Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (46)

1

Женева е град на водоскоци и фонтани, на паркове с павилиони, в които някога е свирела духова музика. И сградата на университета се губи сред дървета. Франц току-що бе завършил предобедната си лекция и тъкмо излизаше от сградата. От маркучите върху моравата падаха водни пръски и Франц беше в превъзходно настроение. От университета отиваше направо у любовницата си. Тя живееше на няколко преки оттук.

Той често се отбиваше при нея, но винаги само като внимателен приятел, никога като любовник. Ако се любеше с нея в женевското й ателие, това щеше да означава в рамките на един ден да отива от една жена при друга, от съпругата при любовницата и обратно, и понеже в Женева съпрузите спят по френски маниер в общо легло, той щеше в разстояние на няколко часа да прескача от леглото на една жена в леглото на друга жена. Струваше му се, че по този начин би принизил и любовницата, и съпругата, а в крайна сметка и самия себе си.

Чувството към жената, в която се бе влюбил преди няколко месеца, бе за него толкова ценно, че той се стремеше да му отдели самостоятелно пространство, непристъпна територия на чистотата в рамките на своя живот. Често го канеха да изнася лекции в различни чуждестранни университети и ето че сега приемаше запалено всяка покана. Но понеже те не бяха достатъчно, той си измисляше допълнително разни несъществуващи конгреси и симпозиуми, за да може да оправдае пътуванията пред жена си. Любовницата му, която разполагаше свободно с времето си, го придружаваше. По този начин той й бе дал възможност за кратко време да опознае много европейски и един американски град.

— След десет дни, стига да нямаш нищо против, можем да заминем за Палермо — каза й сега.

— Предпочитам да остана в Женева — отвърна тя. Стоеше пред статива, на който бе прикрепено започнато платно, и разглеждаше картината си.

— Но как можеш да живееш, без да си видяла Палермо? — опита се да се пошегува Франц.

— Виждала съм Палермо — заяви тя.

— Виждала ли си го? — реагира той едва ли не ревниво.

— Една позната ми изпрати картичка оттам. Залепих си я със скоч в тоалетната. Не ти ли е направила впечатление? — И след малка пауза додаде: — В началото на века живял един поет. Бил вече много стар. Веднъж секретарят му го извел на разходка. „Погледнете нагоре, учителю! — казал му. — Днес над града минава първият самолет!“ — „Мога да си го представя“ — отвърнал поетът, без да вдига очи от земята. Е, та и аз така мога да си представя Палермо. И там има същите хотели и същите коли като във всички други градове. В моето ателие поне картините се сменят.

Франц посърна. Така беше свикнал да отъждествява любовния им живот с пътуванията, че бе вложил в поканата „Да заминем за Палермо!“ недвусмислено еротично послание. Ето защо изявлението „Предпочитам да остана в Женева!“ имаше за него съвсем прозрачен смисъл: любовницата му вече не го желае като мъж.

Как е възможно да се чувства толкова неуверен пред нея? Нямаше никаква причина за това! Тя, а не той, първа бе проявила еротична инициатива скоро след запознанството им. Той бе хубав мъж, на върха на научната си кариера, и дори бе взел страха на колегите си, защото в професионалните спорове проявяваше високомерие и твърдоглавие. Тогава защо всеки ден страда от мисълта, че любовницата му ще го изостави?

Не виждам друго обяснение, освен че любовта за Франц не беше продължение на неговия публичен живот, а негов антипод. За Франц любовта означаваше стремеж да се остави на благоволението и капризите на любимата жена. Онзи, който се предава на другия, както войник се предава в плен, е длъжен преди това да хвърли всяко оръжие. И ако не може по никакъв начин да предотврати удара, не може и да се сдържи да не пита кога ще дойде този удар. Ето защо правя следния извод: за Франц любовта означаваше непрестанно очакване на удара.

Докато той се бе отдал на тревогата си, любовницата му бе оставила четката и бе отишла в другата стая. Сега се върна оттам с бутилка вино. Отвори я безмълвно и сипа в две чаши.

Камък падна от сърцето на Франц и го досмеша на самия себе си. Думите „Предпочитам да остана в Женева!“ не означаваха, че тя не иска да се любят, а точно обратното — че вече не желае да ограничава миговете на тяхната близост само с пътуванията до чужди градове.

