Джудит Гулд
До края на времето (4)

Четири

— Какво по… — Сам Никълсън удари с ръка по волана на рейндж роувъра, а после бавно излезе на банкета отстрани на пътя. Запълзя, натисна спирачки и спря колата. Едва избегна челния удар с една сърна, която скачаше по магистралата.

Красива самка с бяла опашка. А можех да я убия.

Не знаеше защо, но почти винаги по тези пътища, негови мишени ставаха женските, а не мъжките. През всичките си години тук той бе видял само няколко елена по пътищата и безброй кошути. Добре знаеше, че това не е нещо необичайно в този район, но едва и избегнатият удар бе нещо напълно нехарактерно за него. Той се гордееше, че е един от малцината наоколо, който никога не е удрял елен или каквото и да е друго животно.

Всъщност той винаги усещаше как през цялото му тяло преминава пристъп на отвращение, когато видеше табелите по пътя, рекламиращи продажбата на еленско месо. Въпреки че като момче ловуваше с баща си и все още хапваше месо от време на време, той някак си намираше самата идея за отвратителна и нелогична. Колкото до убиването на животни, не би могъл да го направи, със сигурност не и като спорт. Може би животът — всеки един живот — бе започнал да му се струва нещо много ценно и крехко, за да бъде унищожено, умишлено или не.

Сега трябваше да се успокои, да се отпусне, да остави адреналина си да спадне до нормалното състояние. Да се овладее.

Какво, по дяволите, не ми е наред? — учуди се той. Но знаеше отговора на този въпрос без сянка на съмнение. Знаеше точно какво не му е наред. Просто не внимавам, това е всичко, опита се да бъде разумен той. Толкова просто. Дали?

Защо тогава? — запита се. Защо съм толкова дяволски невнимателен? Защо губя контрол? Защото… защото…

Въздъхна шумно и ядосано. Не искаше повече да си задава тези въпроси. При никакви обстоятелства. По никакъв начин.

Пресегна се и изключи радиото. Харесваше Синатра, но реши, че певецът или притежава радио WABY, или има много акции в него, защото понякога му се струваше, че не пускат никой друг. Точно сега не беше в настроение за „Стари сини очи“ и неговото монотонно тананикане. Не. Абсолютно не. Любовните балади бяха последното нещо, което искаше да слуша, а и не се нуждаеше да се разсейва с музика — с каквато и да е музика. Това поне бе очевидно.

Освен това искаше да остане насаме с мислите си. Същите онези мисли, каква ирония, които изобщо не трябваше да му идват до главата.

А, проклятие, реши той. Седенето тук няма да ме доведе доникъде.

Включи рязко на скорост, огледа се и завъртя голямата кола обратно на магистралата. През реката на запад слънцето вече изпълняваше своя финален, блестящ, пиротехнически спектакъл и потъваше в пазвите на планините Катскилс. Продължавайки на север в бързо топящата се светлина, Сам отново бе погълнат от мисли за старата осмоъгълна къща и от идеята да я спаси.

Каква вълнуваща перспектива беше. И какъв необикновен стар имот. Само историческото му значение го превръщаше в скъпоценен камък. Всеки архитект, който струваше и пукната пара, би скочил с радост на шанса да работи по проекта и би се смятал за най-щастливия ако само обмисляха кандидатурата му за работата.

И за Бога, помисли си той, аз със сигурност бих искал да участвам. Това беше точно в неговата област. Точно такъв проект, в какъвто би могъл да впие зъби и нокти.

Но, никога не бих могъл да работя с тази жена. Леони Коринт.

