Джудит Гулд
До края на времето (2)

Две

Вълнението на Леони нарасна с очакването да види новия си дом и тя си наложи да не дава повече газ на старото волво, когато стигна завоя на магистралата, знаейки, че осмоъгълната къща е точно зад него.

Пристигна и изключи касетофона, после вдигна поглед във внезапно настъпилата тишина. И ето я, от западната страна на магистралата, издигнала се в цялата си избледняла слава върху хълмче с гледка към река Хъдзън и към планината Катскилс отвъд.

Сега тя намали и запълзя като охлюв, оценявайки къщата и разположението й, позволявайки на магията, която тя й предаде първия път, когато я видя, да я завладее отново. На лицето й бавно пропълзя усмивка. Не прилича на нищо друго, замисли се тя, а на красива някога дебютантка, превърнала се в застаряваща прецъфтяла дама. Но какво величествено прецъфтяване!

Къщата, както и постройките в двора бяха построени от дърво — някога боядисани в бяло, а сега с обелена боя, с тежки, вдъхновени от класицизма корнизи. Прозорците й бяха дълги и тесни, много от тях с липсващи или счупени стъкла, а на първия етаж имаше френски прозорци, водещи навън към обраслите с бурени варовикови тераси. Кепенците й, повечето развинтени и увиснали, някога са били зелени. Това бе едно осмоъгълно чудо, на два етажа, с мансарда на третия етаж, водеща към кула с фенер, също осмоъгълна, в центъра на покрива.

Кулата, помисли си тя, някак си успяваше да бъде тържествена и величествена, но и ексцентрична едновременно. Красивото й релефно старо стъкло бе напукано на места и някои от прозорците липсваха. На около трийсет метра на юг се виждаше старият дъсчен хамбар с кулите му близнаци. Те бяха идентични, но по-малки версии на кулата върху къщата. Дори конюшнята бе коронясана с копие на кулата, макар и в по-малък размер, увенчано с ветропоказател. Той представляваше зеленясат меден кон, препуснал в галоп.

Сградите и градините бяха създадени педантично през четиридесетте години на деветнадесети век. Всъщност целият имот бе проектиран с тържествени, класически характеристики, но излъчваше фантазия, нещо неземно и не съвсем практично. Това бе къща, пропита с романтика. Елегантен дом, помисли си тя, построен на благородна земя. Някой някога го е обсипвал с любов, беше сигурна в това. Както ще направя и аз, каза си тя.

Отби от магистралата и подкара бавно по набраздената чакълеста алея, която се виеше на около трийсет метра през неподдържана, но избуяла зелена ливада. Знаеше, че цветът идва от плевелите и другите агресивни треви, превзели цялото пространство, но това не прогони собственическите й чувства за всяко едно стръкче от тях. Величествени, но отдавна занемарени дървета и храсти бяха осеяли ливадата, разцъфнали върху плодородната почва край реката.

Заобикаляйки северната страна на къщата, тя влезе в изоставения двор между самата къща и конюшнята, която сега се използваше за гараж. Старичката, но елегантна бяла акура^[1] на Моси бе паркирана там и още преди Леони да успее да спре колата си, самата Моси излезе през задната врата на къщата с вечната си цигара в ръка и с уверената си походка, контрастираща с дребния й ръст.

— По дяволите, Леони — извика тя с отривистия си, аристократичен британски акцент, докато приближаваше към колата. — Не бързаме, нали?

Леони бързо разкопча колана си, грабна огромната си чанта и се измъкна от колата с широка усмивка на поразително красивото си лице.

— Моси! — изписка тя и пое приятелката си в обятията си. — Каква приятна гледка си ми ти.

Целунаха се по бузите, като и двете не внимаваха за грима или за прическата на другата.

Моси отстъпи назад и огледа Леони от главата до петите.

— Не изглеждаме ли шик днес — промълви гърлено тя. — Предполагам вече си чула, че архитектът е абсолютен красавец.

Леони долови палавия блясък в очите на Моси и бързо отвърна:

— Колкото до архитекта, не знам нищо за него, освен онова, което ти си ми казала, Моси — тя посочи с пръст към приятелката си сякаш я обвиняваше. — А колкото до дрехите, да…

Тя метна чантата си през рамо и се завъртя на място, после спря и се обърна към Моси.

