Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (92)

7

Когато преди години отпътува от Цюрих за Прага, Томаш си повтаряше тихо „Es muss sein!“ и свързваше тези думи със своята любов към Тереза. Но още същата нощ започнаха да го измъчват съмнения дали наистина е трябвало: той си даде сметка, че с Тереза го бе събрал просто низ от комични случайности, станали седем години по-рано (първата от тях беше ишиасът на шефа му), и че само заради тях се връща в клетката, от която вече няма измъкване.

Означава ли това, че в неговия живот не е имало никакво „Es muss sein!“, никаква силна вътрешна необходимост? Аз мисля, че все пак е имало. Но това не е била любовта, а призванието му. Не случайността, нито пък пресметливостта бяха накарали Томаш да се насочи към медицината, а дълбоко вътрешно влечение.

Доколкото изобщо е възможно хората да бъдат разделяни на някакви категории, то критерият са именно тези дълбоки влечения, които ги карат да се ориентират към една или друга дейност за цял живот. Всеки французин се отличава с нещо от останалите си сънародници. Но артистите от цял свят си приличат — и в Париж, и в Прага, и в най-загубения провинциален театър. Артист става онзи, който от малък няма нищо против да се излага на показ пред анонимната публика. Без тази първична нагласа, която няма нищо общо с таланта, която е нещо по-дълбоко от таланта, човек не може да стане артист. Така е и при лекарите: лекар става онзи, който няма нищо против цял живот и с всички произтичащи от това последствия да се занимава с човешките тела. Именно тази първична нагласа (а не някаква дарба или умение) му помага в първи курс да влезе в залата за аутопсии и шест години по-късно да стане лекар.

Хирургията довежда главния императив на лекарската професия до онзи краен предел, където човешкото влиза в досег с божественото. Когато ударите силно някого с тояга по главата, той се строполява на земята и издъхва. Но той и без това някой ден би издъхнал. Убийството само поизпреварва онова, което Господ би уредил сам. Господ, може да се предположи, е предвидил убийството, но не е предвидил хирургията. И през ум не му е минавало, че някой ще дръзне да бръкне в механизма, който той е измислил, загърнал е грижливо в кожа, запечатал го е и така го е скрил от човешките очи. Когато Томаш опря за първи път скалпела до кожата на лежащ под пълна упойка мъж, а после с решителен жест проби тази кожа и направи в нея гладък и точен разрез (сякаш разрязваше парче мъртва материя, палто, пола, перде), изпита краткотрайно, но много силно усещане, че върши светотатство. Ала точно това го привличаше! Това беше дълбоко вкорененото у него „Es muss sein!“, до което не го беше довела случайността, нито пък ишиасът на шефа му, изобщо — нищо външно.

Но как тогава той успя да се избави от него толкова бързо, решително и леко?

Томаш би ни отговорил, че го е направил, за да не стане оръдие в ръцете на полицията. Но в интерес на истината, макар теоретично да не бе изключено (все пак имаше такива случаи), в действителност бе малко вероятно полицията да публикува фалшива декларация с неговия подпис.

Какво пък, да допуснем, че човек е в правото си да се бои дори от малко вероятните опасности. Да допуснем и това, че Томаш се е ядосвал на самия себе си, на собствената си необиграност и че е искал да избегне нови контакти с полицията, които биха засилили чувството му за безпомощност. Да допуснем още, че той бездруго вече се е бил простил с професията си, защото механичната работа в поликлиниката, изразяваща се главно в предписване на аспирини, нямаше нищо общо с представите му за лекарската професия. И въпреки всичко бързината и безапелационността на неговото решение ме смущават. Дали зад тях не се крие нещо друго, по-дълбоко, неподвластно дори на собствения му разум?