Не че си мислеше, че тя няма да е страхотна като партньор. Не, изобщо не беше това. Всъщност бе точно обратното. Той отчаяно искаше да работи с нея. Всички инстинкти му подсказваха, че ще бъдат идеалните партньори, че работата с нея ще бъде едно огромно удовлетворение, невероятно творческо предизвикателство — и, вероятно, нещо много повече. И точно там се криеше проблемът. Объркването, което изпита, когато я видя за пръв път, го обзе отново. Леони Коринт. Това високо, стройно, желано тяло. Тази разкошна тъмна коса и бледа, млечнобяла кожа. А онези очи! Черни като смола, блестящи като обсидиан, способни да бъдат палави като същински ад. Ако не бе видял съкровената бдителност и болката, които тежаха под бляскавата им, блага повърхност, той би я помислил за нещо като, да, супер жена, твърде уверена, твърде съвършена. Но тези очи издаваха едно уязвимо, отзивчиво… човешко същество.

Сам не знаеше кога се почувства толкова омагьосан от тази жена. Привличането в действителност бе химическо, помисли си той. Усещане за близост, което почувства дълбоко в себе си и което разтърси цялото му същество. Нещо стихийно: силите на природата, едновременно примитивни и величествени, безмилостни и съкрушителни. И неизбежни.

— Исусе — извика той на глас. Приближаваше Киндърхук. Включи мигача и намали, за да завие наляво по пътя към къщата си.

Неизбежни, каква силна дума. Но поради някаква необяснима причина той бе сигурен, че срещата им е била предопределена, че това бе среща, която той никога не би могъл да планира или да предвиди, не и в най-дивите си фантазии. И ставаше неспокоен от мисълта, че всичко идваше наведнъж — една среща на сили, над които той нямаше никакъв контрол.

Но, това се случи, а сега… Е, сега това бе нещо, на което усещаше, че трябва да се подчини. Сякаш почти нямаше избор, защото се бе сблъскал със сила, изглеждаща безкрайно по-велика от него.

Отдясно се извиси огромна желязна порта, черна, елегантна и мрачна. Входът към Ван Вехтен Менър^[1].

Той въздъхна със смътно усещане за ужас, което прободе съзнанието му, после влезе, спря и свали прозореца на колата. Набра кода на охранителната система върху стоманения панел, поставен на един от масивните тухлени стълбове, и видя, че видеокамерата го наблюдава.

Това място е рай за параноици, помисли си той. Можеше да разбере желанието на Мини за сигурност в това огромно имение, но мислеше, че тя се е увлякла по всички тези технологични устройства, които братовчед й Дърк й инсталира, за да превърне имението в истинска крепост.

Портата се отвори бавно и той вкара голямата кола, наблюдавайки внимателно в огледалото.

Погледна към величествените стари иглолистни дървета — ели, смърчове и борове — от двете страни на алеята. Вечерта те бяха зловещи, монолитни стражи, охраняващи подхода към къщата, а тяхната обичайна величествена сочност се бе трансформирала в заплашителна строгост. Той намали, не изгаряше от желание да стигне до къщата все още погълнат от мислите си.

Може би, най-шокиращото откровение днес бе, че изобщо почувства нещо. Не можеше да се отрече, че Леони Коринт е едно невероятно привлекателно същество, но през всички тези години той бе срещал много красиви и вълнуващи жени — но никога преди не беше се чувствал така.

Беше сигурен, че е срещал жени, които бяха също толкова богати и вълнуващо красиви, толкова жизнени и умни колкото нея. Някои направо му се хвърляха на врата, други намекваха за скрити възможности, флиртувайки зад гърба на съпрузите си. Но никоя от тях не бе имала такова неопределено въздействие върху него. Не. Всъщност преди много години той изпита чувство, далеч не толкова силно, но сега бе истински удивен, че все още е способен на някакви чувства.

Вдигна поглед към светлината, пръскаща се от съвършено пропорционалните паладийски прозорци на Ван Вехтен Менър. Класическата й георгианска^[2] симетрия, представена в старите розови тухли, която обикновено изпълваше архитекта с прилив от естетическо удоволствие, тази вечер нямаше никакъв ефект върху него. Заради величествената си тържественост тя приличаше по-скоро на красив затвор, на непревземаема крепост, която в цялата си широта нямаше място за неговата душа.

Това място е всичко друго, но не и дом, помисли си той.

