Джудит Гулд
До края на времето (1)

Едно

Както никога, Леони Мари Коринт, която обикновено обръщаше поне малко внимание на знаците за ограничение на скоростта и на предупрежденията, решително не бе в нейното обичайно съсредоточено, организирано — дори, както биха казали някои, прагматично — състояние на духа. Но тя бе пуснала касетофона и слушаше интерпретацията на „Винаги“ от Албърта Хънтър. Леони поклати глава и се намръщи. Според песента любовта бе завинаги. Може би, помисли си тя. Може би за Албърта Хънтър и за автора на музиката, но не и за Леони Коринт. Ха! Какъв майтап бе цялата идея за любовта. Тя бе обичала, беше изгубила любовта си и никога повече не искаше да обича.

Беше разсеяна и от вдъхновяващото пролетно време тук, в долината на река Хъдзън. Небето бе постигнало небесносиньото си съвършенство, с огромни пухкави памучни топки от най-белите облаци, които се носеха по него. Дали небето в Манхатън някога е изглеждало толкова красиво — учуди се тя. Толкова чисто? Дали светлината — онази прочута светлина, която художниците обичаха толкова много — някога е била толкова красива в каньоните на Ню Йорк? Тя определено не вярваше в това. Манхатън си имаше свой собствен чар, със сигурност, но това! Е, това бе един цял нов свят на земни радости, пълен с божествени цветове, аромати и гледки.

След като излезе весело от паркинга на Таконик Стейт и продължи към изхода на Чатъм, тя трябва да е карала поне с осемдесет, ликувайки от красивия пролетен ден, от безукорната интонация на Албърта Хънтър, от изразителния й и трогателен глас; и какъв необикновен късмет. Когато рейндж роувърът изскочи директно пред нея, а тъмнозелената му задница изпълни предното й стъкло като непробиваема стена, тя бе напълно неподготвена.

Исусе!

С шумна въздишка и маневри, достойни за Ричард Пети^[1], скочи върху спирачките, гумите й изсвириха и тя завъртя рязко волана към дясната част на пътя, скърцайки мъчително със зъби, когато задницата на колата й се завъртя наляво. Стисна волана с всички сили и сякаш само със силата на волята си успя да накара старото си волво комби да спре, преди да се удари.

Без никаква полза.

Чу се тъп удар, когато волвото стигна до рейндж роувъра докато тя гледаше с ужас как джипът подскочи напред, а после рязко спря. След един дълъг момент на парализа Леони най-накрая пусна волана и издиша продължително.

О, Боже, не, помисли си тя. А сега какво? Ще закъснея! Ще закъснея!

Шофьорската врата на рейндж роувъра се отвори бързо и очите на Леони се изцъклиха тревожно, когато видя как един мъж изскочи рязко и тръгна бързо и решително към задницата на колата си, намръщен много неприятно.

Той спря между двете коли с ръце на бедрата, оглеждайки внимателно повредата в поза, която безспорно излъчваше ярост.

Е, поне не прилича на въоръжен неандерталец, който ще ми пръсне мозъка, помисли си Леони. Въпреки това тя си пое дълбоко дъх, повдигна разтрепераните си рамене и с безпокойство отвори вратата на колата си. Ето ме, помисли си. Като агне на заколение. Разкопча колана си, измъкна се от колата и застана на паважа, после тръсна глава настрани, за да отметне разкошната си кестенява коса от очите.

Сега мъжът беше клекнал с гръб към нея и прокарваше пръст по калната броня на рейндж роувъра си. Не вдигна поглед. Всъщност той по никакъв начин не показваше, че е усетил присъствието й. Леони се изкашля и пристъпи напред, нетърпелива и изпълнена с отрицателна енергия.

— Аз… аз ужасно съжалявам — промълви тя. — Надявам се, че сте наред?

Посрещна я мъчително мълчание.

Исусе! Какво му става на този?

— Ужасно бързам — обясни тя. — За много важна среща. Аз… Аз дори не ви видях.

Непознатият се завъртя на крака и огледа предницата на колата й. Все още не й обръщаше внимание, не благоволявайки нито да вдигне поглед, нито да проговори — нещо толкова чуждо за очарователно чувствената и властна като дребна шарка Леони Коринт.

