Джудит Гулд
До края на времето (12)

Пет

Следваща спирка, у Боби Чандлър: огромното имение, където той успяваше да преживее, както се шегуваше, с повече от четиридесет стаи, разположени върху седемнайсет акра с тучна растителност — все сам-самичък, с изключение на седмината постоянни слуги, задоволяващи всяка негова нужда.

Когато Леони спря пред огромната порта от ковано желязо, отворена широко, сякаш я поздравяваше с добре дошла — нещо, което със сигурност й трябваше след срещата с надменния мистър Хенри Рейнълдс и противния мистър Джеръми Сампсън, — тя не можа да сдържи усмивката си, виждайки името на палата на Боби, изписано с бронзови букви върху каменните колони: „Веселата колиба“.

Действително колиба! — помисли си тя. Това бе един от великолепните гиганти с дъсчени покриви, проектирани от Максим, Мийди Уайт през осемдесетте и деветдесетте години на деветнадесети век за много богатите и много светските личности, а Станфорд Уайт бе особено горд с тази къща.

„Веселата колиба“ бе красива и ексцентрична забележителност, създадена от една отминала епоха, но осъвременена от Боби — с нейна помощ — за неговия много луксозен и съвременен начин на живот. Всички тези островърхи покриви, огромни веранди, редици от колони, паладийски прозорци тя бе обшила с кедрови дъсчици, състарени точно колкото трябва, с искрящо бял перваз и най-тъмнозелените кепенци.

Зашеметяващият пейзаж бе създаден през миналия век от някой от най-изтъкнатите градински проектанти на света. Дървета от старо време, останали като образци от тогава, розови градини, пълзящи растения, заградена със стена кухненска градина, беседки, отрупани със златен дъжд^[1] и отгледани с любов лехи с целогодишни растения, пръснати по земята.

Насред разкошната зеленина имаше двор със скулптури, игрище за крикет, басейн с олимпийски размери, тенис кортове, две малки къщи за гости, помещения за персонала, конюшня със заградени клетки и гараж за дванайсет коли. Боби обичаше скоростта, както на игрището за поло, така и зад волана на неговите Ферари, Остин Мартин, Ламборгини или някоя от другите му безценни коли. Ако пък се почувстваше особено авантюристично настроен, той се качваше на Харли Дейвидсън, на новия Дукати или на съвършено запазения стар Триумф.

Карайки бавно по късата алея, оградена от двете страни с огромни чепати стари дъбове, Леони усети смесица от вълнение и безпокойство. Тя и Боби — и Ханк — си бяха поживели доста в тази къща, а духът й бе толкова близък до онзи на къщата, която тя реставрира и украси, онази къща — малко по-надолу по пътя: любовното гнездо, мястото за почивка, което тя и Ханк обсипаха толкова щедро с много внимание и пари.

„Ха! Каква шега се оказа това, помисли си тя.“

Паркира на кръглата алея отпред и излезе от колата, после се пресегна и взе чантата си. Преди да стигне до входната врата, тя се отвори и там се появи самият Боби Чандлър.

— Леони — извика той с огромна усмивка на лицето си.

— Боби! — извика и тя и се втурна към разтворените му обятия.

Той я дръпна в широките си, силни рамене и после те се прегърнаха и се целунаха по бузите. Всички съмнения, всички минутни опасения, които таеше относно неговата лоялност и любов, бяха разсеяни незабавно от сърдечното му и лъчисто присъствие.

— Нека да те погледна — възкликна тя, отстъпи назад и го изгледа от главата до петите. — По-красив от всякога — отсъди със смях, забелязвайки, че той също е в тенис екип, с някога пухкава, но сега влажна бяла кърпа, преметната през врата му.

— И ти изглеждаш красива — отвърна Боби и й подаде ръка.

— Благодаря, Боби — усмихна се тя.

Леони се почувства доволна, защото днес направи толкова усилия, както заради адвоката, така и заради Боби — и за себе си, помисли си тя, — обличайки изключително мек и лек бял пуловер от коприна и кашмир и лек, бял ленен панталон с тъмносин блейзър с големи златни копчета. Краката й бяха обути в тъмносини еспадрили. Единствените й бижута бяха много дебела златна верижка на шията и златни гривни на китките, антикварни, обсипани с малки диаманти, рубини и смарагди, поставени в кръгове и форми за диаманти.

