Александър Белов
Сянката на победата (10)

9.

Първата седмица от отпуска премина като сън. Тръгнаха на запад от Ню Йорк — към Йелоустоунския национален парк. Огромният парк заемаше територия, която принадлежеше на три щата — Уайоминг, Айдахо и Монтана. Лайза разказа на Белов, че всички тези места са били територия на индианските племена, на чието име са наречени и самите щати. Тя нямаше кой знае каква информация за Йелоустоун. Идвала бе тук само веднъж, в ранното си детство, а оттогава бяха изминали почти двайсет години.

На свой ред Белов й демонстрира изумителна ерудиция и моментално й прочете лекция за забележителностите на Йелоустоун и особено за тукашните световноизвестни гейзери. Естествено, трепетното отношение на Белов към гейзерите не я изненада. Той проявяваше нездрав интерес към всичко, свързано с вулканичната дейност.

Но колкото и да е странно, Лайза много харесваше тази черта от неговия характер — стремежа му да стигне докрай във всичко, да се добере до самата му същност. В това имаше нещо много мъжествено и много руско. Понякога тя си даваше сметка, че под влиянието на Саша страшно се е променила. Той й предостави възможност да погледне на себе си и на Америка отстрани. Имаше случаи, когато, преди да си отговори на, на пръв поглед, прост въпрос, тя първо се замисляше какво би казал Белов?

Ядосваше се на себе си, защото й се струваше, че губи своята същност и индивидуалност. Но сетне стигна до извода, че промените в нея са напълно естествени и заложени от самата природа. Нима жената не прилича на течност, която заема формата на съда? И веднага й мина през ума, че ако тази метежна мисъл бъде огласена, американските феминистки ще острижат косите й в някоя тъмна нощ и ще я разкъсат на части.

Да правят каквото щат. Най-важното бе, че Белов й вдъхваше чувство за сигурност и постоянство. А това беше основното нещо, от което се нуждаеше една жена — рамо, на което винаги да се облегне. И Лайза се успокои, когато осъзна, че да бъде любимата на Александър Белов й харесва точно толкова, колкото да бъде Лайза Донахю. А понякога дори повече.

 

 

Прекосиха континента за по-малко от два дни. Белов като че ли беше направен от желязо. Буквално се сливаше с волана и не изпитваше умора. От време на време Лайза си мислеше, че нейната тойота е значително по-комфортна… Но стингреят имаше друго предимство — репутацията на страховит лапач на километри, която напълно съответстваше на действителността!

Прав беше господин Робъртсън — тази кола не можеше да се движи. Тя беше като птица, създадена за полет. Автомобилът пореше със свистене резкия насрещен вятър, стряскайки конкурентите в своето платно с дебелия утробен бас на мощния си мотор, а щом го зърнеха, насрещните коли отскачаха. И Белов се радваше като дете. Адреналинът го заливаше само при мисълта, че под краката му има цял табун от триста и шейсет коне и едно леко натискане на педала е достатъчно те да се понесат на воля и да полетят.

Спряха да нощуват в крайпътен мотел. Ала както предрече Лайза, използваха нощта не за сън, а за любовни игри, които бяха толкова яростни и ожесточени, че призори заприличаха на военни действия. Веднага щом съмна, Белов настани олюляващата се Лайза в колата. Напълни термоса с отвратително на вид и мирис, но за сметка на това много силно кафе от автомата и седна зад волана. Автомобилът, както и новият му стопанин, горяха от нетърпение да продължат лудешкото препускане.

Отново се занизаха пътните знаци, белият щрих на маркировката и живописните пейзажи. Саша се носеше напред като луд, изстисквайки ако не всичките триста и шейсет конски сили, то със сигурност двеста и осемдесет. Привечер стигнаха до Йелоустоун. Пренощуваха в местния мотел, оставиха колата на паркинга, а на сутринта взеха само раниците си и тръгнаха към вътрешността на парка.