Висока почти метър и осемдесет, с дългите си крака в красиви чорапогащи, с елегантно и загоряло тяло и разкошна кестенява коса, подчертана с кичури от най-тъмния рубин и пурпур, Леони Коринт не беше свикнала да я игнорират. Никак даже.

Всички я смятаха за поразително, макар и не традиционно красива — дори другите жени, които трябваше да признаят, че Майката Природа ги е отминала, за да надари Леони с такива физически качества, които не можеха да бъдат игнорирани.

Малко бяха мъжете, които не се хипнотизираха, когато погледнеха в бездънните дълбини на смолисточерните й очи, разположени като обсидиани в една толкова порцеланово чиста кожа, без петна, без бръчки и свежа като на новородено. Чувствените й устни сякаш живееха свой собствен живот, но винаги даряваха обещания, а правият й орлов нос говореше за благородна изтънченост. Изключително фината й костна структура приличаше на творба на Микеланджело, дарила лицето й с високи, издадени скули, а крайниците и тялото й — с издължена елегантност.

Красотата й, тялото й не бяха сластни, но елегантните й пропорции приканваха и интригуваха.

И преди всичко Леони излъчваше присъствие. Около нея се носеше атмосфера на напрежение, на безспорния факт, че е там и тя обикновено привличаше вниманието, независимо дали го искаше или не.

И се смая от това, че сега не е така.

Точно, сега не му е времето да се правя на срамежливка, помисли си Леони. Трябва да се разкарам от тук, по дяволите.

И така, тя подскочи напред и се наведе над непознатия, за да огледа сама повредата. Боже! И двете коли бяха толкова смачкани, толкова разбити, толкова покрити с мръсотия от пролетните пътища, че тя не можа да разбере дали инцидентът е причинил някакви щети. Нещо повече, точно сега изобщо не й пукаше. Определено не за старото й волво, за тази таратайка. Колкото до рейндж роувъра! Той Изглеждаше така, сякаш бе преминал няколко пъти през Пустинята Калахари.

— Вижте — помоли го тя с нотка на раздразнение в гласа си и потропа нервно с крак, — не можем ли просто да си разменим имената и адресите, и всичко нужно за застрахователните компании? — тя погледна към скъпия часовник Картие на китката си. — По дяволите! Наистина трябва да тръг…

Мъжът внезапно вдигна поглед и закова очи в нея, сякаш я поглъщаше с един всеобхващащ, всезнаещ замах към тялото й. После чертите му се отпуснаха, бръчките от загриженост — или от гняв! — изчезнаха и тя зърна как белите му зъби проблеснаха, когато на лицето му се появи усмивка. Изглежда, че след краткото изучаване на нейните атрибути бе стигнат до някакво решение, сякаш бе съдия на състезание по красота — или на кучешко шоу, помисли си тя.

Той се изправи бавно в цял ръст — какво високо парче — наблюдавайки я все още с очевидна наслада и пъхна ръце в задните си джобове. След време, което се стори цяла вечност на Леони, той сви рамене.

— Няма нищо — обяви с весел глас. — Не мисля, че на колите им е станало нещо.

Леони усети как през нея премина вълна на облекчение. „Слава богу, помисли си тя. Няма да се прави на гадняр.“

— О, страхотно! — гласът й преливаше от благодарност. — Точно сега не ми трябва такова главоболие. Знаете какво имам предвид.

— Няма нищо — отвърна той. — Не мисля дори, че нашите застрахователи трябва да разбират за това.

Леони вдигна шепа към очите си, за да ги предпази от слънцето и за пръв път отвърна на погледа му. И беше изумена. Да, тя, Леони Коринт, преситената и толкова опитна светска дама, беше изумена от дяволито пронизващото зелено-синьо на очите му. Усети силата на този неспокоен поглед и извърна очи, странно объркана.

Обикновено тя не губеше дар слово при никакви обстоятелства, но изведнъж остана без думи и усети, че се изчервява от смущение. Но накрая спешната задача, която й предстоеше, развърза езика й.

