Джудит Гулд
До края на времето (20)

Тринадесет

Леони завърза внимателно голямата шоколадова панделка върху матовия пакет, увит в черно, и го погледна критично.

— Красиво — произнесе бавно тя, особено доволна от това, че Сам щеше да оцени усилията й.

На връщане от Ню Йорк тя остави Моси в къщата й в Чатъм, после се прибра у дома, изгаряща от нетърпение да види какво са направили майсторите докато те двете с Моси бяха в Ню Йорк. Не знаеше какво да очаква, но се развълнува още щом зърна осмоъгълната къща. Не приличаше на къщата, която остави само преди няколко дни.

Зад скелето на бояджиите, което обвиваше част от сградата, тя видя как охрата изведнъж е придала елегантност на къщата, че е подходяща, а искрящо белият перваз и тъмнозелените кепенци си пасваха идеално с всичко останало, както тя си знаеше предварително. Ефектът бе наистина зашеметяващ, защото тъжната, стара, обрулена от времето, някога красива постройка се беше преобразила, сякаш някой особено изкусен пластичен хирург бе поработил върху бръчките и дефектите на застаряваща звезда, възстановявайки някога превъзходното й и непокътнато състояние.

Кулата върху къщата блестеше на слънцето като подновена корона, едно напомняне за Сам и за извънредните усилия, които той бе положил, за да свърши работата наистина добре.

Когато отби в алеята, тя въздъхна с облекчение, доволна да види, че решенията й не само са излезли сполучливи, но дори са надминали очакванията й. Отдавна бе открила, че онова, което изглеждаше добре на хартия или напомняше за съвършеното решение в съзнанието й, невинаги се оказваше такова в действителност.

Беше късен съботен следобед и наоколо не се виждаше никой, така че целият имот бе на нейно разположение. Преди да разтовари волвото, тя огледа набързо напредъка отвън. Откри, че докато е била в града строителите са завършили повече отколкото се бе надявала. Но макар и доволна, орловото й око забеляза някои неща — всъщност работа по подробностите, — които все още се нуждаеха от внимание и реши да напомни за тях на Сам.

След като направи няколко курса с пазарските торби от волвото до все още изтърбушената кухня, тя се помота из къщата, оглеждайки всяка стая. Видя, че тук има още много неща за довършване.

Е, помисли си тя, завърнала се най-накрая в кухнята, отпуснала ръце на бедрата си, оглеждайки хаоса около себе си, просто ще трябва да се усмихна и да го понеса, нали?

Ясно можеше да предвиди бъдещето. Поне през следващите няколко седмици щеше да си похапва консерви и да излиза навън на пица. След лукса на „Гранд хотел Сохо“ в Ню Йорк това повече от всякога щеше да й прилича на къмпинг.

Огледа пазарските торби, които бе оставила върху импровизираната дърводелска маса, и реши по-късно да ги качи на третия етаж. Сега искаше да си почине малко и да се наслади на завръщането си в провинцията след напрегнатата горещина и шума на града.

Но първо се втурна нагоре към големия апартамент и извади чаша и бутилка вино от хладилника в мини бара. Наля си една чаша и прерови пазарските торби докато открие подаръка за Сам, порови още малко, за да намери хартия и панделка, а накрая извади ножици и тиксо.

Сега тя погледна към опакования подарък и започна вътрешен спор дали да му се обади или не. Късен съботен следобед, помисли си тя. Час за коктейл за много хора. Приготвят се да излязат вечерта. Дали да го направя или не? След секунди размишление вдигна телефона и набра номера му.

— Ало? — той вдигна на второто позвъняване, задъхан. Звукът на разкошния му баритон все още я вълнуваше, не по-малко от първия път, когато го чу.

— Сам — обади се тя. — Леони е.

— У вас ли си? — попита той, а вълнението в гласа му се усещаше от километри.

— Аха — отвърна. — Преди малко влязох.

— Да намина ли? — все още дишаше тежко. Какво ли е правил? — учуди се тя.

— Да, разбира се — тя се наслаждаваше на искрената му, момчешка радост, на необузданото му желание. Никакви игрички със Сам, помисли си тя. Той ми показва какво мисли и какво чувства.

— Тръгвам — обеща и затвори.

Мили боже! — възкликна мислено тя. Мисля, че и аз съм му липсвала.

