Александър Белов
Сянката на победата (25)

24.

Веднага щом Лукин прекрачи директорския кабинет, Белов разбра, че Фьодор не е на себе си. Той беше твърде превъзбуден. Защура се из стаята, събори един от столовете край заседателната маса, а сетне се втурна към компютъра, зад който Белов седеше и гледаше разтревожено посетителя си.

— Седни де, спри се най-сетне! — кресна му Саша и спаси монитора от падане, хващайки го с ръце. — Какъв дявол се е вселил в теб? Ела на себе си! — Премести в средата на бюрото чашата и бутилката минерална вода „Боржоми“, които се озоваха в опасна близост с Фьодор.

Лукин вдигна стола от пода и се стовари на него. Лицето му придоби трагично изражение, той бръкна с разперени пръсти в косите си над ушите и започна силно да ги дърпа, сякаш проверяваше дали се крепят здраво на главата му.

— Господи, Исусе Христе! Какво нещастие! — занарежда, повтаряйки едно и също като развален грамофон.

Това продължи доста време и накрая Белов не издържа:

— Стига си нареждал! Обясни ми като човек какво става, нищо не мога да разбера. И престани да си скубеш косата като самодеен актьор. — Той разхлаби възела на тъмносинята си вратовръзка и разкопча горното копче на ризата си.

— Добре! — опита се да се съсредоточи Лукин. — Ще се опитам. Казано с две думи — изгубих вярата си в човека! — Той замълча, а Белов с облекчение си помисли, че мониторът му се намира във временна безопасност.

— Добре де, щом си я изгубил, значи си я изгубил — каза с тона на психиатър. — Може пак да я намериш, да не е игла. А сега ми разкажи подробно всичко, моля.

— Ще ти разкажа, всичко ще ти разкажа — размаха кой знае защо пръст срещу него Фьодор.

— Хайде, хайде, недей да протакаш, целият съм в слух — подкани го Саша.

— Всичко започна вчера вечерта — подхвана със задгробен глас Лукин. — В треньорската стая на Сергей се появи един подозрителен тип и…

— Чакай малко, чакай малко — прекъсна го Белов, — а ти откъде знаеш това?

— Разказа ми го странникът, който намери пристан в спортната школа в качеството на пазач на портала.

— Значи ти го е казал портиерът? — преведе на по-разбираем език думите му приятелят му. — И какво стана по-нататък?

— Двамата си говорили за нещо. Никой не знае за какво. След това Сергей казал на пазача да си върви вкъщи, в дома „Нил Сорски“, обещал да се прибере по-късно, но извергът не си дойде! — отчаян бе Фьодор. — Заряза ни, тоест заряза децата… Не се прибра нито вчера, нито днес. Дезертира!

Белов се навъси — комедията свърши и започна нещо далеч по-сериозно.

— А днес имаше ли тренировка?

Лукин размаха ръце, сякаш се отбраняваше от нападението на комари.

— Изобщо не е имало тренировки! Вратата е заключена, а ключът е у Сергей. Нямам представа къде се е дянал. Пуснах чадата да си вървят по домовете. Тъкмо въведохме някакъв ред в града с детската престъпност, а сега всичко започва отново.

Нещата наистина вземаха неприятен обрат. Степанцов беше изчезнал, без да се обади на никого. Къде ли би могъл да се дене? Просто ей така, без видима причина? Белов се замисли. Не, причина, разбира се, имаше. Цялата работа беше в тайнствения посетител. Кой ли е бил? И какво ли беше казал на Сергей?

— Защо си решил, че Степанцов е дезертирал? Всичко би могло да се случи, може да е отишъл за риба или на лов? — попита той Фьодор.

— Мисля, че той се оказа слаб духом. Това бреме не е за него. — Лукин се хвана за сърцето и на няколко пъти отвори и затвори уста като риба, изхвърлена на брега.