Запълзя и спря на кръглата алея в подножието на каменните стълби, водещи към входната врата, отпусна спирачките и загаси мотора. После излезе неохотно от колата, включи алармата и тръгна по стълбите към входната врата, украсена с изкусни фронтони. Преди да стигне тя се отвори.

— Мистър Никълсън — беше Ерминда, единствена от прислугата, която живееше тук. Тя му задържа вратата, а старомодната сива униформа, която Мини Никълсън я караше да носи, едва успяваше да скрие чувствената й фигура и пълния й бюст.

— Хей, Ерминда — усмихна се насила той щом влезе в антрето. Това бе едно подходящо за къщата огромно антре с шахматно разположени мраморни плочи в черно и бяло, с блеснал антикварен полилей Уотърфорд^[3] с падащи кристали и нарисувани на ръка тапети от осемнадесети век, изобразяващи ловни сцени върху гравирана ламперия. — Как си тази вечер?

— Добре съм, мистър Никълсън — тъмните й очи блеснаха провокативно. — Надявам се, че и вие също.

— Разбира се, Ерминда — отговори й. Хвърли ключовете си в голямата семейна розова порцеланова купа, поставена върху изкусно резбована масичка от злато и махагон.

— Мисис Никълсън е в оранжерията. Каза да й се обадите веднага щом пристигнете — Ерминда вдигна поглед към него, прибирайки лъскавата си черна коса, която носеше на стегнат кок отзад, прическа, която бе още едно от правилата на Мини.

— Ерминда, би ли ми направила една услуга? — попита Сам, опитвайки се да запази циментираната на лицето си усмивка. — Кажи й, че ще отида при нея след малко. Имам да довърша някои неща.

Ерминда се усмихна лъчезарно.

— Да. Веднага отивам.

Сам забеляза очевидното удоволствие на Ерминда, заради това, че ще занесе на жена му съобщение, от което тя очевидно нямаше да остане доволна.

Любовта между тези двете не изчезва никога, помиели си весело той. Странно, че през последните няколко години тя бе единствената жена от постоянната прислуга, която Мини успяваше да задържи за повече от няколко седмици. Ерминда работеше при тях вече две години и макар да си оставаше загадка за Сам, през това време тя мълчаливо и послушно угаждаше на всички капризи на Мини, поставяйки нещо като рекорд за дълголетие в домакинството.

Сам заобиколи голямата кръгла централна маса с огромния й букет от свежи цветя и бързо се изкачи по антикварния персийски килим на стълбите, който се виеше елегантно като прекрасна змия. Спря за момент в коридора, после изтича надолу, прекоси спалнята им и влезе в помещението, къде бяха личната му баня и съблекалня. Затвори вратата и я заключи.

Свали си коженото яке, ботушите и чорапите, после дънките, ризата и бельото, оставяйки всичко на куп върху излъскания боров паркет. Прецапа бос до високата мивка, завъртя старомодния меден кран, пусна студената вода и наплиска няколко пъти лицето си. Избърса се енергично и застана пред огледалото. Огледа се внимателно, наистина, за пръв път от дълго време насам.

Не е зле за мъж на моята възраст, помисли си, оглеждайки красивите си черти от различни ъгли. Не. Изобщо не е зле.

Но, всичко отива напразно. Ще го пропилея. Пилея го от години.

Влезе в съблекалнята си, разпъна дъбовата кушетка и кафявата й кожа изскърца под тежестта му. Не обърна внимание на лампите Ройкрофт, на масата за шах Стикли от кожа и дъб, на изящните килими Войсли на пода, на керамиката. Груби и Рукууд^[4], на любимите си стари архитектурни чертежи и карти и на всички други безценни предмети, с които обикновено подхранваше усещането си за благополучие.

Това бе малкото му царство, мебелирано с нещата, които той обичаше, а не нагласено с изключително официалните и фини американски антики, които предпочиташе Мини. Тя всъщност мразеше тази стая и не приближаваше до нея.

Той се замисли върху кушетката.