— Харесваш ли ги?

— Много ги харесвам — кимна Моси, опипвайки с пръст грубия вълнен плат в бежово и шоколадово. — Мога ли да попитам кой го направи?

— Йоджи Ямамото^[2]. Не е ли чудесно? — грейна Леони.

— Божествено — отвърна Моси. — Направо съм влюбена в голямото сако и в ширитите. Ох, ами този супер широк панталон — тя издиша огромна струйка дим. — Но ми се струва, че старият Йоджи си е направил добра шега с Коко Шанел.

— Отдал й е почит, Моси. Отдал й е почит — повтори Леони в защита на Ямамото.

— Както и да е — подхвърли колебливо Моси и присви вежди. Изтръска събралата се пепел на земята. — Но много ти отива на косата.

Леони прокара ръка през разкошната си кестенява коса с нюанси на рубинено червено и пурпурно.

— Благодаря ти. Да не си станала професионална фризьорка? — извика напевно тя с искрици в черните си очи.

Моси се разсмя, после наведе глава настрани, оглеждайки критично краката на Леони.

— Най-добре внимавай за ботушите си, скъпа — предупреди я тя. — Не искаш да съсипеш няколко хиляди долара в тази селска кал, нали?

Леони сведе поглед към шоколадовите си кожени ботуши.

— Няколко бона! — възкликна тя. — Може и да са от Крисчън Лубутинс^[3], но изобщо не струват толкова — опита да се защити тя.

— Дразня те, скъпа — усмихна се Моси. — Хайде да влизаме вътре. Имам нещо за теб.

— О, Моси — изхленчи Леони, докато двете влизаха хванати за ръце през задната врата, — какво?

Моси не обърна внимание на въпроса, задържа вратата отворена и посочи на Леони да влезе.

— Възрастта има предимство пред красотата, скъпа.

Леони се разсмя и пристъпи в коридора.

— А сега в гостната с теб — нареди Моси. — Настани се удобно. Ще се върна след миг.

— Мили боже, Моси — въздъхна изтощено Леони. — Каква е тази тайнственост?

Но Моси вече бе изчезнала в кухнята.

Токчетата на Леони издрънчаха шумно върху голия паркет докато тя се насочваше към широкото, елегантно преддверие на гостната с красивия му класически корниз. Забави се на прага, застанала с ръце на хълбоците, докато орловите й очи огледаха изпитателно всеки дребен детайл от тази голяма стая с висок таван. Питаше за милионен път дати е била с ума си, когато реши да купи тази съборетина и да я ремонтира.

— Дом, сладък дом, не! — промърмори си тя.

Тапетите висяха на парцали от напукания гипс, а боядисаната дървесина бе очукана и боята се белеше. Полицата над камината бе от някога бял, но сега изпоцапан и напукан мрамор. А подът! Леони се ужаси. Красивият някога паркет бе в такова отчаяно състояние, че тя се учуди дати изобщо може да бъде спасен.

И най-лошото, тя вече не виждаше никаква магия в мръсотията, покрила всичко. Виждаше само скъп и продължителен робски труд. Поне за момента.

Не мога да повярвам, че ще живея тук докато продължава цялата тази работа, помисли си тя. Но искаше да бъде наблизо до проекта, да наглежда работата, а имаше и финансови причини, разбира се. Не й се щеше да прахосва безценните си долари, за да си наеме квартира през следващите няколко месеца, тъй като беше сигурна, че все някак ще се оправи тук, дори и по време на ремонта.

Е, няма да мисля за това точно сега, реши тя. Не. Днес ще бъда Скарлет О’Хара.

Погледна към огромната кушетка в стил Наполеон, сега покрита с няколко пласта найлон. Тя беше сред мебелите, които взе от склада си в Ню Йорк и изпрати тук. Можеше да й свърши чудесна работа като легло, а като се сгъне — и като диван.

