Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (70)

14

Цялото й тяло се тресеше от плач и тя прегръщаше дървото така, сякаш не беше дърво, а баща й, когото бе изгубила, дядо й, когото никога не беше виждала, прадядо й, прапрадядо й, някой вековен старец, дошъл от бездънните дълбини на времето, за да й подложи за милувка бузата си чрез грапавата кора на дървото.

Най-после Тереза се извърна. Тримата мъже се бяха отдалечили, шляеха се по ливадата като играчи на голф и пушката в ръцете на единия наистина приличаше на стик.

Тереза заслиза по пътечките от Петршин. В душата й се утаяваше тъга по мъжа, който трябваше да я застреля, но не го стори. Тя желаеше този мъж. Нали все някой трябва да й помогне! Томаш няма да го стори. Томаш я праща на смърт. Само някой друг може да й помогне!

Колкото повече наближаваше града, толкова по-остра ставаше тъгата й по онзи мъж и толкова по-силен страхът й от Томаш. Той няма да й прости, че не удържа обещанието си. Няма да й прости, че не беше достатъчно храбра и го предаде. Ето че вече крачеше по тяхната улица и след малко щеше да го погледне в очите. Завладя я такъв страх, че я присви стомах и започна да й се гади.