Двамата тръгнаха, хванати за ръце, нагоре по стълбите и влязоха в къщата, където се появи икономът.

— Здрасти, Бойс — поздрави Леони.

— Мис Коринт — отвърна Бойс с едва загатната усмивка на устните и кимване със своята глава cafe au lait^[2]. — Да ви взема ли чантата?

— Не, благодаря, Бойс — отговори Леони. — Ще си остана с нея — колко типично за Бойс да не сбърка името ми. Той винаги е толкова точен за всичко.

— Как е Уили? — запита тя. Уили беше съпругата му, жена на преклонна, неопределена възраст, като самия Бойс, тя бе първокласната готвачка на Боби.

— Много е добре, мис Коринт — отвърна Бойс. — Благодаря, че попитахте.

— Кажи й, че днес ще я навестя в кухнята, ако няма нищо против — заяви Леони.

— Със сигурност би оценила това, мис Коринт — отговори Бойс. После се обърна и изчезна тихо през трапезарията.

„Защо Бойс е толкова… сдържан днес? — учуди се тя. Изглеждаше някак чужд. Малко нервен и… колеблив. Или си въобразявам? — учуди се тя. Вероятно пак ме е хванала параноята, реши тя.“

— Искаш ли да се освежиш? — попита Боби.

— Страхотно — съгласи се Леони. — За минута съм в дамската стая.

— Ще отскоча до душа да се изплакна — обясни Боби. — Съжалявам. Нямах време преди да дойдеш. Играех тенис.

— Не бързай — усмихна се Леони. — Аз ще обиколя из градините.

— Каквото ти иска сърцето. Денят е толкова красив, мислех да поседнем отвън — предложи Боби. — Една кана с Блъди Мери те чака в беседката. Под цветовете на златния дъжд.

Леони се разсмя.

— Струва ми се неустоимо.

— А после можем да обядваме — извика Боби през рамо, докато тичаше нагоре по стълбите. — Става ли?

— Добре — отговори Леони.

— Излизам след миг — увери я той.

Когато приключи в дамската стая, тя се разходи из огромните и красиво мебелирани стаи на първия етаж.

Те имаха величествено, макар и небрежно, излъчване. Семейни съкровища, като величествено резбованата и позлатена ирландска конзола в стил Джордж Втори в антрето, бяха в контраст с големите удобни кресла и кушетки, покрити с раиран брезент, с нюанси от басма на цветя тук и там. Дантели и черги от сезал бяха проснати на паркета, а всички драперии бяха прости, проектирани така, че да се извлече цялата полза от слънчевата светлина.

Навсякъде се виждаха вази с колоритни, ароматни цветя, прясно набрани от градините, а красотата им се повтаряше в някои от картините, украсили стените. Цялостният ефект беше много лековат и безгрижен, подходящ за лятна къща край морето.

Леони усети пристъп на самоувереност и гордост докато бродеше из тези стаи. Боби й помогна, но идеите бяха предимно нейни, а работата й завърши този мирен, ведър и красив оазис на лукса и комфорта.

Изгледът е копиран на много места тук, в Хамптън. Вероятно и на много други места, помисли си тя, тъй като това място бе фотографирано за голямо списание, както и нейната къща.

Продължавайки да се шляе из стаите към задната част на къщата, Леони спря в покритата с теракот стая с трофеи, любимата на Боби. Тя се усмихна, огледа се, мислейки си как той я превърна в свое царство.

Стените бяха отрупани с няколко ловни трофеи — негови, не купени. Препарирани еленски глави, рога, един-два фазана и голяма риба със стъклени очи, втренчени безизразно в нея; а долу, на пода, злобно се зъбеше голяма меча кожа. Много неправилно от политическа гледна точка в наше време, но тя знаеше, че на Боби не му пука от това.

На антикварната закачалка имаше палта, сака, шапки и каски за всякакво време, температура и дейност. На пода с военна прецизност бяха подредени ботуши за езда, за поло, ловни ботуши, високи гумени ботуши, градински налъми, обувки за бягане, обувки с шпайкове за голф и за футбол, летни кънки — бяха представени почти всички възможни спортове и дейности.

