Джудит Гулд
До края на времето (19)

Дванадесет

— По дяволите — изкрещя Моси, когато тя и Леони стъпиха на тротоара, а вратата на Бекенщайн се затвори зад тях. — Забравих, че жегата тук е по-непоносима отколкото във всеки възможен ад. А въздухът! Направо не се диша!

Леони се разсмя.

— Лято в града. Мисля, че си готова за завръщане в провинцията, Мос — подхвърли тя.

— Не — сопна се Моси. — Аз все пак имам достатъчно мазохистични наклонности, за да прекарам част от живота си в този мръсен, покварен, неудобен, опасен, приказен град! — тя спря, за да запази цигара. — А онзи младеж, който работи в Бекенщайн… Колко е готин!

— Той си има интимен приятел, Мос — обясни й Леони.

— Каква загуба — отвърна Моси. — Аз вече си представях възможностите.

Докато слизаха по Орчард стрийт, Леони се забавляваше в обичайната му блъсканица: улични търговци продаваха шумно обезценените си стоки; купувачи, наблъскани лакът до лакът, отправяха нежни погледи към витрините и към стоките, изложени по тротоарите; фургоните за бърза закуска изпращаха дима си във въздуха и изкушаваха с миризмите си на хотдог и пилешки крокети.

— Какво ще кажеш да се отбием някъде за по едно питие, преди да се върнем в хотела? — попита Леони.

— Страхотна идея — съгласи се Моси. — Никога в живота си не съм виждана толкова много платове. Басма, пепит, дамаски, райета, кадифе, брокат, муселин. Всъщност е направо влудяващо.

— Знам — кимна Леони. — Толкова са много, че всички започват да ти изглеждат еднакви.

— Но мисля, че ти избра приказни неща — похвали я Моси.

— И цените са добри — уточни Леони.

— Е, не са точно специалитети по долар за ярд — усмихна се Моси, — но със сигурност бият цените в центъра. А и ти знаеше точно по колко да вземеш от всеки плат. Никога не съм виждала такава организация. Аз никога не бих могла да го направя.

— Просто трябва търпение, Мос. И малко практика. И, разбира се, мерене, мерене и отново мерене. Живея с рулетката в джоба си.

Стигнаха до ъгъла на Деланси стрийт слязоха на платното, за да си викнат такси. Натовареният трафик препускаше на изток и на запад по широката, неравна улица и такситата просто се носеха покрай тях, без да спрат.

— По дяволите — изруга Моси, — никога няма да хванем такси.

Леони излезе по-навътре на платното, наблюдавайки внимателно движението. Пъхна два пръста в устата си и изсвири, силно и пронизително.

Едно минаващо такси отби и спря, точно в краката й.

Моси стоеше като закована на мястото си, опулила очи от удивление.

— Не вярвам на очите си — възкликна тя.

— Побързай — подвикна й Леони. — Влизай, преди да ни е оставил да си висим така — тя отвори задната врата на таксито и се намъкна вътре, давайки на шофьора един адрес в Ийст Вилидж.

Моси се намъкнало нея.

— Ти! — укори я тя. — Дама с такова достойнство!

— Забравяш, че съм израснала тук, Моси — Леони се разсмя. — Още като хлапе се научих да свиря като хала. Това е неделима част от живота, когато си оставен на произвола в градската джунгла.

След няколко минути таксито спря на „Авеню А“ и Леони плати сметката. Кафето на тротоара изобщо не беше луксозно, но масите му позволяваха гледка към преминаващия спектакъл на Ийст Вилидж и неговата колекция с облеклата на интересните, модните, ексцентричните и, напоследък, на средната класа, която се бе появила тук като следствие от прогонването на бедняците. Всичко това бе придружено от дрезгавата и непрестанна какофония на движението и от токсичния дим, бълван от безбройните автобуси, камиони и коли.

Те седнаха и си поръчаха; и двете помолиха младия сервитьор с множество пръстени на ушите, носа и веждите си за водка и тоник.

