Александър Белов
Сянката на победата (30)

29.

Двамата мъже тръгнаха напред, стигнаха до южния край на поляната и дърветата сякаш се отдръпнаха, образувайки тесен коридор. Сякаш някой бе изсякъл просека тук, само че никъде нямаше нито повалени трупи, нито пънове. Но най-важното бе, че щом се обърнеше назад, Белов успяваше да зърне Полярната звезда.

Странната просека беше права като стрела, лунната светлина обливаше пътечката и от красотата на тази гледка дъхът му спираше. Тъмносинята трева сякаш беше посребрена, капчиците роса проблясваха като мънички и изумително чисти брилянти. Миризмата на гнили листа, хвойнови клонки и горски треви изпълваше свежия въздух. Дишаше се леко и свободно. Навсякъде цареше покой и умиротворение.

Те вървяха по просеката вече два часа, а тя все не свършваше. А най-странното бе, че водеше право на юг, без да прави никакви завои и без да сменя посоката си. Белов погледна за пореден път Полярната звезда и забеляза, че небето се е променило. Сутрешната зора още не бе докоснала мастиленосиньото небе, но то сякаш потръпна, напрегна се и се приготви за промяната. Настъпиха минутите, които деляха нощта от утрото. Пред тях се ширна голяма поляна…

И изведнъж зад гърбовете им се разнесе страховит рев, подобен на звук от ловджийски рог.

— Какво е това? — потръпна боксьорът.

В този момент Белов разбра всичко. Спомни си съня си, белезите по тялото на Аким и думите му: „Господарят казва: вземи всичко, което искаш, но не забравяй да си платиш.“ Спомни си и стисна още по-силно копието.

— Звярът — отвърна, без дори да си дава сметка, че говори като стар обитател на тайгата.

Те никога не казваха „мечка“, а винаги казваха „Звярът“. Изричаха го с уважение и страх. И това беше правилно. Защото в тайгата нямаше друг Звяр.

 

 

Огромният тъмнокафяв мечок се носеше стремително по просеката, настигайки хората. Неговият бяг беше плавен, а движенията му — изпълнени със сила и лекота. Той се движеше безшумно, тъй като черните възглавнички на лапите му поглъщаха шума от стъпките му. Огромните му нокти оставяха дълбоки бразди в пръстта.

Козината му лъщеше и проблясваше на лунната светлина. Чувствителният му нос долавяше симфонията от миризми, които изпълваха нощната тайга. Двете чужди човешки следи на територията му бяха предизвикателство за него.

Малките, хлътнали очи на Звяра приличаха на въгленчета, изпаднали от пещта. Те бяха черни с тъмночервени искрици по средата. Мечокът ревеше, оголвайки белите си зъби. От зиналата му паст се точеха лепкави лиги, които при всеки негов скок хвърчаха на всички страни и полепваха по гърдите му, където козината му беше по-рядка и по-светла.

Внезапно Звярът забави ход. Още една миризма го удари по широките разтворени влажни ноздри. Тревожна и опасна. Миризмата на болка и смърт, миризмата на метал. Той спря, но колебанието му продължи само един кратък миг. След това всепоглъщащата злоба отново го облада, той забрави за предпазливостта си и се понесе напред като вятър. Разстоянието между него и хората бързо се скъсяваше.

— Да бягаме! — Белов хукна презглава.

Боксьорът също не изчака втора покана. Двамата дотичаха до средата на поляната и там Белов спря. Нощта постепенно отстъпваше правата си на утрото. Небето избледня и звездите вече не бяха толкова ярки. Или поне сега двамата мъже виждаха ясно какво става наоколо. Сергей предложи да продължат да тичат нататък, но Белов го възпря.

— Няма смисъл. Не можеш да избягаш от Звяра. Той изглежда тромав само в зоологическата градина и в анимационните филмчета, но в живота тича по-бързо от кон.

— Тогава може би да се… — Степанцов погледна със скрита надежда към едно дърво.

