Джудит Гулд
До края на времето (13)

Шест

Къщата бе полутъмна, само блясъкът на малка настолна лампа в гостната издаваше някакви признаци за живот. Дъждът пердашеше неуморно по прозорците като градушка, а гръмотевиците трещяха страховито, сякаш небесата се бяха разтворили. Една светкавица, едновременно зрелищна и страшна, проблесна в прозорците и се отрази в огледалото над камината, което увеличи могъщия й блясък.

Лятната буря беше така силна, че усили и без това едва сдържаните чувства за уязвимост, които Леони изпитваше.

Тя лежеше на кушетката в полумрака, облегната върху сложно украсените с ресни възглавнички, направени с парченца лъскава лионска коприна. На масата до нея имаше чаша превъзходно вино. Беше погълната от мислите си, но сега яростта и пиротехническата величавост на бурята я разсеяха, извадиха я от черупката й. Някъде един отворен капак започна да барабани яростно по къщата, задвижван от ожесточения вятър, придружаващ бурята.

„Трябва да стана и да видя къде е. Утре мога да накарам работниците да го закрепят.“ После се сети, че всички капаци са смъкнати за ремонт, остъргване и боядисване. Какво, по дяволите, може да е тогава? — учуди се тя. Трябва да стана и да видя.

Но не стана. Точно в този момент усилието й се стори твърде голямо. Тялото й, както и духът й, бяха като от олово, мъртво тегло, което тя не можеше да повдигне. Дори повдигането на изпотената чаша със студено вино до устните й се струваше като напрягане, на което почти не бе способна.

Една блестяща светкавица за момент обля стаята в нереална синьо-бяла светлина, а секунди по-късно огромна гръмотевица сякаш разтърси самите основи на къщата, обезкуражавайки я още повече, изцеждайки я физически и емоционално, макар да си мислеше, че вече е изтощена напълно.

Леони потрепери неволно, после посегна надолу и сграбчи кашмирения шал, сгънат прилежно в долния край на кушетката, дръпна го с две ръце върху себе си, зави се чак до брадичката, сякаш шалът можеше да й осигури защита от всяко зло. Отпи продължително, после остави чашата и отново пъхна ръка под завивката.

Мислеше да се обади на Моси, когато се прибра от Саутхемптън, но после се отказа. Със сигурност няма да съм добра компания, помисли си тя. Освен това Моси се е наслушала на неволите ми от развода и не искам да я натоварвам още повече.

Беше изтощена от шофирането до Саутхемптън и обратно. Винаги си беше дълъг път, но завръщането днес беше като возене на въртележка в някакъв сбъркан карнавал в ада.

Смехът й, когато откри истината за бившия си съпруг и бившият й най-добър приятел, беше изчезнал, бе заместен с непреодолимо усещане за предателство и загуба. И то събуди нови съмнения за слабите й преценки за хората, за крехкото й усещане за собствената й стойност.

Сълзи от скръб от гняв се лееха от очите й, после спираха и пак започваха, принуждавайки я да отбива на няколко пъти от магистралата докато успее да овладее емоциите си. Постоянно се чудеше дали някога ще се прибере у дома, в малкото си гнезденце, макар и все още в строеж.

Ето, след като вече беше тук, Леони се чувстваше обездвижена, почти парализирана от емоциите, които й се събраха през деня. И колкото и да опитваше, не можеше да се отърси от тях. Дори не си направи труда да се изкъпе или да се преоблече като се върна — чувстваше се като пребита.

Стаята изведнъж се окъпа в зловещия синьо-бял блясък на светкавицата, а после отново тресна оглушителен гръм, който разлюля къщата. Настолната лампа на масата до нея изгасна.

О, боже, не, помисли Леони. Точно това ми трябваше. Съвсем сама, в емоционална криза, а Майката Природа решава да събори къщата край мен.

Свещи. Трябва да взема свещи, каза си тя. Някъде в кухненските чекмеджета.

Преди да успее да се надигне от кушетката, забеляза светлините различни светлини, не светкавици — които подскачаха и се люлееха в жълто в напръсканите от дъжда прозорци. Изглежда заобикаляха къщата отзад и първо светнаха в прозорците на трапезарията, после в кухнята. Не чу колата заради бурята, но беше сигурна, че е именно кола.