— Аз бих искала и портокала в джинсите му — обяви Моси, когато сервитьорът се отдалечи от тях, — но мисля, че трябва да се раздели с грима. А и всичките тези пръстени! Не е ли малко претруфено? Не стигат ли само един-два?

— Нищо в този квартал не би ме изненадало — подигна рамене Леони. — Израснала съм наблизо.

— Точно така. Бях забравила — тя спря и запали цигара. — В какъв различен свят живееш сега! — и издиша струйка синкавосив дим.

— Да — кимна Леони, — определено е така. Но наистина ми харесва.

— Знаеш ли — продължи Моси, — с темповете, с които се развива твоята къща, скоро ще стане време да търсиш друга стара къща, която да оправиш.

Леони я погледна.

— Виждала ли си нещо, което би могло да ме заинтересува? — попита я.

— Възможно е. — Моси кимна. — На пазара е пълно със стари къщи. Стари къщи, които се нуждаят от много нежна и любяща грижа. Аз само си отварям очите за най-добрата сделка.

— Когато се върнем, може би ще трябва да потърсим по-сериозно. Мисля, че ако всичко мине добре, есента ще е подходящото време да пуснем осмоъгълната къща на пазара. Знаеш ли, ще изглежда много красива, обсипана с есенните листа. Иначе сигурно ще трябва да чакам до пролетта, когато всичко разцъфне.

— Това е умно — съгласи се Моси, — но есента ще мине ужасно бързо. Ще трябва да намериш купувач и ново жилище за себе си. Както и да е, ще изглежда също толкова красива и в снега през зимата — ако има купувачи. Пазарът е малко тромав.

— Ето защо се заех да телефонирам на някои от старите си клиенти от магазина в Сохо. Мисля, че двама от тях наистина се заинтересуваха от осмоъгълната къща. И знаеш ли какво още?

Моси я погледна с любопитство.

— Какво?

— Почти всички, с които говорих, ме молеха, буквално ми се молеха, да отворя друг магазин. Казват, че имат огромно желание да пътуват до провинцията на пазар, особено след като знаят, че аз избирам стоките. И така… трябва да имам предвид и това. Да търся ли отделно място за магазин? Или да го направя у дома? Ако ремонтирам още няколко имота, няма ли да е по-разумно да си имам отделно място за магазин, така че да не се налага да се местя?

— Сега усложни значително картинката — въздъхна Моси. — Но във всеки случай съм сигурна, че ще стане.

Сервитьорът пристигна с питиетата им, двете му благодариха и отпиха щедри глътки.

— Трябва да отбележа — продължи Моси, — че е възможно по начина, по който се занимаваш с това.

— Какво? — попита Леони.

— Имам предвид, че може да стане тази есен — Моси направи пауза и дръпна от цигарата си. — Всъщност — допълни тя — ти направо твориш чудеса.

— Проектът върви изключително добре, нали? — подхвърли гордо Леони. — Има си предимствата и недостатъците, но предимствата са повече. Това е едно страхотно отборно начинание.

Моси погледна към приятелката си през масичката за кафе.

— Мисля, че знам за кой точно отбор говориш.

Леони се втренчи в далечината с усмивка на лицето си, едновременно замечтана и потайна.

— Да, Моси, предполагам, че знаеш.

Моси отпи от питието си и го остави, втренчена в Леони.

— Ти си влюбена, нали? — попита тихо тя.

Леони кимна.

— Да, Моси. Смятам, че съм.

Моси кривна глава на една страна и се усмихна, малко тъжно, помисли си Леони, но нежно.

— Само се надявам, за твое добро, че разбираш в какво се забъркваш. Знаеш, че те обичам много и не искам да те видя наранена.

— Знам, Моси. И оценявам това — тя въздъхна. — Не мога да отрека, че съществуват всякакви усложнения, но… — погледна към Моси със смесица от раздразнение и радост, изписани на лицето й. — Влюбена съм до ушите. Безнадеждно и непоправимо влюбена.