Младият служител в парка им каза, че имат свободни хижи и ако не искат да спят под открито небе, което също не е лошо, могат да си наемат една. Белов попита коя от свободните хижи се намира най-близо до Върха на друидите. Служителят разгърна една карта пред тях и отбеляза с червен маркер най-близката хижа. Саша плати наема за къщичката, застраховката и таксата за вход в парка. Служителят категорично ги предупреди, че в националния парк е забранено да се нанася каквато и да е вреда на природата.

— Ами ако срещна мечка? Нали тук има мечки? — попита Белов.

— Да, мечките са наша гордост. Имаме два вида — гризли и барибали. Но ловът им е строго забранен.

— А какво да правя, ако решат да ме изядат? — полюбопитства на шега Саша.

— В такъв случай ще им пожелаете приятен апетит — усмихна се служителят. — И гледайте по дрехите ви да има колкото се може по-малко копчета, защото развалят храносмилането на мечките.

Белов и Лайза се разсмяха, благодариха на младежа и поеха напред, следвайки посочената в картата пътечка. За щастие всичко в парка беше прекрасно организирано, на всеки сто-двеста метра имаше указатели, а на всеки километър — будка за спешна връзка. За шестте часа, през които вървяха, два пъти срещнаха пазачи на парка на коне и веднъж — един, който обикаляше пеша. И в трите случая пазачите повдигаха смешните си униформени шапки и любезно се интересуваха дали могат да им бъдат полезни с нещо.

По обед двамата си направиха почивка. Първо се подкрепиха със сандвичи с риба тон, починаха си около половин час и тръгнаха отново към хижата. Слънцето се бе устремило към хоризонта и вече докосваше върховете на могъщите дървета, които се синееха в далечината. Малко по на север към небето се издигаше една изпъкнала гърбица, покрита със странна растителност с кафеникаворижав оттенък.

— Това е Върхът на друидите — обясни Белов. — Това е по-късното му американско наименование, но съответства на действителността. За индианците мястото е било свещено. Само вождовете и шаманите имали право да го посещават, а за останалите е било забранено. Там палели огромни огньове, чийто дим се издигал като стълб, който подпира високото небе, и разговаряли с духовете на великите воини, преминали в другия свят. Искали съвети от тях и ги молели да им вдъхнат от силата си. Такива ми ти работи.

Лайза се досещаше, че в отношението на Саша към древните жреци има нещо много лично. Съдеше за това по татуировката на рамото му, където беше отпечатан келтски кръст, но не започна да го разпитва, а само се поинтересува дали ще отидат там.

— Разбира се — отвърна Белов, — нали сме друиди. Преди бях воин, а сега съм посредник между долния и горния свят.

Лайза не разбра какво се опитваше да й каже, но не искаше да го разпитва. Умората не я предразполагаше към откровени разговори. Ето защо само подхвърли:

— Ами аз? Аз също ли съм посредник?

— Ти си моята жена — отвърна той, без да се замисля. — Не е ли достатъчно?

— На мен ми е напълно достатъчно.

— Мисля, че на двата свята също им е достатъчно…

Белов се загледа в далечината. Над върха се виеше лек дим и от това той изглеждаше като жив. Не като застинала каменна грамада, а като огромна невиждана мечка, която се готви за скок.

 

 

Както бе обещал, на другата сутрин още на разсъмване Белов събуди Лайза, без да обръща внимание на вялите й протести, и я помъкна към Върха на друидите. Първото, което й направи впечатление, беше странната тишина. Абсолютната, космическа тишина… При мисълта да я нарушиш те обземаше страх, ето защо няколко часа двамата вървяха мълчаливо. Струваше им се, че дори сухите клонки не пращят под краката им, а се чупят безшумно. Саша избърза напред, а Лайза се забави, омагьосана от природата.

Дебелите кафяви стволове на ниските дървета приличаха на причудливи фигурки на джуджета, застинали в измъчени пози. Тук нямаше зеленина, всички иглички на дърветата бяха кафеникаворъждиви на цвят. Освен това на Лайза й се стори, че земята под краката й е някак подозрително гореща. Тя спря, пипна пръстта с ръка и извика. Белов веднага се върна обратно.