Защо пропилявам живота си? — учуди се сам. Хвърлям се направо в боклука? За какво? Знаеше отговора: за един съюз без любов. Съюз, роден от собственото му чувство за вина и срам. Съюз, роден от една жертва. Жертвайки себе си в един брак, който бе станал толкова задушаващ, че той вече се смяташе за напълно безчувствен към света около себе си, задушавайки мечтите и амбициите си, собствените си шансове, за какъвто и да е емоционален живот.

Сега разбра, че е тъпчел на едно място, доволен да пропуска дните покрай себе си, минавайки през тях като насън, без да живее истински, позволявайки да бъде изконсумиран — изяден жив — от тази вина и от този срам. Сега знаеше, по-добре от всякога, че този съюз без любов го е ограбил, лишил го е от всички възможности за радост в живота.

Разбра и нещо друго. Нещо може би по-плашещо: че способността му да се радва бе събудена отново, че не трябва да прекарва останалата част от живота си в това сомнамбулско състояние, отричайки се от всякакъв емоционален живот. И знаеше добре, че това е заради Леони Коринт.

Срещата с нея го принуди да се вгледа в реалността, която той отричаше от много дълго време — в този жертвен съюз без любов. И именно тази среща пробуди дремещите му способности да чувства.

Леони Коринт. Може би, само може би, вероятно за мен е възможно…

Сам се изправи рязко, а мислите му внезапно бяха прекъснати от безплътния глас на жена му, която го викаше по интеркома.

— Сам, скъпи — викаше Мини Никълсън, а гласът и се променяше зловещо от говорителя.

Той седна и се заслуша.

— Сам, какво правиш? — Пауза. После: — Сам? Сам? Къде си? Отговори ми, по дяволите!

Той въздъхна с отвращение, скочи от кушетката и покорно отиде до интеркома на бюрото, където натисна бутона за отговор.

— В съблекалнята си съм, Мини — отвърна. — Слизам след секунда.

— Каквото и да правиш — изстена тя. — Аз те чакам цяла вечност.

— Веднага идвам — той се обърна от бюрото и отиде до скрина Харви Елис^[5], където извади чисто бельо и чорапи, после взе риза и чисти дънки на път през дрешника. Облече се бързо, обу чифт антикварни чехли и тръгна през спалнята, където срита злобно куп дрехи и обувки на пода и пое надолу по стълбите.

Мина по коридора, през блестящата тъмна библиотека с махагонова ламперия, и стигна до френските прозорци, водещи към оранжерията, едно от любимите му помещения в къщата. Спря на прага и надзърна вътре.

Огромно помещение в георгиански стил, което той самият бе проектирал, за да бъде в хармония с останалата част от къщата. Подовете му бяха от антикварен френски варовик с черни подложки от скъпоценни камъни, а стъклените му стени се извисяваха на над шест метра. Два идентични кристални полилея, огромни неокласически руски антики, се спускаха от тавана. През деня те пречупваха светлината във всички цветове на дъгата, разхвърляйки ги калейдоскопично из стаята, а през нощта премигваха романтично от светлината на свещите.

Стаята бе претъпкана с всевъзможна растителност, от извисяващи се палми и фикуси до по-малки лимонови и портокалови дръвчета, с рози и орхидеи. Буен бръшлян се виеше по стената на къщата, към която бе прилепена оранжерията, и бе покрит с глициния, която се спускаше драматично през цялата стая, а ароматът от огромните, подобни на гроздове, чепки от лавандулови цветове покриваше почти всичко. Тук-там през зеленината надничаха класически бюстове и статуи от посивял мрамор, замръзнат наблюдатели на драмите, които се разиграваха пред тях.

От прага той видя неземна синьо-сива светлина, отразена от полилеите и стъклените стени. Тази вечер нямаше свещи. Мини гледаше телевизия.

Тя не го усети, когато той пристъпи вътре и я погледна, седнала с дистанционното в едната ръка и с питие — Джак Даниълс и вода, предположи той — в другата. Дългата й до раменете светлоруса коса блестеше като гланцирана под светлината от телевизора, а големите й леденосини очи бяха фокусирани напрегнато върху онова, което ставаше на големия екран.