Стрелна се към стаята за тоалет да провери прическата и грима си. Сложи свежо червило Шанхай Експрес на устните си и огледа лицето си. Страхотно, реши без колебание. Макар че го казвам аз. И знаеше, че е вярно, защото се чувстваше страхотно.

Вдигна кристалното шишенце с Каприфолия, наложи щедро парфюма по шията и по гърдите си, вдишвайки тежкото му благоухание на орлови нокти. Аромат, който я отнесе обратно по хълмовете на Капри, аромат, който тя използваше от години, особено през лятото, откак го откри в Милано в древния и почитаем Centro Botanica. Боби винаги го наричаше едно от тайните й оръжия и сега си мислеше, че е бил прав, ако това очарователно благоухание доставяше и на другите такова удоволствие каквото на нея.

Реши, че свободната мини рокля от кремава коприна, с която бе облечена, ще е достатъчна. Вдълбаното й деколте показваше доста от гърдите й и тя усети хладината му по кожата си. Просто трябваше да внимава да не я изцапа в тези стърготини, гипс и всички други мръсотии. Стрелна се обратно горе и взе още една чаша за вино, после грабна нейната и бутилката и ги изнесе на терасата. След като свърши това, донесе големия си подвързан скицник, разпери го на едно кресло и го прелисти.

Той бе препълнен с нейните планове за интериора на къщата. Беше нарисувала прецизно всяка стая, после бе написала размерите на прозорците, стените, дори на мебелите. Даже бе скицирала пробно разположението на мебелите, в различни версии за всяка стая. После бе закрепила с кламери цвета и мостра от платовете, които се канеше да използва. Беше залепила и снимки на всяка стая от различни ъгли. Това бе много работа, но й достави удоволствие. Знаеше, че ще й спести време в дългосрочен план и ще сведе грешките до минимум. Именно този скицник с мерките — подготвен толкова търпеливо и прецизно — тя бе взела със себе си в града. Това улесни много пазаруването й и бе направо визуален дневник за напредването на работата.

Всички платове и украшения, които бе купила в Ню Йорк, бяха изпратени директно на мисис Милър, чудната шивачка, която бе открила в близкия Чатъм. Тя щеше да изработи всички драперии и калъфите за мебелите. Вече имаше всички мерки и знаеше какво точно иска Леони — след няколко напрегнати консултации. Тапетите и другите дреболии щяха да й бъдат изпратени по пощата другата седмица.

Леони отпи от виното и погледна към двора. Слънцето започваше да залязва и гледката на запад, над река Хъдзън към планината Катскилс, бе изумително красива. Гигантските стари върби на изток бяха окъпани в сребристо от отражението на слънцето. Преди да успее да откъсне очи от величествената гледка, тя чу шума от рейндж роувъра на Сам по алеята.

Леони усети познатия вече и толкова приятен трепет на вълнението, което изпитваше винаги, когато разбираше, че той е тук.

Преди да успее да се изправи на крака, той спря, изскочи от колата и се втурна към нея с широка усмивка; зъбите му блестяха на бронзовото му лице.

— Я се виж! — извика тя. — Виж колко е… толкова е страхотно! — и той бе блестящ, помисли си тя, с черно поло, бели бричове и прашни черни ботуши за езда. Боже, помисли си тя. Не е чудно, че ми липсваше!

— Тъкмо се връщах от езда, когато се обади — обясни той — и нямах време да се преоблека.

Тя се изправи и той я пое в обятията си.

— Хей — подвикна й и я целуна нежно по устните.

— Хей — отвърна тя и отвърна на целувката му.

Тя ликуваше, когато той опря крака в нея, наслаждаваше се на твърдите му мускули и на грубата му сила. А каква мъжествена миризма! Опияняваща смесица от природа, слънце, пот и кожа. И дори мъничко миришеше на коне. Тя опря носа си в него, наслаждавайки се на чистото му физическо присъствие.

Прегръщаха се дълго, а Сам просто я държеше притисната близко и здраво до себе си, с лице в косата й, с уста до ухото й, вдишвайки опияняващия й аромат.

— Липсваше ми, Леони — прошепна той. — Повече отколкото можеш да си представиш.

— И ти ми липсваше, Сам. Аз… не мога да повярвам колко много ми липсваше.

