Джудит Гулд
До края на времето (8)

Едно

Светлината на ранното юнско утро наводни леглото й с лъчите си, а обичайният птичи хор както винаги бе като дрезгава симфония. Но Леони спа дълбоко. Рано сутринта все още беше хладно, но по-късно през деня слънцето щеше да вдигне температурата до приятните двайсет градуса. Небето беше безоблачно и лазурно. Най-идеалното лято в долината на река Хъдзън.

Будилникът изпищя пронизително в ухото й и Леони се претърколи, търсейки го с една ръка, с все още затворени очи срещу ранната сутрешна светлина.

По дяволите, къде е? — учуди се тя, драскайки с ръка по масата до кушетката, ровейки се сред книгите, списанията, чашите за вода, памука, лосионите и кремовете и… накрая успех! Ето го! Тя силно удари бутона за изключване и пронизителният звук от противния будилник утихна.

— Оооох — изстена силно тя. — Слава богу.

Прозя се и отвори бавно очи, разтърквайки ги с ръце, после постепенно се изправи до седнало положение, опряла гръб във възглавниците.

— Оооох — изстена отново. Опъна ръцете и краката си, раменете и гърба, после отново ръцете и краката.

Всичко я болеше, от главата до пръстите на краката, всяка фибра, всички мускули на стройното й тяло се бореха срещу тренировката, която сякаш никога не бяха изпитвали.

„Всичко ме боли, помисли си тя. Всичко. Даже ноктите ме болят. Косата ме боли!“

„Градинарството, помисли си болезнено тя. Градинарството. Това ще бъде краят ми. Краят!“

Но все пак тя постигна видим прогрес през последните няколко седмици и никога в живота си не беше спала по-добре. Снощи например, след продължително киснене в горещата вана и обилна вечеря с богато на холестерол сирене чедър и мексикански омлет с пикантен доматен сос и препечени филийки с масло, тя се сви в леглото и успя да прочете едва две страници от занимателния мистериозен роман, който бе започнала миналата седмица, преди да заспи с книга в ръка до все още запалената лампа. С това темпо щеше да я чете цяло лято. Но усещаше, че физическото изтощение и дълбокият, непробуден сън я възстановяват, макар че всичко я болеше.

Тя се протегна отново и обърна глава към часовника. Пет и трийсет и пет! На работа, нареди си тревожно тя. Трябва да се захващам за работа! Отметна чаршафа и скочи от леглото, после нахлузи гумените си чехли — толкова удобни за из къщи, просто ги измиваш ако се измърсят — и хукна към банята.

Бързо наплиска лицето си със студена вода веднъж, два пъти, три, после го избърса с кърпата. Изми зъбите си енергично и си среса косата. Поглеждайки се в огледалото, тя грабна чантичката си с гримове и започна да си поставя малко руж и червило, но изведнъж блъсна чантичката настрани.

„Защо? — запита мислено образа в огледалото. За какво? Ей сега ще изляза навън и ще се измърся.“

После в съзнанието й изникна винаги загорелият и красив Сам Никълсън и тя грабна отново чантичката. Но преди да я отвори реши, че безупречният мистър Никълсън трябваше да се научи да я харесва такава каквато е. Дори и гола. Реши, че при сегашните обстоятелства обичайното й педантично контене е загуба на ценното й време и енергия.

Тя захвърли чантичката и се стрелна обратно в гостната, където бързо смени нощницата си със сутиен, бикини, тениска с дълъг ръкав и стар, изцапан с боя маскировъчен панталон — всичко това бе грижливо сгънато и сложено най-отгоре в един напълно опакован куфар под кушетката. Затвори куфара — така дрехите й нямаше да се изцапат от ненужните боклуци, — после вдигна покривките върху възглавниците на кушетката, всъщност не я оправи, а само я поприглади. След като приключи с това, тя грабна огромен лист найлон, разгъна го и го простря внимателно върху цялата кушетка. Ето! Това щеше да запази малкия й оазис насред ремонта от дървесина, гипс и всички останали боклуци.

Нахлузи отново чехлите и изтича в кухнята да смели кафе и да зареди кафеварката. Изчаквайки го да заври, извади две чаши от шкафа, намери захарина и извади от хладилника обезмасленото мляко. Включи радиото — WABY в Олбъни.

