Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (76)

20

Връщаше се от пазар с Каренин, понесъл между зъбите си хлебче. Беше студена сутрин, температурата беше малко под нулата. Минаваха покрай жилищен комплекс, където върху големите пространства между блоковете хората си бяха направили малки нивички и градинки. Изведнъж Каренин спря и се вторачи в тази посока. И Тереза погледна натам, но не видя нищо особено. Каренин я задърпа да го последва; тя го стори. И едва тогава съгледа над замръзналата пръст на една гола леха черната главичка на врана с голям клюн. Главичката без тяло помръдваше и клюнът от време на време издаваше скръбен, хриплив звук.

Каренин беше толкова неспокоен, че изпусна хлебчето. Наложи се Тереза да го завърже за дървото, понеже се боеше да не направи нещо лошо на враната. После коленичи на земята и се помъчи да разрови утъпканата пръст около тялото на живо погребаната птица. Оказа се трудно. Счупи си един нокът, потече кръв.

В този миг до нея падна камък. Тя се огледа и зърна две едва десетина годишни момчета зад ъгъла на най-близкия блок. Изправи се. Те видяха движението й и кучето при дървото и избягаха.

Тереза отново коленичи и заизравя пръстта, докато най-накрая успя да измъкне птицата от гроба й. Но враната беше осакатена и не можеше нито да ходи, нито да излети. Тереза свали от шията си червения шал, уви враната и я притисна с лявата ръка към тялото си. С дясната отвърза Каренин от дървото и трябваше да положи огромни усилия, за да го укроти и да го накара да върви плътно до нея.

Позвъни, защото нямаше свободна ръка да намери в джоба си ключа. Томаш й отвори. Тя му подаде каишката на Каренин. „Дръж го!“ заповяда и отнесе враната в банята. Сложи я на пода под умивалника. Враната пърхаше с крила и се мяташе, но не можеше да се помести от мястото си. От нея течеше някаква гъста жълта течност. Тереза й постла под умивалника стари парцали, за да не мръзне на студените плочки. Птицата час по час помахваше отчаяно със сакатото си крило и човката й стърчеше нагоре като упрек.