Джудит Гулд
До края на времето (27)

Едно

Снегът падна на големи парцали, сякаш, Мама Гъска, заедно с всичките си приятели и със семейството си ръсеше меките си бели пера от небесата. Започна предишната нощ, а сега долината бе истинско зимно чудо, покрита с девствена бяла красота, която подканваше да пламнат огньове в топли, удобно сгушени стаи с горещи напитки и храна до насита. И с някой, когото обичаш много, да е наблизо до теб.

Тя я гледаше с благоговение, красотата и драмата на Майката Природа я впечатляваха по нов начин, както никога не можеше да й въздейства в града. Нагоре по пътя забеляза три сърни, две кошути и едно голямо еленче, които спряха и се втренчиха в рейндж роувъра, преди да прескочат пътя и да хукнат към гъстака от другата страна, където най-накрая се скриха от погледа й.

— Не са ли красиви? — обърна се тя към Сам.

— Разбира се — усмихна се Сам. — Но много ми се иска да се научат да избягват пътищата.

— Да — съгласи се Леони. — Не са много разумни, нали?

Най-накрая те бяха тръгнали да видят имота, за който Моси им бе дача ключове. Стара мелница, бе обяснила тя, която се нуждае от нежна любов и грижи. Държаха ключовете почти месец, докато Моси показваше мястото използвайки друг комплект, но никой не бе заинтересован да го купи. С неизбежните довършителни работи по осмоъгълната къща и оправянето на документите за собствеността на Мини, те просто нямаха време досега.

— Това е то — обади се Сам. — Пътят, където трябва да завием надясно. Имотът е надолу в тази посока, според указанията на Моси — той намали и зави в един път, водещ в гората.

— Добре че колата е с двойно предаване — обади се Леони. Всички главни пътища вече бяха изринати добре и посипани с луга, но второстепенните, като този, в който завиха, буквално не съществуваха, заровени под половин метър сняг.

Сам отпусна голямата кола на пътя. Покрай него имаше огромни стари дървета, приведени почти до земята, отрупани със сняг.

— Това е като леден тунел — усмихна се Леони. — Мили боже, толкова е красиво.

Те продължиха, бавно и внимателно, докато стигнаха до задънена улица. Наляво и напред имаше само гъсти гори, а надясно се виждаше сечище, открито към нещо като парк. Сам влезе там, надясно, покара из сечището и спря.

Леони изскочи от рейндж роувъра в мига, в който Сам натисна спирачките, очарована от гледката, която ги посрещна. Сам се присъедини към нея, плъзгайки ръка около кръста й. Целуна я нежно по врата, поглъщайки спектакъла на старата мелница.

Тя бе разположена директно върху потока Киндърхук и бе заобиколена от няколко акра поля и гори от двете страни на потока. Самият поток бе широк тук, вероятно петнайсет метра и осеян с речни камъни и по-големи скали. Постоянното му бълбукане бе хипнотизиращо докато той ромолеше през имота.

Мелницата се издигаше на три етажа и бе една грамада от небоядисани греди, няколко малки прозорчета и тенекиен покрив. Отдясно, на около деветдесет метра от мелницата, се намираше къщата.

Леони стисна Сам и посочи.

— Виж — прошепна тя. — Перфектно. Гръцко възраждане.

И наистина беше така. Двуетажна бяла структура в стил Гръцко възраждане с класически пропорции, но и с крещяща нужда от помощ; същото се отнасяше и за мелницата. Навсякъде се виждаше олющена боя, висящи кепенци, счупени прозорци и хлътнали веранди. Ливадата, поне онова, което се виждаше под снега, бе осеяна с гигантски дъбове и кленове, борове, ели и смърчове, всичките отрупани със сняг и приведени до земята. Брези, любимките на Леони, се издигаха до небето в групи от по три и повече, а сребристата им кора отразяваше почти ефирната светлина от снега.

Те затропаха ръка за ръка, в ботушите си за сняг, из имота, възприемайки тихо околността, после Сам извади ключовете.

— Готова ли си да влезеш? — попита той.

— Да — съгласи се нетърпеливо Леони и погледна към него. — Дори не мога да чакам повече.

— Аз също.

Той отвори вратата на къщата и те прекрачиха прага. Леони зяпна.