Надигна се в кушетката, чудейки се кой, по дяволите, може да идва да я види посред нощ. Моси, може би? Не, със сигурност не. Не и в тази буря и без да й се обади предварително. Но кой тогава?

Светлините изчезнаха и миг по-късно се чу чукане по задната врата, едва доловимо от бесния рев на бурята.

„Не мога да отворя. Който и да е, ще трябва просто да си отиде. Изглеждам твърде ужасно, за да позволя на някой да ме види.“

Тя остана да лежи, очаквайки чукането да престане, но то продължи.

После изведнъж й хрумна, че може да е някой в беда. Ами ако е станала катастрофа на магистралата? Ако някой трябва да използва телефона й? Ако…

О, по дяволите, реши тя, трябва да отворя.

Стана от кушетката, пусна кашмирения шал на пода, нахлузи чехлите си и мина внимателно през гостната, излезе в коридора и слезе в тъмнината до задната врата.

Когато стигна там, отключи, отвори я и видя подгизналия Сам Никълсън, застанал отвън.

— Сам! — възкликна тя и отвори широко. — Побързай, влизай.

Още една светкавица раздра небето, последвана ОТ оглушителна гръмотевица.

Леони бързо затвори вратата след него и се обърна.

— Мокър си до кости!

— Знам — Сам се усмихна и остана в тъмното; от него се стичаше вода. — Знам, че е късно — извини се той, — но минавах от тук и си помислих, че мога да спра и да проверя дали си се върнала. Сутринта те нямаше и аз… ами, просто се чудех как е минало пътуването. Дали си се върнала без произшествия в тази буря.

Предишното състояния на парализа на Леони изведнъж изчезна, а най-тъжното от всичките й настроения се изпари сякаш някоя особено щедра фея кръстница бе размахала вълшебния си жезъл над нея; но всичко това се смени с ускорен пулс и сърцебиене, което я остави почти без дъх. Ставам напълно ирационална, помисли си разсеяно, само като го видя. От друга страна, тя бе дълбоко трогната от това, че той искаше да я види, защото инстинктивно разбираше, че е дошъл именно заради това.

Той иска да ме види. Това е всичко.

— Трябва да взема свещи — извини се тя. — Токът тъкмо изгасна. Хайде влизай.

— Ще намокря навсякъде — опита да възрази той.

— Всичко е наред — увери го тя. — Можеш да си събуеш ботушите в кухнята, а аз ще ти дам кърпа.

Той отърси якето си от дъжда и го окачи на закачалката, после я последва в кухнята, където тя започна да рови за свещи в едно чекмедже.

— Еврика! — извика. — Намерих ги. А сега кибрит — пръстите й започнаха да драскат из чекмеджето, докато улучиха джакпота. — Аха! Кибрит.

Запали свещта и я постави в свещника на кухненската маса, после запали още три, докато и двата свещника пламнаха ярко. Обърна се към Сам и видя, че е седнал и си развързва ботушите.

— Просто ги остави на онази парцалива черга — предложи му тя. — Искаш ли чаша вино?

— Страхотно — възкликна Сам. Остави подгизналите си ботуши на чергата и започна да я наблюдава как вади чаша за вино и я пълни от отворената бутилка на кухненския плот. Тя сякаш блестеше под светлината на свещите, а тъмната й коса бе в лъскав контраст с чисто белия й пуловер и панталон; скъпоценните камъни на гривните й поемаха светлината и блестяха докато се движеше.

— Седни — нареди му кратко. — Аз само ще си взема чашата. — Леони взе виното си от гостната, върна се в кухнята и седна до него на масата. Наля щедро в своята чаша и се обърна към него. — Наздраве — вдигна чаша тя и се чукна със Сам.

— Наздраве — повтори той и се усмихна. И двамата отпиха от сухото бяло вино.

Тя си помисли, че той никога не е изглеждал толкова красив или толкова момчешки енергичен както сега, седнал в светлината на свещите, подгизнат от главата до петите.

— О, забравих — сети се изведнъж. — Кърпа — остави чашата си на масата и изтича в полумрака до банята, където грабна една голяма бяла кърпа, върна се и му я подаде. — А сега се изсуши — предложи му. — Настани се удобно.