Тя вдигна чашата си и я пресуши. И Франц вдигна своята и отпи от виното. Естествено, той бе извънредно щастлив, че отказът да отидат до Палермо се е оказал покана да се любят, но в следващия миг започна мъничко да съжалява: неговата любовница бе решила да отмени кодекса за чистота, който той бе въвел в техните отношения; не бе разбрала болезнения му стремеж да опази любовта им от баналността и да я разграничи радикално от семейното си гнездо.

Всъщност решението да не се люби с художничката в Женева бе наказание, което той сам си бе наложил заради провинението, че е женен за друга жена. За него този факт бе нещо като вина или дефект. Въпреки че сексуалният им живот с жена му не струваше, те двамата все пак спяха на обща спалня, нощем всеки се будеше от шумното дишане на другия и вдишваше миризмите на тялото му. Франц без съмнение би предпочел да спи сам, но общата спалня си оставаше за него символ на брака, а символите, както знаем, са неприкосновени.

Всеки път, когато лягаше до жена си на съпружеската спалня, Франц си мислеше, че любовницата му си представя как той ляга до жена си на съпружеската спалня. И всеки път тази мисъл го караше да се срамува. Именно затова той се стремеше да отдалечи колкото е възможно в пространството леглото, в което спеше с жена си, от леглото, в което се любеше с любовницата си.

Тя отново си наля вино, отпи от него и после мълчаливо, с някаква странна безучастност, сякаш Франц изобщо го нямаше в стаята, си съблече бавно блузата. Държеше се като начинаеща актриса, която трябва да изиграе етюд в театралния институт, с който да покаже какво прави, когато е сама в стаята и никой не я вижда.

Остана само по пола и сутиен. Тогава (сякаш едва в този миг бе забелязала чуждото присъствие) впери във Франц продължителен поглед.

Този поглед го смути, защото бе неразбираем за него. Между всички любовници бързо се установяват правила на играта; самите любовници не съзнават това, но правилата са в сила и не могат да бъдат нарушавани. Погледът, който тя бе вперила сега в него, се изплъзваше от тези правила; той нямаше нищо общо с погледите и жестовете, които обикновено предшестваха любовните им актове. В него нямаше нито зов, нито кокетство, а по-скоро нещо като въпрос. Само че Франц нямаше никаква представа какъв може да бъде този въпрос.

После тя си свали и полата. Хвана Франц за ръката и го обърна към голямото огледало, което бе подпряно на стената на крачка от тях. Без да пуска ръката му, тя продължаваше да се взира в огледалото със същия дълъг, изпитателен поглед, местейки го от своето изображение към това на Франц и обратно.

На пода до огледалото имаше поставка, на която бе нахлупено старо черно мъжко бомбе. Тя се наведе, взе го и го сложи на главата си. Образът в огледалото мигом се смени: сега там се виждаше жена по бельо, красива, недостъпна, равнодушна, с ужасно неуместно бомбе на главата. Тя държеше за ръка мъж в сив костюм и с вратовръзка.

Франц отново се усмихна при мисълта до каква степен не разбира своята любовница. Тя не се бе съблякла, за да го предразположи да се любят, а за да си направи някаква странна шега, частен хепънинг за тях двамата. Усмихна й се с разбиране и съгласие.

Очакваше художничката да му отвърне с усмивка, но очакването му остана напразно. Тя не пускаше ръката му и продължаваше да гледа в огледалото ту него, ту себе си.

Времето за хепънинг изтече. На Франц му се струваше, че шегата (нищо, че бе склонен да я намира прелестна) трае вече прекалено дълго. Затова той хвана нежно бомбето с два пръста, усмихнат го свали от главата на художничката и го нагласи отново на поставката. Сякаш бе изтрил с гума мустаци, които пакостливо дете е надраскало върху лика на Дева Мария.

Тя остана неподвижна още няколко секунди, втренчена в отражението си в огледалото. После Франц я обсипа с нежни целувки. Отново я замоли да дойде с него за десет дни в Палермо. Този път тя не възрази, обеща му и той си тръгна.

Превъзходното му настроение се беше върнало. Женева, която цял живот бе проклинал като столица на скуката, сега му се стори красива и изпълнена с приключения. Вече бе излязъл на улицата и хвърли поглед нагоре към широкия прозорец на ателието. Беше късна пролет, жега, над всички прозорци бяха опънати раирани сенници. Франц стигна парка, над който в далечината се извисяваха позлатените куполи на православната черква като излъскани оръдейни гюллета, които невидима сила бе задържала непосредствено преди да паднат и ги бе накарала да увиснат във въздуха. Гледката беше красива. Франц заслиза към кея, за да се качи на корабчето от градския транспорт и да се прехвърли на северния бряг на езерото, където живееше.