— Наистина съм ви благодарна — промълви тя. — Благодаря отново. Аз… Май че е най-добре да тръгвам.

Той се усмихна отново.

— И двамата можем да тръгваме — но остана там, без да помръдва към колата си, а очите му я пронизваха.

След миг колебание Леони си наложи да се завърти на пети и да тръгне към отворената врата на волвото. Махна му с пръсти през рамо, а несериозността на действието й бе прозрачно прикритие за нейното объркване.

Тя се вмъкна на шофьорската седалка, затвори вратата, закопча колана си и запали мотора. Когато гласът на Албърта Хънтър гръмна от касетофона, тя бързо намали звука. Сигурно ме е помислил за пълна глупачка. После включи на задна, върна няколко метра, включи на първа и потегли.

През предното си стъкло Леони видя непознатия със скръстени на гърдите ръце, закотвил плътно крака по паважа — той я наблюдаваше с усмивка или с насмешка? — на лицето. После се обърна и тръгна мързеливо към рейндж роувъра си.

Тя мина покрай него и спря на знака: „Дай предимство“.

После зави надясно и продължи по пътя си на запад.

Боже, помисли си тя. Надявам се това да не е някаква поличба.

Но като се замисли за инцидента, Леони много практично реши, че ако това наистина е поличба, то е било добра поличба. В крайна сметка човекът й каза, че не е станало нищо, нали? А пък можеше да се държи и като истинско копеле, нали така? Така. Няма съмнение. Е! Е, просто извади късмет.

Да, тя извади късмет, получи глътка въздух. И макар да се чувстваше малко изнервена от инцидента и от мистериозния мъж, нямаше да позволи на нищо, определено не и на такава дреболия, да развали великолепния й пролетен ден. Не! Щеше да прогони от съзнанието си всичко неприятно. И мъжа. Особено мъжа. И хищните му очи.

Няма да позволя на това да засенчи деня ми! — каза си тя.

Пресегна се и усили звука на касетофона, после започна да си припява щастливо с фалшиво чуруликане. Трябваше да си го признае. Ускори, но сега бе малко по-предпазлива.

Когато се огледа, пейзажът бързо погълна вниманието й; наблюдаваше как тази девствена земя оживява след дългия си и дълбок зимен сън. От двете страни на пътя се издигаха величествени борове в тъмен и красив контраст с приглушените пастелни тонове на току-що раззеленилите се широколистни дървета — кленове и брези, букове и дъбове, ясени и диви череши, трепетлики и тополи — и всичките разлистили пролетната си шума във всеки възможен нюанс на зеленото, благодарни за пленителната слънчева светлина над долината на река Хъдзън.

Това бе светлина с такава красота и изключителност, с такъв златно розов блясък, помисли си Леони — не е чудно, че е вдъхновила цяла школа в живописта със свой неподражаем стил.

Това бе тази специална светлина, която къпеше градините на добре поддържаните ферми, пръснали се като точки из пейзажа докъдето й стигаше погледът. Тя се наслаждаваше на яркочервените лалета, на жълтите нарциси и на зюмбюлите и бе възхитена от избуялия девствен булчински воал на спиреята. И от люляците! Нямаше търпение да напълни до горе вазите си с тези пурпурни чудеса. Можеше да ги смеси с любимите си бледорозови божури. Да, люляци и божури, любимите й, абсолютно. И дори във вярното си старо волво Леони си помисли, че може да си представи въздуха, изпълнен с аромат на парфюм, толкова сладко ефирен, но и толкова чувствен и сладострастен, че това почти я замая.

Тя смъкна прозореца до долу и вдиша дълбоко от опияняващия хладен пролетен въздух. „А, блаженство, помисли си тя. Чисто, неподправено блаженство!“

Продължи да кара с постоянен ритъм, мислейки си за тази вълшебна долина, която откри почти случайно и в която толкова се влюби. Беше чувала за Бъркшиърс на изток и за Катскилс през реката на запад, но не знаеше почти нищо за самата долина. И както откри, това бе една земя, която изглеждаше наистина изгубена във времето. И тя си мислеше за нея като за божия страна.

