Джудит Гулд
До края на времето (17)

Десет

Мини остави телефонната слушалка на мястото й и си втренчи стоически през зеленото стъклено заграждение на оранжерията към синкавозеления плувен басейн отвън. Той блестеше подканващо под горещото лятно слънце, но обещанието му за хладен отдих от потискащата горещина и влажност само й напомняше за неспособността на осакатеното й тяло да се възползва от тези удоволствия.

Телефонният разговор, който току-що приключи, за миг я вцепени, сякаш бе анестезирана преди болезнена хирургическа процедура. Най-напред съзнанието й, но само за миг, се присви от ужас заради новината, която бе получила току-що. Но абсолютният ужас, който почувства, много бързо и много милостиво се смени със стоическото, безчувствено и невъзмутимо самообладание, чрез което тя винаги се справяше с тревожните, дори трагични събития.

Сега обаче, втренчена в красивия басейн, съзнанието й започна постепенно да осмисля зловещата новина, докато след няколко минути празни размишления и по-задълбочени мисли то започна да се изпълва с вихрушка от възможности, стратегии, кроежи, с негативи и позитиви — и всички те се свеждаха не само до начините, по които да се справи с обезпокоителната новина, а и до нещо много по-важно, до различните начини, по които би могла да използва новината в своя полза.

О, да, разбира се, помисли си тя. Имаше си средства да обърне злата действителност в средство, с което да удари, да победи, да си отмъсти много ефикасно на това — не, на този, каза си тя, — който й причини цялата тази болка, всичките тези страдания.

Да! На устните й се появи усмивка, изпълнена с ужасяваща отмъстителност. Знам какво ще направя. Знам как ще си оправя сметките с това нещастно малко нищожество, което разби живота ми. Това нещастно малко нищожество, което превърна живота ми в истински ад.

Защото в съзнанието й нямаше никакво съмнение, че има един-единствен човек, отговорен за ужасното положение, в което се намираше сега. Един човек, който отключи последователността от събитията, докарали я до тук, в тази отвратителна инвалидна количка, с това безполезно, почти безжизнено тяло. Нещо повече, един човек, който бе отговорен за обезпокоителната новина, която бе получила току-що.

„Ха!“ — помисли си Мини. „Знам как да се погрижа за тази ситуация. Ако тази интересна новина е вярна, ако това е начинът, по който ще се справя, тогава знам точно какво ще направя на този един-единствен човек, който е отговорен. Да!“

Тя погледна отново към басейна, ограден толкова красиво с растителност, и направо тук, в оранжерията, започна да формулира плановете си, да взема решения, да се наслаждава на възможностите за унищожение и болка, които тя несъмнено щеше да причини. А, да! Щеше да си отмъсти! Усещаше идеята все по-вкусна на небцето си, по-вкусна от най-прелестния и най-фин дребнозърнест черен хайвер от севруга^[1]!

Но първо имаше да свърши много работа и трябваше да действа бързо. В крайна сметка времето бе от съществено значение. Трябваше да завърти няколко телефона, да напише писмо, да подготви и подпише някои документи. Много задачи и всичките би могла да изпълни точно тук, в оранжерията, и удобствата на инвалидната си количка.

Първо, доктор Натансън. Да! Трябва да обсъди някои въпроси с вечно загрижения, вечно раболепен доктор.

После, адвокатите й. Няколко промени в някои важни юридически документи. Ах! Самата мисъл за това я накара да потрепери от вълнение и тя се изсмя на глас.

След това, Андреа Уокър, приятелката й, която се занимаваше с недвижими имоти. О, да помисли си тя. Аз имам имот за продан! Веднага!

И после, разбира се, оставаше банката. Със сигурност трябваше да направи някои промени и там. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тя натисна бутона на интеркома, останал безмълвен на масичката до нея.

— Ерминда! — кресна заповедно.

— Да, мисис Никълсън? — отговори на мига прислужницата.

— Донеси ми онази отворена бутилка с вино, която е в хладилника, и една чаша.

— Да, мисис Никълсън.

След като Ерминда й донесе виното и чашата, Мини й махна да си върви. Наля си щедра доза и отпи. Беше сухо и хладно, най-подходящата компания за задачата, която й предстоеше.

Тя се пресегна и взе малкия си кожен бележник с адреси от масата до нея, после започна да барабани с него по дръжката на инвалидната количка, потънала в мисли.

След няколко минути престана да барабани.

Готова съм, помисли си тя. Да, готова да се захвана за работата.

Но преди да го направи, Мини погледна отново към басейна, усмихвайки се, сякаш той бе споделил тайните й, сякаш съдържаше отговорите на проблемите й, сякаш той бе конспиратор в плана й за отмъщение срещу единствената причина за цялото това нещастие в живота й.

И тази причина, разбира се, бе Сам Никълсън, който щеше да страда, десетократно, стократно — хиляди пъти! — заради новината, която тя получи.