Джудит Гулд
До края на времето (5)

Пет

Леони хвърли четката за дъски в пластмасовата кофа, пълна с мръсна сапунена вода, и се отпусна назад.

— Мили боже, мис Скарлет! — смръщи се. — Не съм родена да търкам подове!

Тя стана на крака, свали си ръкавиците си с еластично „шляп“ и ги захвърли в мивката, после изтри чело с опакото на ръката си. Свали шала, с който бе превързала косата си, и я разтърси да падне свободно.

— Ето — извика на глас, — така е по-добре — огледа работата си, разхождайки се бавно от стая в стая и реши, че ако не и съвършено, то все пак е станало по-добре.

Инспекцията й приключи и тя отиде в кухнята, за да си налее чаша бяло вино. После грабна бутилката и чашата си и влезе в гостната. Настани се на кушетката.

Най-после сама. Сега мога да си събуя обувките и да се поотпусна. Малката армия от помагачи, която Моси й бе намерила, дойде, свърши страхотна работа по почистването и си замина.

Сега къщата блестеше, доколкото това бе възможно, от долу до горе. По-добре да я изцапат майсторите усмихна се тя. Беше решила, че независимо дали ще има ремонт, не би могла да понесе идеята да търпи нечия чужда мръсотия. Така че първо почисти. Сега щеше да започне да създава своя собствена бъркотия, за да почисти отново, започвайки със своя характерен подход да оставя собствен белег върху къщата.

След почистването започна разопаковането. Първо в кухнята, която планираше да използва колкото е възможно повече по време на ремонта, за да спести малко пари. После няколкото изящни предмета, без които си мислеше, че не може да живее. И накрая оправи кушетката и двете легла горе, приготви банята на първия етаж, а после и на втория.

Планираше да живее предимно в гостната и кухнята и да се къпе горе, после да се премести в горната стая, когато се наложи. Знаеше, че вероятно ще се мести из цялата къща — от стая в стая — докато трае ремонтът. Нямаше да е лесно, но все някак си щеше да се оправи.

Не беше си представяла, че ще има толкова много работа, тъй като остави повечето от вещите си на склад, знаейки, че те само ще й пречат, а може би и ще се повредят. Но, както се оказа, тук имаше да се свърши много повече отколкото си мислеше.

„Е, каза си, ако се наложи да изляза на палатка, то поне ще го направя със стил.“

Плюс това сега можеше да си покани един-двама приятели през уикенда, макар да не можеше да се сети за някой от нюйоркските си приятели, на когото да се понрави идеята да понася неудобствата на една строителна площадка заедно с нея.

Не, разбира се. Идеята на повечето от нюйоркските й приятели за уикенд в провинцията бе купон край басейна, може би езда, разходки из красиви, добре поддържани градини, великолепни гастрономически деликатеси, малко разглеждане на антики и забележителности и фукане с новите си маркови дрехи, купени специално за уикенда в провинцията. Множество големи сламени шапки и рокли на цветя.

Ха! — помисли си тя. Тук биха се сблъскали с минимален лукс, меко казано. Нямаше басейн, поне все още. Нямаше коне. Набързо приготвена храна. Занемарена градина. Порутена къща.

Може би щяха да се задоволят с няколко мушици? Конски мухи? Комари? Може би някоя змия сред избуялите бурени? Строителни отпадъци? И възможности!

Не, реши тя. Не и повечето й познати.

О, по дяволите, какво? Ако Пами, сестра й, и Джеймс, зет й, си направеха годишното лятно пътешествие от Италия, те не биха имали нищо против… нали?

Тя огледа царството си от кушетката и реши, че с помощниците, които Моси й намери, би могла да сътвори едно малко чудо. Почувства се доволна. Гордееше се със себе си. И с право.

Но беше и раздразнена. Доста раздразнена. Онази дребна, но настойчива тревога в дебрите на съзнанието й просто не си отиваше.

Тя стана от кушетката, скръсти ръце на гърдите си и тръгна.

И не спря.

Ако този паркет не беше износен преди, помисли си тя, сега със сигурност ще се износи.

Накрая седна отново и отпи от виното си, но мъничкият елф на раздразнението в тавата й все още не я оставяше на мира. Тя въздъхна.

