Джудит Гулд
До края на времето (22)

Две

Работниците си бяха тръгнали и къщата утихна. Леони изстърга последната боя, която успя да види, и се избърса. Приличам на Джаксън Полък^[1], помисли си тя, оглеждайки се отново в огледалото в банята. Беше покрита с разноцветни петна от главата до петите и бе сигурна, че по тялото й все още има истинска палитра от цветове.

О, добре, реши тя, ако това е най-лошото, което ми носи денят, аз съм една голяма щастливка. Тя излезе от големия апартамент и слезе в кухнята. Ужасната воня от полиуретановото покритие се бе разсеяла почти напълно — слава богу! — и подът изглеждаше великолепно. Старите му широки борови дъски блестяха до съвършенство на светлината. Големите стари греди отгоре бяха почистени и омаслени и тя благодари на щастливите си звезди, че са били там и само са чакали да бъдат показани.

Мебелите и уредите бяха инсталирани и тя реши, че работят добре. Беше избрала зелено за мебелите; един нюанс с малко маслиново, базиран върху раните американски бои, приготвяни от мляко и използвани често в къщите от тази епоха. Това си пасваше страхотно със слънчево жълтите стени. Дръжките на шкафовете бяха в контрастиращ дървесен цвят, лакиран, за да се запази. Страхотна гледка представляваха плотовете истински месарски щанд. Бяха дебели, масивни, скъпи, но си струваха всяко едно пени.

Колкото до уредите — знаеше си, че ще трябва да хвърли доста пари за уреди, особено след като искаше да продаде къщата на заможни нюйоркчани. Луксозно, скъпо, професионално кухненско оборудване — това бе на мода сега, дори за онези, които щяха да идват само през уикендите и едва ли щяха да готвят. Знаеше, че мнозина от тях почти не стъпват в кухнята, но бе по-добре оборудването да си е там за показ, ако не за нещо друго. И тук имаше огромна редица с газови уреди от неръждаема стомана, с двойна фурна и капак, хладилник от неръждаема стомана и две супертихи миялни машини.

Тя чу почукване на задната врата и излезе от кухнята да отвори. Беше Сам.

— Още си тук — усмихна се тя. — Не видях колата ти и помислих, че си тръгнал.

— Не — отговори той, — реших да се навъртя наоколо и да видя дали има още нещо, с което да ти помогна по къщата.

— Не беше нужно да го правиш. Но се радвам, че си тук. Искам да ти покажа горния етаж. Двамата с Джими свършихме доста работа днес — Джими беше младежа, който Моси откри и който й помагаше из къщата.

— Добре — кимна Сам. — Чудех се какво правите вие двамата. Почти не ви видях.

— Да се качим горе — предложи тя. Хвана го за ръка и го поведе към третия етаж, към голямата спалня.

— Мили боже! — възкликна Сам, когато влязоха в огромната стая. — Ще стане красиво, Леони. Вече е красиво.

— Да — съгласи се тя, — наистина, нали?

— Материята по стените е страхотна. Прилича на нещо като френска селска къща със старите греди.

Тънката материя бе в кремаво, с пасторални сцени, щамповани върху нея в черно и сиво.

— Исках повече цвят — обясни Леони, — но беше много скъпо. Както и да е, това е добро. Цветът ще дойде от аксесоарите — двамата с Джими цял ден рязаха платовете, съшиваха лентите, където бе необходимо, и ги залепваха върху ватата, която тя вече бе поставила по стените.

— Остава да залепя ръбчетата — обясни тя и вдигна един кремав ширит. — Мисис Милър прави драпериите за леглото, както и покривките. Всичко от същия плат.

Леглото бе старо и метално, с балдахин; тя го бе извадила от склада си. От двете му страни бяха разположени френски дървени масички с черни метални лампи и купища книги, списания и малки вази с разцъфнали рози от градината. Вярната й кушетка сега се използваше като диван, опряна в една от стените, отрупана с красиви копринени възглавнички.

— Все още не съм донесла повечето мебели продължи Леони. — Засега могат да останат в хамбара.

Сам я погледна.

— Откъде научи всичко това? — попита той.

Леони се разсмя.

— Най-вече като гледах какво правят хората в апартамента в Ню Йорк и в къщата в Саутхемптън. Сметнах, че мога да го направя и сама. Плюс това Джими ми помогна много. Много е схватлив.