Белов грабна бутилката с минерална вода, напълни чашата и насила накара Фьодор да я изпие. А той пи дълго, преглъщайки шумно водата и пръхтейки като стар кон.

— Може би преувеличаваш? — попита Саша, когато Лукин се поуспокои и дойде на себе си.

Някак не му се вярваше, че Степанцов може тайно да избяга от града. Макар че кой знае? Неслучайно хората казваха: човешката душа е бездна.

— Той може да изостави нас, но как е могъл да остави чадата без надзор? — възкликна Лукин и сложи рязко чашата на ръба на бюрото, удряйки я в плота.

Белов внимателно премести чашата в средата на бюрото на безопасно разстояние от него.

— Добре де, не вдигай пара предварително. Ще се намери, няма къде да се дене. — Той се върна в удобното директорско кресло, облегна се назад и се замисли.

И къде ли да търси сега Степанцов? Интересна задачка. В този момент иззвъня интеркомът. Белов натисна бутона за прослушване. От високоговорителя се разнесе гласът на секретарката Любочка:

— Александър Николаевич, търси ви една жена. Светлана Александровна… — Белов чу как Любочка прикри слушалката с ръка и попита: „Как е фамилията ви?“ — Козирьова. Ще я приемете ли?

Саша сви рамене. Името не му говореше абсолютно нищо. Вероятно това беше някое от поредните протежета на Лайза Донахю? Напоследък тя развиваше бурна дейност за освобождаване на женската енергия. От тази гледна точка беше по-добре да не й отказва, защото като нищо щеше да си навлече неприятности. Реши да приеме посетителката.

— Покани я да влезе — каза и стана да посрещне жената.

Тя беше страшно развълнувана. На вид бе най-много на трийсет години. Белов не можеше да се отърве от чувството, че я беше виждал някъде. Дамата беше ефектна — имаше прекрасна гъста коса, сплетена на плитка и завита около главата като корона също като на премиера на Украйна Тимошенко, огромни очи и стройно тяло. Най-сетне се досети, че по нещо тя приличаше на Ярослава, само че косите й бяха по-тъмни… Покани я да седне. Жената изхлипа и избърса една сълза от дългите си мигли.

— Александър Николаевич! — каза и седна на крайчеца на стола. — Идвам при вас по молба на Сергей Степанцов. Той има нужда от помощ.

— Какво е станало с него?

— Той е в милицията.

Белов и Лукин се спогледаха. Фьодор беше зяпнал от изненада.

— Е, праведнико? — попита насмешливо Саша. — Как е вярата ти в човека? Намери ли я вече или още бълбука някъде?

Съвестният Лукин се изчерви от срам. Дълбоко в душата си се кореше, че наруши християнската заповед „не съди, за да не бъдеш съден“.

— Слава Богу! — каза той и се прекръсти три пъти. — Вече си бях помислил, че боксьорът е избягал и толкова, но щом е в милицията, това е свято нещо…

Белов натисна бутона на интеркома и нареди на Злобин да докара колата пред входа на административната сграда на завода. Както винаги, когато се налагаше да действа, взе най-простото решение — да отиде в милицията и да спаси своя човек. С решителна крачка прекоси кабинета, отиде до малкото гардеробче, облече сакото си и с привично движение оправи вратовръзката си. Светлана и Фьодор го гледаха с надежда. Белов отвори вратата на кабинета и ги подкани с жест да минат напред.

 

 

В районното Белов веднага отиде при дежурния на поделението и се поинтересува къде се намира задържаният Сергей Степанцов.

— В килията, къде другаде — отвърна капитанът — строг мъж на около петдесет години с гъсти рижави мустаци, които му придаваха вид на морж в милиционерска униформа.

— А какво е направил?

— Ей сега ще го доведат и ще разберете. — Дежурният се разпореди да доведат задържания от четвърта килия.

Белов се огледа. Всички пейки покрай стените, пък и самите стени бяха надраскани с мръсни думи. Витя се приближи до едната стена и с интерес започна да изучава графитите.