„Сам Никълсън, помисли си тя. Сам Никълсън е проблемът. Не може дами излезе от ума и трябва да направя нещо, за да се отърся от мислите си за него.“

Но не помагаше нищо. По време на цялото чистене, на разопаковането, при приготвянето на леки закуски, при безбройните телефонни обаждания — справяйки се, всички скучни детайли по настаняването — едно-единствено нещо, и само то, изгаряше дълбините на съзнанието й.

Зачеркни, го, каза си тя. Изкарай го от дълбините на съзнанието си, нека излезе напред.

И това, разбира се, беше Сам.

Сам Никълсън.

Трябваше да признае, че нахлуването беше приятно, че й предлагаше съблазнителна отмора преди робския труд, който я чакаше. У него имаше нещо толкова обаятелно. Външността му, разбира се, бе безспорно зашеметяваща, но имаше и нещо много повече от това. Да, много повече. Тя усещаше, че може би, въпреки видимата му и отчетлива мъжественост, у него определено се крие болката на едно изгубено кученце. Той изглеждаше изцяло тук — притежаваше властно присъствие, — но едновременно изглеждаше и някак понесен по света. Като лодка, откъсната от котвата си, без посока, носеща се безцелно по вълните на живота, малко изгубена.

Нещо — какво би могло да е? — учуди се тя — в живота му не беше съвсем наред. После си спомни очите му, онези хипнотизиращи, бездънни, синьо-зелени очи. Те излъчваха тъга. Какъв изтерзан поглед.

Леони разбираше този поглед много добре. Защото не много отдавна го виждаше в огледалото и все още го забелязваше у себе си от време на време.

Тя въздъхна и си наля още една чаша сухо бяло вино.

Нямаше начин да разбере дали Сам Никълсън е бил наранен от някоя жена — той е женен, напомни си тя, — но от опит знаеше, че един мъж, бившият й съпруг, докара на лицето й този отнесен и изтерзан вид.

Може би никога не беше си го поставял за цел, но Ханк Рейнълдс едва не я погуби, със същата сила както ако бе опрял пистолет в главата й и бе дръпнат спусъка.

В началото, когато бяха по-млади и по-бедни и се бореха Ханк да завърши Уортън^[1] и да получи магистърска степен по бизнес администрация, за която той мечтаеше, и двамата работеха робски. Но тогава работеха заедно, радвайки се на труда си, празнувайки малките си победи, утешавайки се взаимно, когато животът им поднасяше поражения. Бяха трудни години, но пък бяха изпълнени с веселие, радост и любов, за която тя си мислеше, че няма да приключи никога.

След университета той бе нает от Ендикот и Вайсмюлер, уважавани нюйоркски брокери и инвестиционни банкери. Това бе в началото на вихреното десетилетие на осемдесетте и Ханк направи бързи пари още от самото начало. След трудните години в университета те изведнъж взеха да се къпят в пари и тогава започна изкачването им към върха в обществото на богатите.

Леони трябваше да признае, че се наслаждаваше на облагите и привилегиите, които им даваше новото им положение, и на всички онези долари. Тя отпуши артистичните си импулси във все по-просторните им и разкошни апартаменти и къщи, впускайки се стремително в декориране. Не желаейки да разчита на експертното мнение на други, тя завърши изящни и декоративни изкуства и стана експерт по антикварните мебели. Тези неща винаги представляваха голям интерес за нея, но сега се превърнаха в мания, след като усъвършенства и без това прецизното си око.

Тя стана редовен посетител на аукционните къщи и на най-добрите антикварни магазини и художествени галерии в Ню Йорк, Лондон и Париж, превърна се в неотделима част от благотворителните балове, участваше в комитети и председателстваше бляскави социални събития. Но постепенно започна да се разочарова от този начин на живот. Писна й да живее само заради следващия купон, следващата рокля, следващата много важна френска мебел или следващата импресионистична картина, която щеше да се появи на търг.

Точно тогава реши да открие „Архитектурни елементи“, магазина, на който се посвети изцяло. Той й доставяше огромно удоволствие, усещане за независимост и постигнати цели, а освен това бе и голям финансов успех.

Междувременно Ханк стана шеф на сектора по поглъщанията в Ендикот и Вайсмюлер, после се отдели, завършвайки много сделки по поглъщане, които напълниха сметките им с толкова пари, колкото тя никога не беше си представяла. Той влезе във всички подходящи клубове и се сближи с доброжелателните стари богаташи и с най-приемливите от новобогаташите, изоставяйки по пътя си нагоре всеки, когото вече не считаше за полезен, или който не се вписваше вече във взискателните му стандарти. Тя знаеше, че по пътя си нагоре той бе стъпил по множество крака, обути в скъпи обувки.