По огромните антикварни стойки на пода бяха подредени чадъри, камшици за езда, тенис ракети, чукове за поло, ракети за лакрос, рибарски такъми и какво ли още не.

Играчките на Боби, замечта се Леони. Но той използваше тези играчки. Те не бяха подредени там само за показ както в много от грамадните къщи, които нюйоркчани притежаваха тук.

После тя забеляза нещо. Два чифта наскоро изкаляни ботуши за езда, оставени един до друг на пода. Е, помисли тя, или Бойс е станал малко немарлив в задълженията си — един чифт мръсни ботуши, добре, но два? — или Боби е имал партньор за езда, за когото тя не знае.

Странно, помисли си тя. Боби винаги й разказваше за последните си любови. Бяха прекарали дълги часове, говорейки за срещите му, за разнообразните му сексуални подвизи и завоевания. Не за жените от списъка на елита, на които той кавалерстваше по купоните, а за късните му нощни срещи с мъже, след като се е погрижил за всичките си светски задължения.

Може би, реши тя, заради това не се е обаждал напоследък. Бил е твърде зает с новия си партньор.

Надявам се да е така, помисли си Леони. Точно от това се нуждае, за да придаде на живота си малко повече целенасоченост… и може би малко повече смисъл.

После тя изведнъж се почувства като нагъл воайор, бързо прогони от ума си тези догадки и изскочи през вратата на стаята, излизайки отново в градината.

Стигна до беседката със златен дъжд, потънала гигантските жълти цветове и се насочи към кристалната кана с Блъди Мери и чашите върху масата за коктейли от бяла ракита. Вкусно, помисли си тя. Точно както нареди лекарят.

Наля си голямо питие, отпи и реши, че е твърде силно. Всъщност си беше точно както трябва. После забеляза, че има две очевидно използвани чаши.

Мили боже, помисли тя, а очите и се изпълниха с палаво ликуване. Любовникът на Боби трябва да си е тръгнал точно преди да пристигна. Или може да е още някъде тук.

Настани се в един от удобните тапицирани шезлонги — самата тя купи плата за тях от почитаемата Маделин Катанг в Париж, точно преди смъртта на доайена на декорациите, — взе New York Times, но го остави отново на масата, защото реши, че всъщност не й пука много за днешните новини.

Погледът й се понесе из зеленината около нея. Земни пчели прелитаха от цвят на цвят, а пеперудите танцуваха край тях — много мънички и бели, някои по-големи — кафяви и оранжеви, двойка в черно и синьо. Тя наблюдаваше мързеливо игривия им балет сред цветята, когато гласът на Боби внезапно я върна обратно върху каменния под на беседката.

— Давам пени за мислите ти — извика той, приближавайки зад нея. Наведе се над шезлонга и стисна раменете й.

— Всъщност нищо — отвърна Леони. — Просто наблюдавах пеперудите.

Боби си наля Блъди Мери, после се изпъна в шезлонга до нейния.

— Тази година с лопата да ги ринеш.

Леони го погледна. Боби Бикът. Гарваново черната му коса бе все още мокра от душа, мускулестото му тяло пращеше от здраве и жизненост. Тялото му бе силно и стегнато, средно на ръст, заредено с твърди като скала мускули. Тъмнокафявите му очи почти постоянно блестяха весело, но днес Леони долови в тях лека умора и загриженост.

— Изплюй камъчето, Боби — подкани го тя. — Какви са тези глупости, как така ще продаваш „Веселата колиба“!

— Получих предложение, на което не мога да откажа — обясни той. Отпи от питието си и й се усмихна. — Двайсет милиона.

Леони се сащиса.

— Долара? — ахна тя.

Боби се разсмя.

— Долари от кинозвезда — допълни той.

— Сигурно се шегуваш — предположи Леони.

— Не. Адски сериозен съм — и наистина изгледаше така. — Всъщност се получи война на наддаване между две големи звезди. Сигурно си мислят, че като похарчат един куп кинти тук, това ще им даде достъп до елита.

Той й разказа за наддаването и спомена имената на звездите — и двете много известни.