Тя седна и започна да го наблюдава как разтрива енергично косата си с кърпата, после лицето, врата, ръцете, докато светлината танцуваше по тялото му.

— Как мина днес? — попита го и отпи още една глътка от виното си.

— Добре — отвърна Сам. — Не знам дали си видяла или не. Но вече си имаш много голяма дупка за басейна.

— Не! — възкликна Леони. — Върнах се късно и даже не съм погледнала отвън, така че съм я пропуснала.

— Ще приключат скоро ако времето се проясни — продължи той. — И това ще е последното разкопаване отвън — погледна я и се усмихна. — А това със сигурност ще те зарадва.

— Имаш предвид, че няма завинаги да прилича на Втората световна война, нали? Всички окопи и планини от боклуци и камънаци? Не мисля, че бих могла да живея без тях — пошегува се. — Направо се влюбих в гледката.

И двамата се разсмяха.

— И — продължи Сам — мисля, че ще бъдеш доволна да научиш, че може би… само може би, през следващите няколко дни ще можем да те преместим горе, на третия етаж, където ще си имаш малко повече лично пространство.

Леони го погледна с изненада.

— Толкова скоро? — възкликна тя. — Наистина ли мислиш така?

— Ще има някои неща за заглаждане, много довършителни работи — обясни той, — но мисля, че твърдо мога да заявя, че другата седмица по това време ще се разположиш горе.

— Това е добра новина — възкликна Леони. — Няма да ви се пречкам.

— Има и още нещо — продължи Сам. — Искаш ли да донесеш свещта и да погледнеш?

— Разбира се — откликна тя. — Поне така мисля. Какво е?

Сам се усмихна.

— Една малка изненада — отвърна. — Само ела с мен.

Той стана и вдигна един свещник.

— Къде отиваме? — попита Леони.

— Само до библиотеката.

Тя стана, взе другия свещник и го последва в коридора и после към библиотеката. Хвърляха гигантски сенки по стените и таваните, пристъпвайки в тъмното, внимавайки със свещите си.

В библиотеката Леони видя как Сам издигна свещника си над огромен куп с — какво? Стори й се, че вижда огромен куп изпочупени прозорци. Какво, по дяволите? — учуди се тя.

Сам се обърна към нея и я погледна с любопитство.

— Можеш ли да се досетиш какво е това? — попита.

— Прозорци — отговори Леони. — Ужасни, отвратителни, безполезни, грозни стари прозорци!

— Точно така — потвърди Сам. — Но погледни по-отблизо. Мисля, че може би стъклото ще те заинтересува.

Леони приближи със свещта си и огледа мръсните стъкла. Само след миг подскочи и разпиля горещ восък по пода.

Обърна се към Сам.

— Не мога да повярвам! — извика развълнувано тя. — Просто не мога да повярвам на очите си!

— Повярвай — усмихна се Сам.

— Къде? — попита. — Къде, по дяволите, ги намери?

— В един стар порутен склад нагоре по реката, в Троя — обясни й. После допълни. — За почти никакви пари.

— Мили боже — възкликна Леони. — Кога го направи?

— Днес — отвърна Сам, — докато те нямаше. След като хората за басейна дойдоха тук и прегледахме отново промените, отидох там да проверя дали нямат някакви стари прозорци. Имаха и ми ги доставиха днес в късния следобед.

— О, това е приказно, Сам — възкликна отново Леони. — Това е старо и вълнообразно стъкло, точно като онези напукани прозорци в кулата. Ще стане перфектно.

— Да — съгласи се той, — това е идеята. Мога да намеря стъклар, който да ги среже и да ги напасне там. Така рискът ще е по-малък. Ще накарам момчетата да ги качат горе още утре.

Леони го погледна в светлината на свещите и видя вълнението, ентусиазма и удоволствието, изписани на лицето му. Той изглежда точно така както аз се чувствам.

— Сам, ти си удивителен — усмихна се мило. — Това наистина беше нещо много повече от задълженията ти. Благодаря ти милион пъти. Ето такива неща имат значение на света.

— Да — съгласи се той, — така е. Е… — сви рамене. — … Какво ще кажеш да продължим с виното?

— Да — кимна Леони. — Макар че ако имах под ръка, щяхме да пийнем малко шампанско и да отпразнуваме това.

