Джудит Гулд
До края на времето (24)

Четири

Уикендът сякаш продължи вечно, влачейки се едва-едва, измъчено чакане за — какво? Сам и Леони нямаха представа какво да очакват.

В събота и неделя Леони работи трескаво из къщата, опитвайки се да не мисли за натрапчивите тревоги, които постоянно я гризяха някъде точно под повърхността на съзнанието й. Тя закачаше плат, лепеше корнизи, смесваше още боя и плевеше градината. Но колкото и усилия да полагаше, тези тревоги се натрапваха отново, отказвайки да я оставят на мира, заплашвайки да разрушат новосъздадената й увереност и усещане за собствената й стойност.

Дали нейният свят — техният свят — свят, изпълнен с много щастие и надежда преди толкова кратко време, щеше да се разпадне около тях? Тя все повече и повече се насилваше, робски, диво, правейки всичко, за да държи на разстояние паническите искрици на тревогата и съмнението. Нощем, когато той идваше при нея, съмненията и страховете се разсейваха, за да се съживят отново, когато той си тръгваше сутрин.

Сам прекарваше деня в имението Ван Вехтен и му бе трудно сам в тази огромна къща — къщата на смъртта, така си мислеше за нея сега, — отговаряйки послушно на телефонните обаждания от приятелите и роднините на Мини и очаквайки информация от полицията. Но тя не идваше. Само мъчението на реалността, която той бавно осъзнаваше, почти го съсипваше с тъга, вина и все по-парализиращ страх и запълваше празнината, оставена от смъртта на Мини и отсъствието на Леони.

Вцепенението, което притъпяваше усещанията му, след като откри тялото на Мини, бе изчезнало. Сега на негово място се настани една глождеща тревога, от която той не можеше да се отърси, която доминираше всеки негов буден час, а сънят му бе труден и непостоянен.

Сутрин той беше в осмоъгълната къща, карайки хората си да започнат, оглеждайки свършената вече работа, а после се връщаше в имението.

Така минаха дни преди полицията най-после да пристигне, около обед. Когато се чу звънецът на входа, в ушите на Сам той прозвуча като пронизителен вой, който не вещае нищо добро. Бийнър детективът, влезе сам, със същото изморено изражение като в петък вечерта.

— Вече имаме предварителните резултати от аутопсията — съобщи разсеяно той.

Отново седнаха в библиотеката. Сам все още не можеше да се осмели да излезе в оранжерията, която построи с толкова любов и с която толкова се гордееше някога. Заради гледката към басейна сега атмосферата й бе заразена с потенциална злоба, която той не можеше да игнорира.

— И какво открихте? — попита. Огледа лицето на Бийнър, но не можа да разчете изражението му.

Детективът му отговори с въпрос.

— Жена ви пиеше ли много? — попита.

Сам го погледна с изненада.

— Не. Ами… имам предвид… пийваше по едно от време на време — отговори той. — Нали знаете, сред хора. Понякога едно-две питиета преди вечеря, но това е всичко. Защо питате?

Бийнър не обърна внимание на въпроса и му отговори с друг въпрос.

— Гълташе ли хапчета? Успокоителни, такива неща?

— Не! — заяви определено Сам, а в гласа му прозвуча раздразнение. Започваше да губи търпение от въпросите на този човек. Те изглеждаха безцелни и неуместни. — Хей, вижте какво. За какво, по дяволите, е всичко това?

Бийнър го погледна гузно.

— Кръвните проби показват, че тя е погълнала смъртоносна комбинация от алкохол и фенобарбитал, успокоително, което се дава с рецепта. Това, и много оксикодон. Това е перкодан, болкоуспокояващо.

Сам бе потресен и за момент само се взираше в детектива.

— Аз… аз не мога да повярвам — изломоти най-накрая той. — Това е невъзможно. Никога не съм виждал Мини да пие толкова много — Сам се намръщи. — Е, не и от години. Не и откакто… не и откакто бяхме гаджета. Можете да питате всичките й познати.

— Ами хапчетата? — попита Бийнър.

— Няма начин — отвърна Сам. — Тя почти не вземаше нищо. Не и след катастрофата ни преди години. Мини мразеше всякакви лекарства. Дори аспирин не вземаше ако не й се налагаше много.

Той спря и погледна напрегнато към детектива.

— Трябва да има някаква грешка.

— Няма грешка, мистър Никълсън — отговори Бийнър. — Съдебният лекар каза, че е щяла да умре от свръхдоза. Ако не се е удавила преди това.

Удавила.

Тръпки побиха Сам от тази дума. Чувайки как причината за смъртта бе редуцирана до тази мъничка, противна дума, изречена толкова направо, всичко изплува пред него много по-реално и ужасяващо. Той си представяше как дробовете й се пълнят с вода, виждаше как ръцете й бият във водата, как крещи за помощ.

Изведнъж в гърлото му се надигна жлъч и за момент си помисли, че ще повърне. Скочи на крака и хукна към банята, но в този момент телефонът до него звънна. Той спря на място, после се върна малко и вдигна слушалката.