Светлана стоеше и мачкаше кърпичката си. Тя непрекъснато я допираше до очите си и хлипаше съвсем по детински. Най-сетне мрачният като есенен ден Степанцов се появи, съпроводен от един милиционер. Той държеше ръцете си зад гърба. Щом видя Белов, Витя и разстроената Светлана, боксьорът се изчерви и се извърна смутено встрани. Белов се приближи до Сергей и се изправи лице в лице с него.

— Е — каза, гледайки го в очите, — казвай какви си ги надробил.

Сергей сви рамене, сякаш настръхна от студ. Словоохотливият капитан започна да разказва вместо него:

— Вашият боксьор хулиганстваше, Александър Николаевич. — Всички в Красносибирск познаваха Белов и затова той изобщо не се изненада, че милиционерът се обръща към него на име и презиме. — Направил въргал в бар „Дровишки“. Натръшкал петима здравеняци на пода като карти за пасианс. Момчетата дори не успели да извикат „мамо“!

— Те сами си го изпросиха — обади се Сергей, разтривайки машинално едната си ръка с другата.

Белов забеляза пръстите му — те бяха разранени до кръв. Но лицето на боксьора беше чисто — без синини и отоци.

— Сами си го изпросили — измърмори капитанът, но го направи съвсем добродушно. — Че е така, така е. И показанията на свидетелите говорят за същото. Това е самата истина. Само че… — Той размаха дебелия си къс пръст срещу Степанцов. — На твое място, младежо, щях да си закача табелка на гърдите: „Не го се закачайте, убива!“

— Не съм пречил на никого — настояваше на своето боксьорът, — никого не съм закачал, седях си сам и си пиех. Те първи започнаха.

Белов бързо се ориентира в ситуацията — щом нямаше формален повод за обвинение в хулиганство, значи нямаше никакъв проблем. Ако имаше, работата щеше да е съвсем друга.

— Потърпевшите написаха ли жалба? — попита той дежурния.

— Съвсем не — отвърна той, — всички са доволни, че са останали живи.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е в това, че когато браточките са падали кой където му видят очите, не са имали време да си изберат подходящо място за това — обясни капитанът и Белов веднага се досети накъде биеше.

— Щетите сериозни ли са? — попита.

— Носещите стени са цели, но масите, столовете и барът са потрошени, а всички съдове са на сол. В заведението цари погром — поясни капитанът и извади от бюрото един лист. — Собственикът на заведението Георгадзе написа жалба за нанесените материални и морални щети с молба да бъдат възмездени от гражданина Степанцов по законния ред.

— Как се казвате, другарю капитан? — попита Белов и след като чу отговора, продължи: — Ето какво, Иван Трофимич, аз ще се оправя с Гиви Георгадзе и ще компенсирам щетите, а вие можете да смятате, че не е имало такава жалба — каза на дежурния. — А пък, с ваше разрешение, Степанцов ще дойде с мен. Той тренира момчетата и не бива да прекъсва процеса. Имате ли нещо против?

Милиционерът свали фуражката си и приглади с ръка прекрасните си мустаци.

— Ами, Александър Николаевич… Ако собственикът на заведението оттегли жалбата си…

— Че къде ще се дене? — намеси се в разговора Витя. — Исках да кажа, че Гиви е изключително съобразителен човек и веднага ще разбере, че не е бил прав.

Иван Трофимич махна с ръка към Злобин, сякаш той беше някаква досадна муха, и продължи диалога си с Белов.

— Тъй да бъде, Александър Николаевич. Нали и моят син тренира във вашата школа, тъй че аз също съм заинтересовано лице. Само че нито дума на никого за това! Можете да си вървите — обърна се капитанът към задържания, преминавайки на „вие“, — но следващия път си дръжте ръцете в джобовете и веднага ни се обадете — посъветва той Сергей от гледна точка на милиционерската си логика.

