Джудит Гулд
До края на времето (16)

Девет

Рейндж роувърът се изтърколи по каменистия черен път, раздрусвайки ги на седалките им. Това не бе нищо повече от горска пътека, смаляваща се в една малка горичка, където Сам спря. Река Хъдзън, доста мътна от вчерашния порой, едва се виждаше зад железопътната линия и през дърветата.

По време на пътуването той бе необичайно тих, загорялото му лице бе стегнато в мрачно и решително изражение. Изглеждаше толкова напрегнат, толкова вглъбен, че Леони не посмя да го попита нищо, само седеше търпеливо, изчаквайки удобен момент, чудейки се какво ли ще й каже, какви думи ще избере, за да й съобщи, че вече няма да се виждат.

Въпреки пречистената, огряна от слънцето красота на деня след снощния дъжд, тя през цялото време се измъчваше от облак противоречащи си и объркани емоции, събрани вътре в нея: безпокойство, загриженост и — със сигурност най-мощната — страст. При това много силна и стремителна страст, страст към този мъж, когото започна да опознава.

След като изгаси мотора Сам се обърна към нея и я погледна в очите. Пресегна се рязко към нея, дръпна я нежно към себе си и я целуна силно и страстно. Тя отвърна, най-напред колебливо, озадачена от поведението му, после по-жадно, пометена от приливната вълна на желанието.

Почти веднага след като я целуна Сам се дръпна назад, втренчи се отново в очите й и продължи да я прегръща, дишайки учестено.

— Съжалявам, че бях толкова потаен — въздъхна най-накрая той. — Просто… ами, просто ми беше толкова трудно да разговарям с теб за това.

Леони го изчака да продължи. Не беше сигурна какво да каже.

Сега той се дръпна от нея и те продължиха да седят така, обърнати един към друг.

— Вероятно си чувала какви ли не неща за мен — Продължи той и въздъхна тежко. — И за брака ми — допълни тихо.

Леони кимна, но не каза нищо.

— Знам, много хора говорят, че съм се оженил за пари. Вероятно знаеш цялата история. Че съм се намъкнал вътре, че съм превзел семейната фирма и всичко останало — продължи глухо. — Но не е толкова просто, Леони. Искам да узнаеш истината.

— Не бих очаквала нищо друго от теб, Сам — отговори уверено тя.

— Боже, дори не знам откъде да започна… — лицето му бе измъчено, а гласът — изпълнен с болка.

— Защо не пробваш от началото, Сам — предложи Леони. Обичайната й практичност не я изостави и сега.

След простия й съвет на устните му се появи нещо като усмивка.

— Ами, аз… предполагам, че си права — той се окашля, преди да започне, после се впусна в историята си бавно, замислено, премервайки внимателно думите си.

— Семейството ми беше адски бедно, както ти казах снощи. Фермери в Бъркшиър. В Западен Масачузетс. Нямаха почти нищо, почти никакво образование, но бяха добри хора. Не бяха религиозни, но сигурно може да се каже, че бяха християни. Нямахме почти нищо материално, но те бяха много любящи родители. И мисля, че насадиха у мен едно добро усещане за ценностите.

Той спря, погледна я, сякаш тя трябваше да признае сходството в миналото им. Леони кимна.

— Продължавай, Сам. Искам да чуя всичко.

— Пращаха ме на училище, а и аз полагах усилия — продължи той, — опитвайки се да взема нещо по-добро от живота. Срамувах се от произхода си.

Въздъхна отново, замълча за миг, сякаш се опитваше да свикне с това откровение, сякаш си спомняше за борбата и за срама.

— Както и да е, завърших със стипендия за Йейл. Учих архитектура. Едно лято ми предложиха стажантско място във Ван Вехтей аркитектс. Беше страхотно предложение и аз го приех.

Той се обърна, погледна през предното стъкло, очевидно неспособен да продължи, обърнат с лице към Леони; присъствието й бе прекалено силно и го разсейваше.

— Срещнах Мини, дъщерята на Ричард Ван Вехтен, и — Исусе! Бях пометен в техния свят. Те бяха богати и властни, с големи връзки и имаха гордо, старо родословие. Животът им, поне така ми се струваше, беше съвършен. И красив — допълни Сам с нотка на горестно благоговение в гласа си. — Имаха всичко, което аз нямах, и представляваха всичко онова, което бе в пълна противоположност с моя произход. Всичко, към което се стремях.

Той млъкна, потънал в мисли, преди да продължи.

— А и Мини беше красива — промълви най-накрая. — Изглеждаше перфектна във всяко отношение. Започнахме да правим секс още през първата седмица и се сгодихме за по-малко от месец. Най-напред беше… вълшебно… почти нереално. Изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно. Но към края на лятото — той си пое дълбоко дъх и издиша — аз започнах да виждам тях и целия им свят по-близо до реалността.

Последва нова минута мълчание. Нова въздишка.

