Джудит Гулд
До края на времето (23)

Три

Тялото плаваше, обърнато по корем в плувния басейн.

Светлата руса коса се движеше покрай главата, помръдвайки едва-едва, когато водата, потрепваща от вятъра, се вълнуваше почти незабележимо. Инвалидната количка, в странно положение, лежеше празна върху тесния каменен парапет до ръба на басейна.

Освен свистенето на вятъра в дърветата, една зловеща тишина обгръщаше обстановката в саван от спокойствие. Дори ранните есенни щурци изглежда бяха спрели хора си от уважение към мъртвата.

Той се втренчи мълчаливо в тялото, вкаменен като статуя, и това сякаш продължи цяла вечност, но бяха минали едва няколко секунди. Не знаеше. На това място времето бе спряло, фокусирано върху ужасната картина.

Той усети, че сякаш се носи над сцената, поглеждайки надолу към нея, виждайки тялото в басейна, количката на ръба и собствената си самотна фигура, застанала там безмълвна и неподвижна, втренчена в тялото, прикована от инертната му безжизненост.

Най-накрая, в неземен транс, той се обърна и тръгна обратно към оранжерията, където вдигна телефона. Набра 911 и изчака, оглеждайки помещението, виждайки го в различна светлина, сякаш за пръв път.

Луксозните цъфнали растения и лозите, някога толкова красиви в зеленото си изобилие, сякаш му се подиграваха, а ластарите им като че ли се пресягаха към него заплашвайки да го задушат, сочещи с пръсти вината и срама му.

— Обажда се Сам Никълсън — изрече той на операторката, когато тя най-накрая вдигна.

Даде й адреса.

— Жена ми — обясни, спокойно и тихо, контролирайки се напълно. — Мъртва е. В плувния басейн.

Когато обаждането приключи, той отиде до масичката с питиетата и си наля малко скоч. Гаврътна го целия, после си наля още един, смесвайки го с лед и малко вода. Стана и се втренчи в празното пространство за няколко минути, после седна да чака, контролирайки отчаяния си импулс да се обади на Леони, да й каже какво се е случило.

Изведнъж той скочи на крака и отиде до антрето. Не можеше да седи повече в оранжерията, не и с тази гледка в басейна. Трябваше да се отдалечи от сцената. От тялото — нейното тяло.

Той се отпусна тежко върху изящните стълби, водещи нагоре, с лакти на колене, с глава в шепите, а очите му бяха приковани във входната врата, сякаш там щеше да намери отговорите на въпросите, които се въртяха в съзнанието му като множество отровни змиорки.

След дълги, непоносими минути — цял живот чакане — интеркомът от портата звънна. Сам стана и натисна бутона, с който се отваряше портата, без да си прави труда да види кой е.

— Кога се прибрахте у дома, мистър Никълсън? — попита полицаят, а очите му обходиха библиотеката, поемайки тъмното й и разкошно величие, после се спряха като лазери върху Сам.

— Към седем и трийсет — отговори Сам. — Някъде там. Не съм напълно сигурен.

— Къде бяхте?

— Работех на един строителен проект, една къща надолу по реката. После минах покрай офиса си… бившия си офис — коригира се той — да взема някои документи, които бях оставил там.

Въпросите се влачеха и влачеха неумолимо и често се повтаряха, докато съдебният лекар и фотографът работеха около басейна, а другите полицаи се тълпяха в къщата и на двора.

След известно време детективът се извини и отиде да поговори със съдебния лекар, а Сам влезе в оранжерията да си налее още едно питие. Басейнът се виждаше ярко осветен през стъклото и в това крещящо сияние той наблюдаваше тези хора — напълно непознати — докато закопчаваха чувала с тялото, а аристократичната елегантност на Мини сега изглеждаше безлична, нечовешка в неговата грозота, в черния му цвят. В неговата безвъзвратност, помисли си той.

Беше отвратен от гледката, но не можеше да откъсне очи от нея докато мъжете, с тялото в ръце, не изчезнаха зад къщата.

Най-накрая той се обърна и се върна в библиотеката, където видя, че детективът от отдел „Убийства“, казваше се Бийнър, го наблюдава. В ръката му се клатеше чиста найлонова торбичка.

— Тук може да имаме истински проблем, мистър Никълсън — заяви той.

Сам се втренчи в него.

— Какво има? — попита, без да изпитва особено любопитство, просто действаше машинално. Веднага им бе дал разрешение да претърсят къщата и двора, както се съгласи и да отговори на въпросите им.

— Това е бележка, мистър Никълсън. Предполагам, че е с почерка на съпругата ви. Беше на бюрото в онзи офис до кухнята.

Сам чу думите му, но не ги осмисли.