— Ало? — послуша малко, после стана и подаде безжичния телефон на детектива. — За вас е.

Бийнър кимна с благодарност.

— Да — изръмжа в телефона. После той слушаше, а Сам наблюдаваме.

— Доведи я тук — нареди Бийнър. Натисна бутона и подаде телефона на Сам.

— Жената, която е работила за вас… — обясни кратко.

— Ерминда Гомес — уточни Сам.

— Да. — Бийнър въздъхна. — Водят я тук.

 

 

Леони взе предпазливо вестника от полицата на шкафа, където го бе оставила, за да е далеч от погледа й. Това бе големият неделен вестник, но тя и Сам решиха да не го поглеждат. Докато бяха заедно не искаха нищо да им напомня за случилото се и със сигурност не искаха да четат спекулациите на жадната за скандали преса.

След като остана сама — работниците бяха спрели, за да обядват: някои от тях си отидоха, други седяха на сянка и си хапваха. Леони се изкуши да прегледа статията, за която бе сигурна, че е там.

Остави вестника на кухненската маса и го погледна с трепет. Не бе нужно да търси статията. Заглавията крещяха:

„Наследницата на Ван Вехтен удавена в луксозно имение“

Голяма снимка на Мини Никълсън придружаваше статията.

Леони си пое дълбоко дъх, за да се успокои и огледа снимката отблизо. Мини бе облечена в красив бална рокля и носеше бижута колкото едно кралско съкровище. Не крещящо. Не. Дискретно, с вкус. Но все пак блестеше много скъпо пред камерата.

„Мили боже! — помисли си тя. Направо ти спира дъхът от нея. Сам не бе преувеличавал.“ Тя бе поразително красива, а снимката във вестника само потвърждаваше думите му. Светлорусата коса на Мини и елегантните й черти бяха подчертани до съвършенство на снимката. Тя бе седнала, но не си личеше, че е в инвалидна количка ако човек не знаеше.

Леони въздъхна и прокара нервно ръка през косата си. Явно какво бе видял Сам в това прекрасно същество. И макар да знаеше, че външният вид е измамен, на Леони й бе трудно да повярва, че една толкова красива и фина жена — направо ангел — може да таи в себе си и грам подлост или жестокост.

Изведнъж Леони усети, че й е непоносимо да гледа повече снимката, не можеше и да се насили да прочете историята. Грабна бързо вестника и го изхвърли в кошчето. После го покри със стари хартии. Искаше да я прогони напълно от погледа си — и от съзнанието си. Сякаш това бе възможно!

Тя закрачи нервно по кухненския под, поемайки си дълбоко дъх. Погледна си часовника. Мамка му! Минаваше обед. Сам обикновено се обаждаше по това време, информирайки я какво става в имението. Защо не се е обадил все още? Какво ставаше? Тя започна да се тормози, представяйки си дузина различни сценарии, а сцените препускаха в съзнанието й като зловеща анимация. Най-силната и най-прашната бе разбира се, че полицията е намерила доказателства, свързващи Сам с убийството на Мини. И така Сам бе обвинен в убийство.

Тя поклати глава. „Не. Това е невъзможно. Не може да съм сгрешила за Сам.“

Спря за момент да крачи. „Не е възможно той да има нещо общо е това. Имам му пълно доверие. Пълно и безпрекословно доверие.“

Тя поднови нервното си крачене, спомняйки си разговора им от предната вечер. Обсъждаха смъртта на Мини надълго и нашироко, но не стигнаха абсолютно до нищо, решавайки, че никоя от възможностите, които обсъждаха, не е правдоподобна.

— В петък аз тръгнах с решение от тук — сподели Сам. — Реших, че щом се върна в къщата, ще съобщя на Мини, че ще поискам развод.

Той погледна към Леони и мъка замъгли блясъка в синьо-зелените му очи.

— Бях решил да приключа с това независимо какво щеше да каже тя.

— О, моят добър Сам — възкликна Леони, осъзнавайки думите му. — Сега чувстваш вина за това, нали?

Той кимна сериозно.

— Стигнах до заключението, че любовта ни е толкова силна, че не можем да я отхвърлим, Леони — продължи той. — Мислех — и все още мисля, — че заслужаваме шанс. Че въпреки всичко трябва да бъдем заедно.

Тя го притисна към себе си, знаейки, че това е болезнено за него, желаейки отчаяно да прогони болката му.

— Когато си тръгнах от тук, знаех какво трябва да направя. А останалото ти е известно. Когато стигнах там, аз… аз я открих. Открих я… как се носи в басейна — той погледна към Леони.

— Почувствах се така, сякаш аз я бях убил. Знам, че това е безсмислено. Това е… това е лудост. Дори не бях й казал още.

Очите му се просълзиха.

— Сега мога само да се чудя — кой е направил това? И защо!

Леони повярва на думите му предната вечер и все още му вярваше… дали!

Тя се обърна и тръгна през трапезарията, стигна до гостната, чупейки ръце.

