Александър Белов
Сянката на победата (41)

40.

На площадката пред главния вход нямаше много хора. Зрителите още не бяха успели да излязат от залата на улицата. Белов, който продължаваше да държи кърпата, Степанцов с червения халат на раменете си и Уотсън с куфарчето в ръка притичаха между редиците на охранителите и стигнаха до лимузината. До колата ги чакаше Лайза. Шмит прикриваше изтеглянето им. Той изчака всички да се качат в колата и седна зад волана, като не пропусна да забележи как плешивият дребосък — шофьорът на Буцаев, се засуети покрай другата лимузина.

В огромното купе на деветметровия кадилак, предоставен на Белов, вече седеше мокрият до кости Злобин. Саша го погледна изумено и му хвърли кърпата на Сергей:

— На, избърши се, какво ти се е случило? Да не би да си се къпал в залива?

— Ами — отвърна той, бършейки мократа си глава, — мих колата. С препарат.

— Добре, че си я мил с препарат — засмя се Белов, — а не с нещо по-миризливо. А защо си я мил?

Шмит свали преградата, която разделяше предните седалки от купето, и подвикна:

— Няма време за обяснения! Дръжте се, излитаме! — И лимузината разсече тъмнината с ярките лъчи на фаровете си, и се понесе напред.

Белов се обърна. Зад тях Буцаев, Гога и Хасан се метнаха в лимузината си. Роман Остапович размахваше ръце и ако се съдеше по вида му, ругаеше, без да си подбира изразите. Лайза също видя това. Устните й се разтрепериха, раменете й потръпнаха зиморничаво и тя каза на Саша:

— Този човек с бялата шапка… Знаех си, че няма да се спре пред нищо…

— Точно така, никога няма да се спре сам, ако някой не му помогне от хуманни съображения — съгласи се Шмит и добави вече с друг тон: — Внимание!

Направи рязък завой, от който четиритонната кола поднесе. Помогна му рефлексът на боец от войските със специално предназначение. Шмит умееше да кара всичко, което се движи, като се започне от косачки на трева и се стигне до боен хеликоптер. В равнопоставени условия — а двете лимузини си приличаха като две капки вода — Буцаев нямаше никакви шансове да догони Белов.

Реваз реагира със закъснение и свистейки с гумите си, тяхната лимузина пропусна нужния завой. Наложи им се да спрат и да дадат заден.

В това време, провирайки се през мрежата от бруклински улици, Шмит излезе на крайбрежната улица „Потомка“ и вече се приближаваше към Бруклинския мост.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — попита окончателно ошашавеният Уотсън.

— Според мен просто искат да ни очистят — отвърна му жизнерадостно вече малко поизсъхналият Витя и плесна по коляното боксьора, който седеше срещу него на задната седалка.

Сергей оправи червения халат с надпис „Russia“. Четирите белега на гърдите му отново бяха побелели и бяха станали почти невидими. На лицето му грееше щастлива усмивка. Сякаш неприятностите, които ги бяха сполетели, никак не го вълнуваха. Шампионският пояс беше на коленете му.

Уотсън обаче целият се тресеше. Той заяви, че веднага трябва да пийне нещо силно, и отвори минибара, монтиран в страничната стена на лимузината. Лампичката в него светна и оттам излезе поднос с кристални чаши. Докторът посегна да вземе една, но в този момент Шмит направи поредния рязък завой, чашата падна на пода и се търкулна под седалката.

— Добре де, после ще изпия едно — измърмори Уотсън и затвори бара.

— Например на собственото си погребение — уточни Витя, но щом видя промененото лице на Лайза, сконфузено се извини: — Пардон, шегата не беше уместна.

Изведнъж Белов тихичко се засмя, а след като забеляза недоумението в очите на приятелите си, каза:

— Поне съм сигурен в едно: че при всички случаи задължително ще влезем в новините.

— Честно казано, аз не съм чак толкова тщеславен — отбеляза Уотсън. — И изобщо…

Не успя да довърши, защото радиотелефонът, монтиран в стената на лимузината, иззвъня. Всички млъкнаха. В настъпилата тишина много добре се чуваше как бучи работещото осветление на летящата с пълна скорост кола. Зад тъмните стъкла се мяркаха светлините на града. Звънът се повтори, а след това се разнесе още веднъж и още веднъж. Белов вдигна слушалката…

Буцаев вече беше разбрал, че няма да успеят да догонят лимузината на Белов. С всяка изминала минута той се отдалечаваше все повече и повече и скоро можеше да излезе извън зоната на действие на дистанционното управление. Не биваше да чака повече. Роман Остапович вдигна слушалката на радиотелефона. Отговори му Белов. Буцаев неприятно се изненада от обстоятелството, че гласът на врага му звучеше съвсем нормално и че в него нямаше нито следа, нито пък намек за вълнение или страх. „Нищо, ще видим каква песен ще запееш след една минута“ — помисли си той.

— Александър Николаевич? — започна сервилно. — Защо бягате, уважаеми?