— Какво стана?

— Саша! Тя е… гореща — оплака се изплашено Лайза и посочи под краката си.

Откритието не му направи никакво впечатление. И той започна да й обяснява, че това е напълно нормално. Йелоустоун беше място с повишена вулканична активност. Или по-точно, всички действащи вулкани отдавна вече бяха угаснали, но магмата продължаваше да се надига доста близо до повърхността. И поддържаше температура от хиляди градуси. Ето защо земята се нагряваше, а гейзерите бликаха. Всичко това приличаше на нещо като чайник със свирка. Огънят магма нагряваше водата, водата кипваше, превръщаше се в пара и търсеше изход. А сетне изригваше навън като мощен поток. След това подземните празнини постепенно отново се напълваха вода и всичко се повтаряше отначало. Затова гейзерите избликваха циклично. И по тях човек можеше да си сверява часовника.

— Между другото, не ти ли се вие свят? — попита загрижено той.

Тя се съсредоточи в усещанията си и каза, че засега май всичко е наред.

— Ако почувстваш нещо, веднага ми кажи. Понякога от земните пукнатини излизат вулканични газове.

— Саша… — разтревожи се Лайза. — Защо не се откажем да ходим на върха?

За нейна изненада той не възрази, а тъкмо обратното — веднага й предложи да се върнат в хижата.

— После аз ще се изкача тук сам, съгласна ли си? — погледна я въпросително.

Упорството му предизвика раздразнение и нещо като ревност у Лайза. Значи можеше да мине и без нея? Значи вече не му беше нужна? Тя почувства, че бавно се превръща в гейзер. „Как го каза? Чайник със свирка ли беше? Май ей сега ще започна да свиря!“

— Саша? Непременно ли трябва да го направиш? И таз добра. Да доказваш на някого, че не ти пука от риска и опасността… Да се катериш на някакъв си връх… Не ти ли се струва, че е прекалено детинско?

Белов се замисли, този път дълго. Взираха се във фантастичния, сякаш пренесен тук от друга планета пейзаж — облените в ярка светлина жълтеникавосивкави скали, в които се преплитаха кафяви и оранжеви жилки с причудливи форми, наситеносиньото небе…

— Знаеш ли какво, слънчице — проговори най-сетне той. — Животът, разбира се, е сложно нещо. Но както да въртиш и да сучеш, той се състои от прости отговори на сложните въпроси. И в крайна сметка всичко се свежда до простия избор: да или не? Обичаш или не обичаш? Страхуваш ли се или не? Можеш или не можеш? Всичко е много конкретно, ако вместо да философстваш и да точиш лиги, си в състояние да вземаш решения и да действаш. Съгласна ли си?

— Напротив, струва ми се, че това е на границата на безразсъдството — не преставаше Лайза. — Защо рискуваме така в момента?

Саша започна да се изнервя. Дали пък да не й изпее „Катерачката“ на Висоцки: „Аз те питах защо вървите из планината?“ Защото планината е преодоляване на собствената ти слабост и подлага на изпитание цялата дребнавост и приземеност на нашия всекидневен живот. Защото това са хормоните на удоволствието, които си избираш сам, а не получаваш във вид на наркотик или алкохол. Той се разстрои, тъй като осъзна, че ако се налага да обяснява на Лайза тези неща, значи тя не изпитва удоволствие от тях. Нямаше нужда да й говори по този въпрос. Имаха си други теми за разговор, които бяха общи и за двамата.

— В момента решаваме простия въпрос дали можем да се качим заедно до върха или не? Ти си права, че не бива да рискувам с теб. Затова нека се върнем.

— А утре ти ще дойдеш тук сам, така ли?