Обичаше нежно развълнуваните хълмове, обичаше и старите къщи, пръснати по тях — остатъци от една по-приятна, не толкова трескава епоха. Имаше прости, народни селски къщи, величествени замъци от епохата на крал Джордж и на Федералистите, колониални домове с издадени арки и имитации на архитектура от гръцкото възраждане, от времето на кралица Ана и викториански сгради, готически и битови какво ли не. Всичко от американската архитектурна история бе представено тук. И именно архитектурата, поне отчасти, я бе довела на това място.

„Странно, помисли си Леони. Странно, че поради страстта си към старите сгради и тяхната архитектура се бе озовала на място, което почти не познаваше.“

Тя притежаваше магазин за архитектурни находки в Сохо в Ню Йорк. „Архитектурни елементи“, както го нарече, процъфтя в способните й ръце. За да го зарежда, тя редовно кръстосваше провинцията около Ню Йорк, обикновено в Нова Англия и щата Ню Йорк, за стоки, които й допадаха, а както доказа бизнесът й, изборът й допадаше и на голямата й и богата клиентела. Бизнесът беше феноменален. Ето как за пръв път се озова в долината на река Хъдзън — на толкова близко разстояние до града, но и със светлинни години надалеч във всяко друго отношение. Открила бе огромен склад с архитектурни артефакти и се ровеше успешно в него в продължение на няколко години.

През тези години на пазаруване никога не си представяше, че би могла да живее тук. Всъщност не си представяше, че би могла да напусне Ню Йорк. Но тогава не знаеше до какви необикновени промени може да доведе един провал в брака.

Тя и Хенри Уилсън Рейнълдс, съпругът й от петнайсет години, се разведоха след брак, за който тя си мислеше, че е сключен в небесата, и се превърна — в какво? В ад? Не, не е това. Поне не е точно това, освен ако адът не е нещо пусто. Защото точно това стана: бракът им просто се превърна в нищо. Докато живееха заедно, те се отнесоха толкова надалеч един от друг, че се превърнаха буквално в непознати и колкото и усилия да полагаше, Леони не можа да запълни тази бездна. Ханк Рейнълдс не искаше това да стане.

Ако отдалечаването им я направи нещастна, то все по-нарастващата студенина и жестокост на Ханк бе капката, от която чашата преля. Тя бавно започна да се чувства като жертва на някое от корпоративните му поглъщания и най-накрая като орнамент на ръката му за онези прояви, където той смяташе, че е важно и прилично тя да присъства.

Това не беше приятелски развод и Ханк Рейнълдс не липсваше на Леони. По дяволите, не! Но понякога се тревожеше, че може да й липсват градът и магазинът. Тя бе една такава рядка птица: родена и израснала в Ню Йорк и винаги се чувстваше там като у дома си. Градът бе пропил мозъка й и целият този бетон и паваж бяха нещо като предпазно одеяло — поне тя така си мислеше. Но след битката при развода усещаше, че се нуждае от промяна и от нови предизвикателства.

Понякога не беше напълно сигурна какво иска и дори се съмняваше в инстинктите си, същите онези инстинкти, на които някога се доверяваше безрезервно. Но кой не би се чувствал така, мислеше си тя, след като разбере, че е женен за някакво чудовище?

Имаше обаче няколко неща, за които Леони Коринт не таеше никакви съмнения. Тя се наслаждаваше на новооткритата си независимост и макар да знаеше, че я чакат самотни нощи, тя също така знаеше, че не би жертвала независимостта си само за да е в компанията на някого. От години насам искаше да стъпи здраво на краката си и да не бъде подкрепяна от никого. Определено не и от някой мъж.

Чувстваше се изгорена, употребена, измамена и унижена — в частност от Ханк Рейнълдс и от мъжете като цяло и не знаеше дали някога би могла да повярва на друг мъж.

Знаеше и още нещо — че няма да бъде жертва. Не, госпожо, благодаря, госпожо. Щеше да продължи живота си — един нов живот, на ново място. Щеше да си създаде дом и щеше да загърби миналото. Миналото може би беше част от нея, това не можеше да се отрече, но не беше самата тя. Не. Тя бе решила да живее в настоящето, тук и сега, поглеждайки към миналото и към бъдещето.

