Джудит Гулд
До края на времето (21)

Едно

Зловещи буреносни облаци се събираха на хоризонта. Във въздуха се усещаше щипещ мраз, а през прозорците в стаята за закуска до голямата селска кухня на имението Ван Вехтен се процеждаше бледа сивкава светлина. Ароматите на прясно сварено кафе, на портокалов сок и на ябълковите палачинки на Ерминда не можеха да разсеят мрачното настроение, което се усещаше в иначе весело украсената стая.

Мини мажеше с масло хрупкава филийка пълнозърнест хляб, втренчена през масата в Сам, който дъвчеше енергично и гладно парче палачинка и се взираше в „Ню Йорк Тайм“, разперен на масата до него.

Тя отхапа от филийката, сдъвка я и си прокара с черно кафе, после се окашля.

— Какво направи с нещата си?

Сам вдигна поглед.

— Моите неща? — попита, толкова погълнат от вестника, че за момент не бе напълно сигурен за какво точно го пита. — О — сети се бързо той и отговори спокойно: — Наех един от онези складове до Хъдзън.

— Това ми се струва само прахосване на пари — заключи Мини. — Защо просто не се отървеш от тях?

— Планирам да си намеря друг офис — отвърна Сам и отпи от кафето си. — Ще продължа да работя, нали разбираш?

— Както искаш — тя се усмихна сладко. — Но по-добре внимавай за паричките си, скъпи.

— Винаги го правя. Знаеш това, Мини. Всъщност навремето ти се шегуваше с моето скъперничество.

— Е, вече не е шега, скъпи — продължи Мини. — Закрих общата ни чекова сметка.

— Какво си направила? — възкликна той, искрено изненадан. Остави вилицата си и пусна вестника.

— Парите са в нова сметка. Само на мое име — поясни тя. — В края на краищата това са си мои пари. Моят попечителски фонд.

— Това ми е добре известно, Мини — отвърна разгорещено Сам. — Но, ако си спомняш, единствените причини, поради които съм използвал тези пари, са да плащам за прислугата ти и да храня конете ти.

— В бъдеще Дърк ще се грижи за всичко това — заяви Мини. — Ако настояваш да работиш, ще трябва да живееш с онова, което изкарваш.

— Заради това ли изведнъж реши да направиш всичко това? — попита той. — Заради работата ми?

Мини сви рамене.

— Мисли си каквото искаш — заяви неопределено тя. Очевидно не желаеше да обсъждат темата.

— Добре, Мини — той взе салфетката от скута си и я хвърли на масата до чинията; търпението му най-после се изчерпи. Не можеше повече да приема обидите й и да запазва самообладание. — Това означава ли, че и аз трябва да се преместя? Това в крайна сметка е твоята къща.

Тя го погледна с усмивка.

— О, скъпи… Няма да прибързвам толкова. Няма да ти дам развод, независимо какво може да ми струва — тя отпи глътка кафе.

— Че кой ти го е искал? — попита Сам с напрегнат от яд глас. Блъсна стола си назад и се изправи на крака.

— Бягаш на работа, нали? — попита Мини. — Е, надявам се да имаш пари за бензин, защото няма да получиш от мен.

Сам се втренчи в нея, без да каже нищо. Не вярваше на себе си, не беше сигурен как ще реагира на подигравките й, така че се обърна и излезе от стаята за закуска, опитвайки се да контролира гнева си, стиснал юмруци и зъби, със замаяна глава след последните й и най-вбесяващи новини досега.

Исусе, не може да стане по-лошо, нали? — помисли той и затръшна вратата.

Пътувайки надолу по магистралата към осмоъгълната къща, отново се зачуди какъв дявол се бе вселил в жена му. Дали просто работата му я вбесяваше чак толкова, че да я принуждава да стига до такива гадни крайности? Никога преди не беше го нападала така.

Първо, обяви за продан сградата „Ван Вехтен“ — част от безценното й семейно наследство. А сега и това. Не му пукаше за парите. В крайна сметка той работеше и изкарваше добри пари от проекта на Леони. Плюс това имаше спестявания от проектите, по които бе работил преди. Не, не беше заради парите. Това бе принципен въпрос.