— О, не! — възкликна тя. — Не отново! Франки, скъпи, твърде рано сутринта е, много рано сутринта за душевните ти любовни песни. Обичам те, но не и преди обед.

Тя превъртя скалата от „Стари сини очи“ на 89,1 FM, една станция с класическа музика. Моцарт. Добре, сравнително спокойно, отпускаща соната за пиано. Нещо чудесно за ранната утрин.

Взе две филийки пълнозърнест хляб и ги пъхна в тостера, после грабна от хладилника маргарин и разрови мармаладите. Захаросан джинджифил. Не. Касис. Не. Черна боровинка. И пак не. Аха! Севилски мармалад от едро нарязани портокали. Много подходящо за тази сутрин.

Кафето завря, тя си наля една чаша, разбърка захарина и млякото, после намаза филийката с маргарин и мармалад. Постави чашата и филийката в една чиния и тръгна към задната врата. Там грабна от закачалката на стената една вълнена риза и старата си сламена шапка и смени чехлите си с градинарски налъми; после тръгна към балкончето.

Там беше разположила малка метална градинска маса и столове; настани се, за да се наслади на кафето и сандвича си под акомпанимента на ранния утринен птичи хор, какофония, която я събуждаше призори през първите няколко нощи, когато спа тук, но която сега не можеше да проникне в дълбокия й сън.

Потрепервайки от хладния утринен въздух, наметна вълнената риза. Знаеше, че отново ще я махне, когато се заеме с физическа работа и мъглата изчезне бавно под горещите лъчи на слънцето.

Докато дъвчеше сандвича и отпиваше от топлото кафе, погледът на Леони се премести от къщата към градината, към подножията на хълмовете Бъркшиър на изток, после надолу към реката и на запад към Катскилс отвъд нея. В такива моменти, съзерцавайки ранната утринна красота и спокойствието на пейзажа, тя усещаше, че е взела разумно решение, купувайки този имот. Със сигурност имаше и моменти между трескавите, заети дни и през вечерите, когато, съсипана от умора, се съмняваше в правилността на своя избор, но това вълшебно място неизменно й припомняше, че целта й си струва и че решението й действително е било разумно и практично — може би, помисли си тя, дори вдъхновяващо.

Тя приключи бързо с филийката и кафето, изправи се на крака и нахлупи голямата си сламена шапка, за да предпази лицето си от слънцето. Тръгна към хамбара, където държеше градинската количка, винаги натоварена с инструменти и материали. Това бе голяма ръчна количка се огромни колела със спици. Надяна градинарските се ръкавици, захвърлени върху една кофа, пълна с дребни инструменти. Бяха дълги ръкавици от ярешка кожа и я предпазваха от тръни, и макар нови, вече бяха почти за изхвърляне заради работата, която бе свършила досега.

А, добре, въздъхна тя, очертаваше й се още едно пътуване до местния разсадник. Градината поглъщаше материалите още щом ги купеше.

Тя сграби количката с две ръце и започна да я дърпа зад гърба си, отправяйки се към цветната градина, изучавайки работата си по отрупаното с рози балконче и обвитата с глицинии беседка.

Балкончето бе сравнително лесна работа, изрязване на планината от мъртви розови стъбла и окастряне на плъзналата навсякъде джунгла. Сега не изглеждаше особено красиво, но Майката Природа щеше да се погрижи за останалото през лятото. Беше доволна от работата си и с нетърпение очакваше растежа и цъфтенето, които неизменно щяха да последват. Плюс това, след подкастрянето сега балкончето щеше да е по-лесно достъпно за ремонт и боядисване и розите нямаше да пречат.

Беседката бе нещо съвсем различно. Наложи й се да използва трион и гигантски нож, както и ножици, за да окастри дебелите, буйни стъбла на глицинията. Знаеше, че тя няма да я дари с цвят още през тази година, но беше сигурна, че това ще стане другата пролет, ако не за нея, то за новите собственици, които и да са те.

Тя спря количката край цветните лехи и огледа предстоящата си задача. Кастрене, кастрене и още кастрене. Наторяване. Пръскане. Ще свърши ли някога? — запита се уморено.

Беше започнала с прекопаване и оплевяване на тези парадни лехи, защото всичко бе обраснало толкова, че розовите храсти едва се различаваха от останалото. Също и пътечките между отделните сектори. Трябваха и два дни само да оплеви и подреже бурените край пясъчните алейки.