Но докато ставаше все по-богат и по-богат, по-мощен и по-мощен, в отношенията им се разтваряше бездна, която Леони не можеше да си обясни. Ханк престана да проявява сексуален интерес към нея и настояваше, че трябва да почакат и да не създават деца, макар че тя го искаше отчаяно. Продължителното време, което прекарваше на работа, маниакалното му изкачване по социалната стълбица, капризното му желание за трупане, трупане, трупане — тя разбираше тези неща. Не разбираше обаче все по-малкия му интерес към нея.

Постепенно, докато Ханк ставаше все по-амбициозен и алчен, той започна да става безмилостен и себичен. Леони бе убедена, че те не просто се разделиха. Ханк започна да я отблъсква, бавно, но сигурно, очевидно решавайки, че тя вече не е полезна, като някой от бившите му бизнес партньори.

Не му стигаше да я отблъсне, но се опита и да я съсипе. Сякаш не искаше нищо да му напомня за трудностите, за потта и за жертвите, които бе дал, за да стигне до там, където се намираше сега. Леони си мислеше, че може би той се опитва да си внуши, че в този живот винаги е бил толкова богат, привилегирован и луксозен както сега. Че той винаги е бил толкова властна фигура на Уолстрийт.

Но тя знаеше, че не е така и Ханк сякаш ненавиждаше това. Тя винаги бе знаела, че той има крехко его, че се нуждае от постоянно помпане на увереност за своята стойност и за постиженията си, но никога не бе предполагала, че егото му е чак толкова деликатно.

Той очевидно получаваше необходимите стимули за егото си от своите бизнес победи — често с цената на много болка и страдание за други. В крайна сметка, питаше се тя, какво е станало с хилядите хора, чиито длъжности бяха съкратени като част от неговите поглъщания? Тя започна да се бои, че разкошният им живот е построен върху река от сълзи. Питаше го, но не получаваше отговор.

После Ханк я заряза. Като вонящ боклук.

Но тя оцеля. И много добре стана, помисли си тъжно. Положих усилия да се изправя на крака и имах късмета…

Силният звън на телефона прекъсна унеса й и Леони се пресегна да грабне слушалката.

— Ало?

— Леони, скъпа, Моси е.

— Здрасти, Мос — отговори Леони. — Как си?

— Долу-горе — отвърна Моси. — Обадих се импулсивно да те поканя на вечеря.

— О, Мос! — изохка Леони. — Цял ден чистя и съм заприличала на нещо, което го е довлякла котката.

— Ти не можеш да изглеждаш така! — възрази Моси. — Сега си наметни нещо пленително, а аз ще те взема след около трийсет минути.

— Трийсет минути! — ужаси се Леони. — Но аз…

— Никакви, но, скъпа — прекъсна я Моси. — Ще се видим след трийсет минути — и затвори.

Леони погледна за момент към слушалката, после я остави на мястото й.

— Боже, милост — възкликна тя. — Какво да облека?

 

 

Час по-късно те бяха на път към кръчмата „Старите овчари от Четъм“, за да вечерят там. Леони знаеше колко е скъпо и че това е почерпка, която Моси трудно би могла да си позволи, но пък Моси не приемаше не за отговор. Там, в красиво реставрираната и прекрасно декорирана кръчма, над превъзходно приготвено ястие от пъдпъдък на грил, младо агнешко и разкошна ябълкова торта, Леони, след неуморното подканване от страна на Моси, изля сърцето си пред своята приятелка, която й предложи най-стабилната и конструктивна помощ.

— Трябва да си изградиш нов живот — посъветва я Моси. — Точно така направих и аз. Трябваше. Не е нужно да забравяш минатото, Леони, но не живей с него.

— Точно това се опитвам да направя, Моси — отговори Леони. — Имам предвид, да си изградя нов живот. Познавам този район и го обичам — и мога да си го позволя, при сегашното ми положение.

— Мислила ли си какво ще правиш с осмоъгълната къща? Ще я задържиш или какво? — попита Моси.

