Джудит Гулд
До края на времето (26)

Шест

Червено, златно, розово, оранжево, пурпурно, жълто. Като паун с напълно разперени пера на опашката, долината бе пламнала от зарята на цветове, каквито сякаш не бе показвала поне от десетилетие. Минаваха ден след ден, все по-опияняващи, разкриващи разкошни нюанси, радващи окото с великолепната си палитра. Сега дъгата бе на върха си, а лекият мраз във въздуха се бе превърнал в отчетлив студ. Зимата чакаше зад ъгъла.

Светлината — същата онази светлина, която привличаше в долината поколения художници — бе необикновено свежа и изчистена, разкриваща пейзажа като непокътнато и съживено платно след лятната горещина и влажност.

Беше време за бране на ябълките и дърветата бяха натежали от плод, въздухът бе изпълнен със сладък, замайващ аромат. Тиквите, закръглени и тлъсти от летния си растеж, изчакваха мълчаливо съдбата си на вечерната трапеза и на предните веранди.

Леони разстилаше нещата за разкошния пикник, който бе подготвила за Сам и за себе си на обраслото с листа балконче на осмоъгълната къща. Тя стана и огледа царството си с ръце върху бедрата. Къщата се издигаше, оживена наскоро и величествена, като неосквернено бижу в съвършената подредба на природата.

О, Небеса! Наистина е като рай, облечен в есенната си премяна. Толкова бе красиво сега, когато всичко бе завършено — тя не за пръв път си помисли, че може би трябва да пусне корени на това място. Да открие магазин в хамбара и да си остане на мястото.

Излезе на балкончето и падналите листа започнаха да хрускат в краката й докато се връщаше към кухнята. Тя се изправи на терасата и се втренчи в река Хъдзън, блеснала ярка и сребърна на слънцето, погледна и към могъщите хълмове на планината Катскилс отвъд реката.

„Никога не съм си представяла, че ще изпитвам такива собственически чувства, помисли тя. Че ще бъда толкова привързана към имота, емоционално и — дали моят практичен ум може дори да го допусне?“ — духовно. Защото именно това бе думата, която изскочи в ума й, макар да нямаше представа откъде се е взела. Беше чужда за нея дума, толкова странна, че едва я превъртя на езика си.

Пое си дълбоко дъх, вдишвайки ободряващия есенен въздух. Нямаше представа какво ще се случи тук, на тази благословена земя, защото точно така я възприемаше сега. За толкова кратко време тук бяха изживени толкова неща, случиха се толкова промени. Леони се усмихна.

Когато видя за пръв път тази порутена гранд дама, тя веднага се идентифицира с нея, много силно. Нуждаеше се от помощ. Всъщност от спасение. И, обръщайки се назад, Леони се досети, че част от тази силна връзка с къщата бе собствената й нужда от някакво спасение, от изцеление. Тя имаше нужда да излекува раните, останали от пропадналия й брак, от приятелството, превърнало се в предателство. Нуждаеше се от пречистване на духа след години на надежда, че нещата ще се оправят от само себе си.

Чак сега осъзна, че работата по къщата бе нещо като терапия за ума и за тялото, както и за самата й душа. Както къщата се върна към предишното си величие, така и тя поднови връзката със себе си, с ценностите и убежденията, за които буквално бе забравила, с вътрешния живот, който бе изместен на заден план.

Сега се чудеше дали щеше да се чувства по същия начин ако не бе срещнала Сам Никълсън тук. Може би, помисли си тя, но наистина не знаеше и не можеше да предположи. Защото срещата със Сам наистина засенчваше всичко останало.

Никога, дори и в най-дивите си фантазии, тя не беше си мечтала, че тук, в тази вълшебна земя, почти забравена от времето, ще срещне и ще се влюби в един мъж, когото наистина чувстваше като сродна душа, като своя съдба. Сякаш някоя орисница бе решила да ги събере в часа на най-голямата й нужда. И Леони знаеше без никакво съмнение, че същото се отнася и за Сам.

Тя още веднъж бе поразена от това чудо. Каквито и сили да има, те наистина са неведоми.

