Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (117)

9

Най-добре знаят това политиците. Щом видят наблизо фотоапарат, веднага изприпкват до най-близкото дете, за да го вдигнат високо на ръце и да го целунат по бузката. Кичът е естетическият идеал на всички политици, на всички политически партии и движения.

В обществото, където съществуват паралелно различни политически течения и всяко от тях разрушава влиянието на другите или го ограничава, все пак криво-ляво можем да се изплъзнем от инквизицията на кича; отделният индивид може да запази индивидуалността си, а творецът — да създаде неочаквана творба. Там обаче, където цялата власт е притежание на едно-единствено политическо течение, веднага се озоваваме в царството на тоталитарния кич.

Думата „тоталитарен“ означава, че всичко, което нарушава кича, бива изхвърлено от живота: всяка проява на индивидуализъм (доколкото всяка отлика е плюнка в лицето на усмихващото се братство), всяко съмнение (защото онзи, който започне да се съмнява в дребните неща, рано или късно ще се усъмни в живота изобщо), иронията (защото в царството на кича всичко трябва да се приема абсолютно сериозно), но също така и изоставилата семейството си майка, и мъжът, който предпочита мъжете пред жените и така застрашава светия призив „плодете се и се множете“.

От тази гледна точка можем да приемем така наречения Гулаг за септична яма, в която тоталитарният кич изхвърля своите отпадъци.