Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (89)

4

Смятаха Томаш за най-способния хирург в болницата. Вече се приказваше, че главният лекар, който наближаваше пенсионна възраст, скоро ще му отстъпи мястото си. И когато се разчу, че висшестоящите инстанции настояват да направи самокритична декларация, никой не се съмняваше, че той ще ги послуша.

Именно това бе първото, което го изненада: независимо че никога не им бе давал повод да се усъмнят в неговата почтеност, те залагаха не на нея, а на непочтеността му.

Втората изненада беше реакцията им спрямо предполагаемата му позиция. Според тази реакция обкръжението му би могло да се раздели на два основни типа:

От едната страна бяха онези, които сами (или пък техни близки) се бяха отрекли от нещо, под принуда бяха декларирали лоялност към окупационния режим или имаха готовност да го сторят (макар и с неохота: никой не вършеше това охотно).

Тези хора му се усмихваха някак странно, с усмивка, каквато дотогава не бе виждал по лицата им: боязлива усмивка на съзаклятници. Това е усмивката на двама мъже, случайно срещнали се в някой бардак; малко им е неудобно, но в същото време са доволни, че неудобството им е взаимно; то сякаш ги побратимява.

Задоволството на колегите му беше още по-голямо поради факта, че Томаш никога не бе имал репутацията на конформист. Ето защо очакваното от всички съгласие с предложението на главния лекар щеше да е доказателство, че малодушието бавно, но сигурно става норма на поведение и скоро никой няма да го смята за недостатък. Хората, които реагираха по този начин, не спадаха към кръга на неговите приятели. Томаш осъзна с уплаха, че ако наистина съчини поисканата от главния лекар декларация, те щяха да го канят в домовете си на чаша вино и да се домогват до приятелството му.

Вторият тип реакция обединяваше хора, които лично (или пък техни близки) са били преследвани, но са отказали какъвто и да било компромис с окупационните власти, или пък такива, от които никой не бе искал никакъв компромис (или декларация) — да речем, защото са много млади или защото все още в нищо не са се забъркали, — но които бяха убедени, че не биха приели компромис, не биха подписали никаква декларация.

Един от тях, С., много способен млад лекар, попита Томаш:

— Значи им я написа, а?

— Чакай, за какво говориш? — не схвана Томаш.

— За декларацията, с която се отказваш от статията си — каза С.

Не го каза с лошо чувство. Дори се усмихваше. Нова разновидност от дебелия хербарий с усмивки: усмивка, изразяваща задоволство от собственото нравствено превъзходство.

— Слушай, ти какво знаеш за моята декларация? Виждал ли си я, чел ли си я?

— Не съм — отговори С.

— Тогава какви ги дрънкаш? — каза Томаш.

С. продължаваше да се усмихва самодоволно.

— Хайде, хайде, всички знаем как стават тези работи. Декларациите се оформят като писмо до директора, до министъра или до не знам кого си, той пък гарантира, че писмото няма да бъде публикувано, за да не се чувства авторът му унизен. Прав ли съм?

Томаш сви рамене и го остави да продължи.

— После писмото остава заключено в чекмеджето на съответния фактор, но авторът знае, че то може всеки момент да стане достояние на обществеността. И той вече никога няма да смее да каже каквото и да било, да критикува, да протестира срещу едно или друго, защото в този случай писанието му ще види бял свят и всички ще го презрат. Впрочем, така погледнато, това е един твърде деликатен метод. Човек може да си представи много по-груби похвати.

— Да, наистина много деликатен метод — вметна Томаш, — само че мен живо ме интересува кой ти каза, че при мен той се е оказал ефикасен?

Колегата му само сви рамене, но усмивката така и не слезе от лицето му.

Томаш си даде сметка за нещо много странно. Всички му се усмихват, всички искат той да напише декларацията, всички ще се зарадват, ако го направи! Първите — защото инфлацията на малодушието банализира собственото им поведение и им връща изгубената чест. Вторите пък вече са свикнали да смятат своята чест за своеобразна привилегия, с която не биха искали да се разделят. Затова тайно симпатизират на малодушните; нали без тях собственото им мъжество ще се превърне просто в най-обикновено и ненужно усилие, от което никой няма да се възхищава.

Томаш не можеше да понася тези усмивки, а му се струваше, че ги вижда навсякъде, дори върху лицата на непознати минувачи. Вечер не можеше да заспи. Но как така? Нима тези хора са от такова значение за него? Не. Той не мисли за тях нищо хубаво и се сърди сам на себе си, че погледите им така го разстройват. Та в това няма капка логика. Как е възможно някой, който толкова малко цени хората, да бъде толкова зависим от тяхното мнение за него?

Навярно дълбокото недоверие на Томаш към хората (съмнението му, че те имат право да го преценяват и съдят) се бе намесило в избора му на професия. Един лекар не работи пред очите на публика. Докато например човек, избрал кариерата на политик, се излага доброволно на преценката на публиката с наивната и неприкрита вяра, че ще спечели нейните симпатии. Евентуалното неодобрение на тълпата го стимулира да се стреми към все по-високи постижения, също както една трудна диагноза амбицира Томаш.

Лекарят (за разлика от политика или артиста) бива оценяван само от своите пациенти и от съвсем тесен кръг колеги, иначе казано — между четири стени и очи в очи. Той може начаса да отвърне с поглед на погледите на своите съдници, да даде обяснение и да се защити. Но сега Томаш се бе озовал (за първи път в живота си) в ситуация, когато към персоната му бяха отправени много повече погледи, отколкото успяваше да регистрира. Той самият не можеше да им отвърне нито с поглед, нито с думи. Беше изцяло в тяхна власт. За него се говореше и в болницата, и извън нея (по онова време изнервената Прага обменяше с фантастичната бързина на африкански тамтам информация за това кой е излъгал, кой е предал, кой е сътрудничил). Томаш знаеше това, но беше безсилен. Сам се изненада колко непоносима бе за него и в каква паника го хвърли цялата тази история. Любопитството на всички тия хора му беше неприятно, както са ни неприятни навалицата или докосванията на хората, които раздират дрехите ни в нашите кошмари.

Томаш отиде при главния лекар и му заяви, че няма да напише нищо.

Главният му стисна ръката по-силно от друг път и рече, че е очаквал такова решение от него.

Томаш каза:

— Господин главен лекар, според мен има начин да ме задържите тук и без такава декларация.

Искаше да намекне, че би било достатъчно всичките му колеги да заплашат с оставка в случай, че бъде принуден да си отиде.

Но на никого и през ум не му мина да заплаши с оставка, тъй че не след дълго Томаш трябваше да напусне болницата (шефът му стисна ръката още по-силно от предишния път — направи му синини).