— Те бяха невероятно разглезени и високомерни — призна той после с непозната грубост в гласа си. — Бяха свикнали всички да им вървят по гайдата, дори не можеха да си представят, че някой може да не се съгласи с тях. Светът беше в краката им, точно така. Те бяха като кукловоди и всички около тях бяха кукли — аз включително, — а те само дърпаха конците.

Той пак спря и се обърна към нея.

— Знаеш ли какво имам предвид?

Леони кимна отново.

— О, да. Знам точно какво имаш предвид — рече тихо тя. — Твърде добре — втренчи се в него. — И през цялото това време, осмелявам се да предположа, ти си се чувстват като външен човек. В един свят, където не ти е било мястото, където не си бил достоен за тях.

— Точно така — кимна горестно Сам. — Винаги съм се чувстват по-дребен. Не толкова важен, с по-малко пари, с по-малко класа, по-малко от всичко. Бях натрапник от един друг свят. Може би дори заплаха за тях. И те правеха всичко възможно, по дяволите, за да ми дадат да разбера това. С разни дребни намеци. Гадни дребни намеци. Е… — трябваше да са сигурни, че съм изцяло в тяхната власт.

Той отново си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Както и да е, по-късно през същото лято стигнах до решението, че не мога да се оженя за Мини. Накрая осъзнах, че не съм влюбен в нея. Просто бях замаян от онези пари и от социалното им положение. И така, реших да приключа с всичко. Отивахме на голямо парти на един неин братовчед в Олд Чатъм. Тя го очакваше с нетърпение и аз си помислих, че ще й съобщя, след като то мине. И тръгнахме натам…

Той изведнъж спря да говори, очевидно болката от тази история му идваше в повече.

— Продължавай, Сам — настоя Леони, пресегна се и го потупа по рамото. — Аз съм тук. Всичко е наред.

Той въздъхна и се обърна към нея, а тя видя терзанието в очите му.

— И двамата бяхме пили. Много. Аз шофирах, а Мини се опитваше да… опитваше се да ми влезе в гащите. Помъчих се да я спра, изскочихме от пътя и катастрофирахме в една клисура. Направо се увихме около едно дърво.

— О, боже — прошепна развълнувано Леони.

— Когато всичко свърши, Мини остана парализирана от кръста надолу. Нараняване на гръбначния стълб — той погледна Леони в очите. — Не можех да й кажа, че не искам да се оженя за нея. Нямах сърце да го направя.

— Не — отвърна нежно Леони. — Разбира се.

— И така… оженихме се, защото бях разяждан от усещането за вина. Имах чувството, че съм провалил живота й. Мислейки рационално, аз знаех, че и двамата бяхме пияни, че ако не се опитваше да го хване в колата, това може би нямаше да се случи. Но то се случи и аз се чувствах отговорен.

— И все още се чувстваш така, нали? — попита Леони. — Все още чувстваш вината и срама.

— Да — призна Сам. Той се пресегна и взе ръката й в своята. — Все още. То е… предполагам, че е понамаляло през годините, отчасти защото Мини го използва толкова много срещу мен. Тя… е, понякога Мини има склонност към егоистично самосъжаление.

Погледна към Леони.

— Но кой може да я обвини?

— Разбирам, Сам — кимна Леони, — но хората се опитват да продължат напред, да преодолеят тези неща, да изградят отново живота си по възможно най-добрия начин. Независимо от обстоятелствата.

— Ясно ми е какво казваш — промълви той, — но предполагам, че всичко е засенчено от факта, че бракът ни беше без любов от самото начало.

— И за Мини? — попита Леони.

— Да — Сам кимна. — Тя ми даде да разбера съвсем ясно, че единствената причина, поради която е искала да се омъжи за мен, била тази, че съм най-красивият мъж наоколо, че съм бил добър в леглото и че съм бил перфектен архитект. Все пак бях завършил Йейл. Можех да продължа семейната традиция в бизнеса, да й осигурявам услуги като жребец и същевременно да й бъда нещо като украшение. Виждаш ли? Не съм точно жиголото зестрогонец, както се опитват да ме изкарат някои хора — той я погледна.

— О, боже — въздъхва Леони. — Сигурно е било истинско нещастие и за двама ви.

— Така е — отвърна просто Сам. — Без любов и без деца. Нещастно минало и нещастно настояще — без никакво бъдеще.

— Ти искаше ли деца? — попита Леони.

— Повече от всичко. Израснах сам и винаги съм искал братя и сестри, винаги съм искал да имам свои деца. Но, разбира се, Мини не може да роди дете.

Леони сведе поглед, изучавайки напрегнато сплетените им ръце.

Сам я погледна и стигна ръката й.

— Ами ти? — попита той. — Ти не искаше ли деца?

— Исках — промърмори Леони и бавно вдигна поглед към него. — Винаги, като теб. Но Ханк все казваше, че трябва да го обложим докато можем да си го позволим. После, когато можехме да си го позволим, той каза, че и двамата сме били твърде млади и твърде заети, за да се обвързваме с деца. Защо да не сме почакали до момента, когато ще сме можели да им отделяме повече време…

Сви безпомощно рамене, погълната в мисли.

— Продължавах да играя тази игра, опитвайки се да му вярвам.