— Тук се казва, че някой я мразел. Той я мразел и искал да я отстрани от пътя си — погледна към Сам през уморените си, подпухнали очи. — Вие не знаете нищо за това, нали?

— Не — отговори Сам. — Не знам нищо за това.

— Казахте, че слугинята трябва да е била тук, нали? — продължи Бийнър.

— Да — отвърна Сам. — Ерминда. Тя живее тук. Не знам къде е.

— Добре — Бийнър се почеса по главата, — защо не ме заведете в нейната стая? Да хвърлим един поглед.

Сам го поведе нагоре към изоставената вече слугинска стая. Той се огледа и погледна озадачен към детектива.

— Ха — Бийнър изпъшка, чешейки се по главата.

— Изглежда се е изпарила.

— Не знам какво става, по дяволите — възкликна Сам. — Ерминда беше тук сутринта, когато тръгнах и доколкото знам не е планирала да напуска.

— Някаква идея къде може да е? — попита Бийнър.

— Не — поклати глава Сам. — Знам, че има роднини в Ню Йорк. Но не знам кои са или къде точно живеят.

Той изведнъж осъзна колко малко е знаел за Ерминда; как всъщност тази жена, която живееше в една и съща къща с него и жена му, бе почти напълно непозната.

Но едно нещо знаеше със сигурност: Тя мразеше Мини.

 

 

— Искаш ли да дойдеш тук? — попита Леони. Гласът й беше загрижен, но спокоен. Полагаше усилия да запази самообладание. Не искаше да разстройва Сам още повече. Знаеше, че и без това е достатъчни разстроен.

Първоначалният й шок премина до известна степен, но все още не бе осмислила напълно новината — тя беше толкова ужасяваща, че просто не можеше да я приеме. Все още изглеждаше твърде невероятно, за да е вярно.

Това се случва във филмите, помисли си тя. Не и в реалния живот. Определено не и в моя живот.

Знаеше, че Сам се нуждае от нея повече от всякога и отчаяно искаше да бъде с него, да го успокои, доколкото бе възможно при тези обстоятелства.

— Може би трябва да се махнеш от там — допълни тя.

Сам се поколеба.

— Не знам дали трябва да изляза от тук — звучеше объркан и несигурен в себе си. — Имам предвид, разбира се, че искам да дойда. Просто не знам дали това е най-доброто при тези обстоятелства.

— О, Сам! — извика с негодувание Леони. — Мили боже! Те и за миг не могат да си помислят, че имаш нещо общо с това.

— Не знам — смотолеви разтревожено той. — Но ми казаха да се навъртам тук. И то съвсем ясно. Този човек, Бийнър, мисля, че е детектив от отдел „Убийства“, каза, че утре вероятно ще имат още въпроси към мен. Правят аутопсия.

— Колко ще продължи това? — попита Леони.

— Вероятно няколко дни — отговори Сам. — Бийнър каза, че съдебният лекар бил твърде зает и че като се има предвид коя е Мини — коя беше — коригира се Сам, — те вероятно ще действат бързо.

— Добре — продължи Леони, — ти вече си им казал всичко, което знаеш. Не се безпокой. Боже, ти беше тук, когато това се е случило!

— Вероятно — съгласи се Сам.

— Какво имаш предвид, как така вероятно! — попита Леони. — От тук си отиде у вас.

— Отбих се в сградата Ван Вехтен да взема един кашон с папки, който бях оставил там — обясни Сам. — Бях прибрал всичко друго, но тези неща ми трябваха за счетоводителя ми. Така че не исках да ги прибирам в склада. Оставих ги там, за да ги взема по-късно.

— Добре, това не може да ти е отнело много време — предположи Леони. Въпреки непоколебимата й вяра в него, тя усещаше как я обзема ужас, как малките иглички на тревогата пробождат подсъзнанието й.

— Не — отвърна Сам. — Не съм стоял там повече от петнайсет-двайсет минути. По някакъв начин се сбогувах с мястото. Това е единственият офис, който някога съм имал.

— Знам какво имаш предвид — рече меко Леони. Сега главата й се въртеше, тя започваше да проумява новината, а грозната глава на действителността се натрапваше съвсем ясно. Може би всичко това не бе толкова просто както си помисли в началото.

— Ами прислужницата? — попита тя. — Имаш ли някаква представа какво може да е станало с нея?

— Не — отговори Сам. — Прибрала си е всичко — въздъхна. — Полицията се занимава с това. Имам разпечатки от телефонните сметки от последните няколко месеца и намерих някакъв номер в Куинс или Бруклин, на който тя се е обаждала. Поне предполагам, че тя се е обаждала. Никой от нас не познаваше някого с код седем-едно-осем.

— Добра мисъл — подхвърли Леони.

— Предполагам. Цялата дяволска история е направо лудост, не знам какво да си мисля. Никаква следа от взлом. Нищо! А това място е като една шибана крепост.