Тя тръгна бавно към нея, пусна чантата си на пода и с неохота приседна върху негостоприемния найлон. Направи гримаса заради ужасното шумолене, което се чу под теглото й, и заради лепкавата повърхност. После си свали ботушите и протегна крака. На почти метър и осемдесет до петите й тя бе преправила кушетката така, че да събере цялото й тяло и да даде възможност на някой друг да седне в края. Може би с нейните крака в скута? Хубава мисъл — на времето.

Размърда пръсти и започна да масажира прасците си. Ето. Така е по-добре. Но едва бе успяла да се протегне, когато чу Моси да идва по коридора.

— Ето ни — обяви Моси, влизайки в гостната. Носеше сребърен поднос, върху който бяха кацнали две високи кристални чаши и бутилка шампанско в изпотена сребърна кофичка.

— О, Моси — изписка Леони и изправи гръб. — Не трябваше — после се усмихна. — Но толкова се радвам, че си го направила.

Тя скочи да помогне, но Моси вече бе оставила подноса върху един обърнат кашон и наливаше шампанското в двете чаши. После ги вдигна и подаде едната на Леони, която я пое с благодарност.

— Ето — Моси вдигна чашата си за тост. — Хайде да минем без обичайния ритуал с хляб и сол, нали? Трябва ни малко шампанско. Да отпразнуваме пристигането ти в тези свещени земи.

— Моси, наистина си много добра — отвърна Леони, вдигна чашата си и се чукна звънко с Моси. В очите й блесна синкава светлина. После през тялото й премина трескаво усещане за топлота, за благодарност, за признателност към тази най-добра от всички възможни приятелки и изведнъж, съвсем неочаквано, се наложи да се пребори със сълзите, които заплашваха да потекат всеки момент.

Леони отпи малка глътка. Шампанското беше меко и сухо и тя обичаше да усеща мехурчетата по езика си. Изкашля се и успя да изрече с хрипкав глас:

— Ммммм, ммммм. Моси, това е направо райско. Каква изненада…

— Само едно евтино Перне Жус — обясни тя. — Изобщо не прилича на онова, с което си свикнала, сигурна съм.

— О, я стига. Мос! Добре ме познаваш. Дори и да съм била сноб по отношение на виното, сега не мога да си го позволя — погледна многозначително към Моси. — Не и при настоящите обстоятелства, които ме притискат отвсякъде — допълни глухо и въздъхна.

Леони се стовари на кушетката, а Моси срита настрани обувките си с високи токчета, присви крака и седна върху тях.

— Е, не се притеснявай — успокои я Моси. — Сигурна съм, че всичко това ще се промени за добро в недалечното бъдеще.

— Знам, че е така. Само… само че понякога ми се струва дяволски трудно да се нагодя към всички тези промени — промълви нервно Леони.

— Знаеш какво казват сега психолозите в групите за повдигане на духа: Това е само един момент във времето.

Леони изпъшка.

— Да, Моси. Знам и една друга изтъркана поговорка: Това също ще мине.

— Скапани задници — процеди през зъби Моси. Млъкна и отпи от шампанското си, после изведнъж се усмихна. — Но знаеш ли какво, Леони? Те са прави.

Леони се беше втренчила в чашата си. Потопи пръст в шампанското си, после го облиза и вдигна поглед.

— Предполагам — отговори.

— Аз пък съм сигурна — настоя Моси, — макар че това не те успокоява много сега, нали?

Леони поклати глава. Моси я погледна замислено.

— И знаеш ли какво още, Леони? — продължи тя. — Мисля, че купуването на това място — тя замахна драматично с ръка, сякаш искаше да обхване цялата къща — беше едно от най-добрите неща, които си сторила за себе си. Ще бъдеш толкова заета, че няма да ти остане време да тъжиш.

Леони сбърчи чело и огледа стаята.

— Добре го каза — после се разсмя и отпи голяма глътка шампанско.

— Само не забравяй какво казвам винаги — Моси спря за малко, за да отпие още една глътка. — Ако човек има твърде много в чинията си, той просто яде по-бързо. И дъвче по-силно.

Леони се разсмя отново.

— Ще го имам предвид като затъна до гуша в боклуци от ремонта.

— Да, добре, това наистина ще бъде едно предизвикателство, скъпа — призна Моси. — Но аз съм сигурна, че ти ще се справиш.