В отговор Белов само кимна. Тя също замълча и се затвори в себе си. Това продължи около минута. През цялото време не помръдваха от мястото си. Изведнъж Саша си помисли, че са достигнали до съдбовен момент. Ако сега Лайза решеше да се върнат, значи помежду им нямаше да излезе нищо и щяха да се разделят. Ако не днес, то утре, но завинаги. Ала не му се щеше да стане така. Защо ли Лайза мълчеше? Най-сетне не издържа и попита:

— Е? За какво мислиш?

— Решавам един прост въпрос — отвърна му в същия дух младата жена.

— Какъв?

— Да те пусна ли сам, или да отидем заедно.

— И какво реши?

— Опитай се да отгатнеш. — Тя се обърна и закрачи нагоре по тясната лъкатушеща пътечка, която минаваше до ръба на самата пропаст.

Белов изпита толкова голямо облекчение, сякаш внезапно бе изпаднал в състояние на безтегловност, догони Лайза с няколко скока и я хвана през кръста. Тя спря.

— Радвам се, че постъпи точно така — каза Саша и я обърна към себе си.

— Аз съм твой роб — отвърна Лайза без каквато и да е превзетост, — бяла мечко. Не е ли прекрасно?

Тежкият и за двамата разговор завърши с помирителна целувка. Те направиха поредната крачка един към друг и си станаха още по-близки…

 

 

Лайза не съжали, че отиде на върха, защото оттам се разкриваше изключителната гледка. Беше разтърсена както никога досега в живота си. Изпадна в еуфория и благодарност към Саша, че той настоя и я изкачи над земята. Вероятно нещо подобно бе изпитал Исус, когато дяволът му открил всички земни царства и блаженства в пустинята. Само че тук, в планините, имаше само едно царство — на дивата природа, и Саша не я изкушаваше, а споделяше с нея всички радости на единението.

Младата жена имаше усещането, че са й поникнали криле, и й се прииска да застане на ръба на пропастта и да се хвърли надолу. Имаше чувството, че са сами в цялата вселена. И цялото могъщество на космоса преминава през тях, захранва планетата и я кара да се върти по-бързо. Тялото й се изпълни с лекота и сила. Лайза едва се сдържаше да не закрещи от радост и щастие, но след това реши, че няма от кого да се притеснява. И запя първото, което й хрумна — една негърска песен. Но когато погледна към Саша, видя, че той се мръщи.

— Какво има, Бяла мечко? — попита, щом престана да пее. — Много силно ли викам? Или пея фалшиво?

Той поклати глава:

— Не, нямаш нищо общо с това.

— А какво е станало?

— Не зная. Усещам, че нещо не е както трябва. Долавям заплаха отнякъде. Идва нещо много лошо. Точно сега, точно в този момент, но не мога да разбера откъде и какво…

— Надявам се, че не е свързано с нас? — престана да се усмихва Лайза.

— Не, не се тревожи за нас. Помежду ни има нещо много здраво и с всеки изминал час то става още по-здраво. Нещастието идва оттам. — Белов се обърна на юг, допря длан над челото си и започна да се вглежда в далечината, сякаш наистина можеше да види нещо. — Хайде да слизаме. Смрачава се. След един час съвсем ще се стъмни.

Саша я хвана за ръка и не я пусна, докато стигнаха до подножието на върха…

 

 

В онова последно тяхно утро в Йелоустоун Лайза се събуди от горещ слънчев лъч. Седна в леглото и разтърси гъстите си кестеняви коси. Едва след това отвори очи и се огледа. Белов не беше до нея.

— Саша! — подвикна тя и си каза: — Мълчанието беше отговор за нея.

Тя спусна крака от леглото, напипа пантофите си и отиде до вратата. Носеше любимата си пижама с Мики Маус. Почесвайки се и разтърквайки очи, излезе на полянката.

— Саша! — извика тя и изведнъж го видя…

Той стоеше по бяла тениска и небесносини дънки с гръб към нея, пъхнал ръце в джобовете си. В позата му имаше нещо от предизвикателството на хулигана. Лайза забеляза, че е бос върху зелената трева, покрита с утринна роса. Картината се запечата завинаги в паметта й до най-малката подробност.