Защо го правеше така изведнъж? Какво ставаше, по дяволите? Когато се опитваше да го обсъди с нея, тя просто отказваше или даваше някакво неубедително извинение. Сам усещаше, че тук има нещо повече, отколкото личеше на повърхността; нещо, което той пропускаше; нещо, което тя криеше от него. Но какво?

Възможно ли е да бе чула нещо за него и Леони? Не за пръв път се замисляше за това, особено като имаше предвид поведението на Мини. Но от кого? И как? Бяха изключително дискретни, истински интимните им моменти бяха толкова малко и толкова прикрити, че той не можеше и да си представи да е тръгнала приказка за тях.

Какво тогава? — запита се озадачен. Продължи към осмоъгълната къща, по-объркан от всякога. В същото време реши, че повече не може да понася унизителното отношение на Мини. Вече бе изчерпал търпението си. Но какво да правя? Как му се искаше да знае.

 

 

Ерминда приближи до масата за закуска и тихо започна да прибира остатъците от незавършената закуска на Сам. Погледна към Мини, която отпиваше от кафето си, прелиствайки „Кон и ездач“ и очевидно, без да обръща никакво внимание на слугинята си.

Ерминда се окашля, преди да проговори, но Мини продължи да я игнорира.

— Знам, че не е моя работа, мисис Никълсън — осмели се най-накрая Ерминда, полагайки усилия да запази гласа си спокоен, макар че бе като казан със сгорещени емоции, заплашващи да изкипят всеки момент. — Но защо вдигате скандали на мистър Сам? Той се опитва да ви угоди, да ви ощастливи, през цялото време.

Сега Мини вдигна поглед от списанието си, а сините й очи се опулиха и блеснаха, първо с изненада, после с насмешливо презрение.

— Права си, Ерминда. Не е твоя работа. Ти просто работиш тук, забрави ли?

— Нямах намерение да се меся — продължи Ерминда. — Просто знам, че той е много добър човек. Приятен човек…

Мини направи презрителна гримаса и изгледа Ерминда през цялата дължина на аристократичния си нос.

— Мислех да ти дам един свободен уикенд, Ерминда — заяви тя, прекъсвайки прислужницата, а от гласа й бе изчезнала всяка весела нотка.

Ерминда я погледна и сви вежди от любопитство.

— О?

— Но вместо това те уволнявам — изсъска Мини. — Сега си събери нещата и изчезвай.

 

 

— Гадната кучка! — тросна се Моси. — Разбира се, че е обявила сградата при скъпата си приятелка, онази мръсница Андреа Уокър. Това не е изненадващо.

Тя крачеше по сивия килим в дневната с телефон в едната ръка и с вездесъщата си цигара в другата.

— Тогава защо си толкова разстроена? — попита Леони.

— Защо съм разстроена! — кресна Моси. — Това е списък с толкова сгради. Три пъти се опитвах да покажа имота на един много заинтересован джентълмен от Ню Йорк. И знаеш ли какво направиха те?

Не дочака отговор и думите й се понесоха като яростен вихър.

— Всеки път си намираха някакви неубедителни извинения — уж изгубили ключовете или някакви подобни глупости! Те няма да ми позволят да покажа имота! Това ме вбесява!

— Слушай, Мос — предложи Леони, — защо не му позволиш да те изведа на вечеря; тогава ще можем да поговорим. Съгласна ли си?

Леони искаше да изслуша приятелката си, да се опита да я поразвесели, но сега и двете й ръце бяха заети — смесваше различни бои, опитвайки се да постигне точният нюанс на жълтото, който искаше в гостната — и както откри, маслено жълтото не се получаваше лесно. Тениската и старите й шорти бяха изпоцапани с боя — свидетелство за усилията й досега; същото се отнасяше за ръцете и краката й.

— Мили боже! — отвърна Моси. — Хайде да отидем в някой долнопробен бар и да се освиним!

— Нямах предвид точно това — разсмя се Леони, — но каквото ти иска душата. Става ли?

— Адски чудесно е — ентусиазира се Моси.

— Защо не минеш от тук като приключиш с работата — предложи й Леони — и ще решим къде да отидем.