Той спря за момент и продължи.

— Не мисля, че изглежда много добре за мен, Леони. Изобщо не е добре. Особено с тази бележка — гласът му беше адски изморен.

— Не си вади прибързани заключения, Сам — посъветва го Леони. — Ти дори не знаеш какво точно пише в бележката. И не вярвам това да може да докаже нещо.

— Предполагам, че си права. Просто не разсъждавам трезво. Не знам какво ми става.

— Сам! — повиши глас Леони. — Мили боже! Изобщо не е чудно. Току-що си намерил тялото на жена си в плувния басейн. Вероятно си в шок. Защо не наминеш насам или аз да дойда там? Сега наистина не трябва да оставаш сам.

— Оценявам това, Леони. Знаеш, че е така. Но мисля, че трябва да остана тук, където полицията да може да се свърже с мен, в случай че открият нещо. Ще се оправя. Освен това ченгето каза, че е най-добре да се навъртам тук.

— Може би трябва да се обадиш на лекар. Имаш ли успокоителни? — попита тя. — Или сънотворни?

— Тук има разни неща. Ще взема нещо ако потрябва, но не мисля, че се нуждая от лекар. Просто се чувствам толкова… странно. Толкова… вцепенен. Сякаш всичко е нереално… като че нищо не се е случило в действителност.

— О, Сам — повиши глас Леони. — Как ми се иска да съм с теб. Можеш ли да се обадиш на някого?

— Няма на кого, не искам — въздъхна той. — Ти си единственият човек, с когото искам да разговарям — пак въздъхна. — Неприятно ми е да те товаря с това, но аз… аз…

— Престани веднага! — възпря го енергично Леони. — С нищо не ме товариш. Разбра ли? Обичам те, Сам! И това означава, че каквото и да ти се случи, то засяга и мен. Аз съм част от това и е напълно правилно и естествено да ми се обадиш.

— О, боже, обичам те! Караш ме да се чувствам толкова по-добре… Само като чуя гласа ти!

— Е, можеш да го чуваш по всяко време. Можем да говорим цяла нощ ако искаш.

— Ще ти се обадя сутринта. Май че е най-добре да затваряме. Струва ми се, че ще имам посетители от полицията още в ранни зори.

— Мислиш ли, че ще можеш да поспиш? — попита Леони, знаейки, че това сигурно бе невъзможно.

— Не знам — отговори Сам. — Но ще опитам. Вероятно ме чака един дълъг, дълъг ден.

— Сам, не се колебай да ми се обадиш по всяко време през нощта. Обещаваш ли?

— Обещавам. Обичам те, Леони! Повече от всичко на света. Надявам се, че го знаеш.

— Да, Сам — прошепна тя. — Знам го.

Затвориха и Сам започна да се шляе безцелно из къщата, от стая в стая, без да знае какво търси, без да вижда нищо. Накрая се опъна на големия кожен диван Честърфийлд в библиотеката с питие в ръка и се опита да затвори очи, да забрави за днешните събития.

Но сънят не идваше. Вместо него той виждаше тялото — тялото на Мини, напомни си той — да се носи грозно по повърхността на басейна.

 

 

В мига, в който, когато Леони затвори телефона, пронизителното му чуруликане се извиси и я стресна.

Вдигна слушалката. Сам, помисли си тя. Обажда ми се отново.

— Ало?

— Леони, скъпа — беше Моси, чийто глас бе лишен от характерната й весела ирония.

— Здрасти, Мос — отговори Леони с изморен глас. Физическото и емоционалното изтощение бързо вземаха своето.

— Не бих ти звъннала толкова късно — продължи Моси, — но чух новината.

— Вече — възкликна Леони. — Светът е малък, нали?

— Нищо не може да се сравни с местните клюкарки — отговори Моси. — Както и да е, звъннах да видя дали не искаш компания.

— Добре съм, Моси — отговори тя. Но си помисли: Не съм добре. Не. Всъщност изобщо не съм добре.

— Сигурна ли си, скъпа? — настоя Моси. — С радост бих дошла веднага.

— Не, Моси — отблъсна предложението й Леони. — Наистина просто искам да остана сама и да си почина. Изтощена съм. Беше един много дълъг ден, а двамата със Сам затворихме точно преди да се обадиш.

— Как е той? — попита Моси, а любопитството й се изостряше. Макар да си беше обещала, че няма да си пъха носа в това, изкушението бе неустоимо.

— Мисля, че е в шок — обясни Леони. — Все още не го е поразило истински. Също така е малко нервен, може би дори уплашен. Мисли, че полицията го подозира.

— Не е чудно — подхвърли Моси. — Всички мислят, че той го е направил.

Леони се вбеси моментално и всички защитни инстинкти в тялото й се наостриха.