— Само така ви се струва — отвърна Саша. — Просто не мога да се движа бавно, винаги трябва да летя напред безсмислено и безпощадно. Това е наша руска национална болест.

— А, значи ти си поклонник на високите скорости! — рече иронично Буцаев, преминавайки на „ти“. — Нагледал съм се на такива бързаци. На думи всички сте герои, но когато трябва да свършите някаква работа, веднага се шмугвате в храстите. Жалко. Отначало си мислех, че си достоен противник, но се оказа, че никакъв те няма, ти си слабак. Отказа да вземеш шофьора ми… Сигурно си решил, че ще ти изпратя килър? Нищо подобно. Буцаев не действа толкова грубо. Моите методи са други, по-интелигентни. Нали не се страхуваш от мен?

— Приличам ли на човек, който се страхува от някого? — изненада се Белов.

Буцаев направи жест на Реваз да спре. В това време другата лимузина се приближаваше към Бруклинския мост. Роман Остапович натисна едно бутонче и люкът в покрива се отвори. Той стана и се показа през него почти до кръста, защото не можеше да пропусне такова зрелище. Извади от горния си джоб дистанционното и измъкна антенката му.

— Щеше ми се в този момент да видя лицето ти — каза замечтано в слушалката.

— Лице като лице — отвърна му безгрижно невидимият Белов. — Най-обикновено лице.

— Така ли? Ами, ако ти кажа, че колата, с която се движиш, е натъпкана с взрив и след една секунда ще те изпратя в последния ти полет.

Сякаш за да докаже думите си, той отвори пластмасовото капаче, което блокираше дистанционното на детонатора, и сложи палеца си върху червеното копче. Лимузината на Белов бързо се отдалечаваше. Гога не издържа и дръпна Буцаев за ръкава.

— Хайде, шефе! Ще се измъкнат! Ще се измъкнат! Няма да ги видиш.

— Искаш ли да кажеш последната си дума? — попита Буцаев.

— Последната си дума ли? — замисли се Саша. — Май че нямам какво да кажа. А, не, знаеш ли, тук много силно мирише на лавандула, а пък аз съм алергичен към тази миризма…

„На лавандула ли? — стрелна се през ума на Буцаев. — Че откъде се е взела лавандула в тази кола?“

Но вече беше късно. Той бе натиснал червеното копче. В кадилака му избухна огнено кълбо. То моментално се уголеми и разкъса колата почти надве. Оглушителният взрив разтърси крайбрежната улица. От мястото на отворения люк към нощното небе се извиси ослепителният оранжев език на пламъка…

Шмит намали скоростта, доближи се до парапета и спря. Всички пътници в лимузината гледаха като омагьосани снижаващия се стълб от огън и дим и не можеха да откъснат очи от гледката.

— Сърцето ми усещаше, че тук нещо не е наред. — Белов избърса моментално избилата по челото му пот и постави слушалката, тъй като вече нямаше с кого да си говори. — Значи този мачо не е блъфирал? — попита той Дмитрий.

— Какво говориш, Саша! — отвърна осъдително той. — Кой се шегува с такива неща?

— Но ти не ме предупреди? — продължи да го напада Белов. — Защо не го направи?

— Че ти да не би да си ме питал? А освен това самият аз не бях сигурен. Просто се презастраховах за всеки случай. Покритото мляко котки не го лочат. Нямах време да претърсвам лимузината за взривни устройства, а изобщо не личеше да има такова нещо. Та затова реших да направя рокада тип Елцин.

— Бива си те! — негодуваше Белов. — Не, ама, наистина, с теб направо ще побелея.

— Имай доверие на професионалиста! — усмихна се широко Шмит и не се сдържа да не се похвали: — Боецът от войските със специално предназначение дори и в Америка си е боец! Вярно, Витя се измокри до кости, докато сменяше номерата на тези идиотски лимузини, но се справи със задачата си! Ами лавандулата? За това вече се досетих аз.

— Не, ние оцеляхме и това вече трябва да се полее — рече Уотсън и отново посегна към минибара. — Витя, ти май вече поизсъхна, не искаш ли да си изплакнеш гърлото?

— Налей ми, докторе, но първата ще я изпием, без да се чукаме! — отвърна Злобин. — Да, другарят Буцаев излетя с гръм и трясък. Както се казва, отиде при бога…

— Вижте! — Лайза посочи към крайбрежната улица. — Какво лети там? Едно такова кръгло нещо?

Белов се вгледа. Отгоре спираловидно падаше към земята някакъв предмет, като ту се полюляваше насам-натам, ту се преобръщаше и се очертаваше много добре на фона на тъмното небе. Предметът наистина беше кръгъл и приличаше на много голямо зелево листо.

— Шапката… — сети се Саша. — Идиотската бяла шапка.

Вече можеха да не бързат. В минибара откриха прекрасно двайсетгодишно уиски. Те пътуваха към хотела, отпивайки от благородната напитка. Всички изпитваха лекота и спокойствие, както обикновено се случва с победителите, които плащат доста голяма цена за победата си. И само Шмит се ядосваше, че дегустацията се провежда без него, защото той седеше зад волана.