Той я прегърна силно.

— Едва дочаках да се върнеш.

Тя се разсмя с буйна стремителност, неспособна да сдържи насладата си.

— Какво има? — попита я, дръпна се назад и се усмихна, а удивителните му синьо-зелени очи потърсиха нейните.

— О — въздъхна тя. — Ти. Аз. Ние.

— Да. Ние — ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба й, трепетно, жадно, притискайки я отново до себе си.

— Хайде — подкани го тя. — Първо трябва да седнеш и да изпиеш чаша вино. Донесла съм ти нещо.

— Какво? — попита той, отпускайки неохотно прегръдката си.

— Ще видиш — промълви Леони с палаво пламъче в очите. — Веднага се връщам.

Сам си наля чаша вино и седна. Отпи, вдигна скицника и го прелисти.

Леони се върна отвън и той вдигна поглед.

— Това е направо удивително — похвали я той и вдигна скицника. — Знаех, че си организирана, но това е феноменално. Истинска работа. Кога го направи, за бога? Не съм те виждал да работиш по него.

— Обикновено вечер, след като всички си тръгнат. И през уикендите.

— Наистина изглежда професионално — кимна Сам.

— Не ми е за пръв път — обясни Леони. — И няма да е за последен — добави тя. Държеше пакета зад гърба си и сега му го подаде. — Ето, това е нещо, което ти взех от града. Заради цялата помощ и… и всичко останало.

— Колко е красиво — усмихна се той, — но все пак ще го разкъсам.

Обаче той свали внимателно панделката и хартията, оставяйки ги на каменната тераса до себе си, после огледа внимателно подаръка, преди да вдигне поглед към нея, изпълнен с дивна благодарност.

— Не знам какво да кажа, Леони — гласът му беше приглушен, почти благоговеен. — Толкова е красиво. Не мисля, че са ми подарявали нещо такова досега.

— Надявах се да го харесаш.

— Александър Фридрих Вернер — прочете той. — Немец, около 1877 година — беше молив и акварел върху хартия, изследване на неокласическа кула, подобна на тази в къщата, върху която той работи толкова упорито и която реставрира съвършено.

— Мислех, че това ще е подходящ спомен за този проект — отбеляза Леони. — След цялата ти работа по кулата. Намирането на стъклото и всичко останало.

Сам стана и я прегърна отново.

— Така е — целуна я. — Благодаря ти, Леони.

— Няма защо — отвърна тя.

— Видя ли какво сме свършили докато те нямаше? — попита той.

Тя кимна.

— Да, и съм възхитена — поколеба се.

— Но? — усмихна се с разбиране той.

Тя се усмихна стеснително.

— Ами, някои дреболии имат нужда да им се хвърли един поглед. Защо не ги огледаме набързо, а аз ще ти ги покажа докато са още свежи в ума ми.

— Винаги си перфекционистка — той я притисна.

— Е — кимна тя. — Обвиняваха ме в това.

— Да вървим — предложи той и я хвана за ръката. По-късно, след разходката из имота и обсъждането на работата, те се изправиха в хамбара, наслаждавайки се на театралния ефект от помръкващата светлина във величествения му интериор.

— Наистина е красиво, нали? — попита Сам.

Леони се съгласи.

— Свършил си страхотна работа — похвали го тя.

Той сложи ръка на рамото й и я притисна в себе си.

— Ние свършихме страхотна работа — поправи я нежно.

Наведе се и я целуна по бузата, Леони отвърна, внезапно зажадняла за него след дни на физическо желание, каквото не бе изпитвала никога преди. Сега физическата му близост превръщаше в истинско мъчение по-нататъшното чакане до задоволяване на това болезнено желание.

След момент телата им се преплетоха, устните и ръцете му се спуснаха върху нея. Тя се облегна назад в една греда, а ръцете на Сам проникнаха бавно под роклята й и нагоре по бедрата докато откриха бикините й. Той ги дръпна нежно надолу и ръцете му я погалиха отзад. После ловките му пръсти започнаха да изследват тези задни части и хълмчето й, едновременно разтривайки ги деликатно в началото, после по-твърдо, докато едната ръка откри навлажняването й.

Леони изстена от удоволствие, дишането й се ускори, а Сам изпъшка и започна да дълбае в най-личното й място, вършейки чудеса с пръстите си.

