Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (141)

4

Защо за Тереза е толкова важна думата „идилия“?

Ние, които сме били възпитани в духа на митологията от Вехтия завет, бихме могли да кажем, че идилията е отзвук от спомена за Рая. Животът в Рая не е приличал на тичане по права линия, отвеждаща ни в неизвестността, той не е бил приключение. Движел се е в кръг от познати неща. Неговото еднообразие не е било скука, а щастие.

Докато човекът е живял на село, сред природата, заобиколен от домашни животни, в люлката на годишните времена и тяхната вечна смяна, той все още е съхранявал поне отблясък от райската идилия. Затова, когато срещна в курортния град председателя на стопанството, Тереза видя внезапно пред очите си картината на селото (селото, в което никога не бе живяла, което не познаваше) и остана запленена. Сякаш бе погледнала назад, назад към Рая.

Когато Адам се надвесил над един кладенец в Рая, той още не съзнавал, че това, което вижда, е самият той. Адам не би разбрал Тереза от момичешките й години, когато тя стоеше пред огледалото и се мъчеше да съзре през своето тяло душата си. Адам е бил като Каренин. Тереза често се забавляваше да води животното до огледалото. То не разпознаваше своя образ и реагираше с невероятно безразличие и занесеност.

Сравняването на Каренин с Адам ме навежда на мисълта, че в Рая човекът все още не е бил човек. И по-точно: все още не е бил запокитен в човешката траектория. А ние отдавна сме запокитени там и летим сред вакуума на течащото по права линия време. У нас обаче все още има една тъничка нишка, която ни свързва с далечния, забулен в мъгла Рай. Там, където Адам се надвесва над кладенеца и за разлика от Нарцис не подозира, че бледожълтото петно, което се е появило на повърхността на водата, е самият той. Жалбата по Рая е израз на стремежа на човека да не бъде човек.

Когато в детството си намираше изцапаните с менструална кръв превръзки на майка си, Тереза се погнусяваше и я мразеше, задето нямаше поне толкова срам, че да ги скрие. Но и Каренин, който беше кучка, също имаше менструация. Тя му идваше два пъти годишно и продължаваше четиринайсет дни. За да не цапа къщата, Тереза му слагаше между краката голямо парче памук и му обуваше свои стари гащи, които успяваше хитроумно да привърже към тялото му с дълга панделка. През целите четиринайсет дни видът му я разсмиваше.

Как да се обясни, че менструацията на кучето извикваше у Тереза прилив на ведра нежност, докато собствената й менструация й беше противна? Отговорът ми се струва лесен: кучето никога не е било гонено от Рая. Каренин не знае нищо за дуализма на тялото и душата и понятието „погнуса“ му е непознато. Затова на Тереза й е така добре и спокойно с него. (И затова е толкова опасно животното да бъде превърнато в machina animata, а кравата — в автомат за производство на мляко: извършвайки това превращение, човек прерязва нишката, която го е свързвала с Рая, и вече нищо не може да спре полета му през вакуума на времето, нищо не може да го утеши.)

Сред бъркотията от подобни хрумвания се откроява една богохулна мисъл, която Тереза не може да потисне: любовта, която я свързва с Каренин, е по-хубава от любовта между нея и Томаш. По-хубава, а не по-силна. Тереза не обвинява нито Томаш, нито себе си; тя не иска да твърди, че те двамата биха могли да се обичат повече. По-скоро й се струва, че двойката хора е създадена така, че любовта им е априори от по-лош вид, отколкото може да бъде (поне в оптималния случай) любовта между човека и кучето, този каприз в човешката история, по всяка вероятност непланиран от Създателя.

Любовта между човека и кучето е безкористна: Тереза не иска нищо от Каренин. Не иска дори той да я обича. Никога не си е задавала онези въпроси, които така терзаят човешките любовни двойки: „Дали ме обича?“ „Дали е обичал друга повече от мен?“ „Дали ме обича повече, отколкото аз него?“ Може би всички тези въпроси, които целят да открият любовта, да я измерят, огледат, проучат, изследват, в действителност я унищожават още в зародиш. Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.

И още нещо: Тереза беше приела Каренин такъв, какъвто си беше, тя не желаеше да го моделира по свой образ и подобие, беше се съгласила с кучешкия му мироглед, не искаше да му го отнема, не жадуваше на всяка цена да е посветена в тайните му намерения. Дресираше го не защото искаше да го преобрази (така, както мъжът иска да преобрази жена си, тя пък — него), а само от желание да го научи на един простичък език, който да им даде възможност да се разбират и да живеят заедно.

И друго: любовта и към кучето беше доброволна, никой не я караше да го обича. (Тереза пак се сеща за майка си и й става много мъчно: ако майка й беше просто една от непознатите лелки на село, може би веселата й грубиянщина щеше да и се струва дори симпатична! Ах, ако майка й беше някоя непозната жена! Тереза от дете се бе срамувала, че майка й е окупирала чертите на лицето й и е конфискувала нейното „аз“. Но най-лошото беше, че извечната повеля „Обичай баща си и майка си!“ я принуждаваше да приема тази окупация, да назовава тази агресия с името „любов“! Майка й не беше виновна за разрива им. Тереза бе скъсала с нея не защото тя бе такава, каквато беше, а защото й беше майка.)

Но което е най-важното: никой човек не може да поднесе на друг човек като дар идилията. Това може да направи само животното, защото то не е било изгонено от Рая. Любовта между човека и кучето е идилична. Не я съпътстват конфликти и сърцераздирателни сцени, тя не подлежи на развитие. Каренин бе обгърнал Тереза и Томаш със своя живот, основан на повторението, и очакваше те да му отвръщат със същото.

Ако Каренин беше човек, а не куче, отдавна да беше заявил на Тереза: „Виж какво, вече не ми е приятно да нося всяка сутрин хлебче в устата си. Не можеш ли да ми измислиш нещо ново?“ В това изречение се съдържа цялата обреченост на човешкия род. Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.

„Да, щастието е копнеж по повторението“, казва си Тереза.

Когато председателят на стопанството след работа разхожда своя Мефистофел и срещне Тереза, никога не пропуска да каже: „Ех, госпожа Тереза! Защо ли не го познавах по-рано? Щяхме да ходим заедно по жени! Че коя жена може да устои на два нереза?“ Прасето му бе дресирано така, че след тези думи загрухтяваше. И Тереза се разсмиваше, въпреки че поне минута по-рано знаеше какво ще каже председателят. От многократното повторение вицът не изгубваше своята свежест. Точно обратното. В контекста на идилията и хуморът се подчинява на сладкия закон на повторението.