— Да, ще успея — потвърди Леони с уверен глас. — Докато върви работата ще се местя от стая в стая. Трябва ми само една стая, в която да живея. Да се надяваме, че ще успеем да уредим нещата така, че да се настаня за малко тук, в гостната, после да се прехвърля в спалнята горе или обратното. Ще се местя в зависимост от това къде работят.

— Няма да е лесно — отбеляза Моси.

— Не — Леони поклати глава. — Но не се безпокой, Моси, аз си имам газов котлон.

— Газов котлон! — изписка Моси.

— Да — кимна Леони. — Защо си толкова скандализирана? В някои дни няма да мога да ползвам кухнята докато работят там. Така че си имам газов котлон и всякакви други неща, които мога да струпам и някоя стая.

— Трябва да ти призная, че имаш силен дух — отбеляза Моси.

— Каквото и да ми струва — заяви твърдо Леони. — Ако трябва за известно време да се къпя само с мокра гъба, така да бъде! Ако трябва да се храня с пица и сандвичи отвън това е добре! Ако не ме видиш облечена с нищо друго, освен с чифт стари дънки, така да бъде!

— Това се казва дух — възкликна Моси.

— Дяволски правилно — натърти Леони и удари с юмрук по кушетката.

— О, по дяволите — Моси бърникаше по джобовете на сакото си. — Оставих си цигарите и запалката в кухнята. А и трябва да се изпишкам. Връщам се след миг — тя скочи и прекоси стаята по чорапи.

Леони я наблюдаваше с доволна усмивка. Няма друга като Моси, помисли си тя. Няма.

Тя си спомни за първата им среща. Боже, не беше ли случайност! Моси дойде в „Архитектурни елементи“ да погледне едно цветно стъкло от витрината. Пазари се за цената, всъщност се пазари за цените по всички етикети, давайки на Леони да разбере ясно, че може да намери подобни стоки в своя район, и то на половин цена. Тя обясни, че постоянно е виждала такива стоки при обиколките си из провинцията, показвайки имоти на клиентите си. Нали разбираш, порутени къщи, хамбари, запуснати градини. Понякога хората се радват да се отърват от подобни неща. Понякога изобщо си нямат представа какво притежават. Нещо повече, не им пука. С радост ще ти вземат парите.

Още същата вечер вечеряха заедно, а Моси стана един от колекционерите на Леони — получаваше комисионна за предметите, които изравяше, а Леони купуваше за магазина си. От самото начало това бе един много успешен бизнес и прекрасно приятелство.

През последните няколко години Леони направи безброй пътешествия, за да види Моси и нейните находки, всъщност пътуваше по-често отколкото пазаруваше. Откри, че Моси има набито око за тези неща.

И кураж. Със своя дружелюбен, но агресивен подход тя често просто отиваше при непознати и ги питаше за възможността да купи това-онова, онази колона, порта, прозорец, градинска саксия или каквото и да е. Често й се налагаше да използва всичките си запаси от чар и да разчита на ловко убеждаване, за да накара тези хора да се разделят със съкровищата си. И това се оказа доходоносно и за двете.

Онова, което започна като силно уважение към бизнес уменията на другата, бързо прерасна във висока оценка за остроумието и интелигентността на другата и накрая узря до една непринудена близост, до едно безкритично приемане на слабостите на другата.

Въпреки факта, че двете живееха в напълно различни светове — поне на пръв поглед, — те сякаш бяха моделирани от един и същ материал.

Леони бе омъжена за безумно богат и преуспяващ играч от Уолстрийт и се движеше в елитните социални кръгове от Горен Ийстсайд в Манхатън и от Саутхемптън. Един живот на огромните привилегии.

Точно обратното, Моси бе разведена отдавна и живееше удобно, макар и скромно по необходимост и се радваше на един не толкова бляскав и трескав живот в провинцията. Това бе един живот, изпълнен с ограничения.

Но под кожите си те се чувстваха като сестри.

Младежката жизненост на Моси, забавното й, иронично чувство за хумор, вежливостта и щедростта й, вечно оптимистичният й, но и земен и разумен подход към живота, увенчан със силна и непоколебима лоялност, спечелиха Леони. И това не бе изненадващо, защото самата Леони притежаваше всички тези качества.