— О, мили боже — възкликна тя, оглеждайки просторното антре с красивата му вита стълба, ламперия и избледнели стенописи. — Виж стенописите! Стълбите! Това е фантастично!

Сам застана до нея, мълчалив, развълнуван колкото нея от това, което видяха.

— Виж, Сам! — извика Леони. — Дървесината е все още непокътната. Поне тук вътре.

— Проклет да съм — отвърна той. — Май че никой не я е подобрявал. Никога. Само няколко слоя боя.

Тръгнаха заедно из къщата, наслаждавайки се на широките дъски по пода, на камините, на неокласическата ламперия и на щедрите и елегантни пропорции на стаите.

— Прав си — обади се Леони, след като приключиха с инспекцията си. — Сякаш не е била докосвана.

— Което ще ни спести необикновено много време и пари — отбеляза Сам. — Няма да е нужно да я връщаме в предишния й вид.

После той се обърна и погледна към Леони с иронична усмивка.

— Освен кухнята и баните — допълни той. — Те ще струват майка си и баща си.

— Да — Леони се разсмя. — Мисля, че и с тях не са правили нищо. Поне не през този век. Всъщност май че не е било почиствано поне от няколко десетилетия.

— Искаш ли да погледнеш мелницата? — попита Сам.

— Аз съм готова, ако и ти си готов — кимна Леони.

Отидоха до старата мелница и Сам отвори вратата.

— Уха! — въздъхна той, влизайки след Леони. Това бе огромно пространство, цялото с дялани греди и широки борови дъски на пода.

Леони се обърна към него, съзирайки искреното удивление на лицето му.

— Великолепно е нали? — потърси мнението му тя. — Поне съм сигурна, че е, под всички тези пластове мръсотия. Напомня ми за първия път, когато видях втория и третия етаж на осмоъгълната къща. Само че тази е поне двайсет пъти по-голяма.

— Тук могат да станат най-прекрасните офиси, които са се виждали наоколо — обясни Сам. — Какви огромни пространства. Достатъчно за… — той погледна Към Леони. — … и за двама ни — завърши той.

Тя стисна ръката му.

— Радвам се, че го формулира така.

— Не бих си го и помислил по друг начин, Леони.

Те се разходиха из старата мелница, после се върнаха отвън и тръгнаха по бреговете на потока Киндърхук, запленени от движенията му и от непрестанното му ромолене около скалите. Днес той бе пълноводен, мощен и шумен. Сам я прегърна през раменете, а Леони плъзна ръка около кръста му.

— Какво мислиш? — попита го най-накрая Леони.

— Мисля, че мястото е фантастично — заяви той. — И освен това е практично. Ще бъде страхотно както за работа, така и за живеене, нали? — той се наведе и докосна косата й с устни. — Какво мислиш? — попита.

— Точно същото — отвърна Леони. — Ще използваме мелницата за офиси. Архитектурното съхраняване и реставрациите ще бъдат едната част от това… а моят магазин и услугите по вътрешно декориране ще са другата. А къщата ще бъде чудесно място, където да се настаним и да живеем.

— Ще трябва да поговорим с Моси за сделката — напомни й той.

— Мога да й се обадя като се върнем — предложи Леони. — Трябва да действаме ужасно бързо. Карсън искат да се нанесат в осмоъгълната къща за Коледа.

— Добре — отвърна той и разтърка брадичката си, — как си мислиш, че ще изглежда една коледна елха в празна, прашна, стара къща в стил Гръцко възраждане, молеща за някоя от специалните ни техники, за нашата грижа и любов?

— Сериозно ли говориш? — попита Леони, останала почти без дъх.

— Можеш да се обзаложиш. Но ако направим това — продължи Сам, — ще го направим заедно. Всичко по равно. Нали? — той я погледна.

Леони отвърна на погледа му, виждайки решителността в тези бездънни тюркоазни вирове. Тя кимна, внезапно завладяна от емоции.

Той говори сериозно. Истинско партньорство. Ние двамата се захващаме здраво за работа. Тя се учуди дали са готови за това, дали две души, наранени като техните, наистина могат да тръгнат заедно напред. Дали могат да преодолеят миналото си и да живеят с настоящето — и да градят за бъдещето.

Сам сложи ръка под брадичката й и обърна нежно лицето й към себе си. Целуна я невинно по устните.

— Прекалено бързо ли се движат нещата за теб? — попита той.

Леони поклати глава.