— И от това няма никакъв смисъл. Защото той се катери по дърветата като котка.

Звярът се приближаваше. Вече виждаха пламтящите му очи и чуваха накъсаното му дишане.

— Но какво ще правим? — извика Степанцов.

Той беше поразен от спокойствието на Белов. Саша говореше тихо, почти шепнешком. И като че ли изобщо не беше изплашен и напрегнат.

— На кръста си имаш нож. Това е единственият достоен изход. Ще се бием. Но преди това си свали якето и омотай с него дясната си ръка до рамото.

Сергей се подчини. Свали брезентовото си яке, оставяйки дясната си ръка в ръкава. След това омота ръката си с дрехата и извади ножа. Дръжката му от рога на лос легна в дланта му сякаш бе направена по поръчка. С няколко големи скока мечокът се появи от просеката на поляната. Не ги атакува веднага, а отскочи рязко вдясно.

— Следи всяко негово движение — каза Белов, притискайки рамо до Степанцов. — Най-важното е да не помръдваш и да не отстъпваш. Той се страхува от високо вдигнати ръце.

Мечокът тръгна. Сега заобикаляше хората, като се държеше на дистанция не по-голяма от три метра. Саша и боксьорът стояха на мястото си и непрекъснато се извръщаха с лице към него.

— Когато реши да атакува, ще се изправи на задните си лапи — продължи Белов.

— Ами, ако не се изправи?

— Ще се изправи. Няма начин да не се изправи. През ум да не ти е минало да се втурваш към него.

Звярът спря. Той гледаше съсредоточено хората и въртеше голямата си глава с високо чело. Сякаш се чудеше кой от двамата нарушители да избере — високия или по-ниския. Най-сетне приклекна на задните си лапи и изрева, вдигайки глава към небето. След това се изправи и тръгна към хората. Това стана толкова бързо, че те едва го забелязаха. Посегна с дясната си лапа. Чудовищните му нокти разсякоха въздуха със свистене.

Степанцов имаше светкавични реакции — нещо, без което в бокса не можеше, но не успя да надмине Звяра по ловкост и да отскочи навреме. Усети, че нещо като зъбци на вила го удари по гърдите и в същия миг изпита страшна раздираща болка. Отхвърча встрани като леко перце и падна по очи, но моментално скочи. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, а краката му започнаха да се преплитат. Замахна с ножа и изкрещя колкото му глас държи, за да надвика и да надвие болката.

Изправен на задните си лапи, мечокът беше огромен и ръстът му сигурно надхвърляше два метра. За пръв път удряше човек и осъзнаваше, че го е улучил. Ноздрите му доловиха миризмата на топла кръв. Другият човек беше по-нисък на ръст. Въоръжената му с дълги нокти лапа прелетя над главата му. Звярът реши да нанесе удар отгоре. Изправи се в целия си исполински ръст и се приготви да се стовари върху ниския човек, но той внезапно направи крачка към него и с някакъв прът му нанесе отдолу нагоре страшно силен удар в гърдите, насочен към сърцето му.

Здравото, остро като бръснач острие проникна в дебелата кожа като в масло. Животното ревеше и продължаваше по инерция да пада върху човека, но колкото повече се доближаваше до целта си, толкова по-дълбоко проникваше в плътта му острият трън, разкъсвайки мускулите и сухожилията му…

Слабото същество без козина, без зъби и без нокти измами Звяра и обърна силата и злобата му срещу самия него. Високият човек се съвзе и се хвърли в бой. С вик той заби ножа чак до дръжката в лопатката на Звяра. Мечокът се озъби и извърна рязко глава, но челюстите му се затвориха с тракане и уловиха единствено въздуха. Човекът ловко се извърна и удари Звяра още веднъж, а след това още веднъж и още веднъж…

Тъмната гъста кръв бликна и потече по мъхнатата козина на земята. Звярът изпитваше толкова силна болка, че тя сякаш го заливаше от главата до петите. Започна да се свлича върху човека с пръта, опитвайки се да го смаже под себе си, но той заби другия й край в земята и отскочи встрани. Острието на копието достигна сърцето на Звяра и го разкъса на две потръпващи половини. Земята се разлюля под Звяра. С последно усилие той се опита да докопа човека с ножа, но силите му бяха изтекли заедно с кръвта. Ноктите му загребаха пръст, изтръгвайки снопове трева. След това лапите му се отпуснаха, мечокът изрева за последен път и се сгърчи в конвулсии. Всичко свърши.