Близостта с Моси, поне отчасти, доведе Леони до решението да се установи тук.

Тя вдигна поглед щом чу как приятелката й пристъпва обратно в стаята с детските си краченца. Наблюдаваше я как оставя шампанското над камината и пали цигара. Тя дръпна силно и издуха струйка дим към тавана, оглеждайки критично стаята.

И през всичките тези години на приятелството им Моси почти не се беше променила, помисли си Леони. Изобщо не изглеждаше на петдесет и няколко години, колкото сама си признаваше.

Все още беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, с красиво тяло, с мънички крака и ръце. Тя бе в отлично физическо състояние благодарение на трикратните си седмични тренировки по аеробика и на грижливо подбраната си диета и притежаваше безгранична енергия и ентусиазъм. И всичко това въпреки ненаситния й апетит към цигарите.

Косата й привличаше вниманието веднага. Тя бе боядисана в диво пламнало оранжево, което не претендираше да бъде естествения й цвят или дори нещо близо до него. Както Леони винаги й бе казвала с любов, това бе цвят, който дори не съществува в природата. И като глазура върху особено празнична торта, той винаги изглеждаше така, сякаш Моси бе пъхнала пръст със съвършен маникюр в електрическия контакт.

Но този най-неестествен, дори скандален вид изглеждаше напълно естествен за Моси. Някак си, той подхождаше съвършено на характера й и тя се носеше с него така, както не би могъл да направи никой друг от познатите й.

Ако косата й привличаше вниманието, то очите й го задържаха. Те пленяваха, направо те заробваха. Топаз, почти кехлибар, осеяни с бляскави парченца злато, те бяха преценяващи, критични очи, които рядко пропускаха някой подъл номер. Те бяха знаещи очи, очи, които изглежда винаги можеха да прочетат най-съкровените ти мисли, най-съкровените ти тайни.

Тя винаги се издокарваше безукорно, с минимален, но майсторски положен грим. И въпреки факта, че можеше да си позволи да харчи много малко за дрехи, винаги се обличаше просто, елегантно и с най-добрия вкус. Както и сега, в добре ушит сив панталон и съчетана с него блуза, и със стилно, шокиращо розово сако.

Моси отпи последната глътка от шампанското си и тръгна към бутилката.

— Готова ли си за още мехурчета? — попита тя и я вдигна.

— Можеш да се обзаложиш — Леони протегна чашата си за повторно напълване. После размисли за момент. — Но само ако ми обещаеш, че няма да ми позволиш да се натряскам, преди да пристигне архитектът.

Моси си погледна часовника.

— Чудя се какво го задържа толкова дълго. Закъснява вече с трийсет минути.

— Е, сега виждам, че не е трябвало да бързам — отбеляза Леони. — Така бързах, че ударих отзад един тип, който излизаше от Таконик.

— Какао си направила? — Моси изведнъж опули очи.

— Блъснах този човек на знака, че съм без предимство — отговори Леони. — Нали знаеш. На онзи, където се отделяш от Таконик при Чалъм.

— Проклятие, Леони! — извика възбудено Моси. — Защо не ми каза? Добре ли си? Не си ранена, нали?

Леони извъртя очи.

— Моси, изглеждам ли ти ранена? Аз едва го докоснах. Дори на колите им няма нищо.

— Мили боже! — възкликна Моси. — Можеше да се пребиеш!

— Моси! — повиши тон Леони. — Нищо не е станало. Човекът ми каза да го забравя.

Моси започна да обикаля на кръгове по пода, пушейки бясно, стигнала до най-драматичното си състояние. Сега тя бе сопрано, може би Мария Калас, с пълно гърло. Изведнъж спря и се обърна към Леони.

— Кой беше? Кой беше този мъж? Боже мой. Трябва да си ударила някой местен дебелак. С пикап. С пушка! — тя прободе въздуха с цигарата си. — Можеха да те застрелят!

— О, Моси, престани с това театралничене. Нямаше нищо такова — увери я Леони. — Човекът караше един от онези безумно скъпи рейндж роувъри. Беше безопасен.

— Безопасен? Откъде знаеш? Как изглеждаше?