— Ще ти звънна, преди да тръгна натам — обеща Моси.

— Страхотно — одобри Леони. — До скоро.

— До скоро.

Моси затвори слушалката и смачка цигарата си в пепелника. Довечера се очертаваше толкова нужната й почивка от работата. Трябваше да наваксва много след престоя си в Ню Йорк. Все още имаше доста работа. А сега, благодарение на Мини Никълсън, Андреа Уокър щеше да й попречи да вземе една много добра комисионна. Действително мно-о-го добра комисионна.

Онази кучка се меси в живота и бизнеса ми за последен път, помисли Моси. Може и да не съм някоя местна скапана богаташка, но си имам своите средства за отмъщение.

И ще си отмъстя, реши тя. По един или по друг начин, все някога.

 

 

Ерминда сгъна внимателно последната си дреха бяла памучна блуза — и я остави спретнато в куфара, отворен върху леглото й. После провери всичко внимателно, за да се увери, че не е забравила нещо.

Първо — дрешникът. Празен.

После — чекмеджетата. Всичките празни.

Накрая — банята. Същата както в деня, когато се нанесе.

Доволна, тя окачи униформите си в дрешника и затвори вратата. Добре! Отвратителните, грозни неща принадлежаха на мисис Никълсън и със сигурност нямаше да й липсват. Отиде до леглото да затвори куфара си, но получи внезапно вдъхновение.

Втурна се от стаята си към библиотеката, уверявайки се, че мисис Никълсън не я вижда, нито я чува. Там тя грабна един много ценен спомен и се втурна обратно по стълбите към стаята си.

Изправи се над куфара си, вдигна две-три неща отгоре и благоговейно положи снимката на Сам Никълсън в рамката й от масивно сребро. Дълго се взира с любов в нея, после постави дрехите отгоре и затвори куфара с просълзени очи.

Изправи се и огледа стаята. „Какъв живот можехме да водим тук, помисли си тя. Само аз и мистър Сам, без онази вещица.“

Тя вдигна куфара и излезе от стаята.

„Дори да е последното нещо, което ще направя в живота си, помисли тя аз ще си разчистя сметките с Мини Никълсън заради това, че ми разби живота. Сега трябва да свърша още едно мъничко нещо и работата ми тук е приключена.“

 

 

В продължение на часове Моси показва къщи, дори мобилни домове, но днес всичките й усилия се оказаха напразни. Нито един от потенциалните и купувачи не се заинтересува дори от едно от предложенията й. И последното й разочарование за деня бе, когато се обади на Андреа Уокър, за да й поиска ключовете от сградата Ван Вехтен и отново получи отказ.

— О, толкова съжалявам, Моси — извини се провлечено Андреа, — но един мъж разглежда сградата цял следобед. Знаеш как е. С партньори и инспектори и така нататък. Вероятно ще остане там до късно.

— Утре тогава — предложи Моси.

Чу как Андреа ровичка из някакви хартии.

— О, скъпа, изглежда и за утре всичко е ангажирано. Хмммм. Виж какво, Моси. Ще ти се обадя, когато е удобно да вземеш ключовете. Става ли? — после тя затвори рязко.

Моси тръшна слушалката.

— Скапано малко гоено! — изсъска гневно. Грабна цигарите си и запали една, пушейки замислено за момент. После се пресегна, вдигна отново слушалката и набра номера на Леони.

— Ало? — Леони беше останала без дъх.

— Моси е, скъпа — обяви тихо тя. — Ще трябва да отложим вечерята. Аз… аз промених плановете си.

— Кой е той? — попита весело Леони.

— Не, не — отвърна Моси — нищо такова. Само…

Леони изчака.

— Трябва да се погрижа за една работа — обясни Моси, необичайно резервирана.

— Добре — отговори Леони, чудейки се защо Моси е толкова потайна. — Обади ми се, когато имаш възможност.

— Разбира се, скъпа — отвърна Моси и остави слушалката.

Грабна цигарите и запалката си и ги пъхна в чантата си, взе си ключовете и изскочи през вратата, понасяйки се към акурата си. Влезе и запали двигателя, плюейки чакъл докато потегляше от алеята.