Джудит Гулд
До края на времето (10)

Три

Небето бе равномерно синьо без нито едно облаче, а слънцето бе почти ослепително ярко, когато Леони зави по изход 70 на Магистралата Лонг Айлънд и се насочи към магистралата Сънрайз. Вече бе забравила как светлината тук, в източния край на Лонг Айлънд, сякаш те обвива в блясък със силата си, когато бе най-ярка, както днес.

Чудесно, помисли си Леони и се усмихна иронично. Подходящо за този най-чудесен от всички морски курорти. Всичко тук бе толкова съвършено, толкова извънредно подходящо. Поне на повърхността. Но тя знаеше, че както в Палм бийч и Монте Карло, жителите на този неосквернен анклав могат да станат опасно мрачни и бурни, точно като времето.

После внезапно като магия, всичките й цинични мисли бяха прогонени във въздуха. Хмм, помисли си тя, пътувайки по скоростната лента на магистрала Сънрайз, почти бях забравила как е тук. Първите опияняващи миризми от океана. Соленият въздух изпълни добре оформените и ноздри с острия си вкус и в главата й нахлуха спомени — някои тъжни, както и няколко щастливи — накрая остави отчетливо кисел вкус по небцето й и едно почти непреодолимо усещане за ужас някъде дълбоко в стомаха й.

Ужас от неприятната задача, която й предстоеше. Задача, заради която тя с радост би стъпвала по горещи въглени — е, почти! — ако имаше някакъв начин да я прехвърли на някой друг. Но това бе невъзможно и тя го знаеше.

Включи левия си мигач и излезе бавно от магистралата на песъчливия път, водещ към гората и после към брега, или поне така предполагаше тя. Отби и паркира колата, после се пресегна да извади огледалцето си от чантата.

Огледа критично грима си. Може би, помисли си тя, ми трябва още мъничко руж. Да, съвсем малко. Зае се с гримирането, разтривайки деликатно скулите си с пудра с цвят теракот.

Това лято не беше ходила на плаж и щеше да изглежда малко бледа в Саутхемптън, а днес със сигурност искаше да изглежда в най-добрата си форма.

Това гордост ли е? — учуди се тя. Суета? Кой знае? Не беше сигурна и не мислеше, че й пука много. Но знаеше, че иска да изглежда уверена, сигурна — в никакъв случай бледа и съсипана. Не, в никакъв случай нямаше да прилича на жертва. Нямаше да прилича на жената, която Ханк Рейнълдс се опита да смачка като някоя досадна муха.

Сега съм Леони Коринт, припомни си тя, и съм дяволски горда с това!

Но също така съм уплашена до смърт, помисли после. Бързо коригира тази мисъл с: Не толкова изплашена, колкото много, много изнервена. Постоянно си повтаряше, че няма абсолютно нищо, от което да се плаши, от което да се изнервя, напомпваше се с позитивни, агресивни мисли, набиваше в главата си всички добри неща, които й представя днешният ден. Обаче всичките й твърдения, постоянното им магическо повтаряне, изглежда не й вършеха много работа. Все още беше много нервна. И, помисли си тя, с основателна причина.

Онзи ден й се бе обадил Боби Чандлър и й бе казал, че е решил да продаде къщата си в Саутхемптън. Каза й също по най-милия — но и твърд — възможен начин, че би й бил благодарен ако изнесе от там кашоните с нейни вещи — и то tout de suite, chiirie^[1]. Последва ciaocito^[2], преди тя да успее да го попита какво става.

Много странно, само два часа по-късно се обади Джеръми Сампсън, адвокатът, който се занимава с развода й и с продажбата на магазина в Сохо; каза й, че имал някакви документи за подпис — и че тя трябвало да присъства в един от офисите му — в Ню Йорк или в Саутхемптън — заедно с Ханк Рейнълдс. Документите засягали продажбата на магазина й в Сохо. Тя трябвало да определи мястото, а документите щели да я чакат.

Най-после! — помисли си тя, очаквайки с нетърпение значителната сума пари, която щеше да й донесе продажбата. Почти толкова важно, помисли тя, бе усещането за приключване, което със сигурност щеше да й донесе продажбата на магазина. То щеше да пререже последната връзка между нея и Ханк Рейнълдс, защото макар магазинът да бе неин и тя щеше да може да задържи приходите от продажбата — Боже, алилуя! — той трябваше да подпише документите, отказвайки се от всякакъв интерес, който би могъл да има към магазина и печалбата от продажбата му.