После той коленичи пред нея, смъкна бикините й още по-надолу и вдигна роклята й. Започна да целува бедрата й, устните му си проправиха път нагоре, езикът му също, нагоре до онова меко влажно триъгълниче, което го очакваше с копнееща и разтворена готовност.

Леони отхвърли глава назад с ръце в косата си, когато устата му откри хълмчето й и той се зарови там, поглъщайки я жадно. Ръцете му притиснаха стегнатите й, закръглени задни части към него, а езикът му сътвори магията си, въртейки се, облизвайки, прониквайки.

— О, Сам — въздъхна тя. — О, боже мой, това е толкова чудесно. О… о…

Той спря внезапно, отдръпна лицето си и се изправи, прегръщайки я отново, а устата му потърсиха нейната. Дръпна я към себе си и тя не можеше да сгреши, усещайки ерекцията в брича му, притисната твърдо и в готовност в нея.

— О, не мога да чакам и секунда — въздъхна Леони. — Толкова много те искам. Искам те в мен.

Думите й му подействаха като електрически шок. Без да я пуска, с уста върху нейните, той разкопча колана си и свати ципа на брича си. Смъкна едната й ръка надолу и тя се наслади на пулсиращата му твърдост.

После Сам бръкна под бедрата й с мощните си ръце и я вдигна с гръб, опрян в гредата, и крака, разкрачени от двете му страни. Шепите му бяха под дупето й, повдигаха я нагоре и я отваряха пред него. Леони обви крака около него и той се хвърли целия в нейната влажност.

Тя извика в екстаз, когато той я прикова към гредата с мощната си, издута мъжественост. После, неспособен да чака, започна да се движи веднага, подивял от желание, твърдо и продължително, излизайки почти целия, а после влизайки до края, блъскайки гърба й в гредата.

Леони си помисли, че може да се разцепи, че не може да издържи подобно проникване, но енергичните му движения само засилваха необузданото й желание.

Минаха само няколко кратки момента преди тя да бъде подета от вълна след вълна на чувствено освобождаване, викайки от екстаз, неспособна да контролира трептенето, което преминаваше през нея. Виковете й стимулираха Сам до нови висоти на диви тласъци и в едно финално проникване, когато той експлодира в нея, отново и отново, в спазмите на изумителното си свършване, стенейки в пречистваща радост.

Те пъхтяха, дишаха тежко, останали без дъх, дотолкова, че чак не можеха да говорят, а том продължи да я държи така още дълго, устните му жадно целуваха нейните, докато най-накрая успя да промълви дрезгаво:

— Обичам те, Леони. Обичам те. Обичам те. Обичам те!

— Аз… също… те… обичам — успя да въздъхне тя.

Той отпусна бавно краката й на пода и те застанаха един срещу друг, изтощени от тежките си усилия. Той я държеше в ръце, целувайки я по лицето, шията и ушите, докато дишането им най-после се нормализира и сърцата им престанаха да бият толкова учестено.

— Това е истина, нали? — попита той. — Наистина ли си сигурна? Наистина ли ме обичаш?

Леони го погледна в очите.

— Наистина, Сам. Наистина те обичам.

Той я притисна към себе си по-силно от всякога и я задържа така, притискайки я, сякаш нямаше да я пусне никога.

Най-накрая се разделиха.

Сам вдигна бикините й и й ги подаде, а тя се плъзна в тях. Той вдигна ципа на брича си и си закопча колана. Леони поклати глава.

— Лудост — разсмя се тя.

— Да — съгласи се Сам и се присъедини към смеха й. — Любовна лудост.

Хванати за ръце, те се върнаха на терасата, където седнаха и отпиха от виното, неспособни да откъснат очи един от друг. И двамата не можеха да стъпят здраво на земята след пътешествието им в рая на плътското удоволствие.

Най-накрая Леони проговори.

— Защо не хапнем по нещо и не се изтегнем? Можем да се качим горе, във великолепния ми апартамент. Ако не трябва да си тръгваш, разбира се?

— Не, не, не — отвърна той. — Не трябва да си тръгвам. Довечера има голям купон и братовчедът на Мини, Дърк, ще я води там. Семейно събиране — всичките братовчеди. — Направи гримаса — Аз винаги се измъквам.

Той се изправи на крака, извиси се над нея и й подаде ръка.

