Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (51)

6

— Никога не бих се качил в кола. Изпитвам ужас от катастрофи! Дори човек да не загине, сигурно му остава травма за цял живот! — каза скулпторът и инстинктивно хвана с едната си ръка показалеца на другата, който преди години едва не бе отрязал, дялайки дървена статуя. Пръстът бе спасен от лекарите по чудо.

— О, нищо подобно! — обади се звънко Мари-Клод, която беше в превъзходна форма. — Аз самата веднъж претърпях тежка злополука и беше чудесно! Никога не съм се чувствала така добре, както тогава в болницата! Изобщо не можех да заспя и затова четях непрестанно, ден и нощ!

Всички я гледаха удивени, което видимо й доставяше удоволствие. У Франц се бореха омерзение (той знаеше, че след споменатата катастрофа жена му бе изпаднала в тежка депресия и не спираше да се оплаква) и някакъв род възхищение (способността на Мари-Клод да преиначава всичко, преживяно от нея, свидетелстваше за впечатляваща виталност). Тя продължи:

— Там, в болницата, започнах да деля книгите на дневни и нощни. Да, повярвайте ми, има книги за през деня и други, които можете да четете само нощем.

Всички гости даваха израз на учудването и възхищението си, само скулпторът се държеше за пръста и лицето му се беше сбърчило от неприятния спомен. Мари-Клод се обърна към него:

— Вие в коя група бихте поставили Стендал?

Скулпторът не беше чул предишните и думи и сви смутено рамене. Един изкуствовед, който стоеше до него, заяви, че по негово мнение Стендал е дневно четиво.

Мари-Клод поклати глава и каза звънко:

— Грешиш. Не, не, не! Грешиш! Стендал е нощен автор.

Франц участваше в спора за нощното и дневното изкуство твърде разсеяно, защото мислите му бяха заети единствено с въпроса кога ще се появи Сабина. Двамата бяха премисляли много дни дали тя да приеме поканата за този коктейл, или не. Даваше го Мари-Клод за всички художници и скулптори, които по едно или друго време бяха излагали творби в частната й галерия. Откакто се беше запознала с Франц, Сабина избягваше съпругата му. Но понеже се бояха връзката им да не излезе наяве, накрая прецениха, че ще бъде по-естествено и не толкова подозрително, ако тя все пак дойде на коктейла.

Франц поглеждаше скришом към вестибюла и във връзка с това долови, че от другия край на салона непрекъснато се дочува гласът на осемнайсетгодишната му дъщеря Мари-Ан. Той се отдели от групата, чийто център беше жена му, и се доближи до кръга от гости, сред който властваше дъщеря му. Някои седяха в креслата, други бяха прави, Мари-Ан беше седнала на пода. Франц не се съмняваше, че и Мари-Клод в другия край на салона скоро също щеше да седне на килима. Да седнеш пред гостите си на земята по онова време беше жест, показващ естественост, непринуденост, прогресивност, общителност; жест, от който лъхаше нещо парижко. Страстта на Мари-Ан да сяда навсякъде по земята бе добила такива размери, че Франц често се опасяваше да не вземе да седне на земята и в магазина, от който си купуваше цигари.

— Над какво работите в последно време, Алън? — запита Мари-Ан мъжа, в чиито крака се беше разположила.

Алън беше един почтен наивник. Той искаше да отговори искрено на дъщерята на собственичката. Започна да и обяснява новата си техника, комбинация между фотография и рисуване с маслени бои. Едва беше казал три изречения, когато Мари-Ан започна да си свирука. Художникът говореше бавно и съсредоточено, така че не чу свирукането.

Франц прошепна:

— Можеш ли да ми отговориш защо си свирукаш?

— Защото не обичам да се приказва за политика — рече на висок глас дъщеря му.

Наистина двама мъже от групичката разговаряха за предстоящите избори във Франция. Мари-Ан, която се чувстваше задължена да дава тон на вечерта, ги попита дали идната седмица ще посетят представлението на операта от Росини, което италианска оперна трупа щеше да изнесе в Женева. Междувременно художникът Алън продължаваше да търси все по-точни и по-точни формулировки, с които да обясни новата си техника, а Франц се срамуваше заради дъщеря си. За да я накара да млъкне, заяви, че оперите го отегчават безумно.

— Ужасен си! — реагира Мари-Ан, мъчейки се от седнало положение да удари баща си в корема. — Изпълнителят на главната роля е красив. Ах, колко е красив! Видях го два пъти и се влюбих в него.

В душата си Франц трябваше да признае, че дъщеря му страшно прилича на майка си. Защо не приличаше повече на него? Но какво да се прави, не прилича и толкова. Беше чувал безброй пъти Мари-Клод да повтаря, че е влюбена в този или онзи художник, певец, писател, политик, веднъж дори в някакъв състезател по мотоциклетизъм. Естествено, това беше празната реторика на светските вечери и коктейлите, но Франц все пак си спомняше от време на време, че двайсетина години по-рано тя бе провъзгласила същото за него и при това го бе заплашвала със самоубийство.

В този момент в салона влезе Сабина. Мари-Клод я видя и се запъти към нея. Дъщеря й продължаваше да говори за Росини, но Франц надаваше ухо само за думите на двете жени. След няколко приятелски фрази за поздрав Мари-Клод хвана в ръка керамичното украшение, което висеше около шията на Сабина, и каза много високо:

— Какво си си сложила? Грозно е!

Това изречение прикова вниманието на Франц. Не беше произнесено с агресивен тон, напротив, звънкият смях, прозвучал непосредствено след него, трябваше да покаже, че неодобряването на украшението не накърнява ни най-малко приятелските чувства, които Мари-Клод храни към художничката, и все пак беше изречение, нетипично за начина, по който Мари-Клод разговаряше с другите хора.

— Сама съм си го правила — каза Сабина.

— Грозно е, наистина е грозно — повтори Мари-Клод високо. — Недей да го носиш!

Франц знаеше, че за жена му няма никакво значение дали украшението е грозно, или не. За нея беше грозно онова, което тя искаше да вижда грозно, а красиво онова, което искаше да вижда красиво. Бижутата на техните приятели бяха априори красиви. Дори да й се видеха много грозни, тя никога нямаше да го каже на глас, защото ласкателството отдавна бе станало нейна втора природа.

Защо тогава беше решила да сметне собственоръчно изработеното от Сабина бижу за грозно?

Изведнъж на Франц му проблесна: Мари-Клод беше заявила, че бижуто на Сабина е грозно, защото можеше да си позволи това.

И по-точно Мари-Клод беше заявила, че бижуто на Сабина е грозно, за да даде да се разбере, че може да си позволи да каже на Сабина, че бижуто й е грозно.

Сабинината изложба преди година не бе минала с особен успех и Мари-Клод не държеше кой знае колко на приятелството на Сабина. Обратното, Сабина имаше причини да държи на приятелството на Мари-Клод. Това обаче не личеше от поведението й.

Да, за Франц останалото беше съвършено ясно: Мари-Клод се бе възползвала от случая, за да покаже недвусмислено на Сабина (а и на останалите) какво е реалното съотношение на силите между тях двете.