Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (105)

20

Същия следобед той има и още една интересна среща. Тъкмо миеше витрината на един голям магазин за обувки, когато плътно до него се приближи млад мъж. Наведе се към витрината и загледа етикетите с цените.

— Повишиха ги — каза Томаш, без да престава да обира стичащите се по стъклото струйки вода.

Мъжът извърна глава към него. Беше колегата му от болницата, когото означих с инициала С., същият, който се възмущаваше присмехулно, че Томаш е написал исканата самокритична декларация. Томаш се зарадва на срещата (просто с онази наивна радост, която ни носят неочакваните случки), но изведнъж видя в погледа на колегата си (в онзи първи миг, когато С. все още не се беше овладял), че той е неприятно изненадан.

— Как си? — попита го С.

Още преди да успее да отговори, Томаш долови, че С. се засрами от въпроса си. Разбира се, беше глупаво практикуващ лекар да пита „как си“ свой бивш колега, който понастоящем мие прозорци.

За да го избави от смущението, Томаш отговори колкото се може по-бодро: „О, идеално!“, но веднага почувства, че това „идеално“ въпреки желанието му (а може би тъкмо защото се постара да го изрече бодро) прозвуча като горчива ирония.

Затова добави припряно:

— Какво ново в болницата?

С. отговори:

— Нищо. Всичко си е нормално.

И този отговор, замислен като възможно най-неутрален, беше съвършено неуместен. Всеки от двамата знаеше това, знаеше също, че и другият знае: та как можеше всичко да е нормално, след като единият от тях сега миеше витрини?

— А главният какво прави? — поинтересува се Томаш.

— Ти не се ли срещаш с него? — попита С.

— Не — отвърна Томаш.

И не излъга: откакто беше напуснал болницата, нито веднъж не беше виждал бившия си шеф, независимо че си бяха сътрудничили чудесно и бяха почти склонни да се смятат за приятели. Така или иначе, току-що изреченото „не“ съдържаше нотка на тъга и Томаш усещаше как се ядосва С., че му е задал този въпрос, защото и самият С., също като главния лекар, нито веднъж не беше дошъл при него да го попита как е и дали няма нужда от нещо.

Разговорът между двамата бивши колеги стана невъзможен, въпреки че и двамата, особено Томаш, съжаляваха за това. Томаш не се сърдеше на колегите си, че са го забравили, и му се прииска да обясни това на младия човек. Да му каже: „Няма защо да се срамуваш! Съвсем естествено и нормално е, че вече не се срещате с мен! Не бива да си създаваш комплекс от това! Много ми е приятно, че те виждам!“ Но се побоя да изрече тези думи, защото всичко, което бе казал до този момент, бе прозвучало не така, както го бе мислил. Сигурно колегата му щеше да види и в тези искрени думи нападателна ирония.

— Не се сърди — протегна му ръка С., — обаче страшно бързам. Ще ти се обадя някой ден.

Когато навремето колегите му го презираха заради предполагаемото му малодушие, всички му се усмихваха. Сега, когато вече не могат да го презират, когато дори са принудени да го уважават, те го избягват.

Впрочем и бившите пациенти вече не го канят и не го посрещат с шампанско. Положението на декласиран интелектуалец престана да бъде изключително; превърна се в нещо делнично и неприятно за гледане.