Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (19)

2

И така, Тереза е рожба на ситуация, която брутално разбулва непримиримия дуализъм на тялото и душата, този основен принцип на човешката същност.

Някога, в праисторически времена, човекът се вслушвал удивен как в собствените му гърди отекват ритмични удари и не можел да проумее какво е това. Не можел да се отъждестви с нещо тъй чуждо и непознато, каквото е тялото. Тялото било за него клетка, а вътре в нея имало нещо, което гледало, слушало, страхувало се, премисляло и се удивлявало; онова, което оставало след приспадането на тялото, била душата.

Днес, разбира се, тялото не е вече загадка: ние знаем, че това, което тупти в гръдта ни, е сърце, а носът е краят на един маркуч, който стърчи навън от тялото, за да отвежда кислород до белите дробове. Лицето не е нищо друго, освен командно табло, с което са свързани всички механизми на тялото: храносмилането, зрението, слухът, дишането, мисленето.

От мига, в който човек е станал способен да назове всяка част от тялото си, то го притеснява по-малко. Ние знаем още, че душата не е нищо друго, освен дейност на сивото мозъчно вещество. Дуализмът на тялото и душата е завоалиран с научни термини и днес ние можем весело да му се надсмиваме като на някакъв старомоден предразсъдък.

Но стига само човек да е лудо влюбен и в същото време да е принуден да слуша куркането на собствените си черва, и единството на душата и тялото, тази лирическа илюзия на научния век, светкавично се разсейва.