Белов беше изцапан целият с кръвта на Звяра. Тя бликна към него в толкова мощен поток, че той не успя да отскочи встрани. Саша се втурна към Степанцов. Сергей измъкна ножа от трупа, по който като електрически импулси пробягваха слабите гърчове на агонията, и се свлече омаломощен върху мечока. Белов повлече боксьора встрани и го обърна по гръб. Пуловерът на гърдите му беше раздран от рамото към корема. Саша повдигна разкъсаните дрехи и прокара длан по обляното в кръв тяло на ранения. За миг се показа бяла кожа, а кръвта заструи с нова сила от четирите дълбоки бразди.

— Как съм? — простена Степанцов.

— Зле — отвърна му честно Белов, — но ще оживееш. Само трябва да спрем кръвотечението.

Той свали якето си, наряза го на ленти с ножа и ги завърза една за друга. Получи се нещо като бинт. „На първо време ще свърши работа“ — помисли си и направи стегната превръзка, която моментално подгизна от кръв. Дали щеше да издържи дълго така? Обратният път до Медвежка не беше кратък.

Саша положи доста усилия, за да измъкне копието от тялото на Звяра.

Прътът беше мокър и лепкав от кръвта, но за сметка на това по него като на снимка се бяха очертали тайнствените пиктограми. Какво ли щеше да стане, ако Аким не ги беше принудил да вземат това проверено от ловеца и от предците му оръжие?

Той вдигна ножа от земята, избърса го със снопче трева и го сложи в ножницата на кръста на Степанцов. Може би това острие щеше да свърши работа и на някой друг? Белов помогна на Сергей да стане. Раненият се подпря на рамото му и двамата поеха към реката. Полярната звезда едва се виждаше, а на изток се появи бялата ивица на разсъмването. Вече трябваше да се връщат.

 

 

Вървяха, следвайки посока на юг. Тайгата се смени с рядка горичка, а сетне — с храсталаци. Някъде наблизо, вляво от тях, шумеше вода — това беше река Ус, която, както и преди сто, и преди хиляда години, се носеше стремително към Ангара. Реките живееха много по-дълго от хората и от мечките…

Когато окончателно съмна, Белов заедно с увисналия на рамото му боксьор стигна до брега на реката на онова място, откъдето двамата започнаха пътя си към Алатир-камък. Слънцето още не беше набрало сила и лъчите му все още докосваха нежно тревите и листата. На камъка до надуваемата лодка седеше невъзмутимият както винаги Аким и пушеше самоделна цигара.

— Това е добър знак! — изрече вместо поздрав той.

— Това ли наричаш добър знак? — учуди се Белов. Пусна внимателно изтощения Сергей на земята. — Изобщо не зная как останахме живи?

— Това е добър знак! — повтори ловецът, без да обръща внимание на думите му. — Господарят ви пусна. Сега вече всичко ще е наред.

Аким загаси с привичен жест самоделната си цигара и я сложи зад ухото си. След това стана, приближи се до Степанцов и го погледна в очите. Сергей изглеждаше зле, като човек, пипнал треска — лицето му беше изпито, кожата му бе побеляла, а очите му пламтяха… Аким кимна и започна да търси нещо в краката си. Сетне се скри в храсталаците и след минута се върна с някаква трева. Сложи я в устата си и започна да я дъвче. След това отиде при Сергей, изплю зелената каша в дланта си и бързо я пъхна в устата на боксьора.

— Подръж го под езика си — каза Аким. — Не го гълтай веднага.