Обаче, помисли си тя, розите ще ме възнаградят като онези пълзящи растения на балкончето и работата ми тук ще увеличи атрактивността и стойността на имота пред бъдещите купувачи.

Взе ножиците и започна да подкастря един от четирите големи сектора, внимавайки да избягва тръните, доколкото бе възможно, макар че неизбежно щеше да приключи с поне няколко одрасквания. Оставаха й още няколко храста в този сектор и щеше да приключи. Работейки бързо, скоро отвори торбата с лопатата и започна да прекопава около храстите като се усмихваше на иронията, че нещо с такава отвратителна миризма ражда толкова изключително ароматни цветя.

Едва бе започнала, когато чу рейндж роувъра на Сам по чакълената алея. Той винаги пристигаше пръв сутринта — и обикновено си тръгваше последен вечер и често пийваше чаша кафе с нея докато обсъждаха развитието на проекта.

Тя се облегна на лопатата и погледна към алеята, наблюдавайки го как излиза от колата си и тръгва към конюшнята. Тук си беше устроил нещо като временен щаб, с големи маси, поставени върху дървени магарета, на които бе разпрострял плановете си. Щом пристигнеха материалите, повечето от тях се разтоварваха тук или в хамбара и той правеше подробна инвентаризация.

— Сам — извика му тя.

Той спря до конюшнята и я потърси с поглед. Когато я забеляза сред цветните лехи, Леони видя усмивката, която озари лицето му.

— Хей — подвикна й той и забърза към нея.

— Ако искаш малко кафе — предложи му, — то е на кухненския плот.

— Страхотно — кимна той. — Ти искаш ли?

— Да, моля — Леони килна назад сламената си шапка. — Можем да го пийнем на балкончето. Става ли?

— Веднага се връщам.

Леони подпря лопатата в количката, после свали ръкавиците и ги изтупа в панталона си.

— Уха! — въздъхна дълбоко. Отиде до балкончето, свали си шапката, изхлузи вълнената риза и разтърси косата си. Още нямаше седем часа, а тя вече бе успяла да се изпоти, от което тялото й блестеше на слънцето. Искаше й се да работи по шорти, но това бе невъзможно сред трънливите рози, освен ако не искаше краката й да заприличат на кървави пътни карти.

Седна веднага щом Сам се появи с две чаши горещо кафе.

— О, благодаря, Сам — възкликна тя и пое едната от него.

— Няма защо — отговори той. Погледна я с любопитство. — Изглежда вече си поработила — предположи. И допълни: — Както обикновено.

— Да — кимна Леони. — Искам да свърша възможно повече работа преди слънцето да напече и буболечките да се развихрят с пълна сила. Поне грубата работа.

— Ще трябва да ти го призная. Със сигурност си сътворила чудеса през последните няколко седмици.

— Изглеждаш изненадан — разсмя се Леони.

— Сигурно съм — отвърна Сам. — Не съм очаквал да свършиш толкова много.

Леони остави кафето си и го погледна с интерес.

— Защо? — попита го.

Сам се замисли за момент.

— Ами, честно, предполагам, че не съм очаквал от една гражданка с твоите пари и с такава външност да излезе в градината и да пръска тор и всичко това около себе си. Мислех, че ще наемеш някого да свърши работата.

Леони се усмихна.

— Повярвай ми, помислих си за това. Имам предвид — да наема някого. Но ми харесва — тя направи пауза и отпи от кафето си. — А и това е начин да спестя няколко долара и да го направя така както го искам. А и моите пари, както ти се изрази, са пари, които много бързо ще се стопят до нищо, ако не внимавам.

Сам изглежда се опомни.

— Не исках да ставам нахален — промълви той, — само предположих…

Леони вдигна ръка.

— Всичко е наред, Сам. Забрави за това. Достатъчно е да се каже, че не съм онази богата разведена жена, за която ме мислят хората. Както и да е, защо не вземем да огледаме наоколо. Става ли? — тя все още се чувстваше неудобно да обсъжда положението си, с когото и да е — освен с Моси — и искаше да смени темата. Колкото и да харесваше — много банална и нищо незначеща дума за чувствата й — Сам Никълсън, тя все още се стесняваше да му се довери.

— Добра идея — съгласи се Сам и остави кафето си. — Особено след като вчера нямаше време. По-добре да тръгваме преди имотът да се напълни с работници — той осъзна с разочарование, че по някаква причина Леони Коринт не иска да го допусне близо, не му позволява да узнае повече за нея.