Продължи към кухнята, спирайки да се възхити на вече завършените си и красиви борови подове, на могъщите стари греди и на красиво боядисаните мебели. Дори на страхотното си оборудване, което приличаше на произведение на изкуството. Все още изпитваше усещане за удовлетворение от постигнатото, когато се огледа и осъзна, че, с много помощ, тя е причината за трансформацията на това порутено грозно пате в сегашния елегантен лебед, топъл и приканващ. Което не бе малък подвиг.

Тя обиколи из трапезарията, с китайските мотиви по стените в червено, зелено и жълто, с простата, но елегантна маса в стил Джордж Втори, столове, бюфет и шкаф за порцелан. На масата в есенната светлина блестеше руски неокласически свещник водопад.

Прекоси трапезарията и влезе в масленожълтата гостна, развълнувана от гледката на освежения паркет и на прясно полираната мраморна полица над камината с огромното й позлатено огледало. Бледо златните копринени драперии се помръдваха едва-едва от вятъра, влизащ през отворения прозорец. Столовете и канапетата тук вътре бяха английски — големи и удобни, покрити със светъл, но здрав и издръжлив лен. Имаше антикварни маси, лампи и столове от различни епохи и произход — английски, френски, италиански, австрийски, — но цялостната картина бе хармонична и привлекателна. Дървесината, боядисана в слонова кост тук, в коридора, в трапезарията и в почти всички спални, бе чиста и свежа, но не и ослепителна и крещяща. Сякаш имаше някакво покритие, подходящо за къщата и за мебелите.

После влезе в библиотеката, превърната в тихо убежище, тъмна и красива с фалшивите си махагонови полици и мебели, с великолепната си светлина като в зала за билярд и със зеления филц по стените. На пода бе постлан многоцветен килим от Табриц и той си пасваше великолепно с удобните стари кожени кресла от епохата на Едуард, с канапето и с огромното махагоново бюро.

„Да, помисли си тя, постигнах онова, което бях замислила, правейки къщата елегантна, но и удобна. Нещо официално, но не сковано или превзето.“

Тя се качи горе, бродейки из спалните на втория етаж. Червената стая — не много скъпа червена дамаска по стените, завесите и драпериите над леглата. Изглеждаше разкошна и царствена. Усмихна се, спомняйки си как Сам я нарече „Папската спалня“. „Синята стая“ — светла, ефирна, може би малко дамска, в слонова кост и най-бледите розови и златисти акценти. Златната стая — с брокатовите си стени, завеси и драпериите над леглата, както и с много дървени мебели в слонова кост, също царствена, но изключително удобна.

Внезапно тя чу рейндж роувъра на Сам върху чакълената пътека, обърна се и се втурна надолу към кухнята. Грабна от плота един поднос, отрупан с храна, и излезе отвън.

Сам изскочи от джипа, очите му бяха по-ведри от всякога, а зъбите му блестяха в холивудско бяло на загорялото му лице.

— Хей — извика й той. — Чакай точно там.

Леони се разсмя, развълнувана да го види, както винаги.

— Какво има? — попита.

Той скочи на терасата.

— Ето, пусни ме — и за миг я целуна по устните и взе подноса от ръцете й.

Двамата прецапаха през листата надолу към балкончето, където Леони бе подредила масата и бе започнала да разтоварва храната. Сам остави претрупания поднос на масата и се обърна към нея.

Взе я в обятията си и я целуна страстно, втренчвайки се в тъмните й очи. Тя ликуваше, усещайки го до себе си, надявайки се това да не свърши никога, но най-накрая прокара ръце през косата му, целуната от слънцето, и се дръпна назад.

— Искам първо да чуя всичко за сутринта ти — заяви тя, седна и се настани удобно. — Има малко бяло вино и ябълков сайдер.

— Сайдер, моля — Сам седна на стола до нея. Леони напълни две чаши с пресен сайдер и подаде едната на Сам.

Той чукна чашата си в нейната.

— За нас — поздрави той, погледна я в очите и се усмихна.

— За нас — повтори Леони и отвърна на погледа му. Докато отпиваше от сайдера си, тя си помисли, че той изглежда по-добре от всякога. Въпреки ужасите през последните няколко седмици, чертите му най-накрая се бяха отпуснали, сияещи от щастие и удовлетворение.

„Като мен, помисли си тя. Все едно, че се оглеждам в огледалото.“

— Как мина? — попита, отрупвайки една чиния с пържено пиле, пикантна ябълкова туршия и други доказателства за кулинарните й умения.

