Джудит Гулд
До края на времето (11)

Четири

Мина повече от месец откак бе започнал да работи по осмоъгълната къща и имаше моменти, когато на Сам му се искаше да не беше се заемал с този проект. Мини, с нейните възражения против работата му, разбира се, бе част от причините за това, но имаше нещо — или някой, коригира се той, — в когото се криеха истинските корени на този проблем. Леони Коринт.

Леони Коринт направо го влудяваше.

Само че не по начина, по който го правеха повечето му клиенти — с промени, нерешителност, уволнения, наемания и всякакви спорове. Не. Леони Коринт се оказа съвършеният клиент, макар и да дебатираха по някои въпроси.

И именно там се криеше проблемът: еднакво острите им и опитни очи, милите им, дори щастливи, делови отношения, взаимното им…

Сам не искаше да мисли за това.

От лошо по-лошо, помисли си той.

Може би всички тези изтъркани стари пословици бяха верни. Случаят с него определено беше такъв. След всички тези мъчителни години с Мини, защо си позволяваше да изпитва чувства към друга жена? Особено когато от тези чувства не можеше да излезе нищо?

„Исусе помисли той. Луд ли съм или какво? Да позволя на тази жена да проникне в съзнанието ми. Търсеше си белята, както винаги, и го осъзнаваше добре.“

Докато се движеше на юг по магистралата към осмоъгълната къща, той погледна към Катскилс на запад. Тази сутрин небето бе равномерно сиво и според радиото имаше вероятност за лятна буря през целия ден. Влажността бе задушаващо неприятна.

„Страхотно, помисли си той. Точно като моето настроение.“

Пресегна се и започна да превърта станциите на радиото; не беше в настроение за сантименталните мелодии, които отново се носеха от Олбъни. Улучи една рокендрол станция, където бяха пуснали Ролинг Стоунс — „Да прекараме нощта заедно“. Това не бе представата му за ранна сутрешна музика.

Но идеята не е лоша. Не, изобщо, помисли си той. Всъщност точно както препоръча лекарят. Боже, дали някога бих поискал да прекарам нощта…

Той бързо започна да превърта отново скалата, после реши, че не иска да слуша нищо. Не и тази сутрин, не и сега. Толкова неща му висяха на главата, имаше твърде много сериозни проблеми за разрешаване, а не се виждаше никакво решение. Изключи бързо радиото.

„Какво ще правя? — учуди се той за милионен път тази сутрин. Какво, по дяволите, ще правя?“

Продължи да кара в тишината, после намали, когато видя пред себе си пътя към Леони. Пулсът му се ускори, както всяка сутрин, когато приближаваше строителната площадка. И той, разбира се, знаеше, че не се вълнува единствено от работата. Не, по дяволите! Отби надясно от магистралата и подкара по алеята към осмоъгълната къща, а очакването да види Леони го караше да ускори, но успя да се овладее.

Зави отзад към конюшнята, но не забеляза старото волво сред всичките пикапи на работниците, паркирани безразборно там. Видя, че Скип, бригадирът, и бригадата му се тълпят около имота като ято работливи пчелички.

През последните няколко седмици — много ползотворни седмици — имаше голям напредък, особено с допълнителните бригади, които доведе. Точно в момента имотът бе в пълна бъркотия. Купчинки смет и камънак като грозни белези по земята и стоманени скелета ограждаха всички сгради; те действително бяха като чума за пейзажа.

Но Сам знаеше, че външният вид е измамен. Много от свършената работа си оставаше невидима — основните подобрения на всички инсталации. Той се усмихна, когато се сети как Леони се шегуваше, че би било прекрасно ако можеха да заградят всички кладенци, септичните системи, водопровода и електрическата инсталация с плексиглас, за да не виждаш къде ти отиват парите.

Обаче скоро, само след няколко седмици, целият труд, любов и пари, прахосани щедро за старата историческа къща, щяха да си проличат, тъй като основните неща бяха почти готови и щеше да започне бавната, но по-удовлетворителна и по-видима козметика.

— Хей, Скип — извика той, изскачайки от рейндж роувъра.

Скип Къртис, бригадирът, приближи, свали си каската и се почеса по потната глава.

— Здрасти, Сам. Как си тази сутрин?

— Добре — отговори Сам. — А ти?

— Не мога да се оплача.

— Слушай. Само исках да ти напомня. Когато дойдат хората за басейна, искам да ги устроиш както всички други. Опитай да накараш момчетата да не им пречат и ги остави да си вършат работата.

— Няма проблеми, Сам.

— И гледай или аз, или мис Коринт да сме наоколо, преди да започнат. Променихме мястото с няколко метра — продължи Сам. — Казах им за това, но искам да съм сигурен, че не са забравили. Нали знаеш как е.

— Да — Скип се разсмя. — Не се безпокой за това. Ще се погрижа.

— Благодаря, Скип — кимна Сам. — Всичко ли върви добре тази сутрин?

— Точно по план — отговори Скип.