По физиономията на Степанцов личеше, че той не се кани да направи това, а по-скоро — обратното. Ала кашичката му се отрази добре. Той се оправи за секунди. Ободри се и дори се изправи на крака, макар това да му костваше доста усилия.

— Ще вървя сам — заяви.

— Е, видя ли? — усмихна се Аким на Белов. — Той вече е добре.

— Вертолетът ни ще дойде едва вдругиден — възрази му Саша, — боя се, че раната му ще загнои.

Обитателят на тайгата пусна думите му покрай ушите си.

— Господарят го е белязал с печата си. Нищо лошо няма да му се случи. Върнете се в селото, а аз скоро ще дойда.

Той отвори клапата на лодката и изпусна въздуха й. След това с помощта на Белов я нави на руло, завърза я с въже и я скри под един храст на брега…

 

 

Ловецът им показа най-краткия път до селото — дотам по права линия през гората имаше двайсет километра. Белов не го попита къде отива. Те се разделиха.

Степанцов тръгна сам, преодолявайки с огромно усилие жестоката болка. Белов вървеше до него и си мислеше, че това вече е един съвсем друг човек, а не такъв, какъвто беше Сергей, преди да срещнат мечока. Сега беше боец, мъж, за когото не съществуваха никакви прегради. Господарят на тайгата изпълни желанието на Саша и уби звяра в сърцето на Сергей. Не, не беше така. Убиха го заедно…

 

 

Когато се върнаха в Медвежка, Степанцов се свлече на леглото. Беше изгубил много сили, но изглеждаше щастлив. Веднага щом Белов размота стегнатата превръзка от дебел плат, раните отново се отвориха. Саша ги проми с водка. По време на тази процедура Сергей не отрони нито звук. След това Белов намери в скрина чиста риза, запали огън и я извари във вряла вода. Изстиска хубаво ризата, изсуши я над печката, разкъса я на ленти и отново бинтова раната.

— Трябва да поспиш — каза на ранения.

Степанцов стисна силно ръката му.

— Благодаря ти — изрече. — Досега не съм се бил така. И сигурно никога повече няма да се бия. Как се държах?

— Ти се би като истински шампион. И победи. Чувстваш ли се победител?

Сергей се усмихна широко.

— Да, вече нямам други съперници. Сега мога да победя всеки.

Аким се върна привечер и донесе отсечените мечи лапи. Както винаги той си пийна малко, а след това цяла нощ майстори нещо. Степанцов се унасяше за кратко в тревожен сън. Въртеше се в леглото и крещеше, сякаш отново преживяваше изминалата нощ. А когато се събуждаше, виждаше Белов да седи до него…

 

 

Настъпи третият ден от пребиваването им в тайгата. Аким ги заведе на поляната, където трябваше да кацне вертолетът. Когато се чу шумът на перките, ловецът извади от пазвата си две огърлици от ноктите на мечока и тържествено ги връчи на Белов и на боксьора.

— Звярът умря — каза им. — Не го забравяйте!

— Че може ли да се забрави такова нещо? — учуди се Степанцов. — Но все пак ти благодаря за подаръка!

Той се чувстваше поласкан, че старият ловец започна да се отнася с него като с равен. Белов и Аким се прегърнаха на сбогуване, а след това обитателят на тайгата стисна ръката на Сергей…

 

 

Саша и боксьорът се качиха на вертолета. Стенейки, раненият се опъна на пода и сложи раницата под главата си, а Белов седна до илюминатора. Пилотите поздравиха радостно пасажерите си, но не ги попитаха за нищо, макар че Степанцов не изглеждаше добре — човек можеше да види по-бодри хора дори в ковчега. Отложиха всички разговори за по-късно, когато щяха да кацнат в Томилино. Машината набра височина и пое по обратния курс. Белов гледаше през илюминатора ширналото се под него зелено море и си мислеше, че нито едно дърво никога нямаше да изсъхне и да умре, а тайгата беше вечна като своя Господар…