— По-добре ще е веднага да се махна — обеща с виновен вид Степанцов.

— Правилно — похвали го капитанът, — вие сте професионалист, защо трябва да се биете с аматьори. На ринга е друго нещо. Между другото — намигна той затворнически на Сергей, — ще ме поканите ли на следващия си мач?

Степанцов се сви, сякаш го бяха шибнали с камшик и свря глава в раменете си. В този момент якото мъжествено момче изглеждаше жалко и потиснато.

— Няма да има мач — изрече натъртено и тръгна бавно към изхода. — Няма да има никакъв мач…

 

 

Белов, Злобин, Светлана и, разбира се, виновникът за тържеството Степанцов се настаниха в лексуса. На никого не му се говореше. Светлана седна на задната седалка до Сергей и сложи длан върху разранения му юмрук. През целия път боксьорът седеше с просветлено лице и се усмихваше без причина. Той вече бе забравил за задържането си в милицията и беше щастлив единствено от това, че младата жена стоеше до него, а той усещаше ръката й върху своята.

Витя закара всички участници в похода до районното поделение на милицията в спортната школа „Гладиаторъ“. Те слязоха от колата. На стъпалата пред затворената врата като часовои караулеха Вадим и Фьодор Лукин. Последният се метна като риба в краката на Степанцов.

— Прости ми, аз съм едно старо говедо — занарежда той, сякаш изпълняваше рап, застанал на колене пред него и кланяйки се до земята, — оклеветих те, нарекох те дезертьор, казах лоши думи за теб… — А докато изричаше всичко това, Лукин удряше доста силно челото си в прашния асфалт, спазвайки съответния ритъм.

Известно време всички стояха в полукръг и гледаха ту към него, ту към Степанцов, без да знаят какво да правят. Фьодор продължаваше в същия дух, тъй като по всичко личеше, че изобщо не му липсваха нито думи, нито теми. Отначало боксьорът се вцепени от изненада, а сетне хвана Фьодор за раменете и го изправи.

— Стига си ми изнасял тоя рап концерт — каза недоволно, — и без това нямаш шанс да засенчиш Децл. Няма за какво да ти прощавам, но ако настояваш чак толкова, можеш да смяташ, че съм ти простил.

— Амин — провъзгласи Фьодор с доволно лице, изтупвайки расото на коленете си.

Но когато се опита да целуне ръка на Степанцов, той не му позволи да го направи. Фьодор се отдръпна встрани, мърморейки, че Сергей е светец, а пък той е голям грешник, който не е достоен дори да му развърже връзките на маратонките.

Светлана отиде при Вадим, сложи ръка на рамото му и каза, че е време да се прибират вкъщи. Тя се сбогува с всички освен със Сергей. Жената дори не го поглеждаше, но на всички им беше ясно, че днес двамата отново ще се видят.

— Ей, приятелю! — обърна се боксьорът към Вадим. — Кажи на другарчетата си, че утре тренировките ще се проведат точно по график.

Дребосъкът засия и погледна майка си. В погледа му се четеше тържествуващото: „Аз какво ти казах?“

 

 

Когато Светлана и Вадим си отидоха, Степанцов порови в джоба си, извади ключа и отвори вратата на спортната школа. Фьодор понечи да тръгне след него, но Белов го възпря.

— Фидел, я върви да си вършиш работата, имам сериозен разговор със Сергей. Витя ще те откара в твоя приют.

Фьодор се обиди, че нарекоха дома му приют, направи недоволна физиономия и без да каже нито дума, се отправи след Витя към джипа. А след минута автомобилът се понесе с такава скорост, сякаш се състезаваше във „Формула 1“…

Белов и Сергей влязоха в спортната школа и Саша веднага заключи вратата. Той беше убеден, че всеки страничен човек може само да попречи на откровения им разговор. Двамата се настаниха в треньорската стая. Белов седна в креслото. Сергей отбеляза наум, че той зае същото място, на което вчера седеше Савин.