Въздъхна подигравателно, когато намали заради знака стоп отпред. Клубовете на бившите съпруги не бяха за Леони Коринт! Няма начин, помисли си тя. Никакъв шибан начин! Нека другите жени продължават да се идентифицират чрез мъжете, с които са споделяли живота и леглото си, но тя нямаше такива намерения. Това бе клопка, в която бе много лесно да попаднеш в Ню Йорк, както и навсякъде другаде, представи си тя. Беше виждала как става с много от приятелките й.

Бързо й писна да бъде излишната жена на разни вечери — сякаш нямаше достатъчно представителни разведени жени, носещи се по нюйоркската обществена сцена като изгладнели пирани. Тя нямаше намерение да се присъединява към техните алчни, често нещастни, отмъстителни и развратни орди! И наистина мразеше да се обръщат към нея като бившата мисис Хенри Рейнълдс. Всъщност толкова ненавиждаше това, че отиде в съда и си върна моминското име. Коринт. „Това съм аз, мислеше си тя. Добрата стара Леони Коринт.“

Тя се разсмя на глас и удари с ръка по волана. „Какво направих?“ — запита се за хиляден път. Скоро ще ударя четиридесетте, а моят биологичен часовник тиктака като бомба с часовников механизъм, без съпруг, без деца и, както биха казали някои, без перспективи. Преместих се в тази наистина красива, но абсолютно чужда долина, добрата стара Леони Коринт, гордата собственичка на една порутена къща, която никой друг не искаше — поне никой с всичкия си, — и само с един приятел в цялата страна. Един.

Да не съм си изгубила ума? Определено не. Дали не съм малко уплашена? По дяволите, така е!

И това наистина бе една плашеща перспектива, това ново приключение, особено след развода, от който още се чувстваше нестабилна. Страхът от самотата, от финансовия крах, от това да си напълно непознат в града, да живееш на място, което си посещавала от дъжд на вятър — тези страхове надигаха грозните си глави с тревожно постоянство. Но тя постоянно си напомняше, че иска този нов живот, ново начало на ново място. Искаше да захвърли миналото си като стара, толкова позната змийска кожа и да се впусне напред в непознатото, макар и плашещо.

Ню Йорк, макар и познат, бе започнал да вони на провал, а спомените за отминалото й брачно щастие бяха толкова чести — като удари в лицето. Раните й все още бяха отворени, твърде пресни, за да понесат постоянните удари, които градът й поднасяше толкова свободно.

Сега тя получи известно успокоение от пленителните розови, оранжеви, пурпурни и златни цветове в късното следобедно небе, намали скоростта и стигна до живописното селце Киндърхук. Играта на светлината и цветовете някак си я успокои.

Да, тя бе взела правилното решение. Добро решение. Разумно решение. Преди всичко практично решение. А на този етап от живота си наистина трябваше да бъде практична.

Въпреки че оцеля след развода като дух, тя едва се бе измъкнала финансово. С властта и парите на Ханк и с влиятелните му приятели на всички високи места — плюс една много сериозна заплаха да съсипе най-добрия приятел на Леони, Боби Чандлър, — той успя да вземе буквално всичко, което двамата бяха създали през петнайсетте години на брака си.

Мезонетът на Парк авеню, картините и антиките му — негови. Огромната къща, облицована с дърво в Саутхемптън с цялата й изобилна покъщнина негова. Блестящо печелившият им портфейл от акции и облигации — негов. Бентли Турбо и кабриолетът Ягуар — точно така! — негови.

Това не бе обичаен сценарий, макар да се срещаше все по-често. Тя познаваше разведени жени като нея, които постигаха споразумения за десетки милиони долари, че и за повече. Но Ханк Рейнълдс успя там, където по-нищожни — или по-благородни — мъже се провалиха.