— Беше… интересно — отвърна Сам. После погледна към чинията. — Уха! Тази храна изглежда фантастично. Какво е това?

— Торта със сладки картофи — отговори Леони и изсипа малко на чинията му. — Гарантирам, че ще излекува всичките ти болки. И на вкус е точно толкова добро, колкото ухае.

Той се разсмя.

— Като каза пикник, помислих, че имаш предвид малко сирене и вино.

Леони си сервира и го погледна.

— Искаш ли да ми разкажеш? — напомни му.

Сам сдъвка храната си и преглътна.

— Това пиле е страхотно — похвали я с усмивка.

— Благодаря — кимна Леони. — Готвачът на Боби Чандлър, Уили, ме научи как да го приготвям.

Сам изтри ръце в салфетката.

— Накратко — започна той. — Мини ми е оставила два долара в завещанието си.

Леони го погледна с недоверие.

— Два долара? — възкликна тя.

На лицето му се появи усмивка.

— Пише, че само толкова съм имал в джоба си, когато сме се запознали — той се разсмя искрено и сърдечно.

Леони се разсмя с него, мислейки си, че трябва малко да са полудели, за да намират това за смешно.

— Напълно в нейния стил — извика весело Сам. — А, добре. Знаеш ли какво?

— Какво? — попита тя.

— Наистина съм облекчен.

— Така ли? — попита Леони и забоде малко див ориз с гъби портобела^[1]. — Наистина?

— Да. Определено. Ако не бях отрязан от завещанието, все още щях да се чувствам обвързан с нея и семейството й — замисли се Сам. — Така си е една хубава, чиста раздяла. Не съм задължен на никого.

Той се пресегна и приглади един непослушен косъм от лицето на Леони, радвайки се на това как слънцето се е отразило на червеното и пурпурното в косите й. Тя му изпрати въздушна целувка.

— Адвокатите смятат, че мога да оспоря завещанието — продължи той, — и наистина можех, ако исках. Адвокатът ми казва, че имам добри шансове. Но… — той погледна в очите й — уверих ги, че няма да го направя. Просто искам да оставя всичко това зад гърба си.

— Напълно съм съгласна с теб — подкрепи го искрено Леони. „Колко си приличаме, помисли си тя. Оставяме всичко така. Било каквото било.“

— И кой наследява цялото имане на Ван Вехтен? — попита тя.

— Дърк, братовчед й — отговори Сам. — Не го харесвам много, но смятам, че ще се погрижи за всичко, точно както искаше Мини. Както и да е — продължи той, — казах му, че ще изнеса всичките си неща от къщата още идната седмица. Ще ги оставя на склад.

— Не е нужно да го правиш. Сам — настоя Леони. — Можеш да ги донесеш тук.

— Ще видим — отговори уклончиво Сам и отпи от сайдера си. — Двамата с Дърк отидохме заедно до къщата след срещата ни в адвокатската кантора. Той помоли Ерминда да остане.

Леони едва не се задави със сайдера си.

— Какво?

Сам се усмихна.

— Мисля, че между тях двамата прехвърчаха няколко искри. Не е пресилено да кажа, че може да пламне голям огън.

— Не вярвам! — възкликна Леони. — Че тя подскачаше след теб като влюбена ученичка!

— Е, нали знаеш, че си поговорих с нея след смъртта на Мини. Изясних й, че съм влюбен в теб.

— Наистина ли мислиш, че има нещо между нея и Дърк? — попита Леони.

— Можеш да се обзаложиш. Познавам Дърк — увери я той — и повярвай ми, той е готов — Сам се разсмя. — Ерминда усеща вниманието му. Наистина го оценява — той се усмихна на Леони. — Няма ли да е чудесно Ерминда да стане следващата господарка на имението Ван Вехтей!

— Какъв хепиенд — разсмя се Леони.

— Както и да е, тръгнах от там, взех една саксия с хризантеми от разсадника и я занесох до гроба на Мини.

Леони спря да се храни и го погледна.

— Много мило от твоя страна, Сам. Само се надявам, че не си го направил, защото си се чувствал отговорен. Все едно че вината за всичко това е твоя?