Замълча, после се разсмя, сякаш осъждайки себе си.

— Сега — продължи тя, — биологичният ми часовник тиктака и всичко заминава, а той тиктака и тиктака, все по-силно и по-силно. Чувам го като една проклета бомба с часовников механизъм в ушите си.

— Не е прекалено късно — успокои я Сам.

— Не, разбира се, че не е. Не е прекалено късно — повтори като ехо Леони. — Само че наближава. И, разбира се, има и други съображения — тя се разсмя отново. — Като например един евентуален баща.

Той се пресегна и я прегърна през раменете, после започна да я целува. Леони отвърна незабавно, пламенно.

Искаше да отмие вината и болката му с целувки, знаейки, че това е невъзможно, но осъзнаваше също, че утехата, която намираха един в друг, макар и временна, има лечебни свойства — и за двамата.

След малко Сам се дръпна и я погледна.

— Надявам се, че сега ме разбираш малко по-добре. Че знаеш откъде идвам.

— Да — отвърна тя. — Мисля, че е така, Сам…

— Само че аз… о, боже… — заекна той. — … Обичам те толкова много, че искам да знаеш всичко за мен.

Леони усети прилив на вълнение, който я разтърси дълбоко. Усети, че сърцебиенето й се ускорява, че пулсът й препуска, но в същото време практичният й разум се чудеше дали това не се дължи отчасти на страха. Страх да не се забърка с този мъж, чийто живот бе толкова заплетен. Страх, че чувствата й към него със сигурност я водят надолу по пътеката на саморазрушението.

Тя се втренчи в изтерзаните му синьо-зелени очи и реши, че, независимо от страховете си, независимо от това колко необмислена може да е връзката им, привличането, което изпитваше към този мъж, бе толкова силно, толкова дълбоко, че трябваше да следва инстинктите си, макар понякога те да бяха погрешни.

— Мисля, че аз също те обичам, Сам — прошепна тя. — Знам, че те желая. Желая те отчаяно.

Те се прегърнаха отново, страстно, отдавайки се на ненаситния си глад един за друг, както предната нощ, в гостната, осветена от свещите. След дълги, но сякаш недостатъчни, минути на целувки, прокарвайки ръце върху другия. Леони се дръпна назад, останала без дъх.

— Това е непоносимо — промърмори раздразнено тя. — Трябва да си намерим място да правим любов.

Сам нежно прибра кичурите коса от лицето й и я целуна по устните.

— Хайде да излезем от колата — предложи той.

И двамата изскочиха за секунди от рейндж роувъра. Сам заобиколи до нейната страна и отвори задната врата.

— Хайде — подкани я той — тук, отзад.

Леони влезе и се плъзна по кожената тапицерия, а Сам се покачи след нея, с ръце и устни върху тялото й, целувайки я, галейки я, изследвайки я.

— Ами ако мине някой? — въздъхна Леони.

— Малко вероятно е — отвърна той, пускайки ръка под бикините й, а пръстите му погалиха деликатно издутата й готовност. — А ако мине, ще му покажем такова шоу, че ще го помни за цял живот.

Леони потрепери, когато го усети, опиянена от това, което правеха, от мисълта за риска, който поемаха в тази осветена от слънцето горичка край реката; само след миг кожата на седалките започна да скърца под яростната им нужда, а силният й аромат бе единственият свидетел на бясното им, пламенно съвкупление.

След това, останали без дъх, и двамата се разсмяха. Смееха се на неудобствата при това любене на задната седалка, на безумното скърцане и на плътското удоволствие, което изпитваха един от друг.

— О, боже, това ще ми липсва докато ме няма — въздъхна Леони, разрошвайки косата си.

— Докато те няма? — заекна Сам, вдигайки дънките си от глезените.

— Да — отвърна Леони. — Не ти ли казах? Ще прекарам няколко дни в Ню Йорк. Ще избирам тапети и платове за къщата, докато вие момчета, вършите основната работа по интериора.

Тя се пресегна надолу, взе гащичките си от пода на колата и започна да ги нахлузва.

— Така няма да ви се пречкам и няма да ми се налага да живея в тази бъркотия. Идеята за целия този прах хич не е привлекателна.

— Умно — съгласи се той. — Но аз ще се побъркам без теб — прегърна я през раменете и я дръпна отново към себе си, вглеждайки се в тези тъмни очи, които сега блестяха със следлюбовно блаженство.

Замисли се за миг.

— В такъв случай не мислиш ли — продължи той, захапвайки я по ухото, — че ще трябва да се наситим един на друг възможно най-много, преди да си тръгнала — пак я гризна, облиза я и си проправи път с целувки надолу по шията и към гърдите й.

— О, да — отвърна Леони, отвръщайки на целувките му, усетила подутата му възбуда в ръката си. — Да, разбира се.

Слънчевата светлина се отрази в хрома и метала, когато рейндж роувърът се размърда отново с тях, ритмично, в синхрон с всеки тласък, докато най-накрая се отпусна, когато те легнаха изтощени и вече представяйки си следващия път.