— Къде чу тези… тези мръсотии? — избоботи предизвикателно тя.

— Пийнах едно бързо в Киндърхук — отговори Моси. — Някои от местните младежи вече бяха чули всеки кървав детайл от ченгетата. Знаеш как е в малките градчета.

— Да — съгласи се Леони. — Знам. Или поне със сигурност откривам. Знам и колко е гадно.

— О, зарежи това скъпа. Само ти докладвам какво съм чула — опита да се защити Моси. — В нищо не те обвинявам.

— Но ти също си мислиш, че е виновен, нали, Моси? — извика Леони с треперещ глас, без да полага усилия да прикрие враждебността си.

— Не си мисля такива неща — отрече Моси, опитвайки се да я успокои. — Исусе!

— Добре! Защото той е неспособен да направи нещо толкова… толкова отвратително. Божичко, Моси — продължи тя, — той беше тук с мен докато стане време за вечеря! После се е отбил в стария си офис да вземе някои неща.

— Чакай една минута — прекъсна я Моси. — Не е нужно да доказваш невинността му пред мен, скъпа. Онези скапани момченца от полицията си мислят, че той го е направил — тя спря за момент и дръпна от цигарата си. — И, разбира се, някои от тези, които го познават, или си мислят, че го познават.

— Какво имаш предвид! — попита Леони, все още ядосана.

— О, ти знаеш — отвърна Моси. — Същите стари празни клюки — от повечето празни хора. Той се оженил за нея заради скапаните й пари. Тя била инвалид. Той искал да се отърве от нея. Обичайната помия.

Леони си пое дълбоко дъх. Искаше да изкрещи от отчаяние и гняв, макар да знаеше, че Моси просто повтаря злобните клюки. Но, помисли си тя, злобни клюки като тази могат да бъдат опасни. Много опасни.

— Мисля, че е най-добре да сменим темата, Моси — предложи тя. — Такива разговори ме влудяват напълно. Все едно че някой ми скубе косата.

— Съжалявам, скъпа. Виждам, че те разстроих, а определено нямах такова намерение. Това е последното нещо, което съм искала. Сигурно съм толкова пребита, че не мога да разсъждавам трезво.

— Какво има? — попита Леони. — Какво си правила?

— Това-онова. Всъщност нищо важно — гласът й внезапно звънна с фалшиви нотки в ушите на Леони, леко и безгрижно, което тя веднага разпозна като измъкване.

Приемайки, че Моси няма да продължи, че тя вероятно крие нещо, Леони реши да не упорства по този въпрос.

— Слушай — каза най-накрая тя, — най-добре да затварям, Моси. Наистина съм уморена и трябва да опитам да поспя малко. А и искам да оставя телефона свободен, в случай че Сам опита да се обади отново.

— Разбира се. Само не забравяй, скъпа — настоя Моси, — ако се нуждаеш от мен, винаги можеш да ми звъннеш.

— Благодаря, Моси. Оценявам това.

След като затвориха, Леони си помисли: „Бог да те поживи. Мос, но не мисля, че тази вечер имам нужда от приятелка като теб, макар да си добронамерена. Не. Нуждая се от някой, който да ме утеши в това нещастие.“

 

 

Беше посред нощ и Леони най-накрая задряма в едно от покритите с балдахин легла горе, с копринен халат увит около голото й тяло. Изведнъж тя се стресна в лекия си сън от някакъв шум в къщата. Чу се шум, нали?

Тя подскочи, вече напълно будна, и всичките й сетива се наостриха. Опипвайки за ключа на лампата до леглото, й се стори, че вижда движение в тъмнината, през вратата, водеща към стълбите и долния етаж.

О, мили боже! Не е от въображението ми!

Сърцето й заби лудо, а пулсът й се ускори, биейки шумно в тъпанчетата й. Но преди да помисли какво да прави, преди дори да успее да изкрещи, тя чу как някой извика нежно името й.

— Леони?

Беше Сам. Дали? Шепнеше в сенките?

— Сам? — извика тя. — Сам!

Той се втурна в стаята и я взе в обятията си, обсипвайки я с целувки.

— О, боже — извика тя. — Уплаши ме до смърт.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Не исках.

— Всичко е наред — успокои го тя, потупвайки го по гърба, сякаш беше дете.

— Трябваше да бъда с теб — промълви дрезгаво Сам. — Просто трябваше да бъда с теб.

По-късно, в тъмната стая, докато лежаха изтощени, Сам дремеше на рамото й, а Леони размишляваше за иронията на любенето им. Изправени срещу тъгата и смъртта в живота им, помисли си тя, любенето им изведнъж се оказа весело и жизнеутвърждаващо.

Но това бе радост, която нито веднъж не я накара да се усмихне.

И тя се чудеше, не за пръв път — О, боже, дали това е началото на края?