— Моси стреляше с картечен огън, без дори да спре, за да си поеме дъх.

— Кой беше?

— Откъде да знам?

— Не му ли взе името? — Моси смачка цигарата си. — Местен ли беше?

— Нямам представа Моси! — кресна отчаяно Леони. — Той огледа колите и си тръгна по пътя. Дори не си разменихме имената — тя спря и отпи още една глътка шампанско. — Нямам и представа как изглежда. Бях толкова шашардисана, че дори не си спомням. Видях само очите и зъбите му.

— Какво имаш предвид — очите и зъбите? — настоя Моси и запали още една цигара.

— Точно каквото казах. Видях много големи бели зъби, а очите му бяха… бяха… — Леони се мъчеше да намери подходящите думи. — О, не знам какви бяха. Сини. Не, зелени. Може би. Наистина не знам.

Моси дръпна дълбоко дима от цигарата си и издиша синкавосив облак дим.

— Добре — заяви властно тя, продължавайки да крачи насам-натам, — трябва да си много внимателна, когато шофираш тук, в провинцията. Ами пияниците, фазаните, елените…

— О, за бога, Моси — прекъсна я Леони. — Именно ти блъскаш всичките елени — тя насочи обвинително пръста си към Моси. — Ти трябва да си вземеш позволително за убийство с колата си. Или да я регистрираш като смъртоносно оръжие. Ще се изненадам ако в района е останал някой елен за мен.

Моси избухна в шумен смях, бълвайки цигарен дим.

— Много си права, разбира се. Абсолютно. Мисля, че скапаните елени надушват колата ми и лягат да я чакат.

— Несъмнено — отвърна Леони. — Може би точно това се е случило и с нашия архитект. Може да е ударил елен по пътя насам.

Моси смачка цигарата си в пепелника.

— Не и той — заяви тя, отиде до кушетката, отпусна се и се настани удобно. — Чувала съм, че върши всичко както трябва. Наистина имам предвид всичко.

— Какво трябва да означава това? — попита Леони.

— О, както казах и преди. Той е абсолютен красавец. Нали разбираш. Изглежда добре. Ходил е в подходящите училища. Оженил се е в подходящото семейство, постъпил е в подходящата архитектурна фирма. Движи се в подходящите социални кръгове — изведнъж на лицето й се изписа презрение. — Притежава коне, ходи на лов и всичките тези глупости. Гадост! Живее в подходящата къща, кара подходящите коли — тя спря замислено и отпи от шампанското си. — И вероятно чука дяволски добре.

Леони се разсмя и я плесна по ръката.

— Моси, толкова си лоша!

Моси се усмихна дяволито и продължи:

— Но трябва да кажа, че той е с много добри препоръки. Всички уважават работата му. Поне в това отношение не съм чула нито една лоша дума.

— Само се надявам да мога да общувам с него — подхвърли Леони. — Нали знаеш. Да го накарам да разбере какво точно искам тук. Не ми се ще някой да ме учи какво да правя.

— Ха! Той е мъж, нали? — отвърна надменно Моси. — Така че поне можеш да се подготвиш за малко поучения.

— О, надявам се да не стане така — промърмори Леони с искрена тревога.

— Не искам да те плаша, Леони — продължи набързо Моси. — Никога не бих го препоръчала ако не мислех, че именно той е подходящият човек за тази работа. Виждала съм работата му и тя е блестяща. Трябва да кажа — направо първокласна. Не, мисля, че той със сигурност е най-добрият за тази работа.

Тя скочи, отиде до камината и запали още една цигара.

— Казват, че е надежден — продължи тя. — Няма да те оскубе. И това е изключението, скъпа, не правилото, с толкова много местни селяндури, които се занимават с ремонти.

Тя погледна многозначително към Леони и издиша огромен облак дим.

— Е, изглежда, че навсякъде е така — отбеляза Леони. — Със сигурност беше така в Саутхемптън и в Ню Йорк.

— Мисля, че тук ще ти се стори по-зле. Но Сам Никълсън е различен и си има добра бригада работници на разположение. Чувам, че са му много верни.

Моси изтръска дълго стълбче пепел от цигарата си в пепелника.

— Също като жена му.

Леони вдигна поглед.