Е, за да опрости нещата, Леони бе решила да отиде до Саутхемптън и да подпише нужните документи. В средата на седмицата нямаше шанс Ханк да е в Саутхемптън. Щеше да върти сделките си в Ню Йорк и не бе нужно да се тревожи, че може да се натъкне на него. Тя съвсем определено не искаше да го вижда. По никакъв начин! Защо да отваря стари рани?

След това щеше да извади няколкото кашона, които бе оставила в къщата на Боби, убивайки два заека с един изстрел. Какво удоволствие, макар това да не бе представата й за един съвършен ден.

Защото идеята не й се нравеше особено. Хич даже. Тя усещаше, че Джеръми Сампсън я е подвел много и че само видът му щеше да събуди отново онези чувства за поражение и враждебност, които искаше да забрави възможно по-скоро. После щеше да види къщата на Боби — на две крачки от великолепната стара сграда, която тя реставрира като убежище за Ханк и за себе си.

Тя помогна на Боби да мебелира къщата си, а и той й помогна за нейната. Тя се боеше, че само гледката на мястото ще разбуни отново чувствата, като гнездо на оси. Чувства, които не искаше да изпитва точно в този момент. Чувства, с които си мислеше, че е готова да се справи.

О, по дяволите! Само присъствието й в Саутхемптън можеше да възбуди цяла торба с изключително неприятни емоции, без които би могла да мине. В крайна сметка тя усещаше, че Саутхемптън е мястото на големия й провал: разпадането на брака й. За Леони бе все едно да посети местопрестъпление, особено кърваво и зло. Може би убийство.

Кой се нуждае от това? — запита се тя. Точно когато работата по къщата вървеше толкова гладко и тя действително бе започнала да забравя близкото и неприятно минато. Хвърли се в новия си живот, а сега минатото подаваше грозната си глава, промъквайки се в стабилната, приятна и мирна сграда на този нов живот като яростна и зла Медуза.

Обаче тя искаше да се справи с тези задачи и практичната й страна надделя. Може би няма да е чак толкова зле, каза си. Изгаряше от нетърпение да види Боби, който си бе взел няколкоседмичен отпуск и го прекарваше в Саутхемптън. Бяха минати месеци.

Може би щеше да прекара нощта в къщата му, да побърборят и тя да научи всички последни клюки. Макар че той бе решително неотзивчив — не можеше да го повярва, дори студен? — когато тя спомена за тази възможност.

Сега, като си помислеше, тя се чудеше какво му става на Боби. Не се обаждаше, не я осведомяваше за лудориите на хората от обществото, на знаменитостите в Хамптън през това лято. Всъщност Боби изобщо не й се обаждаше, а това не бе характерно за него. Винаги изпитваше огромно удоволствие да й доверява последните си приключения и да й пълни главата с последната поверителна информация за триумфите и пораженията на властващия елит. Тя трябваше да признае, че винаги бе харесвала тези откровения и светските клюки. Сега те й липсваха и се чудеше защо Боби не се обажда.

Параноя, помисли си тя. Просто ме гони параноята. Боби навярно просто е увлечен в задължителните веселби в богатите и декадентски райони на този крайбрежен Содом и Гомор. Той е последният човек на света, който би я подвел.

Оглеждайки за последен път лицето си, тя затвори огледалото, хвърли го в чантата си, огледа се за коли и направи обратен завой към магистралата Сънрайз, за да се насочи към Саутхемптън.

Първа спирка, юридическата кантора Сампсън, Уйлямсън и Еверет, за да подпише документите. Тя паркира на Мейн стрийт Саутхемптън Вилидж и се стрелна в кантората. Ще приключа за миг с тази работа, каза си тя. Точно като Елвис. Ще подпиша документите и ще изскоча навън.

Но реалността, великата Горгона, отново се натрапи. Докато седеше в светилището на Джеръми Сампсън, отпивайки от чашата със Сан Пелегрино^[3] и чакаше Хелън, асистентката му, да донесе документите, то вече се случи.

Хелън отвори вратата с куп документи в ръка — и с Хенри Уилсън Рейнълдс до нея.

Леони бе толкова изумена, че не можа да обели и дума. За момент не можеше да повярва на очите си. Беше сигурна, че Ханк е в Ню Йорк или че ще работи някъде другаде. Дори и да не беше така, тя просто не можеше да приеме факта, че Джеръми Сампсън ги е записал за един и същ ден — дори по едно и също време.