Заобиколиха от южната страна на къщата, където купчини пръст и камъни се простираха от двете страни на новия септичен канал, инсталиран миналата седмица.

— Дано да не се забавят дълго с тази мръсотия — въздъхна Леони. — Мога да засея тук с трева и да се възползвам от растежа й през лятото.

— Проблемът — започна Сам — е, че земята ще хлътне там, където са копали. Ако изчакаш поне до края на лятото, след като земята улегне, тогава можеш да разпръснеш купчините и ще имаш повече земя, където да засееш тревата си. Ако го направиш сега, по-късно ще трябва да се прави отново.

— Е, предполагам, че ще трябва да се примиря за известно време — кимна смирено Леони. — Но със сигурност е грозна гледка — обърна се и погледна към Сам. — Но пък и целият имот е една грозотия, нали? — тя се разсмя.

— Но не за дълго — рече той. — Известно време ще прилича на Армагедон, а после бинго. Един ден изведнъж всичко ще започне да си идва на мястото.

Сега погледът на Леони се плъзна по самата къща. Изгнилата облицовка, където я имаше, вече бе сменена с нова дървесина по всички сгради. Кепенците на къщата бяха свалени — или за поправка, или за изхвърляне и за подмяна с нови, същите като тях.

Дървените керемиди бяха махнати отчасти. Всичките щяха да бъдат сменени, а останалите щяха да бъдат свалени днес. Тя избра най-тъмно зелените — почти черни — керемиди, за да замести старите и те щяха да подхождат на боята, която избра за кепенците. Есекско зелено, много тъмно, със синьо и черно в него.

Повечето от френските прозорци можеха да се ремонтират, но няколко трябваше да се сменят, така че се получаваше смесица от стари и нови, заедно с няколко празни дупки за запълване.

— Къщата все още прилича на юрган, съшит от разноцветни парцали — отбеляза тя.

— Нали — съгласи се Сам. — Кърпена работа.

Леони посочи към големия метален контейнер на ливадата.

— Това нещо се пълни бързо, Сам — отбеляза тя. — Удивително е колко боклук излиза от разкъртването.

— Да, но мисля, че след като се изпразни този път, ще се напълни още само веднъж. Повечето работа по събарянето е приключила.

Стигнаха до още една купчина пръст и камънаци, където под земята се полагаха новите електрически, телефонни и телевизионни кабели. Както при септичния канал, пръстта не можеше да се разстеле и да се засее преди края на лятото. Новият електромер бе модерен, оборудван да се справи с всички съвременни удобства, и бе поставен на мястото му, на стената на къщата.

— Още една грозотия — усмихна се Сам.

— Но не за дълго — отговори Леони, отвръщайки на усмивката му.

Работниците вече пристигаха, гумите на камиона им скърцаха по чакълената алея. Те извикаха обичайните си здрасти или надуха клаксоните и махнаха с ръце. Леони си помисли, че са една много дружелюбна и весела бригада и изглежда всички много уважаваха Сам, дори открито го боготворяха.

В началото тя бе малко изненадана от тяхното приятелство, но започна да осъзнава, че това бе предимно заради факта, че Сам работеше заедно с тях. Той не се разпореждаше като началник, не се държеше надменно с тях, а всъщност бе част от различните им екипи. Видя и нещо друго, което едновременно я изненада и й достави голямо удоволствие: когато някой от работниците се нуждаеше от помощ, когато на някого му се наложеше да отсъства за един ден или когато се появеше някаква криза, Сам Никълсън не се колебаеше да се притече на помощ, независимо дали ставаше дума за разрешаване на проблем или за запълване на важна празнина в бригадата.

Няколко пъти през последните две седмици тя го видя да си цапа ръцете. Не беше някакъв елитен архитект, който стои заключен в офиса си, издава директиви и посещава строителната площадка, само за да ръководи или да критикува работата. Той правеше всички тези неща, когато бе необходимо, но имаше един много активен, земен подход — смесвайки се с хората си, пренасяше, вдигаше, копаеше, удряше с чука, правеше всичко, което бе необходимо за работата в момента.

