Александър Белов
Сянката на победата (8)

7.

Сергей Степанцов остави чашата със сок до телефона върху масичката в хотелската стая. Ръката му трепна, въпреки усилията му да скрие вълнението си, и няколко капки паднаха върху плота. Ситуацията наистина беше идиотска. До мача оставаха само два дни. Броени часове, всеки от които в пряк и в преносен смисъл тежеше по един килограм злато. И през всичките тези часове Сергей бе принуден да се притеснява и да се вълнува заради треньора си, който преди два дни излезе от хотелската стая и повече не се върна. Това не беше в него стил.

— Къде е? Къде може да е отишъл? — повтаряше за кой ли път разстроеният Сергей.

Личният му лекар и секундант Албърт Назимов само разпери ръце с недоумение.

— Дявол знае…

Вадим Анатолиевич Савин тренираше Степанцов вече двайсет години. Беше първият, който успя да открие в дългунестото момче качествата на шампион. Честно казано, без мъдрото наставничество на Савин Сергей до ден-днешен щеше да си седи в първа категория.

Ала той моментално се зае с момчето и го накара да тренира на границите на възможностите си. И му показа докъде стигат тези граници — много по-далеч, отколкото можеше да си представи. Работата беше честна, дълга и много тежка, а преди шампионатите направо беше съсипваща. Но треньорът като умел жокей знаеше кога да го пришпори и кога е достатъчно просто да го потупа по шията. И Сергей работеше, чудейки се откъде се вземат силите му. Савин веднага го ориентира към професионалния бокс.

— Любителите са нещастници! — казваше му той. — При тях дори рундовете са по две минути. Запомни, момчето ми, истинският бокс започва след третата минута.

Савин му помогна да премине през огън и вода. Момчето дори не подозираше, че в любителския бокс съществуват такива натоварвания, а това, че човек може да ги понесе и в същото време да остане жив, му се струваше невероятно. За отговорно събитие като мача за званието претендент за световната корона се изискваше специална подготовка. Не толкова физическа, тъй като Сергей започна да набира сили още преди три месеца, колкото психическа.

За този мач той трябваше да се настрои и да излезе на ринга в пиковото състояние на нервната си възбуда. И то не трябваше да го обзема нито миг по-рано, нито миг по-късно, а точно в момента, когато кракът му стъпи на ринга. Трябваше да се докара до състояние на бойно куче, което не вижда нищо наоколо освен противника си, но в същото време да запази разума си студен и ясен. Поне за известно време, тъй като според твърдението на великия Тайсън — Железния Майк, всички старателно обмислени и вече отиграни планове се рушаха след първия силен удар.

Сергей го знаеше. Но независимо от всичко дългото отсъствие на треньора му се струваше странно. Той потръпна и едва след няколко секунди осъзна от какво. Телефонът върху масичката в хотелската стая звънеше. Степанцов вдигна.

— Да…

— Здрасти! — Кой знае защо гласът на Савин звучеше глухо, сякаш говореше през стъклен буркан. — Добре съм, скоро ще се върна…

— Вадим Анатолиевич, къде сте? — не издържа Сергей и се разкрещя, но беше късно.

Треньорът вече бе прекъснал връзката. Степанцов затвори очи и преброи до десет. Ако не беше постъпил така, сигурно щеше да направи на парчета абсолютно невинния телефонен апарат или да го изхвърли през прозореца от шестнайсетия етаж право в басейна долу.

Живееха в апартамент в хотел „Тадж Махал“. Мачът трябваше да се състои точно в залата на „Тадж Махал“. Но сега нито високите тавани, нито ярките килими с абстрактни десени, нито супермодерните фотьойли, нито прекрасният изглед през прозореца — нищо не радваше окото му. Сергей не можеше да мисли за друго освен за треньора си.

— Какво каза? — развълнува се Назимов.

— Същото. „Добре съм. Скоро ще се върна.“ — Степанцов остави бавно телефонната слушалка върху вилката. — Опитай се да му се обадиш още веднъж по мобилния телефон.

Албърт нервно набра номера, вслушва се в сигналите, а след това натисна бутона за прекъсване на връзката.

— Изключен е… Нарочно го е направил, за да има само едностранна връзка.

Сергей обиколи няколко пъти масичката. Сетне се тръшна в дълбокия мек фотьойл и се хвана за главата.

— Алик, можеш ли да ми обясниш какво става?

— Нямам никаква представа — призна Назимов.

— Дали все пак да не се обадим в полицията?

— Но той каза да не го правим. Пък и нямаме нужда от излишна шумотевица. Мачът ще бъде застрашен от провал.

— Той и без това е застрашен от провал! — възкликна отчаяно Степанцов.

Назимов взе от масичката недопитата чаша сок, приближи се до Сергей и му я подаде:

— Успокой се, изпий го и не изпадай в паника. Нали Анатолий каза, че ще се върне? Значи ще се върне.

Степанцов изпи сока на един дъх, без да усети вкуса му.

— Кого успокояваш в момента? Мен или себе си?

— И двама ни — каза примирено Албърт. — Хайде да направим така: ако утре сутринта не се появи, ще се обадим в полицията. А дотогава опитай да се успокоиш.

Степанцов кимна машинално.

— Днес не яж повече тежка храна — продължи лекарят. — За плодовете и соковете няма ограничение. Бих те посъветвал да изгледаш някой филм. Лек екшън или нещо от сорта… — И излезе от стаята.

Сергей взе дистанционното и започна да натиска бутоните му, превключвайки каналите на кабелната телевизия. На един от тях зърна кадри от любимия си филм „Криминале“. В него героят на Брус Уилис също беше боксьор. Ами ако… Сергей изключи телевизора и захвърли дистанционното, тъй като съвпадението страшно го стъписа.

— Албърт! — извика той.

Лекарят се появи на прага на хола.

— Ами ако това са въпросните… Какви бяха ония? Спомняш ли си, дето идваха при нас?

Назимов сви рамене. Много добре си спомняше онова посещение…