— Да — отвърна Леони. — Вече знаеш, че ще я ремонтирам. После планирам да я декорирам и да я пусна за продажба. Надявам се да спечеля едно малко състояние, после да повторя процеса, спестявайки по малко от всяка сделка, за да мога накрая да си построя едно спретнато гнезденце. Може по-късно да си отворя магазин като онзи в Ню Йорк. С туристите през уикендите, плюс старите ми клиенти от града, мисля, че ще провърви. Мнозина от най-добрите ми клиенти не биха се поколебали да пътуват до тук на пазар.

— Имаме си дълги зими — напомни Моси, изтъквайки недостатъците. — А и нощите могат да бъдат самотни. Особено за една самотна девойка. Знам, скъпа, изпитала съм го.

— Зная — съгласи се Леони, — но и в града е същото — тя вдигна чашата си с вино и кимна към Моси. — А освен това си имам теб.

Моси грейна.

— Разбира се — заяви тя. — За всичко, с което мога да ти помогна. А мъжете? Тук определено не е ловно поле като Ню Йорк сити и се боя, че много от местните ще те помислят за паднала от Марс.

Леони се разсмя.

— Засега ми е дошло до гуша от мъжете — поясни тя. — До тук — и начерта една линия през гърлото си.

— Добро момиче — възкликна ентусиазирано Моси.

— Според мен трябва да ги използваш и да ги заблуждаваш. Да обърнеш оръжието срещу цялото им скапано племе.

Леони отново се разсмя.

— Вярно е — натърти Моси. — Мисля, че Лизистрата^[2] е разсъждавала правилно. Но защо не продължим този разговор у дома? Става късно, а там може да си пийнем и по едно за лека нощ.

— Мен ме устройва — съгласи се Леони.

След като Моси плати сметката с кредитната си карта, двете излязоха от идиличната селска кръчма с пълно усещане за удовлетворение.

Когато пристигнаха в малката, ултрамодерна къща на Моси в Четъм, тя веднага дръпна огромните драперии в дневната си на две нива и разкри грамадна стъклена стена. В далечината виждаха светлините от къщите, кацнали по хълмовете на Бъркшиърс, а над хълмовете — небесата, обсипани с милиони звезди.

Моси извади кристална гарафа с бренди и две чаши от малката масичка за сервиране в трапезарията. Остави ги на масата за кафе, наля две щедри порции и подаде едната чаша на Леони.

— За твоето здраве и щастие — вдигна тост Моси.

— И за твоето — вдигна чашата си Леони.

Двете отпиха от брендито си и седнаха на приказка; Моси се опъна на едно двойно канапе, а Леони — в голямо, удобно кресло.

Моси запали цигара, издуха облак дим и погледна към Леони.

— Да се върнем към разговора ни от кръчмата. Мисля, че се справяш прекрасно, като се има предвид какво си преживяла.

— Благодаря, Моси — кимна Леони. — Не знам какво щях да правя без теб. Почти с никого не съм обсъждала развода си. Беше ми толкова трудно да говоря открито за това, а и не мисля, че повечето ми нюйоркски познати биха искали да слушат. Нали разбираш, повечето от тях са хора, които не искат да чуват нищо друго, освен купонджийски приказки. Или нещо за последния ти успех.

— Е, аз съм гласът на опита — отговори Моси, ако не и на разума — тя дръпна още веднъж от цигарата си и продължи: — След като Лари ме замени с по-нов модел, аз реших никога вече да не позволя на друг мъж да ме уговаря за любов и за брак. Все още не съм срещнала нито един мъж, за когото да реша, че е способен да бъде честен и верен, след като те вкара в леглото.

— Мили боже! Колко сме цинични, а? — подвикна весело Леони.

— Дяволски права си — отвърна рязко Моси. — И с основание — смачка фаса си в пепелника. — Мъже — изсъска тя. — Всичките са еднакви, цялата гадна пасмина.

— Сега ходиш ли с някого? — попита Леони.

— Да ходя! Ха! От време на време правя по едно добро старомодно търкаляне в сеното, но не ходя с никого — Моси отпи от брендито си, остави чашата със силно звън и запали нова цигара.

— Не ходиш ли по срещи? — попита Леони. — Имам предвид на кино, на вечеря или нещо такова от добрите стари неща?

— Току-що бяхме на една прекрасна вечеря, нали? — напомни й Моси.

— Не мога да го отрека — кимна Леони.