— Хората ми внесоха ли огледалата днес? — попита Сам.

— О, да. Ела да видиш.

Влязоха в баните, две просторни помещения в съседство, целите в бял мрамор и огледала. Единствената разлика бе, че в едната имаше джакузи, а в другата — стъклена душ кабинка.

— Хората са свършили добра работа — кимна Сам, оглеждайки шевовете, където огледалата се срещаха с мрамора.

— Наистина — съгласи се тя. После вдигна поглед към него. — Хайде, да видим останалото.

— Да. Както вървят промените, всичко става невъзвратимо. Така че ако искаш нещо, сега е моментът да ми кажеш.

— Не мисля. Искам само да видиш какво сме направили днес с Джими.

На втория етаж тя го преведе през всичките четири спални и двете бани, за да му покаже къде двамата с Джими бяха пробвали боите по стените и лампериите, както и парчетата плат, които щяха да използват за завесите.

— Това е червената стая, синята стая, зелената стая и нещо като златна стая — обясни Леони. — Макар че нито една от тях всъщност не е изцяло едноцветна. Това са само преобладаващите цветове.

Сам я погледна и се усмихна.

— Виждам къде ти е бил полезен твоят скицник.

— Да, точно така. Да слезем долу.

В библиотеката тя му показа къде е закачила парче зелен филц.

— Това е с цвета на маса за билярд. И го взех почти за нищо. Стените ще бъдат покрити с него, а завесите ще бъдат от този плат, който прилича на килим. Виждаш ли?

— Ами шкафовете с книги? — попита Сам.

— Приятелят ми Пиер идва от Ню Йорк да ги боядиса така, че да приличат на махагон. Той работи страхотно. Ще видиш.

— Наистина е впечатляващо. И изглежда много по-скъпо отколкото е в действителност.

— Това е идеята.

В гостната тя му показа жълтото, което най-накрая постигна, опитвайки няколко различни смески.

— Наистина си пасва с жълтата коприна на завесите, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Сам. — На мен ми се струва съвършено.

— Тук вътре ще бъде светло и просторно. Библиотеката, разбира се, е доста по-тъмна. По… — мъжествена, предполагам.

Преминаха от гостната към трапезарията, където Леони спря и се намръщи.

— Тази стая беше истинско предизвикателство. Направо си иска стенописи над ламперията. Но…

Сам се усмихна.

— Едно от твоите забележителни „Но“. За какво е всичко това тук?

— Ами — замисли се тя — ще е много скъпо ако се изработят ръчно. Купуването на истински красиви тапети със стенописи също е твърде скъпо. Струва майка си и баща си. А ако купиш евтини, ами, те изглеждат… евтини! Значи трябваше да направя компромис. Най-накрая открих тези китайски имитации, които наистина ще свършат работа. Не бяха евтини, но изглеждат страхотно — тя посочи към лентата, залепена на стената.

Сам погледна към хартията с китайски мотив.

— Одобрявам — усмихна се той.

— Сега — продължи Леони — остава само твоите хора да завършат паркета. Боите и тапетите не могат да се сложат, преди да се завърши подът. Няма да слагаме и повече плат. Не искам да бъде съсипан.

— Няма да трае дълго — увери я Сам. — Но ще ги пришпоря още. Искам да свършат първокласна работа.

— Не искам да ставам безцеремонна — каза Леони, надявайки се, че това наистина прозвуча така. — Просто някои неща не могат да чакат.

— Не мисля, че си безцеремонна — Сам се обърна към нея. Взе я в ръцете си и я погледна в очите, после я целуна по челото.

Леони го прегърна и го целуна по устните, после се дръпна назад.

— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи тя.

— Добра идея — кимна той.

Седяха в кухнята и си пийваха вино. Буреносните облаци от ранната утрин висяха в небето, обещавайки дъжд, но все още не валеше. Сивите облаци и лекият мраз във въздуха създаваха една доста мрачна комбинация, но Сам и Леони бяха безразлични към противното време.

— Започнах да се обаждам на старите си клиенти в Ню Йорк — сподели Леони. — Двама-трима се заинтересуваха много от този имот.

— Вече? — възкликна Сам. — Боже. Бързо, нали?