А какво да очакват? — запита се тя. Вероятно някой по-праволинеен като известния, много скъп архитект, онзи сноб, с когото работи в Саутхемптън. В крайна сметка тя знаеше, че Сам е женен за местна наследница, живее в огромна къща в голямо имение с коне и е завършил Йейл. Поради това тя с основание си представяше, че е много отдалечен — може би дори надменен — от същината на ежедневната работа. Но с удоволствие откри, че той не се бои да запретне ръкави, че в никакъв случай не е сноб и че действително не се страхува да си изцапа академичните ръце.

— Искаш ли да хвърлиш един бърз поглед вътре? — попита я Сам.

— Да, ако няма да пречим — съгласи се Леони.

— Още не — отговори той.

Те се качиха на една от каменните тераси, където камъкът бе залят с вар и част от плочите бяха сменени. В кухнята Сам спря и се огледа.

— Каза ми, че ще ходиш до Саутхемптън — припомни й той.

— Да — отговори Леони. — Защо?

— Защото това би било идеалното време да свършим възможно най-много работа в кухнята. Така ще можеш да я използваш, поне по-голямата част от нея, докато тръгнеш — той я погледна. — Кога тръгваш?

— Мисля, че след около три седмици — отвърна тя. — Може би четири. Все още не съм напълно сигурна.

— Добре, ще се опитам да работим около теб, така че ме информирай, нали? — той я погледна с любопитство.

— Разбира се, ако можете да работите така, ще бъде страхотно.

— Ще трябва да извадим тези мебели, да почистим тавана и да махнем този линолеум — обясни Сам, — но ще ти оставим печката и хладилника. Най-накрая ще извадя мивката. Как ти се струва?

— Чудесно — Леони кимна.

Къщата започваше да оживява с работниците и различните звуци от работата им: триони, свредели, чукове. Една музика за ушите на Леони.

— Качвала ли си се на горния етаж след вчера следобед? — попита Сам.

— Не — отвърна Леони. — Срам ме е да кажа, че не съм. Но там се вършат толкова много неща, че избегнах това място. А снощи бях твърде изморена да се изкачвам по стълбите.

Сам се усмихна.

— Хайде да погледнем — предложи й.

Той я последва по витата стълба до втория етаж, после до стълбището, водещо към третия. То вече не беше затворено, а открито и придаваше на коридора едно по-свободно усещане за простор и светлина. Изкачиха се до мансардата на третия етаж.

Леони влезе и се огледа с удивление. Стените и таванът бяха напълно оголени и тя видя тръбите на парното, кабелите и водопровода, които вече си бяха на мястото. Банята бе оформена и бяха започнали да поставят стената. Действително се оформяше като голям апартамент, точно както си го представяше.

— Какво мислиш? — попита с усмивка Сам.

— Какво мисля? — повтори Леони. Обърна се и вдигна поглед към тюркоазните му очи. — Сам, направо е приказно. Знаеш, че е така! Ще стане дори по-добре, отколкото си го представях.

— Ще бъде приказно, нали — съгласи се той с нотка на гордост в гласа си. После изведнъж се намръщи. Има само един проблем, който все още ме тревожи.

— Какъв? — попита Леони.

— Кулата — изрече късо. — Трябва да направя нещо с онова стъкло, преди да оправя изгнилата дограма. Проклет да съм ако искам да слагам ново стъкло.

Леони въздъхна.

— Това е една от отстъпките, които може да се наложи да направим. Но и аз не го искам. Наистина съм влюбена в това старо релефно стъкло и е жалко, че не можем да намерим нещо подходящо.

— Ще измисля нещо — въздъхна Сам. — Както и да е, ще опитам да завърши тази стая преди всичко останало. Така ще си имаш едно уединено местенце, надалеч от цялата бъркотия. Ще можем да те преместим тук горе — той се обърна към нея и се усмихна. — Дори ще можеш да си поспиваш до късно ако искаш.

Леони се разсмя.

— Съмнявам се дали ще стане преди този проект да е приключил, но оценявам загрижеността ви — освен това трябва да приключа с градината. И веднага щом направите басейна, ще се заема с пейзажа около него.

— Съвсем сама? — попита той.

— Съвсем сама — потвърди тя.

— Наистина си удивителна — засмя се той. — Направо хващаш бика за рогата нали? Плюеш си на ръцете и се захващаш за работа. Май че не се боиш от нищо.

Леони погледна замислено за момент и усети как лицето й пламва от този комплимент.