На пет метра от Саша, привела доземи едрата си глава с голямо чело и малки кръгли ушички, бе застинала огромна като хипопотам мечка. Цветът на козината й много приличаше на ръждивата растителност по Върха на друидите. Мечката замря. Саша също не помръдваше. Сцената приличаше на стопкадър, само че не плосък като в киното, а триизмерен и много правдоподобен. Толкова правдоподобен, че тя страшно се изплаши.

— Саша! — извика Лайза колкото й глас държи.

Този вик подейства така, сякаш някой бе натиснал бутона „старт“ върху дистанционното на видеото. Всичко се раздвижи. Мечката се изправи на задни лапи и зарева. Оголи огромните си, дълги колкото показалец зъби и започна да върти глава. Пръските слюнка се разхвърчаха на всички страни. В този момент Белов разпери ръце и също зарева — страховито и заплашително, както навремето вероятно са ревали воините на айдахо или келтите, когато по време на битка са се отправяли към другия свят. Но Саша не потрепна и не хукна да бяга.

Мечката също не побягна. Ала някой от двамата трябваше да отстъпи или да умре. Мечката първа не издържа на погледа на човека. Бавно се спусна на четири крака, обърна се и се отправи с обиден вид нанякъде. Лайза хукна с разтреперани крака към любимия си.

— Саша! Добре ли си? Жив ли си?

Белов сякаш излезе от вцепенение. По лицето му се стичаше пот като след тежък физически труд. От напрежение капилярите в очите му се бяха пукнали и в тях се виждаха червени точици.

— Добре съм. Нищо нямаше да ми се случи.

Лайза се ядоса и го заудря в гърдите с малките си силни юмручета.

— Но защо? Защо винаги си толкова самоуверен? Това рано или късно ще свърши зле!

Белов я прегърна нежно и я целуна по врата, по ухото и по челото. Косите й ухаеха на утринна свежест. Тя все още трепереше от преживяния страх. Пък и на него му се подкосяваха краката от напрежението.

— Фил пак дойде — изрече отнесено и я притисна до себе си. — Някой има нужда от моята помощ. Ако е така, нищо не може да ми се случи.

— Фил ли? — Лайза плъзна поглед по околностите, сякаш се надяваше да види някой непознат човек. — Кой е той?

— Това е един мой приятел, но ти не можеш да го видиш. Никога. — Погали я по гърба и добави: — Приготви се. Трябва да тръгваме.

Тя не посмя да му възрази. Сега, след срещата с мечката, самата тя искаше да си тръгнат от Йелоустоун. Те се прегърнаха и закрачиха заедно към хижата.

— Къде отиваме, Саша? — попита.

— На юг. Така ми каза Фил.

— Но нали и без това се канехме да отидем в Лас Вегас?

Белов се усмихна:

— Нали виждаш, слънчице. Всичко ще се нареди. Значи сме на прав път. Усещах, че неслучайно ме влече към Върха на друидите. Беше знак, който трябваше да се разчете, и то правилно. Няма какво повече да правим тук.

След час се качиха в колата и се понесоха на юг. Пътят им водеше към Лас Вегас.

 

 

Лас Вегас е град, който никога не спи. Център на световния хазарт. Непоклатима скала, в която се разбиват мечтите за моментално забогатяване. Град, в който хората живеят с надежда и не дишат обикновен въздух, а някаква смесица от райски газ и хазарт. Тук времето спира. Тук часовниците са забранени. Когато над нажежената пустиня пада нощ, Лас Вегас запалва великолепните си светлини и не дава никакъв шанс на тъмнината. Лъчът на мощния прожектор, насочен към казино „Кристал“, пронизва черното небе с километри нагоре. И се вижда дори от космоса.

Улиците на Лас Вегас са залети от напълно неестествена ослепителна светлина. По тротоарите се разхождат многобройни подобия на Елвис под ръка с Мерилин Монро. Освен това Лас Вегас има неповторим аромат, никъде по света няма подобно нещо. Така миришат лесните пари. Парите, заради които много хора са готови на всичко.