Леони си остана с магазина си в Сохо, Архитектурни елементи, който обяви за продан. Сега той беше продаден, за прилична сума, оставаха само някои документи, които тя и Ханк трябваше да подпишат за финализиране на сделката. За нея остана и тлъстата банкова сметка на магазина, както и старото волво, което сега караше. За щастие тя си имаше на склад богат избор от мебели и различни декоративни предмети — неща, които тя и Ханк през годините постепенно замениха с по-фини и по-скъпи предмети. Планираше да изпрати всичко на търг в Кристис^[2], но сега беше благодарна, че си има всички тези трофеи, защото някои от тях със сигурност щяха да й свършат работа при декорирането на новата й къща в провинцията.

Леони си пое дълбоко дъх, за да се стабилизира. Сега, след като купи къщата с банковата сметка на магазина, тя вероятно можеше да издържи финансово още една година, най-много две, ако харчеше изключително внимателно. Тъкмо за това ставаше дума. Приходите от продажбата на магазина щяха да стигнат за ремонта на къщата и щяха да й останат малко пари за преживяване.

Разбирайки, че скоро ще остане с малко пари, тя разработи план. Нейният план за възстановяване. Част от възстановителните й усилия бе да купи този имот, да го ремонтира, да го обзаведе и да го продаде със стабилна печалба, която да инвестира в друг имот. И да повтаря този процес. Докога? Е, точно сега не знаеше това. Знаеше само, че с вродения си вкус, със способностите си за обзавеждане и оформяне на паркове, както и с познанията си за това как трябва да изглежда един имот, тя не можеше да сгреши. Щеше да направи онова, от което другите се страхуваха — и щеше да ги накара да си платят за това.

Имаше списък с богати клиенти от бившия си магазин и се чувстваше уверена, че много от тях веднага биха се възползвали от възможността да купят имот, който тя е ремонтирала и обзавела, толкова запленени бяха от стила й.

Също така обмисляше идеята да отвори друг магазин тук, в долината — у дома, може би, или в Хъдзън. Малко градче край реката, Хъдзън бе подслонил над шейсет антикварни магазина и през уикендите гъмжеше от търсачи на любопитни вещи и купувачи от целия Североизток. Това, плюс безценният списък с бившите й клиенти, можеше да направи магазина не само осъществим като проект, но и доста печелившо начинание.

Във всеки случай тя щеше да се придвижва стъпка по стъпка, ден след ден, и да опипва почвата за възможности.

Сега тя настъпи газта, нетърпелива да стигне до новия си сладък дом, макар и развалина, и до дългогодишната си приятелка Фиона Мос. Моси, скъпата Моси. Моси с хапливото си остроумие, с опустошителната си ирония и с безпогрешното си око за всякакви мъже — заедно със сърце и душа от чиста платина. Именно Моси, местната брокерка, й продаде имота — Съборетината на хълма, както с любов я нарекоха — и тя си знаеше, че именно Моси я чакаше край къщата с местния архитект, специалист по реставрирането на исторически сгради.

Леони се чувстваше уверена за голяма част от работата, която трябваше да се свърши. Особено за вътрешната декорация. Бог знае, помисли си тя, че имам достатъчно опит. Но когато реставрираше една стара къща в Саутхемптън, тя откри, че наистина се нуждае от помощта на архитект, за да направи някои неща точно както трябва.

Дразнеше я фактът, че се нуждае от помощ, но това бе полезно и й позволи да открие силните и слабите си страни. Научи също, че архитектът вероятно й е спестил и време, и пари в дългосрочен план, защото тя не правеше грешки, които изискваха скъпи подобрения.

Сега, приближавайки до последното си предизвикателство, тя бе решена да разчита възможно най-малко на външна помощ. Най-после измъкването й изпод много мощната и задушаваща гробница на Ханк Рейнълдс и цялата му тесногръда пасмина от „Уолстрийт“ и „Парк авеню“ й позволи да подхрани стремежа си към независимост и да засили инстинктите й и да си трае.

Сега не искаше нищо друго, освен това, да си докаже, че е способна да се справи сама.

Сама у дома, помисли си тя. Това не е представата за добро прекарване на повечето бивши съпруги, със сигурност. Но в моя случай точно това ми предписа докторът.

Тя изобщо не се досещаше, че съдбата й е отредила съвсем различно бъдеще.