Тя се обърна и погледна към басейна и тогава Сам видя ясно лицето й. Както винаги, гримът й бе вещо, но минимално положен върху някога съвършения й кадифен тен. Устните й — в съвсем бледо розово, лек намек за руж, очна линия и спирала. А облеклото й беше безупречно — тази вечер бе с един от любимите си сиво-бежови кашмирени пуловери от Зоран, в тон с кашмирен панталон. Беше обута с правени по поръчка тъмнозелени памучни чехли, бродирани с герба на семейство Ван Вехтен. От ушите и от шията й едва видимо проблясваха перли. Златни гривни с диаманти, рубини, смарагди и сини сапфири висяха от двете й китки, проблясвайки ослепително дори да направеше и най-малкото движение с ръце.

Боже, каква е красавица, помисли си той. Една от най-красивите жени, които съм виждал. Само че…

— Ето те и теб! — Мини ококори очи, когато го зърна.

Сам приближи и се наведе да я целуне. Това бе една формална целувка, нищо повече, но напоследък като че ли и двамата искаха да е така. Просто си вървим по течението, помисли си той.

Мини надигна чашата си, сякаш искаше да отмие вкуса от него, после го погледна изпитателно.

— Къде беше, красавецо? — гласът й беше дрезгав и сух от алкохола. Тя остави чашата на масата до себе си и изключи звука на телевизора.

— Бях навън, оглеждах една работа край реката — обясни й. — Старата осмоъгълна къща — Сам седна в шезлонга от другата страна на масата и я погледна. — Може да дам оферта за ремонта й.

— О, това ли — подхвърли пренебрежително тя.

— Какво имаш предвид с това: О, това ли? — погледна я той.

— Онова, което имам предвид, скъпи — поясни Мини, — е, че ще е само загуба на време. Изобщо не е нужно да работиш, ако не искаш. Защо да си създаваш главоболия с този имот? Това не е някоя чак толкова забележителна къща, нали?

Мини продължи, сякаш отговорът му нямаше никакво значение за нея.

— Там не е живяла някоя важна личност. Две побъркани дами — тя отпи щедра глътка и му се усмихна гальовно. — Тя е една съборетина, мен ако питаш.

— Не вярвам на ушите си, Мини — отвърна Сам с раздразнение, защото наистина бе объркан от реакцията й. — Мисля, че най-много ти би имала интерес от спасяването на този имот. Тъй като прекарваш толкова време в работа в Историческото общество, трябва да знаеш най-добре. Ясно ти е, че тази къща е важна от архитектурна гледна точка.

— Спокойно, скъпи — усмихна се тя. — Просто си мисля, че наоколо има много други къщи, които заслужават повече внимание. Със сигурност твоето внимание.

— И двамата знаем добре, че осмоъгълните къщи в този район са на изчезване — отвърна той. — И изчезват доста бързо.

— Може би точно тази трябва да изчезне — тя отпи още една глътка и продължи: — Освен това чух, че я купила някаква нюйоркчанка. Разведена новобогаташка, която сигурно ще я събори. Искаш ти да я събориш вместо нея?

Сам се втренчи в нея.

— Това са глупости, Мини, и ти го знаеш добре. Говорила си с Андреа Уокър.

— Не е нужно да прибягваш до този груб език, скъпи — сгълча го тя. — И какво ако съм говорила с Андреа? Тя от години държи тази стара грозотия в списъка за продажби на агенцията си. И знае всички мръсотии по тази сделка.

— А-ха — кимна Сам. Всичко започна да му се прояснява. — Значи така. Знам защо е всичко това. Андреа Уокър те е помолила за помощ да очерните новата собственичка още преди да се е появила тук — той въздъхна. — Само защото е купила къщата чрез друга агенция и Андреа е изгубила комисионната.

Мини не му обърна внимание, втренчена в дъното на чашата си, докато си наливаше ново питие. После вдигна поглед.