— Добре — усмихна се пак Сам. — До скоро.

Не видя Леони да работи в градината, обърна се и отиде до задната врата на къщата, която зееше отворена. Почука по касата, но не получи отговор. Влезе, знаейки, че Леони го очаква.

— Леони? — подвикна от прага. Когато отново не получи отговор, той продължи към кухнята.

Леони я нямаше.

Продължи в трапезарията и гостната, после мина в библиотеката. Накрая провери и банята, но и тя беше празна. Леони не се виждаше никъде.

Обзалагам се, че знам къде е, помисли си той и изведнъж се усмихна.

Скокна нагоре по стълбите, продължавайки да я вика.

Все още нямаше отговор.

Стигна до втория етаж и продължи към мансардата на третия, която бързо бе превърната в голям апартамент, където тя можеше да се скрие, както и бе обещал.

Вече бяха приключили с канала, електрическата инсталация и водопровода, бяха оформили банята, приключиха с изолацията и допълнителните стени; внимателно оставиха гигантските стари греди открити. Обаче кулата все още го тревожеше и той си напомни, че скоро трябва да направи нещо за нея.

Пристъпи в гигантската стая и се огледа.

Беше празна, без да се броят двамата заети дърводелци, които му кимнаха и продължиха работата си.

Къде, по дяволите, може да е тя? — учуди се той. После се сети, че колата й я нямаше долу в алеята. Напълно бе забравил за това във вълнението си да я види.

После се сети: Днес е отишла в Саутхемптън. Започна да обикаля огромното пространство, възхищавайки се на майсторството, вложено там. Стаята запазваше магията си, въпреки новите материали, използвани, за да я направят обитаема.

Светлината, макар и доста сива днес, се лееше през осемте прозореца и стъкления купол на покрива, заливайки стаята с мистериозна красота, която не можеше да бъде създадена. Поне изкуствено. В този случай, замечта се Сам, Майката Природа и първият архитект, разположил къщата тук, бяха сътворили магията си за Леони. Той обичаше това място още откак го видя за пръв път с нея и нямаше търпение да я види отново вътре.

Огледа стаята за последно, после хукна надолу по стълбите, разочарован, че Леони я няма. Изпитваше истинска нужда да я види днес, нуждаеше се от нейното жизнено, енергично присъствие. След последната си битка с Мини спокойствието и лекотата, които чувстваше с Леони, изглеждаха като мехлем за душата, балсам, който заглаждаше острите шипове и отровните жила на света.

Когато се върна в кухнята, огледа за бележка от нея, надявайки се да види нещо, което би му подсказало, че си е мислила за него, преди да замине за Саутхемптън. Нямаше нищо.

Той забеляза чаша за кафе в мивката, видя, че кафеварката все още е включена. Сметаната и захарта все още бяха извадени на плота. Извади си една чаша от шкафа, наля си кафе и му сипа сметана и захар.

— Уф! — Още от първата глътка разбра, че кафето е старо. Много старо. Направо утайка. Изхвърли го в мивката и изплакна чашата.

Боже, тя сигурно е станала призори, помисли си той. Това пътуване до Саутхемптън трябва да е било много важно.

Сам наблюдаваше работниците през един от кухненските прозорци, чудейки се защо в крайна сметка е загрижен. Не е моя работа какво прави Леони Коринт, напомни си той. Тя е голямо момиче и със сигурност неми дължи никакви обяснения за делата си. Дори не трябваше да ми казва, че заминава. Или къде отива.

Освен това, помисли си той, тя идва от един свят, който аз почти не познавам. На който изобщо не принадлежа. Свят, в който тя очевидно все още е стъпила здраво. Поне от всичко, което се вижда.

Той извърна поглед, плъзгайки го по купищата със списания, книги и вестници върху кухненската маса: френски и италиански Vogue, струпани до научни книги за различни художници и скулптори, огромни томове за мебели и обзавеждане, каталози за модни колекции, изпращани на специални клиенти от скъпи дизайнери, езотерични на вид романи, смесени с някои очевидно добри, старомодни вехти четива, и няколко солидно гравирани пергаментови покани за откриване на изложби и за купони в Ню Йорк и Саутхемптън, дори в Лондон и Париж.

Мини беше богата, но произходът й бе провинциален и имаше малък кръг от богати приятели. Леони идваше от Ню Йорк, от един много по-изтънчен, космополитен свят и се движеше в елитни международни кръгове.

Най-вероятно, тя изобщо не се замисля за мен или за моя свят. Ако пък го прави, то вероятно не е често.

Въпреки това той не можеше да я прогони от мислите си, не можеше да се отърси от видението на лъскавата й кестенява коса, от онези черни като боровинки очи, от онова дълго, стройно тяло. Без сутрешното освежаване, което винаги му даваше веселото й присъствие, той изведнъж се почувства самотен… сякаш му липсваше нещо. После разбра: тя ми липсва. А липсата караше проблемите му, макар и сериозни, да изглеждат незначителни в сравнение с нейното отсъствие.