— О, по дяволите. Наистина ти завиждам. Дори ако си се изправила срещу най-дебелата стена. Нека ти кажа нещо! Мини Никълсън е като вълчица, а Сам е едно от кутретата й.

— Знам всичко за нея, Моси. Повярвай ми, преценила съм действията си. И за минута не си помисляй, че не чувствам вина. Сам ми разказа всичко и разбирам, че това е една невъзможна ситуация. Но какво да направя? — тя сви рамене. — Наистина съм влюбена в него.

— Не знам какво ти е казал, но тя е безжалостна. Направи всичко възможно да ми попречи да вляза в историческото общество — Моси тръсна надменно главата си назад. — Аз не съм от местната аристокрация, нали разбираш.

Леони се разсмя и отпи от питието си.

— Нещо по-лошо — продължи Моси, — имала съм клиенти, които са ми се обаждали, за да впиша къщите им в каталога си за продажби. После същите хора променят мистериозно решението си и ми се обаждат, за да ми кажат, че са решили да ползват услугите на друга фирма. И почти винаги става дума за Андреа Уокър, онази кучка, съюзничката на Мини. Всичко това е работа на Мини. Сигурна съм.

Моси спря и дръпна бясно от цигарата си.

Леони отпи от питието си, знаейки, че в сърцето си Моси й мисли доброто, но също така знаеше, че всичко това няма значение, поне за нея. Тя се чувстваше някак непълноценна през тази седмица, заради отсъствието на Сам, някак си не беше на себе си и болезнената празнота я убеди в едно нещо. Сега знаеше, че онова, което каза на Моси, е истина: тя наистина го обичаше. Това чувство не бе единствено резултат от някой лек флирт, със сигурност не бе и само плътска страст. Не, абсолютно не! Леони беше сигурна, че това е нещо истинско. Много истинско.

— Тази жена — продължи Моси, а в очите й блестеше огън — няма да се спре пред нищо. Тя е от най-лошия вид сноби, злобна и отмъстителна.

— Сигурна съм, че е вярно — отвърна спокойно Леони, — но не виждаш ли, Моси? Аз се чувствам така, независимо от това, което знам.

— Просто те предупреждавам съвсем искрено, скъпа — напомни й Моси. И после, с по-мек глас: — И, разбира се, носят се и разни истории за него. За жребеца, който се оженил за пари и така нататък.

Леони фиксира свирепо приятелката си; тъмните й очи блеснаха решително.

— Не ми казваш нищо, което да не знам, Моси. Аз съм влюбена, пък да става каквото ще — гласът й иззвъня с една заключителна нотка. — Случаят е приключен.

Моси присви тънко оскубаната си вежда.

— Е, скъпа. Надявам се поне да е дяволски добър в леглото!

Леони се разсмя напук на себе си.

— Винаги стигаш до същината, нали, Моси…

— Като стана дума, тук е доста неприятно, в тази горещина и в тези изпарения. Хайде да се върнем в хотела и да се освежим преди вечеря. Там може да пийнем по още един коктейл.

— Защо не — съгласи се Леони.

 

 

Докато Моси се киснеше в разпенената вана в Грандхотел Сохо, Леони се просна на едно от леглата и се зачете в „Ню Йорк Таймс“. Сякаш магнит привлече очите й към едно едро заглавие:

„SEC^[1] обвинява двама за търговия с вътрешна информация^[2]“.

„Хенри Рейнълдс и наследникът на Чандлър са обвинени…“

„Ню Йорк, 15 август. Комисията за борсова търговия обвини бившия борсов брокер и бивш служител на фирма за инвестиционно банкиране за търговия с вътрешна информация, свързана с поглъщането на South-Bank Inc от WallBank.“

„Днес Комисията заведе дело, обвиняваща Хенри Уилсън Рейнълдс и Робърт Уинстън Чандлър IV…“

Леони усети как по гърба й преминават тръпки и продължават нагоре към черепа й. После плувна в пот. Пулсът й се ускори и тя усети натиск в тъпанчетата си. Сърцето й сякаш биеше шумно по гърдите, като чук.