— Е? И как да разбирам това? — поинтересува се Белов. — Какво се е случило, обясни ми!

Вместо отговор Степанцов му подаде плика. Белов извади писмото, разгърна го и го прочете веднъж, а сетне — още веднъж, и много по-внимателно.

— Откъде имаш това? — попита той боксьора, гледайки съсредоточено мрачното му лице.

— Савин ми го донесе — отвърна той и обясни: — Вчера дойде тук.

Сергей взе електрическия чайник, напълни го с вода и го включи.

Белов кимна одобрително.

— Точно така. По-добре да пиеш чай, отколкото да лочиш водка в „Дровишки“ и да правиш мутрите на салата. Поне ще си опазиш здравето. А ти какво каза на Савин? Доколкото разбирам, той е дошъл да чуе отговора ти, нали така?

Боксьорът отвори шкафа и извади още една стъклена чаша с поставка, пакет чай и бурканче със сладко от малини. Саша свали сакото си, разхлаби вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. Навън беше горещо, а им предстоеше да пият чай доста дълго. Моментът беше изключително важен.

— Казах му „не“! — Степанцов изля с рязко движение остатъците от вчерашния чай в мивката, давайки воля на гнева си.

Чайникът вече вдигаше пара и след няколко секунди завря. Сергей сипа с лъжичка чай първо в едната чаша, а сетне в другата. Белов следеше с мрачен поглед движенията му. Степанцов сложи във всяка чаша по две лъжички сладко от малини. После напълни до ръба чашите с вряла вода.

— Трябва веднага да го разбъркаш — каза. — Така че всичкият чай да падне на дъното.

Мъжете седнаха един срещу друг. Известно време се чуваше само потракването на лъжичките в стъклените стени на чашите.

— Значи си му отказал? — Белов придърпа замислено към себе си листовете, разглади ги и се накани да ги прочете.

На оригиналната бланка от Професионалната северноамериканска боксьорска федерация беше написано следното:

Уважаеми мистър Степанцов!

 

Ръководството на Федерацията смята за свой дълг да Ви съобщи, че Норман Хюит е дисквалифициран за употреба на наркотични вещества. По тази причина званието „претендент за титлата световен шампион в полутежка категория“ автоматично се присъжда на Вас, тъй като Хюит победи с технически нокаут.

Ако се съгласите да участвате в мача за титлата със сегашния световен шампион Лари Пейтън, ви съобщаваме, че срещата ще се състои след два месеца в Ню Йорк, в „Медисън Скуеър Гардън“.

Ако откажете да участвате в този мач, подборът на претендентите ще се проведе по обичайния ред, но Вие вече няма да можете да участвате в него.

Ръководството на Федерацията Ви моли да дадете отговор до края на тази седмица…

Към писмото беше приложен стандартен текст на договор, който повече приличаше на крепостен правилник или на съглашение за доброволно робство. Чиновниците от федерацията много подробно описваха какъв процент от хонорара трябва да даде Степанцов на американския си мениджър, колко трябва да плати за медицински застраховки, каква реклама може да се сложи на екипа на боксьора и т.н.

Белов още веднъж прочете внимателно всичко. Нямаше съмнение, че това писмо променяше много неща. Бившият съперник на Сергей Хюит беше спипан с наркотици. Сигурно бе избухнал огромен скандал, но Белов не можеше да каже доколко шумен е бил, тъй като не следеше спортните новини през океана. А пък Степанцов изобщо избягваше каквато и да било информация, свързана с големия бокс.