— Невероятно е какво се случва тук — възкликна Леони. — Станало е като Бевърли Хилс. — Не бих могла да си позволя и барака, ако е останала някоя.

Боби я погледна.

— Липсва ли ти това, Леони?

— Понякога — отговори тя. — Но през повечето време съм твърде заета, за да мисля за това.

— Не мисля, че ти липсва твърде много — отбеляза той. — Превърнало се е в помийна яма за знаменитости и всичко останало, което си върви с това. Привлича купища туристи. И движението е все по-претоварено. Сега тук има повече високомерие от всякога, между старите и новите богаташи, между парите от Западния бряг и европейските пари. Става толкова зле, че някои от старите светски матрони се боят да не започнат да виждат цици на плажа. Като в Сан Тропе.

Леони се разсмя, после стана сериозна.

— Защо ще правиш това, Боби? — попита тя. — Не мога да си те представя никъде другаде.

— Строя ултрамодерен имот върху буквално последното местенце, останало на плажа. Само от стъкло и стомана — сподели той. — И е мъничко.

— Ти! — Леони се разсмя. — Стъкло и стомана! Мъничко!

— Ако искаш вярвай — потвърди той с дяволска сигурност. — Нещо, което да се поддържа лесно. А всичко от тук отива на търг. Всичко. В Кристис. Казаха ми, че мога да получа около пет милиона.

Той спря и се обърна към нея с внезапен поглед на страстна решителност.

— Напускам и работа — продължи той. — Писна ми от Уолстрийт, от инвестиционните банкери, от всичко. Пенсионирам се, Леони. Ще ловувам, ще ходя за риба, ще играя поло и всичко това.

Главата на Леони се завъртя. Това наистина беше новина. Боби винаги се придържаше към правилата, повече или по-малко, за да угоди на богатото си семейство, а те нямаше да приветстват радостно новината, че е решил да се пенсионира, и то малко над трийсетте. Не, разбира се. Те упорито вярваха в постоянното натрупване във вече претъпканите семейни ковчежета.

— Съобщи ли на семейството си за това? — попита тя.

— Само една част — отвърна той. — Не цялата работа. Движа се стъпка по стъпка. Те ще избухнат, разбира се.

Леони кимна.

— Както ги познавам, избухвам, е доста мека дума.

Боби се усмихна.

— Но знаеш ли какво?

— Цялата съм в слух.

Усмивката му изчезна, а гласът му се превърна в гърлено ръмжене.

— Хич не ми пука — изсъска той. — Не ми трябват нито те, нито шибаните им пари.

Леони го погледна, виждайки един нов Боби. Той почти никога не използваше груб език и никога, никога не ръмжеше.

— Реших, че имам достатъчно — продължи той. — На фондовата борса се отнасят с мен като с принц; имам и нов съветник по инвестициите, който твори чудеса. Е — той я погледна в очите, — майната им.

Леони се обърка за миг. Тя знаеше, че Боби мрази да се придържа към очакванията на семейството му, но не и че тази омраза е толкова силна. Той винаги изглеждаше сравнително щастлив и добродушен спортист, понякога дори харесваше малките хитрини и планове, необходими за запазване на тайната му.

— Е — обади есе най-накрая тя, — надявам се, че всичко това е за добро, Боби.

— Така е — потвърди той.

— Ами животът ти нататък? — осмели се да попита тя. — Гладко ли вървят нещата? Имам предвид… имали…

— Някой нов? — завърши вместо нея той.

— След като спомена — тя се разсмя.

— Хммм — отвърна уклончиво той. — Може да се каже.

Леони го погледна.

— О, хайде, Боби — опита да го придума тя. — Кажи ми. Аз съм Леони, забрави ли?

Той погледна встрани и изведнъж започна да изучава напрегнато ноктите си. Нетипично за него, той изглежда се затваряше, за да се отнесе в един друг, далечен свят, изцяло негов, изоставяйки напълно Леони.

— Боби? — осмели се да промълви тя.

— Предпочитам да не говоря за това, Леони — отговори бавно, но убедено той.

— Разбира се. Съжалявам. Не исках да си вра носа — извини се тя.