— Да вървим — предложи й.

Чинии със сирена, сладко маскарпоне, ароматно чевре, узряло бри; и кремове за мазане: пикантен доматен сос и сирене фета с босилек, грахово пюре с чесън се мъдреха полупразни на подноса. Маслини — консервирани със зехтин, с вино и гръцки — и вафли, извадени от опаковките им, образуваха полукръг около тях. Ботушите за езда на Сам и сандалите на Леони бяха струпани на куп на пода до масата.

Осемте декоративни прозорци и онези в купола бяха отворени, пускайки вътре хладния бриз. Блещукаща свещ осветяваше останките от пиршеството и се отразяваше от чашите им с вино. Върху украсената кушетка Сам прокара пръсти по ръката на Леони докато си лежаха, обърнати лице в лице, докато тя приключваше с разказа си за пътуването до Ню Йорк и за статията в Таймс.

— Не мисля, че трябва да се чувстваш неуверена — успокои я Сам.

Леони въздъхна.

— Май ми е трудно да се справя. Да се отърся от чувството, че нещо не е наред с мен, за да правя такива погрешни избори.

— Не забравяй какво ти казах по-рано през лятото. Човекът, за когото си се омъжила, и днешният Ханк Рейнълдс — човекът, в който той се е превърнал — са много различни. Претърпял е много промени, които нямат нищо общо с теб. Не са заради теб.

Погледна в очите.

— Ако питаш мен — той я целуна по устните, — мисля, че инстинктите ти са се подобрили значително.

Тя се усмихна.

— Мисля, че си малко предубеден. Но ще приема думите ти. Особено що се отнася до теб и мен.

Тя стисна мускулестата му ръка.

— Не виждам как някой може да не вярва в теб, да не ти се довери… да не те обича.

Сам въздъхна и онзи познат изтормозен поглед се върна в очите му.

— Бих искал… — започна той, но легна, втренчен в пространството, далечен, в някакъв свой, по-тъжен свят.

— Какво има, Сам? — попита Леони. — Можеш да ми кажеш. Знаеш го.

Очите му бродеха из тъмните ъгли на сводестата стая, но най-накрая се спряха върху нейните.

— Бих искал винаги да съм тук с теб. Искам го повече от всичко.

Той изпусна силна въздишка.

— Но знам, че макар да не ме обича, Мини ще се бори като тигрица да ме задържи. И ти, разбира се, знаеш защо оставам там с нея.

— Разбирам — кимна Леони.

— Сега тя е обявила сградата Ван Вехтен за продан — продължи Сам. Все още не беше споделил това с Леони. Беше му неудобно да обсъжда все по-враждебното поведение на Мини, може би защото се боеше да не би Леони да се почувства отговорна по някакъв начин. Той я погледна и една иронична усмивка освети чертите му. — И сега си имаш един архитект без офис.

— Какво? — възкликна Леони. — Така изневиделица?

— Всъщност не съм изненадан — продължи Сам. — Тя отдавна се опитва да ме принуди да престана да работя. Предполагам, че това е поредната й отмъстителна тактика за затрудняване на работата ми. Наистина не съм сигурен.

— Изглежда иска да те накаже — предположи Леони.

— Мисля, че си абсолютно права — кимна Сам. — Но стига за това. Просто искам нещата да бъдат различни. Искам винаги да съм тук с теб.

Той направи пауза и я дръпна по-наблизо до себе си, целувайки я страстно и продължително.

— Толкова те обичам…

Леони го погледна в очите.

— И аз те обичам, Сам!

Тя прокара ръка надолу по силния му гръб към твърдите му, стегнати, закръглени задни части, галейки го, ласкаейки го и той се отпусна върху нея, пъхна едната си ръка под роклята й, прокара я по задната част на бедрата и стигна до дупето й, дръпна я още по-наблизо до себе си и я целуна още по-настоятелно.

Леони усети как твърдостта му се притиска отново в тялото й и пламъчетата на желанието отново лумнаха в нея.

Сам отметна глава назад.

— Хайде да се съблечем, а?

Леони кимна и се усмихна.

Станаха от кушетката и се съблякоха един друг бавно, благоговейно наслаждавайки се взаимно голотата си.

Без да знаят и без да им пука от това какво ще им донесе утрешния ден.