— Иска ми се да беше вярно — отговори сериозно тя — но честно казано, има неща, от които се боя.

Сам я погледна с любопитство.

— Много ли ще е нахално да попитам от какво?

Леони се поколеба за момент и продължи.

— От непознатото, предполагам. Или да бъда… да бъда отново сама.

Той изглеждаше изненадан, после на лицето му е изписа съчувствие.

— Мисля, че знам какво имаш предвид.

— Както и да е — подхвърли весело Леони, за да смени темата. — Мисля, че това изглежда страхотно, Сам. А сега най-добре да се връщам в градината. Може би липсвам на змиите.

Той се разсмя облекчено.

— А аз най-добре да отивам в онази конюшня и да се захващам за работа.

Леони тръгна надолу и те се разделиха на двора.

— До скоро — извика тя.

— Да — усмихна се Сам, — до скоро.

Известно време той я наблюдава как се отдалечава към цветните лехи, после продължи към конюшнята, а умът му бушуваше, изпълнен с мисли за тази жена, която с всеки изминал ден придобиваше по-внушителен образ в съзнанието му. Предполагаше, че тя е много богата. Всички мислеха така. В крайна сметка е била омъжена за Хенри Рейнълдс. Първоначално Сам си мислеше, че тя иска да икономиса от ремонта просто защото възнамерява да продава къщата. „Това не бе съвършената работа, която би направила за себе си“, помисли си той. Подозираше също, че тя е само още една от онези богати нюйоркчанки, която умее да накара и камъка да пусне вода — или поне щеше да направи всичко възможно, за да успее. Беше срещал няколко такива в миналото. Постоянно се пазарят, пазарят, пазарят. Но с изненада откри, че тя вероятно е искрено загрижена за парите.

Влезе в конюшнята и светна, после си свали якето и го окачи на стената, неспособен да я прогони от мислите си. Мислеше си също, че Леони Коринт е абсолютно непоколебима, но трябваше да признае, че бе доволен, откриваш и уязвимостта й. Тя си имаше съвсем реални страхове и си го призна. Може би, помисли си той, тя е малко по-човечна отколкото предполагах. Може би е и малко по-отзивчива. По някакъв начин тази уязвимост, тези страхове, за които призна, я правеха още по-желана за него.

Знаеше, че тя все още е разстроена от развода и може би на това се дължеше неохотата й да се разкрие, да бъде по-общителна с него. Може би постепенно щеше да преодолее това.

Сега той се чудеше повече от всякога: Коя е тази жена, която ме привлича толкова отчаяно? И сега повече от всякога?

 

 

Леони копаеше, копаеше и копаеше. Обръщаше земята, обръщаше и обръщаше. Подрязваше, подрязваше и подрязваше. Но независимо от това колко усилия полагаше да се концентрира, съзнанието й бе запълнено с мисли за Сам Никълсън. Това не бе нещо необичайно напоследък, но казанът с емоциите завря отново, след като говори с него сутринта. Изпитваше физическо привличане към него още от момента, когато го зърна. „Че коя жена не би го изпитала?“ — запита се тя.

И докато първоначалната физическа реакция стана по-силна от всякога, сега вече съществуваше и още едно измерение на нейното привличане. Тя го харесваше. Всъщност много го харесваше. Като мъжете, които работеха за него, и го уважаваше. Но имаше и нещо много повече от това. Виждаше, че въпреки богатството и социалното положение — и неизбежните привилегии, които произтичаха от тях, — които бяха част от статуса на Сам, той все пак бе един земен човек без капка надменност. Беше достъпен, в това поне бе сигурна, и усещаше, че в същината си е много човечен.

Тя започваше да разбира, че той е нещо много, много повече от необикновено добре скроените типове, с всичките им правилни атрибути, били те физически, социални, образователни или други, които Моси й описа. Моси беше права, защото той наистина притежаваше всички тези неща. Но сега тя знаеше, че притежава и нещо много повече от онези невероятно привлекателни повърхностни характеристики.

„Да, — помисли си тя. Той просто е мъж, по когото жените си падат. Точно мъжът, по когото и аз мога да си падна.“

„Стига си го увъртала, Леони, — каза си тя. Той е мъжът, по когото вече си си паднала, и сега повече от всеки друг път.“

 

 

Работниците си тръгнаха, но Леони забеляза, че рейндж роувърът на Сам все още е паркиран в алеята. Тя си свали сламената шапка и извади от задния си джоб стара кърпа. Избърса потта от лицето и шията си.