— Какво имаш предвид, Моси? Тя му е много вярна въпреки…? — Леони спря насред изречението, когато чуха шум от кола в задния двор.

— Най-накрая! — възкликна Моси. — Това трябва да е нашият човек.

— Добре — отвърна Леони, пресегна се бързо за кожените си ботуши и започна да ги нахлува.

Моси изгаси цигарата си, изтича до кушетката и нахлузи обувките си.

— Не е нужно да ставаш, Леони. Аз ще отворя.

— Аз ще занеса тези неща в кухнята — предложи Леони, посочвайки към бутилката с шампанско и чашите.

Моси тръгна към вратата, докато Леони вземаше чашите и бутилката. Тя грабна и пепелника на Моси, за да го изпразни, сложи го върху сребърния поднос и тръгна към кухнята с препълнен поднос в ръка.

Чу стъргане на ботуши, скърцането на входната врата и дружелюбното бъбрене на Моси. После видя Моси точно пред себе си; тя изглеждаше някак си по-нова от обикновено, защото ниският й ръст се подчертаваше от много високия мъж застанал на прага.

— Леони — извика й Моси, — твоят изгубен архитект най-после е тук — разсмя се тя.

— Съжалявам за закъснението — извини се един дълбок и разкошен мъжки баритон. — Имах малък спор с…

Той прекъсна внезапно, когато видя Леони застанала пред него, с подноса в ръка, втренчена в него с отворена уста сякаш бе видяла призрак.

— Леони Коринт, това е Сам Никълсън, архитектът, разбира се — представи ги Моси. — Сам Никълсън, запознай се с Леони Коринт, най-скъпата ми приятелка и гордата нова собственичка на Осмоъгълната къща.

След кратък миг на мълчание Моси погледна с любопитство от Сам към Леони и после обратно към Сам. Никога не бе виждала невъзмутимия Сам Никълсън изгубил ума и дума, но пък и тя не го познаваше чак толкова добре. Колкото до Леони, да, и нея не беше я виждала в тази светлина, а си мислеше, че я познава доста добре.

Накрая Сам Никълсън наруши неловкото мълчание.

— Мисля, че вече сме имали удоволствието.

На лицето му се появи широка усмивка, разкриваща блестящи бели зъби. Съвършени зъби. Зъбите, които Леони си спомняше. И очите му — очите, които не успя да опише добре, — те танцуваха палаво, дори дяволито. Сега видя, че са воднисто зелени със сини вълнички, което им придаваше нюанс на тюркоаз.

Изведнъж Леони усети как отслабва. Какво? Смущение? О, да. При това много силно. Не можеше да повярва на очите си! Да, въпреки че мъжът, когото удари, несъмнено стоеше тук, точно пред нея. Изненада? Определено. Никога не бе очаквала да го види отново.

Усети и още нещо, нещо много по-силно. Нещо смееше ли изобщо да си помисли за него? — нещо, което можеше да се опише единствено като химия.

Най-накрая тя успя да събере сили и да потвърди.

— Да, имахме удоволствието — и се разсмя свободно. — Ако може да се нарече така, при тези обстоятелства. Както и да е, радвам се да ви видя. Нека само да оставя това в кухнята. Вие двамата защо не се настаните удобно?

— Какво, по дяволите…? — започна Моси.

— Мисис Коринт и аз имахме малко спречкване на излизане от Таконик — обясни Сам.

— Ти ли си бил — изписка Моси. — Не го вярвам. Толкова е забавно.

— Заради това закъснях — обясни Сам. — После трябваше да мина през офиса и да взема някои неща.

— Добре, заповядай в гостната — покани го Моси. — Сигурна съм, че Леони ще иска да те разведе навсякъде.

Леони слушаше от кухнята, поемайки си дълбоко дъх, опитвайки се да си събере ума. Но той препускаше във всички посоки. Не, мислите и чувствата й бяха в пълен безпорядък, в такава несигурност и летяха във всички посоки.

Колко глупаво, помисли си тя и се изсмя на себе си. Колко адски глупаво! Какво ми става? И защо Моси не ми каза, че той има такова въздействие върху хората? Че е толкова смайващо красив?

— Сега какво? — учуди се тя.