— Не… — започна тя. — Поне не мисля така.

Той я притисна към себе си.

— Мога да разбера ако си се уплашила. Но мисля, че сме страхотен екип, Леони — в бизнеса и в живота.

— Аз също го мисля, Сам — отговори тя, пламвайки от думите му. — Искам го повече от всичко на света — и го погледна в очите.

— Не е нужно да се обвързваме ако се боиш — додаде той. — Можем да почакаме. Няма да те притискам. Но искам да знаеш, че съм… ами, че съм готов, когато кажеш.

Леони кимна, почти се боеше да проговори, така се задушаваше от емоциите си. Той й предлагаше всичко, което бе искала някога, за което си бе мечтала, и сега, когато го виждаше в реалността, то бе почти изумително и невероятно.

— Знаеш ли, не вярвам, че животът е една репетиция, Леони — продължи Сам. — Това е една възможност — може би единствената ни възможност — за щастие и аз мисля, че трябва да я сграбчим здраво.

Леони погледна към далечния бряг на потока, към красивите дървета, покрити със сняг, толкова великолепни в тази обстановка, като в стара гравюра. Макар че снегът продължаваше да пада, тя знаеше, че пролетните пъпки са вече там, събират енергия и сила за бавното си прераждане след дълбокия зимен сън.

Ние сме част от това, помисли си тя. Безкрайният цикъл на смъртта и прераждането. И изведнъж сърцето й се изпълни с благодарност. Чувстваше се благодарна, че е част от цялото това великолепие и не се боеше от нищо.

Обърна се бавно към Сам.

— Ти искаш да използваш тази възможност, нали? — попита го тя.

— Да — отвърна той, — с теб. Поисках го още първия път, когато те срещнах, но сега го искам повече от всякога — той я прегърна отново. — Това място — махна с ръка около себе си — ще бъде страхотно, за да създадем новия си дом… и семейство. Това е страхотно място да си изградим живот, Леони, а когато построя нещо, аз очаквам то да изтрае вовеки веков.

Леони отново усети прилив на емоции да преминава мощно през нея. Мислеше си, че последният й брак ще продължи вовеки веков, че ще издържи изпитанията на времето. Но се оказа, че греши, нали? „Защо да вярвам на себе си — и на Сам — сега? — запита се тя. Защо този път да е по-различно?“

Защото, отговори си веднага, ние споделяме не само цели и амбиции, но и стойности и убеждения. И двамата имаме вътрешен живот, който таим съкровено в себе си, живот на душата.

И двамата се пробудихме, обобщи тя. Да, пробудихме се. И тя наистина не знаеше как да го формулира по-нататък, защото тези чувства бяха толкова нови, толкова чужди за нея. Обаче знаеше със сигурност, че ще позволи на тези чувства да я понесат навсякъде. И това включваше да изпробва късмета си със Сам. Накрая тя вдигна поглед към него.

— Сериозно ли говориш, Сам? — попита. — Че когато изградиш нещо, очакваш то да изтрае вовеки веков?

— О, да — отвърна той. — Знаеш, че е така. Надявам се и ти да го искаш все още.

— О, да — откликна Леони. — Да и да, и да! Искам да сме заедно! Искам твоите деца… нашите деца!… Толкова много. Толкова дяволски много!

Устните на Леони потърсиха неговите и те се целунаха дълбоко, страстно. Тя помисли, че този следобед на брега на потока в сребристо бялата зимна светлина със сигурност няма да изгуби лъчистата си святост в съзнанието им. Всеки момент, тя бе сигурна в това, щеше да се очертава ясно и красиво и някак си вечно значим.

Времето, прекарано с този мъж, независимо колко величествени или колко тривиални са били техните моменти заедно, независимо колко щастливи или тъжни, я впечатляваше със странната си жизненост и интензивност и тя си спомни какво си мислеше толкова често преди: че те двамата заедно са сила, която може да отблъсне мрака в душите им.

Погледна го в очите — онези очи, които вече не бяха изтерзани, вече не бяха тъжни.

— Обичам те — промълви тя.

— Аз също те обичам и ще те обичам винаги — отвърна той. Усмихна се широко. — Знаеш ли, ако не искаш да чакаш, можем да започнем семейството си още сега.

— Идеята ми харесва — усмихна се Леони. — Много ми харесва. А аз си мислех, че никога няма да попиташ…