Върнаха се в кухнята и седнаха край масата. Леони вдигна чашата си.

— За теб — поздрави го тя — и за приказните стари… — тя внезапно спря да говори и наведе чашата си, когато още една жестока светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, профуча директно над главите им. Дъждът барабанеше по къщата с подновена сила.

— Мили боже — възкликна Леони. — Това си е доста страшничко.

— Аз ще те защитя — обеща Сам, след като отпи от виното си.

Леони погледна през масата, търсейки шегата на лицето му, но изражението, което видя, бе сериозно и искрено. Той не се шегуваше. Усмихна му се и смени бързо темата.

— Съжалявам, че не ти оставих телефонен номер сутринта — извини се тя. — Знам, че трябваше, в случай че съм ти необходима за някакво решение, но тръгнах толкова бързо. Аз… аз трябваше да отида до Саутхемптън и да подпиша някои документи.

— Знам — отвърна Сам. — Беше ми казала.

— О, забравила съм.

— Добре ли пътува? — попита я небрежно.

Леони се поколеба. Наистина не искаше да обсъжда пътуването или онова, което се случи там; емоционалната й рана бе все още твърде прясна, тормозеше съзнанието й твърде силно. Само отпи от виното и остави чашата.

— Да кажем просто, че това определено не бе моят ден — отговори уклончиво.

— Нямах намерение да си навирам носа — подхвърли той и я изгледа с любопитство. На светлината от свещите изведнъж видя, че очите й са подпухнали и зачервени. Очевидно бе плакала преди пристигането му, а той даже не забеляза това преди заради светкавиците. Сам усети как нещо го стяга в гърдите, сякаш сърцето наистина го болеше заради нея; всеки защитен инстинкт в тялото му бе нащрек и отправен към нея. Протегна ръка над масата и постави шепата й върху ръцете си.

— Отбих се в неподходящ момент, нали? — попита я нежно.

Леони поклати глава.

— Всичко е наред — успокои го тя, но сълзите изскочиха неканени от очите й. „Защо се разревах изведнъж!“ — запита се. Но знаеше, че след ужасното изпитание по време на пътуването, неговата вежливост и нежност бяха особено трогателни, а докосването му бе сърдечно и успокояващо… „О, боже, това е всичко, от което се нуждая точно сега.“

Сам протегна и другата си ръка и стисна нейните.

— Не знам какво те е разстроило — започна той, — но ще се радвам ако мога да направя нещо.

Тя затвори очи и поклати отново глава, прехапвайки долната си устна, напрягайки се да спре потока сълзи, който със сигурност бе неизбежен. Когато те потекоха, внезапно се дръпна и стана, обърна се и постави ръце върху кухненския плот; после извърна лице от него.

Сам стана, заобиколи масата и приближи до нея. Виждаше как тялото й се тресе конвулсивно докато тя плаче без звук. Прегърна я бавно и нежно и я притисна леко към себе си.

— Леони, не плачи — прошепна й. — Аз съм тук заради теб.

Треперенето й постепенно престана в прегръдката му, докато чуваше нежния му шепот и усещаше топлия му дъх по врата си, но тя не се доверяваше на себе си, не можеше да проговори.

— Аз… добре, не мога да те гледам тъжна — продължи сериозно Сам.

Той изглежда напълно сериозен. Сякаш наистина го мисли.

Сам обърна бавно лицето й към себе си, прокара нежно ръка надолу по бузата й и отметна косата й с връхчетата на пръстите си. Погледна я в очите.

— Кажи ми — настоя. — Моля те, кажи ми, какво те е наранило.

Леони вдигна поглед към силните му и молещи тюркоазни очи. Мога да му се доверя, помисли тя. Да, сигурна съм, че мога да му се доверя. След миг тя въздъхна.

— Аз просто… ами, просто днес имах едно много тъжно преживяване.

— Моля те — настоя, — разкажи ми за него, Леони. Може би ще се почувстваш по-добре като споделиш.

Внезапно и нетипично за нея Леони взе бързо, импровизирано решение. Той е прав, реши тя. Сигурно ще се почувствам по-добре.

— Хайде да отидем в гостната — предложи му. — Можем да се настаним удобно на кушетката.

Сам се дръпна назад и се усмихна.