— А, разбира се. Понякога ходя на кино или на вечеря с някой мъж — изрече стегнато Моси. — Но по-често с приятелки. Понякога с Томас, един застаряващ вдовец, когото харесвам. Колкото до момчетата — люби ги и ги зарязвай: това е моята политика.

Леони се разсмя.

— Точно в момента се срещам с местния градинар. Той е млад, висок и як като кон. Също така е лъжец, измамник и пияница. Но е адски секси и е много енергичен в леглото.

Леони пак се разсмя и отпи от брендито си.

— Как ми се иска да съм като теб — въздъхна тя и остави чашата си на масата.

— Не е лесно да си като мен — изгледа я Моси, — макар да имам репутация на лека жена. Някои от тези момчета действително очакват от мен нещо повече, освен секса. И няма да го получат.

— Ти наистина си заклета мома, а?

— Можеш да се обзаложиш — тръсна глава Моси. После погледна към Леони. — Но стига толкова за мен. Този разговор трябваше да е за теб. Не съжаляваш, че се премести тук, нали?

— Може би мъничко — призна Леони. — Всичко ми е толкова ново.

Моси се пресегна към гарафата с бренди.

— В такъв случай трябва да си готова за втора чаша. Като нищо можем да го привършим.

— Щом казваш — Леони подаде чашата си на Моси, а Моси плисна вътре малко бренди, после напълни и своята.

— Ето — вдигна рамене Моси и остави гарафата. — Значи размисляш?

— Всъщност не — отвърна Леони. — Изнервям се малко като си помисля за всички тези промени — направи пауза, бръсвайки въображаем мъх от копринената си блуза. — Знам, че няма да е като на пикник — да живееш в една къща по време на ремонт, но нямам избор — тя въздъхна. — Просто нямам пари за нищо друго.

— Наистина ли е толкова натегнато? — попита Моси.

Леони я погледна и кимна.

— Да, Моси — призна тихо. — Мога да си купя къща и да я ремонтирам и може би да поживея още година-две с онова, което ми остане. Ако внимавам. Много. Но това е всичко.

— Кучият син наистина те прецака, нали?

Леони отново кимна.

— Да. Царски.

— Знам, че си претърпяла поражение, но не знаех, че е толкова зле — замисли се Моси.

— Е, сега знаеш — отвърна Леони. — И виждаш колко е разумно да остана в къщата по време на работата.

Моси дръпна още веднъж от цигарата си.

— Да. Но ти винаги си добре дошла тук ако ти дойде в повече, скъпа… — усмихна се кротко.

Леони погледна Моси в очите.

— Благодаря, Моси. Ти си върхът. Но ти си имаш свой живот, аз също. Всяка малка птичка има нужда от гнездото си. И ние не сме по-различни.

— Все пак си добре дошла. Само не го забравяй — настоя Моси. — Вратата винаги е отворена.

Леони се усмихна.

— Винаги ми оправяш настроението, Моси. Наистина ми се иска да приличах повече на теб.

— Трябва да си си изгубила ума! — възкликна Моси.

— Едва ли — отвърна Леони. — Ти си толкова независима. Имаш си прекрасен дом. Кариера. Активен социален живот. В действителност не си задължена на никого. И си постигнала всичко това сама, без мъж.

Моси издуха облак дим и погледна към Леони.

— И ти можеш да направиш същото — натърти тя. — Запомни, Леони. Без значение какво ти е причинил бившият ти съпруг, ти все още си млада и находчива. Имаш ум, съобразителност и чар. Той не може да ти отнеме тези неща, независимо от това, което си изгубила. Никой не е достатъчно силен да ограби тези неща от теб. Трябва да гледаш навътре. Именно там ще откриеш стойността си като човешко същество. Не от онова, което ще ти каже този мъж — или онзи. Определено не и мъж, който очевидно е толкова безмилостно жесток и отмъстителен като Ханк Рейнълдс.

Докато слушаше тези утешителни думи, очите на Леони се напълниха със сълзи, а когато Моси приключи, в началото тя не можеше да отговори. Накрая промълви с дрезгав глас:

— Благодаря ти, Моси. Имах нужда да ми гласуваш доверието си.

— Че за какво са приятелите? — усмихна се Моси.

Леони отпи от брендито си.

— Ханк наистина беше жесток, ясно ти е. Но аз все още не мога да го разбера.

— Имаше ли друга жена? — попита Моси.

— Не — отвърна Леони. — Поне аз не знам. Ако е имало, не се е появила досега.