Вдигна поглед към него, към мъжа, когото някога обичаше с цялото си сърце, застанат там, сияещ в тенис екипа си, с разрошена руса коса, с блестяща загоряла кожа, и усети как пулсът й се ускори, после от гърдите й се надигна изгарящ пламък, стигна до шията и изскочи върху лицето с нажежената до червено горещина на — какво? Смущение? Гняв? Унижение? Вероятно от всичко по малко, помисли си тя. И още много, освен това.

Ханк постоя там за момент, поглеждайки я от височината на почти двуметровото си предимство, с най-доброто си и най-самодоволно изражение, като „Краля от Уолстрийт“, онзи надменен поглед на едно изискващо внимание, който тя познаваше толкова добре. Удостои я с едва забележимо кимване.

Леони също кимна, полагайки всички усилия да запази самообладание.

— Ха — изтърси Ханк, — не знаех, че ще бъдеш тук — сякаш тя беше чистачката, която вече трябваше да си е тръгнала.

— Аз… аз мислех, че си в града — заекна Леони, едва успявайки да намери сили дори за това.

— Реших да си взема няколко почивни дни, да поиграя малко тениси голф. Може би да поплавам малко — заяви разсеяно Ханк.

Джеръми Сампсън се окашля и заговори.

— Седни, Ханк — предложи му той. — Всичко това ще отнеме само мината, после можеш да се върнеш на корта — той се усмихна на Ханк Рейнълдс с усмивка, от която Леони усети как в гърлото й се надига жлъч и има опасност да повърне върху безценния антикварен килим на Джеръми Сампсън. Всъщност, помисли си тя, иска ми се да оповръщам целия му проклет килим.

Чий адвокат бе той все пак? — запита се горчиво.

Ханк настани удобно дългата си фигура в креслото Джордж Втори до Леони и кръстоса спокойно дългите си крака.

Леони нямаше как да не забележи, че тенът му е много добър, за разлика от онзи Ханк, когото познаваше, който винаги бе прекалено зает с работа, работа, работа, за да му остане време да излезе на слънце. Видя също, че е запотен, под мишниците и по гърдите; очевидно идваше направо от тенис корта.

Трябваше да признае, че изглеждаше по-красив и по-жизнен от всякога. Косата му бе по-руса, зъбите по-бели, очите — малко по-светло сини, тялото — по-стройно и стегнато. Не искаше да признае, че Ханк Рейнълдс има по-спокойно и по-доволно излъчване, след като тя вече не бе част от живота му. Той изглеждаше… доволен, реши тя. Това е то.

Чудеше се на какво се дължи това. Може би се виждаше с някоя жена. Някоя красива, богата и млада дама от хайлайфа. Може би това бе причината за по-младежкия и по-безгрижен вид на Ханк Рейнълдс.

Е, каза си тя, много скоро щеше да разбере, защото Боби Чандлър със сигурност знаеше всички бакии на бившия й съпруг.

Гласът на Ханк я изтръгна от бляновете й.

— Как ти се харесва в страната на кравите? — попита я с доста презрение в гласа си.

Леони усети погледа му и отговори, без да поглежда към него. Сега тя кипеше, но се опита да овладее гласа си.

— Много ми харесва страната на кравите, както ти я наричаш. Знаеш, че винаги ми е харесваш там. — Защо ме улеснява толкова да го намразя?

— Не е ли малко твърде… провинциално за твоя вкус? — продължи той. — Няма бутици? Няма готини заведения? Няма синя кръв?

Защо иска да ме тормози? — учуди се Леони. Ако искаше да я подразни, успяваше страхотно, но тя нямаше да му позволи да продължава.

Сега го погледна право в очите.

— Това наистина не ми липсва, Ханк — изрече спокойно. — Това е един различен живот… не толкова бляскав, може би, но си има своите предимства.

— Наистина ли? — учуди се той и сбърчи челото си надменно.

— Да, наистина — изстреля тя. — Запознах се с много интересни жени и мъже — натърти на последната дума.

Ханк й се усмихна.

— Не мисля, че фермерите са в твоя стил, Леони.

Преди Леони да успее да отговори, Джеръми Сампсън извика Хелън и другата си асистентка, Лесли, да станат свидетелки, после започна да разхвърля документите по бюрото пред двамата, за да се подпишат върху пунктираните линии. Целият процес отне едва няколко минути, но на Леони й се стори, че е минат цял живот, преди да приключи с всичко.

Когато привършиха, Джеръми Сампсън се надигна иззад бюрото си и стисна ръката на Леони.

— Сигурен съм, че всичко това те удовлетворява, Леони — заяви уверено той. — И, о, да. Ето ти чека — той й подаде чека през бюрото.