— Добре — промълви. — Прегърна я през раменете и я притисна успокояващо, после се пресегна и пое свещника от кухненската маса. Взеха си чашите, а той грабна и бутилката с вино, и тръгнаха заедно в тишината към гостната.

Чу се гръм на гръмотевица, сега далечна, а дъждът, макар и намалял, все още пердашеше с постоянен ритъм по стъклата.

Сам остави свещника на масата до кушетката, после се обърна към Леони, сякаш чакаше напътствия.

Тя остави бутилката с вино до свещника и седна на кушетката с чашата си, потупвайки мястото до себе си.

Сам се настани до нея и я погледна в очите.

— А сега — започна той — ми разкажи какво те е натъжило толкова.

И Леони го направи. Говори, говори безспир, спокойно и без сълзи, изливайки сърцето си пред него. Очерта му набързо подробностите за брака си с Ханк, за последвалия развод, разказа му за приятелството си с Боби Чандлър и накрая предаде събитията, които се бяха случили по-рано през деня.

Сам слушаше напрегнато, като през цялото време я държеше, преметнал ръка през рамото й, галейки нежно косата й, ръцете й, притискайки я леко и успокояващо. Наслаждавайки се на усещането, че тя е до него.

Когато Леони приключи, вдигна поглед към него и промълви, изведнъж неуверено и тихо:

— Ето ти цялата тъжна история на Бедната Малка Леони — и се разсмя, сякаш се осъждаше.

— Абсолютно ли си сигурна за тях двамата? — попита сериозно Сам.

— О, да — отвърна тя. — Първо, Боби не отрече нищо, което е все едно да признае връзката им. Повярвай ми, ако Боби не беше замесен, щеше да ми даде да разбера категорично. Направо щеше да го изкрещи пред света. Такъв е Боби. Мисля…

Направи кратка пауза и погледна към Сам с любопитно изражение.

— Разбираш ли — продължи най-накрая тя, — мисля, че Боби всъщност е искал да науча какво става, но не е имал смелост да се конфронтира с мен. Боял се е.

— Защо го казваш? — попита той.

— О, защото той беше небрежен, което е напълно нетипично за него. Да позволи на Ханк да си остави спортния сак и нещата за тенис в къщичката до басейна. И допълнителен чифт ботуши за езда ботуши, правени по поръчка, същите като на Ханк — в стаята с трофеи. Силни индикации, ако не и направо доказателства, че става нещо. Нещо необичайно. Те никога не са били тенис партньори и никога не са яздили заедно.

Тя се замисли за момент, после погледна към Сам и продължи.

— Всъщност, като се замисля, те винаги са се държали на известна дистанция — поне докато аз бях наоколо.

— Значи не са били чак толкова добри приятели преди развода — заключи Сам. — Поне доколкото ти си знаела — допълни той.

— Точно така — отговори Леони.

Тя отново потъна в мислите си, после кимна и продължи:

— Това хвърля светлина и върху други неща.

— Какво имаш предвид? — попита Сам.

— Е, разводът добива повече смисъл, като се има предвид защо го е искал Ханк. Имам предвид, че нямаше друга жена, нищо такова. Той просто — и аз смятах това за малко мистериозно — един ден се появи и го поиска.

— А ти хранеше подозрения за мотивите му — попита Сам.

— Да — кимна Леони. — Защото очевидно нямаше такива. Разбира се, сега ми е по-ясно — тя погледна към Сам, изпълнена с увереност.

— Но най-важното — продължи тя, — това обяснява как Ханк е успял толкова лесно да ни запише на видео, мен и Боби, да лудуваме из стаята като идиоти, побъркани за секс. Винаги съм се чудила как го е направил, но бях толкова заета с процедурите по развода, че не се замислих много. Както и да е, сега знам. Всичко бе постановка, режисирана от тях двамата.

— Това е отвратително — начумери се той.

— Е, със сигурност не е начинът, по който трябва да се отнасяш към един приятел, нали? — кимна тя. — Но знаеш ли кое е най-лошото?

— Кое?

— Приех толкова лесно изискванията на Ханк при развода, защото не исках да въвличам Боби във всичко това — поясни тя. — Ханк заплаши, че ще използва видеозаписа, което ме представяше в много лоша светлина.

— Да, но цялата работа… — започна Сам.