После той се обърна към нея и лицето му грейна.

— Хайде да си поговорим за теб — предложи с нов пристъп на добро настроение. — Щастлива ли си там? Имаш ли си приятели?

— Да — отвърна тя, — да. С къщата всичко върви като по вода. Мисля, че наистина ще ти хареса. А приятелката ми, Моси, да, станахме много близки. Като сестри, наистина. И…

Тя спря, колебаейки се дали да продължи, неуверена какво би могла да разкрие.

— Май надушвам мъж — усмихна се Боби.

— Ами… — промърмори Леони.

— Определено надушвам мъж — настоя той и се разсмя палаво. — Нали?

— И да, и не — обяви накрая Леони. — Аз… срещнах един човек, но… о, боже. Просто не съм готова за нищо, Боби.

— Това е разбираемо — кимна той.

— Не знам. Просто съм толкова несигурна в себе си, в чувствата си. На този етап ми е трудно дори да бъда добър приятел. След Ханк…

— Малко си шокирана, като след битка? — намеси се бързо той.

— И така може да се каже. Все още се чудя какво, по дяволите, стана. Само като го видях днес…

— Хей — Боби отново я прекъсна. — Аз умирам от глад, а ти?

— И аз съм на път — отвърна Леони. Тя бе малко изненадана и някак си подразнена от това, че Боби очевидно не искаше да я изслуша.

Той се изправяше на крака.

— Мисля да кажа на Бойс да започне да сервира — обяви той. — Масата е приготвена отвън, до плувния басейн. Да се видим там?

— Разбира се — съгласи се Леони. — Ще се видим там.

Леони наблюдаваше как Боби се обърна и отпраши към къщата. Мъжкарската му походка не я забавляваше днес.

Какво му става? — учуди се тя. Нещо не е наред. Не, изобщо не е наред. Това не беше старият грижовен слушател Боби Чандлър. Не и Боби, който обикновено ще подскочи от всяка сочна клюка. Не и любезният Боби, който винаги изгаряше от нетърпение да сподели всичко с нея, включително и тайните си. Всъщност той бе направо неузнаваем.

Объркана, тя стана, остави питието си на масата и грабна чантата си, после реши да тръгва към басейна. Можеше да си измие ръцете и да си огледа грима в къщичката до басейна.

Вървеше бавно през градините, наслаждавайки се на изобилието от летни цветя. Когато стигна до къщичката край басейна, тя мина през неокласическия портал пред фасадата й, погълнат от тежкия аромат на пълзящи рози, които буквално я скриваха от погледа. Старомодни розови рози, напълно разцъфнали, а падналите им цветчета обсипваха щедро ливадата и каменния под.

Отвори френските прозорци и влезе вътре, изненадана да види, че Боби е превърнал стаята за купони в гимнастически салон. Той си имаше гимнастически салон в една стая на третия етаж в къщата.

Какво умно решение. Тук отвън е светло и просторно и поне през част от годината можеш да отвориш прозорците и да се гмурнеш в басейна, след като се поизпотиш от трениране.

Тя тръгна към едната от баните, но нещо привлече вниманието й. С периферното си зрение забеляза голям черен кожен спортен сак върху една от пресите. Изглаждаше й ужасно познат, с блестящите му позлатени инициали, блещукащи към нея само на няколко крачки.

Тя пристъпи по-наблизо и… — Боже, не!

Леони отстъпи назад сякаш от сака се бе измъкнала отровна змия и бе надигнала глава, а раздвоеният й език се бе протегнал злобно, за да я улучи.

Това не е възможно, помисли си тя. Това не е възможно.

Сърцето й биеше силно в гърдите, а пулсът й направо препускаше. За момент си помисли, че е болна. После си пое дълбоко дъх и се поуспокои. Трябва да греша, помисли тя. Сигурно е зрителна измама, това е всичко. Трябва да е така.

След няколко секунди дишането й се нормализира и тя отново пристъпи напред и погледна отблизо.

HWR, съвсем ясно и определено гласяха златните инициали.

Хенри Уилсън Рейнълдс.

Едната й ръка полетя към устата й и тя наддаде вик. Не можеше да има никакво съмнение: Това е същият сак, който подарих на Ханк за рождения му ден преди две години.

