Джудит Гулд
До края на времето (9)

Две

Слънцето започваше да замира на запад, огненото му кълбо се спускаше над Катскилс. Ставаше късно; Сам скочи от рейндж роувъра и тръгна по тухлените стъпала пред имението Ван Вехтен. Той си подсвиркваше, не мелодично, но това нямаше значение. Тази вечер се чувстваше необикновено щастлив. Работата по осмоъгълната къща продължаваше да напредва много добре през последния месец.

Времето им съдействаше, а бригадите даваха всичко от себе си. Той искрено вярваше в това, защото те виждаха Леони ден след ден, седмица след седмица, да се трепе в градината като истинска работничка; и тя наистина работеше, ако не заедно с тях, то едновременно с тях. Тя също така намираше време да ги похвали за различните им усилия, а ако някога имаше някакво оплакване, винаги го изразяваше по позитивен, оптимистичен начин, който бе по-скоро окуражаващ, отколкото критичен. Сега бе сигурен, че ще приключат с проекта по график, ако не и предсрочно, и че той ще може да се вмести в бюджета.

Жизнерадостният му дух обаче се дължеше по-скоро на факта, че опозна по-добре Леони. Тя постепенно се чувстваше по-спокойна и по-спокойна с него и се откриваше все повече и повече. Тази вечер пийнаха заедно по чаша вино, след като работниците си заминаха и тя му позволи да й помогне да закара градинските боклуци зад хамбара, върху купчинката тор, която бе започнала да оформя.

Странно, каква радост му носеше вършенето на тези дребни неща заедно с нея — беше сигурен, че и на нея са й доставили удоволствие. Това му напомни за вечерта, когато й помогна с ваната за птици. Такава проста работа, но му донесе толкова много радост. Ужасяваше се от мисълта, че тя заминава, но пък нали ще отсъства само няколко дни, поне така каза. Независимо от това щеше да продължи да се радва на работата, знаеше, че без нея няма да бъде същото. Изобщо.

Ние сме страхотен екип.

Като екстрасенс, Ерминда отвори вратата преди той да успее да си пъхне ключа. „Как го прави?“ — учуди се той.

— Хей, Ерминда — поздрави я той, а усмивката на лицето му тази вечер бе лъчезарна и искрена.

— Добър вечер, мистър Сам — отвърна тя. Почти шептеше и вдигна поглед към него със сериозно изражение.

Сам веднага разбра, че нещо не е наред, защото тя винаги изглеждаше доволна да го види.

— Какво има, Ерминда? — попита.

— Мисис Никълсън ви чака в оранжерията — обясни тя. Погледна го многозначително. — И тази вечер е в много лошо настроение.

Усмивката на Сам бързо посърна.

— Благодаря, Ерминда. Веднага ще отида да я видя.

Той хвърли ключовете си в семейната розова купа, пусна куфарчето си върху стола в стил Американска империя и тръгна бързо по просторния мрамор в черно и бяло към входа на коридора, към библиотеката, покрай разкошните й махагонови лавици, обсипани с книги; накрая излезе в оранжерията.

В момента, в който влезе в избуялата зелена растителност на стъкленото помещение, жена му се обърна към него. Той видя изписани на лицето й изкуствен покой и смирение, измамно спокойствие, което можеше да означава само едно: Мини кипеше от едва сдържана ярост, нажежен до побеляване бяс, който скоро щеше да излее върху него.

От време на време тя се опитваше да го накара да я приласкае, да прогони от нея гнева и причините за него; противна и продължителна игра, на която тя сякаш се наслаждаваше все по-често. Но тази вечер той усети, че няма да се играе тази тягостна игричка. Не. Очевидно Мини не бе в настроение за прикоткване. По-скоро щеше да си излее яростта свободно и изобилно. Да, тя изглеждаше в такова настроение, когато победителите не вземат пленници.

„Какво пък сега?“ — учуди се той и предишната му еуфория почти се изпари при вида на лицето й.

— Мини… — започна той.

— Как смееш! — изсъска тя. — Как смееш!

Красивото й лице се изкриви в яростна маска и тя тръшна китката си с бижутата върху тапицираната дръжка на инвалидната си количка с такава ярост, че изплиска питието върху копринения си панталон.

— Какво не е наред, Мини? — попита Сам с възможно най-спокоен глас. Беше искрено объркан от гнева й и чевръсто прекоси каменния под до нея.

Той протегна ръка да докосне рамото й, но тя се дръпна бързо и го изгледа гневно.

— Не ме докосвай — кресна ядно. — Даже не си помисляй за това!

— Какво има, Мини? — попита Сам. Седна срещу нея, отпусна ръце на коленете си и я погледна. — Какво става, по дяволите?

— Какво има, Мини? — започна да го имитира тя. — Какво става, по дяволите? — на устните й се появи злобна усмивка, но големите й разширени очи все още бяха пълни с омраза.

Сам седеше втренчен, чудейки се какво е направил, за да предизвика такава язвителност, защото за него нямаше съмнение, че е свързано с нещо, което е сторил.

Когато най-малко го очаквах, помисли си той. През последните няколко седмици тя бе изненадващо спокойна и не възразяваше срещу работата му по осмоъгълната къща. Не проявяваше никакъв интерес към проекта или любопитство към Леони Коринт, но не се оплакваше нито от прекалената му заетост в работата, нито от продължителното му отсъствие. А сега това. Какво, по дяволите?

Накрая сам наруши мълчанието.

— Моля те, би ли ми казала какво те е разстроило? — попита той тихо, умолително.