— Чакай. Позволи ми да завърша — прекъсна го Леони. — Единствената ми защита, ако той използваше записа срещу мен, бе да контрирам с факта, че Боби е гей. Разбираш ли?

Сам кимна.

— Е, Боби със сигурност не е искал сексуалното му разобличение в съда да стигне до пресата. Той е криел това и за него би било ужасно да бъде разкрит пред семейството му, приятелите и колегите. И така, аз изобщо не се защитавах, мислейки се, че това е единственият начин да предпазя Боби.

Леони отново спря и погледна към Сам, този път с яростни очи.

— Все пак имам борбен дух, разбираш ли? Но просто се огънах пред исканията на Ханк без никаква съпротива.

— А Боби през цялото време е бил в един отбор с Ханк — допълни Сам.

— Точно така — заяви гневно тя. — Единственият човек, на когото си мислех, че мога да разчитам — и точно той ме предаде.

— Сигурно си се почувствала много странно, като си разбрала, че съпругът ти те е напуснал заради мъж — замисли се Сам.

— Не — възрази Леони. — Всъщност не. Виждала съм подобни неща. Но онова, което чувствам… е, усещам, че не мога да вярвам на преценките си. Влюбих се в един човек и се омъжих за него. Вярвах му, доверявах му се и си мислех, че той винаги е честен, поне с мен. Как може да съм сгрешила толкова?

— Може и да не си — поклати глава Сам. — Може би той… може да се е променил. Може би не е осъзнавал, че е гей. Случва се, нали знаеш?

— Прав си — съгласи се Леони. — Но това не дава обяснение за отвратителното му отношение към мен по време на развода. Все още ми е трудно да повярвам в себе си, какво остава да повярвам на някой друг. Сякаш всичките ми инстинкти са изкривени… сякаш са дали накъсо или нещо такова.

Сам се усмихна и я притисна към себе си.

— Не мисля, че си виновна за инстинктите, които са дали накъсо — подхвърли весело той. — Мисля, че те са си доста, направо дяволски добри.

Леони се усмихна.

— Може би — съгласи се тя. — Вече наистина не знам — направи кратка пауза и продължи: — Но аз… наистина съм ти благодарна, че ме изслуша, Сам. Това означава много за мен.

Сам я погледна в смолисточерните очи и я прегърна.

— Наистина се радвам, че се престраши да разговаряш с мен. Дори не мога да повярвам, че това се случва — прошепна той. — Че една жена като теб ми отделя време, и то за да ми се довери. За мен това е чест, Леони. Че ме допусна в живота си.

Тя го погледна с искрена изненада.

— Защо, за бога, казваш това, Сам? Имам предвид, защо не погледнеш себе си! Ти си мил, нежен, грижовен, разбираш ме. Само си помисли какво направи днес за мен. Кой, за бога, би направил това, което направи ти? Да тръгне и да ми намери това стъкло? А? Никой. Поне не съм срещата такъв. Всяка жена със здрав разум би те поискала!

— Е — промърмори той, — просто ти идваш от един толкова различен свят. Нали разбираш? Богата, изтънчена, висше общество и всичко това. Има огромна разлика в това да си богат в местната среда тук и да се движиш сред хората, сред които си се движила ти. Аз съм просто едно бедно фермерско момче от Бъркшиър, наистина бедно. Ти си жена от големия град и…

— Пфу! — извика Леони и се разсмя весело. — Виждам, че изобщо не ме познаваш.

— Какво? — попита той и се усмихна. — Какво е толкова дяволски смешно?

Смехът й се надигна по-силно, разкошен и сладък, изпълвайки стаята.

— Хайде — подкани я Сам и разтърси леко ръката й. — Какво? Какво!

Когато най-накрая успя да овладее веселието си, Леони се обърна към него.

— Само… само че… добре, толкова, грешиш, Сам.

Той я погледна с изненада.

— Така ли?

— Да, така е — и го погледна със сериозно изражение. — Наистина. Аз израснах в Ню Йорк, вярно е. Но не онзи Ню Йорк, за който ти си мислиш. Бях на квартира в най-лошата част от Ийст Вилидж — на петия етаж, без асансьор. Вана в кухнята, обща тоалетна за целия коридор. Целият квартал приличаше на Виетнам. Все порутени сгради със заковани прозорци.