„Трябва да престана с това още сега. Абсурдно е дори да обмислям подобна възможност. Как бих могла да предам Сам, дори в съзнанието си?“

Ами ако той някак си…

Не. Не би могъл. Не би го направил.

Тя се стрелна нагоре към спалнята. Искаше да се увери, че е далеч от любопитните очи на работниците. Там погледна към разхвърляното легло, където двамата със Сам се любиха толкова скоро, и сълзите започнаха да изпълват очите й, заплашвайки да се разпилеят.

Боже, моля те, помоли се тя. Не ми позволявай да сгреша отново.

 

 

Ерминда се усмихна нервно на Сам, когато той я посрещна на входната врата, а очите й се стрелнаха встрани, с едва прикрит страх и презрение към двамата полицаи, които я бяха довели тук.

— Ерминда… — Сам постави ръце на раменете й. — Слава богу, че си добре. Тревожех се за теб.

Тя сви рамене.

— Добре съм, мистър Сам — увери го тя. — Тези полицаи, доведоха ме чак до тук, за да отговарям на някакви въпроси.

— Къде беше? — попита Сам.

— В Куинс, при брат си — отговори Ерминда. — След като мисис Никълсън ме уволни…

— Уволни те? — възкликна Сам.

— Да се върнем там и да поговорим за това — намеси се Бийнър. Той посочи с глава към библиотеката, после се обърна към полицаите, които доведоха Ерминда. — Вие, момчета, изчакайте отвън.

В библиотеката Сам видя, че Бийнър наблюдава с любопитство Ерминда. Детективът очевидно не знаеше какво да прави с тази латино красавица, работила като прислужница у Никълсън, и изражението му бе смесица от подозрение и объркване.

Не е чудно, помисли си весело Сам. Самият той едва позна Ерминда днес, без обичайната й старомодна униформа. Тя бе облечена изцяло в черно — тясна плетена блуза, прилепнали джинси и обувки на високи токове; на шията и на двете й китки блестяха тънки златни синджирчета, а от ушите й висяха големи златни обръчи. Лъскавата й кехлибарено черна коса се спускаше свободно по раменете и тя си бе сложила доста грим, който, макар и наложен изкусно, бе малко стряскащ тук, в провинцията.

— Казвате, че мисис Никълсън ви е уволнила? — започна Бийнър, когато всички седнаха.

— Да — Ерминда кимна. — Тя ме уволни — погледна към Сам. — Вие не знаехте ли?

— Не — Сам поклати глава. — Не знаех.

— В петък сутринта — продължи Ерминда. — След като вие тръгнахте на работа.

— Защо ви уволни… а… мис Гомес? — попита Бийнър.

— Мистър Сам и тя имаха скандал на закуска — обясни Ерминда.

Сам стрелна Бийнър с поглед, но не успя да разчете изражението по лицето на детектива. О, Исусе, помисли си той. Дупката за гроба ми става все по-дълбока и по-дълбока.

— След като мистър Сам излезе — продължи Ерминда, — аз й казах, че не трябва да се държи толкова гадно с мистър Сам. Казах й, че той е добър човек и че се опитва да й угоди. Тя побесня и ме уволни.

— За какво се караха? — попита детективът.

— Тя му каза, че е закрила чековата им сметка — поясни Ерминда. — Каза, че няма да му дава повече пари.

Бийнър стрелна Сам с поглед като лазер, сякаш бе научил нещо важно.

Сам отвърна на погледа с печално изражение. Мисля, че е време да се откажа от сътрудничеството и да се обадя на адвокат, помисли си той.

— Какво стана после, мис Гомес? — попита детективът, фокусирайки отново вниманието си върху прислужницата.

— Просто си събрах дрехите и нещата — отговори Ерминда. — После извиках такси да ме закара до гарата в Хъдзън. Наложи се да чакам повече от час за следващия влак — тя погледна презрително към детектива, сякаш той бе виновен за неудобствата й.

— Кой влак хванахте? — попита Бийнър.

— В два и двайсет и девет — отговори Ерминда.

— Мисис Никълсън беше ли добре, когато си тръгнахте от тук? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Беше добре, предполагам.

— Не се ли държеше някак странно? — попита той.

Ерминда поклати глава.

— Не.

— Нищо необичайно? — настоя Бийнър.

Тя завъртя златното синджирче около китката си, обмисляйки въпроса, а силно начервените й устни се нацупиха.

— Неееее — отговори най-накрая тя. — Нищо различно. Просто си събрах нещата и повиках такси, както вече казах. После нагласих видеокамерите и алармите, точно преди да тръгна.

Сам изведнъж подскочи в стола си и удари с юмрук по ръката си.

— Исусе! — извика той. — Как не помислих за това!

Бийнър го погледа озадачено.

— Какво?

— Видеокамерите — обясни Сам и скочи на крака. — Те реагират на движение — погледна към детектива. — Скрити са навсякъде из имението. Включително в басейна. Ще ни покажат кой е убил Мини.