— Как тогава, за бога, успя да ти прибере почти всичко? — попита Моси. — Или съм прекалено любопитна?

— Не, изобщо — сви рамене Леони. — Всъщност, радвам се, че попита. И едва ли бих обсъдила това с някой друг. Отчасти защото се чувствам такава глупачка и отчасти защото… е, не исках да споделям някои подробности в Ню Йорк.

Тя си пое дълбоко дъх и започна.

— Накратко казано, Ханк се отдалечаваше от мен все повече и повече. После стана откровено гаден, когато изобщо се появяваше. Накрая започнахме да обсъждаме развода и той ми предложи да си наема адвокат. Открих, че почти не познавам съпруга си. Знаеш колко бях заета с декорирането на апартамента в Ню Йорк и на къщата в Саутхемптън. И да управлявам магазина си. Така че Ханк и адвокатите му винаги уреждаха деловите ни въпроси, с изключение на магазина. Оказа се, че апартаментът в Ню Йорк е само на името на Ханк…

— Сигурно се шегуваш! — прекъсна я Моси.

— Де да беше така — въздъхна Леони. — Но чакай малко, идва по-лошото. Не само апартаментът бе на негово име, но и къщата в Саутхемптън. И, разбира се, портфейлът с акции.

Моси седеше потресена, изгубила и ума, и дума. Дръпна силно от цигарата си, втренчена в Леони, и поклати глава.

— Не мога да повярвам — обади се най-накрая тя.

— Знам — съгласи се Леони. — Бях такава глупачка, носех се безгрижно по вълните на живота, вярвайки, че Ханк ще се погрижи за всичко — тя направи кратка пауза. — И той го направи. Направи всичко възможно, за да може да ме прецака царски, както вече казах, ако и когато той реши.

— Мили боже — възкликна Моси. — Мислех, че си получила милиони долари. Всеки знае, че Ханк притежава стотици милиони. Винаги се появява във вестниците и бизнес списанията.

— Да — кимна Леони, — и възнамерява да запази всичко за себе си. Аз получих приходите от продажбата на магазина и онова, което бе останало в личната ми сметка. Плюс малко мебели и лични вещи. Разбира се, адвокатите глътнаха повечето.

— Няма справедливост на този свят — въздъхна Моси. — А твоите адвокати не можаха ли да направят нещо? Мили боже, ти си била омъжена дълги години и си му помагала да стигне до сегашното си положение.

— Ако бях решила да се боря — замисли се Леони, — това щеше да струва състояние, което не притежавах. А и беше трудно да намеря наистина добър бракоразводен адвокат в Ню Йорк, който да се изправи срещу екипа на Ханк. Всички се бояха от властта му. И именно това реши изхода в негова полза. Ханк имаше някакви доказателства срещу мен и заплаши да ги използва ако реша да се боря с него.

Моси я погледна с любопитство.

— Не ми казвай — възкликна тя. — Имала си някои забежки!

Леони се разсмя.

— Не. Но може би е изглеждало така — обясни тя. — Знаеш колко близка бях с Боби Чандлър.

— О, да — сети се Моси. — Онзи инвестиционен банкер със синя кръв. Играчът на поло. Винаги по клюкарските страници с някоя наследница под ръка. Винаги на снимка с принц Чарлз или с някой друг богат денди на поло мачовете.

— Това е той, Боби — усмихна се Леони. — Робърт Уилсън Чандлър Четвърти. Е, Боби и аз бяхме много близки приятели. Винаги ходехме заедно по купони в града и в Хамптън. Когато той декорираше къщата си в Саутхемптън, аз му помагах. В действителност аз направих всичко.

— Аха! — изгука весело Моси. — Знаех си! Имало е нещо между теб и мистър Чандлър!

— Не! — Леони се разсмя. — Ето къде е тайната. Боби… Боби е гей.

— Сигурно се шегуваш! — Моси бе искрено изненадана. — Но той… изглежда толкова атлетичен! И има такава репутация като покорител на женските сърца!

— Да — отвърна Леони. — Права си и за двете неща. Той е атлет. Освен това си има старата репутация на женкар. И иска нещата да си останат такива. Много е дискретен. Инвестиционната банка, за която работи, ще намери някакъв начин да го изхвърли, и то на момента, ако си покаже кирливите ризи. А и семейството му ще го отреже финансово. Повярвай ми, Боби не иска да изгуби нито цент от тези милиони на фамилията Чандлър.