— Уха! — извика. — Мисля, че и на мен ми е време да приключвам — после се сети за ваната за птици. — Е, почти ми е време — прибра кърпата в джоба си, сложи си отново шапката и отиде до старото волво. Отвори багажника и погледна тежката циментова вана.

— Милост, дете — възкликна наум. — В какво се забъркваш!

Пресегна се и вдигна ваната, навеждайки я навън. После успя да я повдигне още и я пусна с трясък на земята. А сега още по-тежкия пиедестал. Претърколи тежкия цимент по-близо до себе си, повдигна единия край над ръба на багажника и накрая успя да претърколи и него. Той пльосна до ваната на земята с още по-силен трясък.

Тя чу скърцане на ботуши по чакъла и вдигна поглед. Беше Сам. Той се усмихна.

— Какво правиш, по дяволите? — попита я.

— Ще занеса тази вана на мястото й, дори да ме умори — отвърна Леони.

— Ето, чакай да ти помогна — предложи Сам.

— Не — възпротиви се Леони. — Не е нужно да го правиш. Става късно, Сам.

Той я погледна спокойно.

— Аз не хапя, Леони.

— Аз… аз знам това — заекна тя. — Но мога да го направя и сама — наведе се надолу и започна да вдига ваната.

— Настоявам — не отстъпваше той. Наведе се бързо да я вдигне и междувременно докосна ръката й.

Леони се поколеба, после отдръпна ръката си. Усети тръпка от докосването и гореща, електрическа вълна. Сам я погледна и тя усети, че пламва.

— Съжалявам — извини се той, усмихвайки се неловко, може би малко свенливо. Вдигна без усилие тежкия пиедестал и тръгна с него към центъра на цветните лехи — Леони припкаше край него.

— Тук? — попита той и го остави.

— Да — кимна Леони. — Чудесно — вече бе изхвърлила потрошената стара вана. Сам нагласи пиедестала изправен, после се върна до колата и взе ваната, донесе я и я постави върху пиедестала.

Леони се отдръпна назад, оглеждайки я критично от всички ъгли. Същото направи и Сам.

— Изглежда направо, нали? — попита Леони.

— Да — рече Сам. — За щастие пасва точно на мястото, на което беше старата.

— Е, само да не изглеждаше толкова дяволски нова! — оплака се Леони. — О, добре, тя скоро ще се промени, а и аз ще й помогна. Ще я държа постоянно мокра, така че ще обрасне с мъх. Може и да се обвие с бръшлян — тя погледна към Сам. — Какво мислиш?

— Струва ми се добре — кимна той.

— Е, благодаря за помощта — избъбри Леони и се наведе да събере някои дреболии, които бе оставила на земята.

— Внимавай! — възкликна Сам. — Една змия, точно до крака ти.

Леони подскочи и погледна надолу.

— О, добре, това е едно безвредно мъничко същество. Те също трябва да ядат, нали?

Сам се разсмя, когато змията се плъзна и се скри.

— Със сигурност мислех, че ще получиш истерия.

— Аз? — възкликна Леони. — Не. Започнах доста да харесвам тези дяволчета. Но пък и не съм се натъквала на нещо по-едро. Всъщност змиите са част от новото ми първо правило за градинарството.

— Новото ти първо правило за градинарството? — учуди се Сам. — И какво е то?

— Не гледай — отговори Леони. — Или поне не прекалено отблизо. Независимо дали кастриш, плевиш, копаеш, каквото и да е. Просто не гледай. Защото ако гледаш, сигурно ще видиш нещо, което ще те уплаши и ще те прогони.

Сам се усмихна.

— Доста добро правило.

— От друга страна — продължи Леони, — то е напълно противоположно на старото ми първо правило за градинарството — Винаги си отваряй очите, за да видиш какво ще изгребеш изпод храстите. Няма да ти се иска да изгребеш някоя змия право върху краката си, нали?

— Предполагам, че си права и в двата случая кимна Сам. — И какво правиш?

— Иска ми се да знаех — усмихна се Леони. — Предполагам, че е както в живота, нали? Мислиш, че си пресметнал всичко и после — бум! — небето се стоварва върху теб — тя се разсмя. — Предполагам, че всички правила се създават, за да бъдат нарушавани.

