. Съвсем доскоро той живееше в голям апартамент с прислужница, с дъщеря и съпруга, а днес обитава малко жилище в стария град и почти всяка нощ при него остава да спи младата му любовница. Не се налага да обикалят хотелите из целия свят, може да се люби с нея в своя дом, в своето легло, сред своите книги, на една ръка разстояние от пепелника си върху нощното шкафче.

Момичето не беше нито хубаво, нито грозно, но затова пък толкова по-младо от него! И се възхищаваше от него също тъй, както той самият до неотдавна се възхищаваше от Сабина. Възхищението на студентката му доставяше удоволствие. И ако в подмяната на Сабина с очилатата студентка все пак виждаше известна деградация, воден от присъщата си доброта, Франц прие с радост новата си любовница и се отнасяше към нея с бащинска любов, която бездруго до този момент така и не бе успял да задоволи, защото Мари-Ан се държеше не като негова дъщеря, а като втора Мари-Клод.

Един ден Франц се отби у жена си, за да й каже, че иска да се ожени повторно.

Мари-Клод поклати глава.

— Но какво ще промени един развод? Ти няма да бъдеш ощетена ни най-малко. Ще ти оставя цялото имущество!

— Не ме интересува имуществото — отвърна тя.

— А какво те интересува?

— Любовта — усмихна се Мари-Клод.

— Любовта ли? — възкликна смаян Франц.

— Любовта е борба — продължи все така усмихната тя. — Ще се боря дълго. Докрай.

— Значи любовта е борба? Е, аз пък нямам никакво желание да се боря — заяви Франц и си тръгна.