— Мили боже — възкликна Моси. — Никога не бих се сетила. За милион години.

— Едва ли някой знае — предположи Леони. — Той поддържа репутацията си на светски мъж. Както и да е, двамата с Боби бяхме много близки. Той ми е като брат — толкова близък. Отседна за дълго в нашата къща в Саутхемптън докато ремонтираха неговата. И докато аз я декорирах, той буквално бе постоянно у дома. Един уикенд, когато Ханк бе в командировка в Токио, Боби остана. Отидохме заедно на вечерен купон, после се върнахме в къщата и решихме да поплуваме. Съвсем голи. И двамата бяхме пийнали, а аз си помислих, какво, по дяволите, та нали Боби е гей. След това седнахме в леглото, цяла нощ си говорихме и се правихме на клоуни. Боби ме беше прегърнал, целуваше ме. И всичко това бе напълно невинно.

— О, мили боже — възкликна отново Моси. — Мисля, че се сещам какво следва.

— Да — отвърна Леони. — Нашият малък купон в леглото бил записан на видео. Много интересно, без звук. Така че повечето от закачките ни изглеждаха уличаващи. Ако можеше да чуеш разговора, това би променило всичко. Защото, разбира се, ние бяхме напълно оглупели. Всъщност през повечето време говорихме за сексуалните подвизи на Боби. И нямам предвид с жени.

— Значи Ханк наистина е търсел нещо такова — предположи Моси. — Трябва да е планирал всичко много внимателно.

— Очевидно — кимна Леони. — Вероятно е платил на някой от слугите да включи видео камерата точно по това време. Поне така предполагам. Защото Реймондо — той беше икономът — скоро след това напусна. Без извинения, нищо, просто напусна. Както и да е, когато казах на Ханк, че мисля да се боря за уреждането на сметките след развода, той ме заплаши да използва този видеозапис с мен и Боби. Каза, че ще ме разбие в съда.

— Но, за бога, Леони — възкликна Моси, — ако Боби Чандлър е гей, Ханк не би имал никакви основания!

— Точно там е работата, Моси — отвърна Леони. — Не разбираш ли? Аз не можех да разкрия Боби. Това би съсипало кариерата му, целия му живот. Просто не можех да го направя, независимо от това какво щеше да ми струва.

— Ханк знаеше ли, че Боби е гей? — попита Моси.

— О, да. Със сигурност. Но знаеше също, че аз вероятно няма да искам да разкрия Боби и дори да бях опитала, това щеше да е трудно за доказване. Цялата работа стана толкова… толкова мръсна, че аз просто се отказах. Взех каквото можах без борба и просто се махнах. Сигурно съм била изтощена от цялата тази мръсотия.

— Ето защо сега си закъсала за пари — заключи Моси.

— Да — кимна Леони. — Но аз ще променя това. Правила съм го и преди, мога да го направя отново.

— Мисля си, че си изгубила цялата си вяра в човешкото племе, дори да си я имала преди. Със сигурност в мъжете — Моси въздъхна. — Какви неща си причиняваме. Не забравяй, скъпа, аз ще те подкрепям. Винаги.

 

 

По-късно вечерта, след като се беше приготвила за лягане, Леони крачеше по паркета в гостната си. Беше унесена в мислите си, припомняйки си щедрите и мили съвети на Моси. Изоставена от мнозина от мимолетните си приятели в Ню Йорк, тя бе благодарна на Моси за подадената ръка, за помощта й. Беше страхотен слушател и помогна на Леони да запази нараненото си самолюбие, да запази непокътнато усещането си за собствената си стойност.

Тя седна на кушетката, отпи от виното си и въздъхна.

Трябва да съм луда, помисли си. Изобщо да си мисля за мъж като Сам Никълсън. Той изглеждаше много труден за разбиране и въпреки уверената му мъжественост и непринудения му чар, беше доста наранен, в това поне беше сигурна.

А и е прекалено красив. Сигурно половината от жените в долината го преследват постоянно. Да, реши тя, сигурно има много объркан живот. История, за която тя не знаеше нищо.

А освен това, Сам Никълсън е един много женен мъж.

Тя остави чашата си и присви устни. Това е достатъчно. Със сигурност няма да позволя на Сам Никълсън да се промъква в мислите ми. Поради най-очевидната и безспорна причина: Той е един много женен мъж.