Той изглеждаше изненадан.

— Поднасяш ме, нали? — попита той.

— Не, Сам — възрази тя. — Не е така. Семейството ми беше много любящо, но изобщо не бяхме богати. Едва свързвахме двата края. Баща ми беше адвокат, да, но адвокат по гражданските права. Вършеше много работа безплатно, винаги защитаваше малцинствата, най-бедните от бедните и ги водеше у дома да похапнат.

— Не мога да повярвам — сви рамене той.

— Повярвай — настоя Леони. — Мама беше като Майка Кураж^[1], винаги с гърне супа, бълбукащо на кухненската печка. Приятелите ми се смееха за това — бездънното гърне със супа, така го наричаха — винаги си бълбукаше като дойдеха. Шегуваха се, че никой не яде супата на мама.

Леони спря и се усмихна на спомена.

— Те бяха чудесни хора, чудесни за всички и за мен, но когато починаха, аз наследих единствено дълговете им — и любовта, с която ме бяха дарили.

Тя го изгледа спокойно.

— И едно добро усещане за ценностите, поне така мисля.

— Това го виждам — кимна Сам. — Но останалото? Никога не бих повярвал. Изглеждаш толкова…

— Като дама от елита? — допълни Леони и му се усмихна.

— Да — кимна той. — Определено като дама от елита.

— Е, тълпата, сред която се движех накрая — кликата на висшето общество, — бе нещо, в което със сигурност не бях родена, както виждаш. Запознах се с Ханк в колежа и издигането ни, ако искаш да го наречеш така, в обществото, дойде естествено, заедно с работата му. Колкото по-богат и по-властен ставаше той, толкова по-богати и по-властни ставаха приятелите ни.

— Да, но ти си се вписала добре в това общество, нали — попита той с едва доловима усмивка.

— Ами, съпругите на приятелите му харесваха стила ми, уменията ми в декорацията и така нататък — обясни Леони. — Но никога не успях да се почувствам като част от тази клика. О, разбира се, смесих се с тях, претопих се и имам няколко приятели — и много познати — сред тях. Просто никога не почувствах, че съм на мястото си там.

— Не ги ли харесваше? — попита той.

— Не злословя срещу тях — изрече замислено Леони. — Парите и властта са нещо страхотно, ако знаеш как да ги използваш. Но ако просто живееш заради следващото парти, както повечето от жените и някои от мъжете… е, това определено не е в моя стил. Предполагам, че винаги съм танцувала на различна музика. Както и да е, каквото и лустро да имам, то е нещо, което съм придобила от присъствието си там — тя го погледна с иронично изражение. — Виждаш ли, аз съм просто едно момиче от Ийст Вилидж, което се е справило добре. И което почти банкрутира отново след развода.

Сам я притегли по-силно към себе си.

— Изглеждаш ми като човек, който винаги оцелява — прошепна той.

— Такава съм — съгласи се Леони.

— И ми се струва, че оцеляваш дяволски добре.

— Точно сега съм склонна да се съглася с теб — отвърна Леони. Толкова й харесваше да чувства ръката му около себе си. Погледна го замислено. — Мисля, че ти също се справяш доста добре. За едно бедно фермерско момче.

Усмивката на лицето му изчезна.

— И да, и не — промълви тихо. — Ожених се за пари, както несъмнено си чула, тъй като тук, в провинцията, няма тайни. Но бракът ми е… ами, доста нещастен, най-меко казано.

Леони знаеше, че историите, които Моси й разказа, трябва да са били верни, че бракът на Сам вероятно е само формален.

— Искаш ли да говориш за това? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не — отвърна. После я погледна. — Тук си прекарвам чудесно с теб. Надявам се, че и ти също.

— Да — съгласи се нежно Леони. — Това е най-приятното ми прекарване от… Не си спомням откога.

— По-добре ли се чувстваш сега? — прошепна Сам.

— И това също — кимна тя. — Разговорът с теб наистина ми помогна, Сам. Не знам как да ти благодаря.

Тя го погледна в очите и осъзна без никакво съмнение, че е безумно влюбена в този мъж, че е готова да му се отдаде с цялото си сърце, че иска той да я опознае напълно, както и тя да опознае него. Точно както подозираше още първия път, когато го срещна.