Пусна вестника в скута си, сякаш бе отровна змия, и отпи от минералната вода на нощното си шкафче. Но се изкуши да довърши статията. Вдигна отново вестника и продължи да чете, а вестникът играеше в разтрепераните й ръце:

„S.E.C. заяви, че делото срещу мистър Рейнълдс и мистър Чандлър ще продължи… Наказателно преследване…“

Леони се отпусна назад с болезнено, гадно усещане в стомаха. В статията се споменаваше за милиони акции и милиони долари печалба — от незаконни продажби.

„Ханк и Боби в съдружие, помисли си тя. И то не само по един начин.“

Тя прокара ръце през косата си и се надигна, оставяйки вестника да се плъзне на пода. Първата й мисъл бе да вдигне телефона и да им се обади, да им изкаже съчувствието си. Знаеше, че техният свят изведнъж се е обърнал с главата надолу, а срамът и за двамата сигурно бе особено силен.

Не се ли чувствах и аз така в не толкова далечното минало, макар и поради различни причини?

Тя протегна ръка към телефона, но бързо я дръпна, вече размислила. Каквото са си надробили, това ще сърбат.

Ханк и Боби я пропъдиха безцеремонно от живота си — изгониха я, припомни си тя — и цялата тази афера, реши, не й влиза в работата. В крайна сметка, те със сигурност преобърнаха нейния свят надолу с главата.

Предполагаше, че би трябвало да почувства някакво удовлетворение от публичното им унижение. Знаеше, че репутацията им, независимо от изхода на делото, ще бъде опетнена до края на живота им, както в деловите среди, така и в елитните социални кръгове, в които те се движеха. Картинката изобщо не беше красива.

Тя въздъхна и преглътна, вкусвайки жлъчта, която се бе надигнала в гърлото й. Ако търсеше отмъщение, не би могла да се моли за нещо по-добро от това. Но не почувства удоволствие от драматичното им публично падение. Не. Напротив, тя още веднъж си напомни как собствените й инстинкти могат да бъдат напълно погрешни. Че любовта и доверието й в другите могат бъдат насочени към хора, които не ги заслужават.

След всичко, което се случи през последните няколко месеца — предателството към тази любов и това доверие от бившия й съпруг и от някогашния й приятел, — на нея в крайна сметка все още й беше трудно да повярва.

Дали човешката природа, сърцето и съзнанието на човеците винаги са толкова неуловими? Толкова коварни?

Нямаше отговор на този въпрос, нито на толкова много други. Но, ако възмездието наистина е от бога, нека бог го въздаде. Тя щеше да се заеме с живота си.

— Мили боже — възкликна Моси, излизайки от стаята, с голяма бяла кърпа, преправена като саронг^[3], увита около нея. — Изглеждаш така сякаш си видяла призрак.

Леони вдигна поглед и се усмихна едва-едва, болезнено.

— Така е — потвърди тя. — Виж това — тя вдигна вестника от пода и го подаде на Моси, посочвайки към статията.

Моси я прочете внимателно, после погледна към Леони.

— Пада им се на копелетата — изграчи доволна.

После съзря унилото изражение на Леони и седна на леглото до нея. Хвърли вестника настрани, метна ръка през рамото на Леони и я притисна.

— Не се безпокой, скъпа. Ако се тревожиш за онези двама чекиджии, сигурна съм, че те ще се измъкнат от това.

— Да — въздъхна Леони, — вероятно си права.

— Скъпи адвокати, купища пари — обясни Моси. — Ще видиш. Ще си откупят свободата — тя потупа Леони по бузата. — А сега сложи една усмивка на това красиво лице, скъпа. Радвай се само, че си върна моминското име!