Леони го взе, без да обели и дума, прегъна го по средата без изобщо да го погледне, после го пусна в чантата си на пода.

— За няколко дни ще ти изпратя копия от всичко — обеща Джеръми — и, както се казва, с това ще приключим — той се усмихна с акулската си, безкръвна, но въпреки това хищническа усмивка.

— Благодаря — кимна Леони, стана и грабна голямата си кожена чанта от пода до стола си. — Значи това е всичко?

— Всичко — изрече късо Джеръми.

— До скоро — подвикна Леони, обърна се и тръгна към вратата.

— Леони? — извика след нея Ханк.

Леони замръзна. О, боже, помисли си тя, помогни ми да се измъкна от тук, далеч от тази помийна яма. Тя се обърна и погледна към бившия си съпруг с присвити вежди.

Ханк се усмихна снизходително.

— Приятно пътуване на север — пожела й язвително.

— Добре — промърмори Леони, обърна се и излезе.

Тя се втурна през външния офис, замаяна и объркана, после отиде до колата, където се изкуши да седне и да събере мислите си. Но знаеше, че Ханк ще излезе скоро — голямото му тъмносиньо бентли бе паркирано точно до нея, — така че запали мотора, изскочи от паркинга и отпраши, много бързо и много разсеяно.

Какъв гадняр! — помисли си тя. Знаеше, че съм тук и само се престори на изненадан като ме видя. Трябва да е знаел, че съм тук — нали е паркирал до мен.

След няколко минути тя отби в една странична улица и паркира колата. Не вярваше, че е в състояние да шофира, не и сега. Трепереше, буквално трепереше от ярост и унижение.

Защо, о, защо, запита се тя, позволих да се случи това? Трябваше да го изясня с Джеръми Сампсън, трябваше да съм абсолютно сигурна, че Ханк няма да бъде в кантората му, когато се появя.

Но вече е твърде късно, помисли тя. Освен това предположи, че е разумно от нейна страна да очаква, че Джеръми Сампсън ще бъде достатъчно почтен и ще се погрижи сам за това. Но сега вече бе по-убедена от всякога, че Джеръми Сампсън — мръсният, долен, нищожен Джеръми — бе в тайно съдружие с Ханк Рейнълдс. Джеръми като повечето хора бе изкушен от властта и богатството на Ханк. Именно Ханк, а не Леони изкарваше и харчеше големите мангизи в Ню Йорк и Саутхемптън. Ханк Рейнълдс.

Само като го видя тя се почувства някак осквернена, засрамена и неадекватна. Това също я накара да изпита гняв, какъвто никога преди не бе изпитвала, и объркване, от което не можеше да се опомни. Прекара толкова години от живота си с този мъж, работеше за него и с него мислеше си, че го познава, че го обича. Но мъжът, когото видя в кантората на Джеръми Сампсън, беше чужд, човек, когото тя изобщо не познаваше.

Как, запита се тя за милионен път, можах да се омъжа за него? Как съм го познавала толкова малко? Как можа да ме измами така? Как може да съм сгрешила толкова, по дяволите?

Тя си пое дълбоко дъх, за да се стабилизира и помисли: Трябва да продължа по пътя си, да прогоня това от съзнанието си и да си живея живота. Пое дъх още няколко пъти и се изправи.

Нагласи на лицето си една лъчезарна усмивка — преструвай се, каза си. Преструвай се, че всичко е наред. Реши да контролира чувствата си, да приключи с всичко това. Опитай да забравиш всички тези противни неща, каза си тя. Не отделяй на Джеръми Сампсън, онази мазна, студена, алчна за власт акула, който със сигурност ме предаде, повече от скъпоценното си време и мисли. Също и на Ханк Рейнълдс.

Боже, май имам нужда от вана! Само заради това, че се въртях покрай тях двамата!

Тя включи на скорост, излезе на улицата и подкара към къщата на Боби Чандлър, бавно, но уверено.

Поне с Боби знам къде се намирам, помисли си тя. Той е като стара обувка — толкова удобен, толкова е лесно да си с него. Боби имаше огромно рамо, на което да си поплаче, огромни ръце, с които да я прегърне, и нещо повече — Боби бе страхотен слушател, много внимателен слушател, който знаеше кога да говори, кога да млъкне, кога да те погали, кога да те остави сама. Беше като онзи безценен роднина, който, независимо от всичко, ще те посрещне с отворени обятия, с безусловна любов.

Освен това, прецени тя, нищо не може да бъде по-лошо от това.