— Къде беше сутринта? — попита безчувствено тя.

— Какво имаш предвид, как така къде съм бил? — възкликна озадачено той. — Много добре знаеш къде бях. На работа, както обикновено.

Мини се размърда нетърпеливо в стола си.

— Работа — подхвърли саркастично тя. — Както обикновено. Ха! Е, ако беше намерил време да си погледнеш календара, можеше да забележиш, че днес трябваше да ме закараш в Ню Йорк. На лекар.

— О, боже, не — изстена Сам. Отпусна глава в ръцете си и покри лицето с пръсти. — О, боже, Мини. Толкова съжалявам — въздъхна той. — Не съм…

— Не си какво — продължи да злорадства тя. — Не ти пука, ето какво! Онова малко говно, Дърк, трябваше да ме закара — тя отпи от чашата си и го погледна над кристала. После я остави.

— Защо не ми звънна на мобилния, Мини? — попита той. — Защо не се обади в осмоъгълната къща? Имаш номера.

— Ако ти самият не се сещаш за задълженията си, Сам, аз няма да започна да ти ги напомням. Приоритетите ти са ми ясни. Знаеш колко малко искам от теб, особено като вземем предвид какво съм ти дала през всичките тези години — продължи тя. — Почти никога не съм те молила за услуга. Почти никога не съм те молила да ме закараш до града. И какво става като те помоля веднъж за толкова време? Ти ме игнорираш, ето какво става. Просто не ми обръщаш внимание. Аз съм просто жалкият стар инвалид, за когото се ожени и постоянно криеш у дома, докато хойкаш наоколо — за моя сметка.

Сам стисна челюсти в гримаса, но не смееше да каже нищо. Със сигурност разбираше гнева й и чувстваше вината си, като една зла мантия, разперена върху него, забулваща го в тъга и отчайващ мрак. „Как по дяволите може да забравиш?“ — запита се той.

В същото време знаеше, че Мини преиграва — не беше нужно да го унижава, нали? — и че вероятно си го изкарва за последните няколко седмица на спокойно и безропотно търпение заради отсъствието му, докато той работи. През цялото време тя е кипяла от гняв, каза си той и само е чакала подходящия момент за атака. Е, помисли си той, дадох й чудесна възможност да си отмъсти. Възможности с лопата да ги ринеш.

Но той все още се чудеше дали не става нещо друго, дали няма нещо, което тя не му казва. Тя винаги бе ненавиждала работата му, но никога не е била толкова отмъстителна, толкова яростна. Дали това не бе само ескалация на продължителните й усилия да го накара да си стои в къщи? Просто не знаеше.

Той вдигна глава и я погледна. Тя седеше втренчена в него, с триумфално изражение на лицето си, очевидно доволна от това, че го бе накарана да се почувства дребен и нещастен.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам, Мини — промълви той. — И наистина нямам никакво извинение. Винаги съм се опитвал да ти помагам и наистина съжалявам, че днес ме нямаше. Сигурно съм забравил да го отбележа в календара си.

— Е, не е много чудно — отбеляза тя. — Нямаше да се случи ако не настояваше толкова за тази глупава работа. Беше толкова отдаден на тази стара къща, че изобщо те нямаше тук — отпи още една глътка и остави чашата си на масата. — Да вземем тази вечер. Сам — продължи неумолимо тя. — Минава осем часът. Питам те! Какво, по дяволите, правиш там до осем часа?

— Останах до късно, Мини — обясни Сам. — Преглеждах плановете за предстоящата работа — може и да се чувстваше виновен, но нямаше да каже на жена си, че е помагал на Леони Коринт в градината й. Особено след като днес пропусна ангажимента си с Мини. — Не съм си поглеждал часовника — допълни той.

— Предполагам.

— Какво каза лекарят? — попита Сам.

— Какво значение има? — тросна се Мини.

— О, хайде. Мини — отговори той. — Знаеш, че ме е грижа. Какво каза той?

— Нищо — отговори най-накрая тя. — Нищо. Беше просто серия от прегледи.

— Какви прегледи? — настоя той.

— Не знам — отвърна му сърдито. — Просто прегледи. Кръвни проби и такива неща. Обичайното.

— Но защо — продължи да настоява Сам.

— Кой знае? — сви рамене тя. — Всичко това просто е част от терапията. Както и да е, да забравим за това. Писна ми от тази тема.

„Страхотно, помисли си Сам. След като ме накара да се почувствам като абсолютен задник, можем да забравим за всичко. Точно така.“

— Добре — отговори спокойно той. — Но се надявам да ми простиш, Мини, защото наистина съжалявам.

Тя махна с ръка.

— Да го забравим — яростта й очевидно се изпари, оставяйки я малко отегчена.

Тя натисна бутона на интеркома.

— Ерминда — извика. — Ще вечеряме.

— Да, мисис Никълсън — чу се глас от говорителя.

Мини погледна към Сам.

— Виждам, че не си носиш часовника — отбеляза тя.

Той си погледна китката с любопитство.

— Не — отвърна. — Не искам да го цапам докато работя.

— Може би трябва. Струваше ми двайсет хиляди долара, а и може да те довежда в къщи преди вечеря — после се усмихна. — А сега! — възкликна сладникаво тя. — Ще ме закараш ли в трапезарията, скъпи?

Сам усети как лицето му почервенява и как челюстта му се стяга отново, но преглътна гнева си и се изправи.

— Разбира се, Мини.

„Мили Боже, помисли си той, не може да стане по-зле от това, нали!“