— Е, знаеш как е. За повечето хора времето е пари, особено за онези мръсни богаташи. За щастие те ми се доверяват достатъчно и знаят, че ще направя един имот така, че направо да се влюбят в него. Знам какво искат, познавам вкуса им и така нататък. И те знаят, че знам; знаят, че могат да се нанесат сутринта и да се забавляват още вечерта. Никакви неудобства, нали разбираш. Особено след като всичко им е готово.

— Невероятно!

— Повярвай — настоя тя. — Както и да е. Впрегнах сериозно Моси да търси друга къща за ремонт. И познай кого ще искам да работи с мен? — тя го погледна с палава усмивка.

— Кого? — пошегува се той. — Не и мен, със сигурност?

— Можеш да се обзаложиш. И може да е скоро. Ще видим.

Сам огледа внимателно лицето й, доволен от смесицата от чисто и неподправено вълнение, радост и… да, помисли си той — от надеждата, която облагородяваше чертите й.

— Дори не мога да се преструвам, че това няма да е най-доброто нещо, което може да ми се случи — сподели Сам. — Можеш ли да си представиш? Ние двамата работим върху друг проект. Заедно.

— Надявах се ти да приемеш идеята с отворени обятия. Мисля, че сме страхотен екип.

Сам протегна ръка през масата и стисна нежно нейната.

— И аз мисля така — промълви той.

Тя го погледна в очите.

— Мислех си също — продължи вече по-сериозно тя, — че можем дори… ами… надявам се да не избързвам с предположенията си — можем дори да започнем съвместен бизнес.

Тя отпи от виното си, преди да продължи.

— Мога да купувам имоти, а ти ще използваш неоценимите си възможности да ги обновяваш.

Тя стисна ръката му.

— Мога също да се справя с интериора, както тук, после да оставя Моси да се заеме с продажбата. Чувствам се доста уверена, че ще успеем да привлечем заможни нюйоркчани, особено след като успеем с първите няколко. Нали са от един дол дренки — тя отново спря, вглеждайки се в лицето му, опитвайки се да отгатне мислите му. — Това е само идея, Сам, но какво мислиш?

За момент той просто я гледаше, предъвквайки мълчаливо тази новина.

— Понякога съм сигурен, че съдбата ни е събрала, Леони — промълви най-накрая. — Тази наша среща е била предрешена. Сега повече от всякога съм убеден, че това е вярно. Просто е толкова… толкова съвършено.

Облекчение и радост обляха Леони в еднакви дози. Тя не бе абсолютно сигурна, че той ще хареса идеята. Можеше да си помисли, че независимостта му е застрашена или че тя се опитва да се сближи с него прекалено бързо.

Бог знае, че физическата ни връзка е върховна. Никога в живота си не съм правила по-хубав секс. А духовно те бяха на една вълна, поне през повечето време. Емоционално, дълбоко в това мистериозно място, наречено душа, можеше ли да бъде по-добре? Не. Тя не мислеше така.

Но да работят заедно? Много мъже вероятно биха ударили чертата тук. Щеше да заработи някаква мъжка гордост, която тя не познаваше. Сега тя го погледна и кимна в съгласие.

— Чувствам се точно по същия начин. Това е нашата съдба. Нашето предопределение.

И си беше вярно. Тя си помисли, че заедно те бяха една обединена сила, сила, която можеше да прогони тъмните сенки от живота на двамата. После заедно можеха да направят всичко.

Сам не помнеше някога да е бил толкова щастлив, толкова влюбен, толкова изпълнен с надежди за бъдещето. Страховете му от обвързване, от собствените му емоции, от недоверието към себе си — да оставим, че изобщо не можеше да се довери на друг човек — изглежда се разсейваха, превръщайки се в призраци, и той знаеше, че това е така заради любовта му към тази жена, която седеше толкова ведра пред него.

Това бе любов, която израсна от онова първо физическо привличане през пролетта и лятото и сега бе разцъфнала като неустоима сила.

Има само едно петно в пейзажа, помисли си той. Една злобна и могъща сила, застрашаваща съвършенството, което постигнаха двамата с Леони: Мини.

Когато свършиха виното си и той стана да си тръгва се почувства окрилен от нова решителност, от ново решение: Знаеше какво трябва да направи и щеше да се върне бързо до имението и да го стори.