— Не — отвърна той. — Не е така. Чувствам, че съм изпълнил дълга си по възможно най-добрия начин. Може и да не съм бил съвършен, но направих всичко възможно. Мисля, че смъртта й бе извън моя контрол — той спря и се замисли. — Предполагам, че отидох до гробището, за да… се сбогувам. Заради… нещо като приключване.

— Толкова се радвам да го чуя — усмихна се Леони. Наведе се и го целуна.

По алеята се чу кола и двамата се обърнаха да видят кой идва. Лъскаво бялата акура на Моси влезе и тя паркира до рейндж роувъра на Сам.

Когато излезе от колата и тръгна към задната врата, Леони й извика:

— Моси, ние сме тук, отзад.

Моси се обърна, а електриково оранжевото гнездо на главата й блесна ярко и доста неестествено на слънцето.

— Ооооо, колко божествено и романтично изглеждате вие двамата — извика тя и срита листата, докато си проправяше път през градината към тях.

Сам и Леони станаха и я целунаха.

— Хайде — предложи й Леони, — захващай се. — Има достатъчно за цяла армия.

— Скъпа моя — възкликна Моси, — ще си пийна само от това вкусно на вид винце. Време е за сериозно отслабване. Няма да ям до Нова година — тя кацна на един стол и веднага разрови чантата си за цигара; после Сам й я запали.

— Благодаря, Сам.

— Няма защо — той наля чаша вино и й я подаде.

— Много благодаря, Сам — кимна Моси. — За ваше здраве.

— Какво те води в този пущинак? — попита Леони.

— Хммм — Моси изглеждаше решена да си остане мистериозна. — Трябва да си поговоря с теб.

— С мен? — попита Леони.

— Разбира се — Моси издиша облак дим. — Мисля, че и с двамата.

— Какво има? — попита Леони, влудена от мистерията.

— Ами — поколеба се Моси — едно божествено място излиза на пазара. Вярно, нуждае се от доста работа, но е абсолютно приказно. Стара мелница. На потока Киндърхук. Уединено. Евтино. И… мисля, че мога да ви го взема дори… още по евтино.

Сам и Леони се спогледаха. Бяха обсъждали възможността да работят заедно в бъдеще, но не бяха стигнали до окончателно решение. Плюс това Леони вече бе изяснила на Сам колко силно е привлечена от осмоъгълната къща споделила бе намеренията си да пусне корени тук. Нещо повече, беше му казала също, че не е сигурно дали иска да преживее още един ремонт в скоро време. Боже не…

Сега острият поглед на Моси, който рядко пропускаше нещо, огледа първо Леони, а после и Сам.

— По дяволите! — възкликна тя. — Това ли получавам за всичките си усилия? Мълчание?

Леони и Сам се разсмяха.

— О, Мос — възкликна Леони. — Съжалявам. Просто не знаем какво ще правим. Поне все още.

— Писна ви да живеете на къмпинг отвън, а? — предположи Моси и сбърчи чело.

— Малко, да бъдем честни — отговори Леони. — Така е от месеци, а това място е завършено… и е толкова… красиво.

— Но какво ще правите? — попита Моси. — И какво стана с плановете ти да направиш пословичната пачка от този имот?

— Ами, все още не съм получила оферта за имота — замисли се Леони. — Така че… винаги мога да започна да търгувам с архитектурни елементи и антики, да си отворя магазин в хамбара. Нали знаеш… Да инвестирам в няколко неща после да уведомя старите си клиенти в Ню Йорк, че съм се върната в бизнеса.

— Ами ако има оферта? — попита Моси.

— Мос — изгледа я Леони. — Накъде биеш? А?

— Е, скъпи мои, има едни неприлично богати нюйоркчани; та те ми се обадиха преди няколко седмици — поясни Моси. — Бивши твои клиенти, Леони.

— Кои са? — попита тя.

— Семейство Карсън. Клаудия и Ричард Карсън — информира Моси.

— Охо — възкликна Леони. — Те наистина са богати.

— Показвах им имот след имот. Всичко това започна, когато Мини почина.

— Ето защо постоянно изчезваше! — обясни си Леони.

— Да — отвърна Моси. — Исках да видя какво ще стане, преди да ти съобщя за това. Както и да е, тези абсолютно полудели хора огледаха почти всичко в района. Показах им дори онова приказно място на Киндърхук. Направо го намразиха. Искат нещо готово, в което да се нанесат. Абсолютно перфектно. Знаеш какви са. Както винаги казваш, те искат да се нанесат сутринта и да му се наслаждават следобед. Така че… — тя дръпна от цигарата си.