— Очерням, е ужасно противна дума, Сам. Особено за някой, който така или иначе няма шанс да стане част от нашия кръг. Чула съм всичко за нея и, повярвай ми, знам.

Тя наддаде грозен, подигравателен смях и тръсна глава.

— Тя е никой, разведена жена от Ню Йорк, която вече си е дружка с онази британска курва, Фиона Мос, ако разбираш какво имам предвид.

— Да, Мини — Сам въздъхна с раздразнение. — Мисля, че разбирам. Мисля, че разбирам точно какво имаш предвид.

Той стана и отиде до масичката с напитките. Типична за претруфените, безценни и скучни мебели, тя беше класически модел от деветнадесети век, от махагон и позлата, нюйоркска ниска масичка с плот от мрамор. Наля си щедра порция скоч в старомодна кристална чаша Бакара, добави няколко кубчета лед, после и малко вода. Отпи една глътка, върна се при шезлонга и се отпусна отново в него.

Мини си седеше тихо, проследявайки го с поглед, със самодоволно изражение на лицето. Най-накрая Сам наруши мълчанието.

— Е, каквото и да си мислите ти, Андреа и малката ви клика от местни богати сноби, аз съм въодушевен от перспективата да свърша тази работа. Надявам се да се получи.

Мини се направи, че не го чува. Натисна бутона на интеркома на масичката до нея.

— Ерминда — извика рязко тя. — Ще вечеряме след няколко минути. Приготви нещата.

— Веднага, мадам — чу се гласът й по интеркома.

Колко типично за нея, помисли си Сам. Няма да каже моля или благодаря — думи, които са напълно чужди за речника й. Особено когато става дума за прислугата.

Той погледна навъсено към Мини. Защо, всичко трябва да е така? Защо винаги е така? Винаги води разни дребни битки?

Мини се обърна към него и се усмихна лъчезарно.

— Тази вечер имаме нещо от любимите ти неща, скъпи — обяви тя. — Накарах Кейти да приготви един от нейните fruits de mer^[6] преди да си тръгне. Сега е с омар.

— Страхотно — обади се той без особен ентусиазъм.

Мини го погледна с високомерна неприязън.

— Е, няма нужда да се цупиш, скъпи.

Когато той не отговори, тя допълни с най-превъзходното си и най-дразнещо бебешко пелтечене.

— ’Зглеждаш сякаш някой ти е изял сладкишчето, муумченце.

Сам все още не се хващаше на стръвта.

Мини изведнъж се ядоса от игричката си и се изправи със самодоволно негодувание.

— Просто изказвах мнението си, Сам. Знаеш, че не съм големият лош вълк. Може би е време вече да се откажеш от това твое малко… хоби и да си стоиш у дома с мен.

— В никакъв случай — сопна се той. — Изкарвал съм пари от това — изкарвам пари от това — и ми харесва — в очите му имаше огън, а в гласа му — смъртоносна решителност.

— Добре, добре — отстъпи тя. Разбра, че сега не му е времето да продължава дискусията на тази тема. — Щом си щастлив. Но продължавам да мисля, че пропиляваш времето и таланта си. С тази къща поне е сигурно.

Той я погледна в очите.

— Хайде да оставим това, Мини, какво ще кажеш? — попита я спокойно. — Точно сега не съм в настроение за такъв разговор.

Тя грейна отново.

— Да — съгласи се бързо. — Да го направим. Да го оставим — глътна остатъка от питието си и остави чашата си на масата, после го погледна подканващо. — Ще влизаме ли на вечеря? Ерминда трябва да ни е приготвила нещата.

— Да — изрече тихо Сам и отпи една бърза глътка скоч.

— Ще ме вкараш ли? — попита Мини.

— Разбира се.

Сам стана и послушно отиде до инвалидната количка, пресегна се, освободи спирачките и започна да я тика напред към трапезарията.

Още една самотна вечеря, помисли си той, с едно малко и тихо кръвопролитие.