Тя се пресегна и се подпря на пресата, прекатурвайки тенис ракетата, облегната на нея. Тенис ракетата издрънча на пода, а Леони се наведе и я вдигна, после я облегна в пресата, където си беше.

Определено това е ракетата, която си купи Ханк за същия рожден ден.

Леони се строполи на пейката до сака, подпря лакти на коленете си и отпусна глава в ръцете си. Седя така няколко минути, а в ума й препускаше водовъртеж от противоречиви мисли и чувства; тя бе неспособна да се фокусира върху нещо определено и бе прекалено изумена, за да заплаче.

Сърцето й бавно възвърна нормалния си ритъм и тя започна да усеща как изтръпва и как възбудата й изчезва.

Изведнъж много от ужасите на последните няколко месеца започнаха да добиват смисъл, след като тя осъзна всичко с пълна сила, в цялата му грозота.

Ханк и Боби Чандлър са любовници. Толкова е просто. Съпругът ми ме е изоставил заради най-добрия ми приятел. Стара история. Само че в този случай другата жена се бе оказал мъж.

Изведнъж вътре в нея бавно започнала се надига гърлен смях, после обхвана цялото й тяло и накрая тя изпълни къщичката с дрезгавия си рев. Шокира дори самата себе си с този шумен и неподходящ изблик на привидно веселие пред едно такова предателство.

Добрата стара мухоловка! — помисли си тя. Да, това е то. Още една смачкана муха от онази добра стара мухоловка. На това поне може да се разчита.

Когато най-накрая успя да се овладее, умът й отново се завъртя с всичките парченца от мозайката, събра ги и подреди цялостната картина. Всички улики бяха там, но тя не ги забелязваше, защото никога не можеше да заподозре подобно предателство.

Накрая се изправи бавно и влезе решително в банята, среса си косата, изми си ръцете и си огледа грима. Само малко червило, помисли си тя. Това е достатъчно. Извади тубичка Бордо и го наложи внимателно, после го попи, огледа се отново в огледалото и бе готова.

Метна чантата си на рамо, изправи рамене, излезе от къщата и тръгна към отсрещната страна на басейна, където Боби се бе изтегнал край масата под голям рекламен чадър.

Когато я видя, той понечи да се изправи на крака.

— Ето те — извика той. — Бях започнал да се тревожа къде…

Но видя изражението на лицето й и замълча.

— Не ставай — нареди му спокойно Леони.

— Какво има, Леони? — попита той. — Сякаш си видяла призрак.

— Не призрак, Боби — отвърна тя. — А истината.

Той се втренчи смаяно в нея.

— Какво… за какво говориш? — попита най-накрая.

— Мисля, че знаеш за какво говоря — отвърна деликатно Леони. — Ти и Ханк.

Тя наблюдаваше как тялото му се вцепени, а лицето му пребледня под хубавия тен. След няколко мига той се отпусна видимо, но не каза нищо.

— Знаеш, че те обичах като брат, Боби — продължи тя. — Ти беше най-добрият ми приятел, или поне така си мислех.

— Аз също те обичах, Леони — отговори сериозно Боби.

— Може би — въздъхна тя. — Доколкото те е устройвало и е служело на целите ти. Но човек не се отнася толкова подло с онези, които обича — тя спря и си пое дъх. — Иска ми се да беше намерил сили в сърцето си и да беше откровен с мен. Може би… може би така нямаше да ме заболи толкова много.

— Съжалявам, Леони.

— Предполагам, че наистина съжаляваш, по някакъв си свой начин — тя се втренчи в него в един продължителен момент на мълчание. — Е — обади се накрая, — аз тръгвам по пътя си. Желая много щастие и на двама ви.

Леони го остави да седи там, обърна се и се отдалечи бързо от басейна, през градините, заобиколи къщата и стигна до колата си. Отвори бързо вратата, хвърли вътре чантата си, плъзна се на седалката и запали мотора.

Докато караше по късата алейка към портата очите й се напълниха със сълзи. Тя ги избърса с пръсти и се замисли: „Дори не взех кашоните, за които дойдох. О, добре, мамка му! Той е богат. Може да ги изпрати.“