— Сигурно си прав?

Тя го погледна изведнъж се почувства малко засрамена и притеснена.

— Най-добре да започвам да си прибирам инструментите. Знам, че и ти трябва да се прибираш.

— Не — възрази Сам — Не бързам. Нека да ти помогна.

Леони понечи да се възпротиви, но не каза нищо. „Какво пък — помисли си тя. Изморена съм до смърт и щом той иска да помогне, защо да не му позволя.“

Двамата започнаха да събират инструментите и да ги трупат в градинарската количка. Сам избърсваше внимателно пръстта с работните си ръкавици.

— О, почакай — извика Леони. — Дай ми тези ножици само за минута.

Сам й ги подаде.

— Виждам, че съм пропусната няколко рози ей там — обясни тя — и още сега мога да се погрижа за тях — тя отиде до дразнещите храсти и започна да ги подкастря.

Сам взе още един чифт ножици и приближи до нея, започна да подкастря розовия храст, който тя не беше започната.

— Сам! — извика Леони. — Не е нужно да правиш това. Моля те! Знам, че трябва да се прибираш.

— Не — отговори Сам, — както казах, не бързам.

Трийсет минути по-късно бяха приключили с подкастрянето и се възхищаваха от работата си. Той помогна на Леони да прибере инструментите си, взе от нея голямата градинарска количка и я закара в хамбара, където стоеше през нощта.

— Искаш ли чаша вино? — попита тя, когато приключиха.

— Разбира се — отвърна Сам. — Би било страхотно.

Леони взе виното и две чаши и седнаха отвън на балкончето, отпивайки от виното, наслаждавайки се на гледката отвъд реката към Катскилс.

— Изглежда свикна веднага — отбеляза Сам. — Мислиш ли, че ще ти хареса тук?

— Да — отвърна Леони. — Много ми харесва — тя направи пауза и се замисли. — Не знам какво ще ми донесе бъдещето, но засега със сигурност ми харесва. Освен това градът няма да избяга. Винаги мога да отида там, стига да реша.

— Липсва ли ти? — попита Сам. — Самотна ли си без него?

— Засега не — отговори Леони. — О, понякога, предполагам, че се чувствам малко самотна без приятелите и всичко останало, но постоянно съм заета.

— Знам какво имаш предвид — кимна Сам.

Тя го погледна и видя тъга в очите му.

— Но ти си имаш живот тук, нали? Имам предвид, че си имаш работа, семейство и така нататък.

— Да, имам си работата — съгласи се Сам, — но това е всичко. Ние нямаме деца, а жена ми… е, нека да кажем просто, че тя си има други интереси.

— Разбирам — кимна Леони. „Боже, — помисли си тя, той изглежда толкова самотен. Толкова объркан и нещастен. Реши, че Моси сигурно е била права за нещастния му брак. Не искаше нищо повече, само да се пресегне към него, да го утеши, да… Престани да мислиш за това! — каза си тя. То няма да ти донесе нищо друго, освен неприятности!“

Сам внезапно се усмихна.

— Е, ако няма с какво още да ти помогна, май че е най-добре да поемам по пътя си.

— Не, Сам, няма с какво. Много благодаря за помощта.

— Няма защо — усмихна се той, — и когато се нуждаеш от нещо такова, просто ме помоли или потърси Скип, бригадира, ако мен ме няма. Все ще се намери кой да ти помогне — но той знаеше, че тя няма да го направи, че е твърде независима, твърде самоуверена. И харесваше много това.

— Добре — съгласи се Леони, искрено благодарна за предложението, но знаейки, че никога няма да се възползва от него.

Изпрати го до колата му и му махна за довиждане докато джипът се измъкваше от алеята.

Как й се искаше той да не си тръгва, да си поговорят още. Наистина се радваше на помощта му, на благородното му и спокойно отношение. Не е нужно да се държи като мъжкар. Няма какво да доказва в това отношение. „И — помисли си тя, позволява ми да бъда себе си.“

Не можеше да се сети откога не бе срещала мъж, който да не се опита да наложи волята си над нея. Е, сега го срещнах. Тя оценяваше това повече от всичко друго. После си спомни как ръцете им се докоснаха и усети как от спомена през нея преминава тръпка на вълнение. Мисля, че и това ми харесва. О, да. Това докосване определено ми хареса.