— Така че какво? — попита Леони.

— Така че… ги доведох тук — обясни тя. — Вечерта, когато вие двамата отидохте на вечеря в ханчето.

— Така ли? — възкликна Леони. — Дори не ми спомена за това!

— Сега го правя, скъпа моя — заяви Моси с неоспорима логика.

— О, Мос, наистина — изписка Леони. — Защо си толкова лукава?

— Исках да те изненадам. Както и да е, доведох ги отново онзи ден. Ти беше заминала на художественото шоу в Института Кларк.

— Какво стана? — попита Сам.

Моси отпи глътка вино, наслаждавайки се на напрежението, което създава.

— Мос! — кресна Леони. — Стига вече!

— Е, скъпа моя, няма да повярваш! — обади се най-накрая Моси. — Искаха да я купят веднага. Веднага. В брой! Включително и всички мебели!

— Шегуваш се! — възкликна Сам.

— За какви пари говориш? — попита Леони, тъй като практичният й ум вече се беше задействал.

Моси ги погледна с триумфално изражение.

— Почти четири пъти повече отколкото ти плати за нея — обяви тя.

— Какво! — ахна Леони.

— Повече от два пъти, отколкото си инвестирала в нея, заедно с ремонта — заяви Моси.

— Исусе — Сам се хвана за главата. — Не вярвам.

— Вярно е — настоя Моси. — Реших да рискувам истински с тези глупаци и да изпробвам лимита им. Те със сигурност изпитаха моя. И започнах да им искам слънцето, луната и звездите. Бяха готови да подпишат веднага, но аз не позволих докато не обсъдя нещата с вас двамата.

Леони погледна озадачено към Сам. Моси отпи още една глътка от виното.

— Направо се влюбиха в къщата — продължи тя, — адски си паднаха по обновяването и направо полудяха от декора.

Леони притисна Сам до себе си и той я целуна по бузата.

— Казах им, че може би ще искате да се разделите и с някои от старите мебели — продължи Моси, — но че цената все още не е определена.

— Добре, Моси — усмихна се Сам. — Мисля, че даде на Леони малко информация за размисъл — той я притисна здраво, а Леони вдигна поглед към очите му.

— Какво мислиш, Сам? — попита. — Не смяташ ли, че трябва да погледнем мястото край потока?

— Може да е добра идея — кимна той. — Ако сделката е толкова добра както казва Моси, тогава… добре, струва си да погледнем.

— А и купувачи като Карсън не се срещат всеки ден — допълни Леони.

Моси остави чашата си и стана.

— Трябва да се изстрелвам, скъпи мои — заяви тя. — Днес следобед вкъщи ще идва новият ми личен треньор и не трябва да закъснявам.

— Нов треньор? — попита Леони.

— Оооооо, разбира се — отвърна Моси. — Трябва да го видиш. Млад! Висок! Як! И…

— Мос! Спри точно тук! — разсмя се Леони.

— Мамка му — възропта Моси, ровичкайки в чантата си. Най-накрая извади връзка ключове и ги пусна на масата. — Ето. Ключовете от старата мелница — после поровичка още малко, извади лист хартия и го подаде на Сам. — А това е упътването към мястото.

— Благодаря, Моси — Сам кимна.

— Сега наистина трябва да се изстрелвам — тя се обърна към колата си. — Не трябва да го карам да чака. Този младеж е толкова изпълнителен! — и с това тя тръсна подходящата си за есента оранжева глава и изчезна.

Сам се обърна към Леони и двамата се разсмяха.

— Тя е голяма работа — подхвърли той.

— Така е — съгласи се Леони.

Сам хвана ръката й.

— Наистина ли искаш да погледнеш мелницата? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя, — нямам търпение.

— Но предполагам, че е най-добре първо да приключим с доизпипването на нещата тук — допълни Сам. — Не мислиш ли?

— Да — въздъхна Леони и стисна ръката му. — Прав си. Но наистина се чудя какво ни чака.

— Ще видим — успокои я той и я целуна по устните. — Кой знае какво му готви бъдещето?