И сега, ако организаторите отменяха мача с настоящия шампион, щяха да понесат огромни загуби, които нямаше чак толкова лесно да бъдат компенсирани. Затова се появяваше тази мъглява и многословна формулировка като „званието претендент за титлата световен шампион в полутежка категория автоматично се присъжда на Вас, тъй като вие изгубихте с технически нокаут“. Това беше морковът. А ролята на тоягата играеше заплахата: „Ако откажете да участвате в този мач, подборът на претендентите ще се проведе по обичайния ред, но Вие вече няма да можете да участвате в него.“

Всъщност това беше завоалиран зов за помощ: моля те, ела, Серьожа, подложи главата си под юмруците на Пейтън и спаси паричките ни! Като бизнесмен Белов разчете това точно така.

— Сумата в договора ли те притеснява? — попита той Степанцов. — Ще поговоря с Лайза, тя ще се свърже с колегите си адвокати, които са специалисти в спортната сфера, и ще успеем да измъкнем два пъти повече пари от тях. Изглежда, че момчетата са го закъсали, в момента зависят от теб, а ти си ги стиснал за гушата. Би било глупаво от твоя страна да откажеш.

Разговорът беше неприятен за Сергей. Защото за себе си той вече бе решил, че е приключил веднъж завинаги с големия спорт. И нямаше смисъл да се отдава на самобичуване и самоанализ.

— Не, Саша, не си разбрал. Проблемът е съвсем друг.

— Какъв?

За да не отговори веднага, Степанцов подуха съсредоточено чая си и отпи. След това посочи към мивката.

— Ей такъв!

— Какво имаш предвид?

— Нали виждаш, че там виси една бяла кърпа? Не мога да я гледам! Можеш да ме сметнеш за шизофреник, но всеки път, когато погледна към нея, изтръпвам. Изгубих увереност в себе си. А ако човек не вярва в себе си, не бива дори да се доближава до ринга. Това е от една страна — сви пръст Степанцов. — Освен това аз нямам отбор, отбор, в който да вярвам. В бокса е важно да имаш добър гръб в ъгъла. Това означава, че трябва да съществуват хора, които те чакат със столчето, които те подкрепят, дават ти вода и действат заедно с теб, но с мозъците си… Те трябва да те познават и да усещат на какво си способен, след като са те обработили като боксова круша. Това е от друга страна! И накрая — отговорността. Знаеш ли какво ще стане, ако моите момченца — той дори не забеляза, че каза „моите момченца“ — видят по телевизията, че са ме победили! Ето това е проблемът! Боя се, че тогава и школата, и всички твои… наши начинания ще се провалят.

Въпреки че се стараеше да сдържа емоциите си, Сергей все пак се развълнува. По слепоочията и над горната му устна избиха ситни капчици пот. За разлика от него чаят вече беше изстинал. И той започна да го пие на малки глътки, за да се успокои.

— Отговорността — изрече замислено Белов, въртейки в ръце празната чаша. — Това е хубава дума, мъжка е. Радвам се, че се сети за нея. Но сигурно с теб имаме различно разбиране за нейния смисъл. Аз също знам какво означава това. Да не мислиш, че е лесно да ръководиш огромен комбинат? Особено у нас, в Русия, където е срамно да бъдеш олигарх? Да не мислиш, че е лесно да осъзнаваш, че всяка твоя крачка и всяка твоя постъпка се наблюдават под лупа и се проучват като с рентген? Само да знаеш колко е тежко. Защото хората непрекъснато очакват нещо от теб. Подозират те в подлост. Надяват се. Вярват. И ти усещаш, че не можеш, че нямаш право да ги излъжеш. Да не мислиш, че просто искам да имам повече неща от другите? Отдавна вече можех да си купя дворец на брега на океана, някъде в Маями, и да си живея щастливо. Може би ти също смяташ, че искам да открадна повече пари? Да, минах и през това. И разбрах, че ако носиш глава на раменете си, не е нужно да крадеш, за да си богат. Защо изобщо трябва да крада? Ако за някого говорят, че краде, никак не е сигурно, че това е така. Понякога се чувствам като въжеиграч над пропастта — вървя, без да съм се подсигурил, и ако направя едно погрешно движение — край! От мен ще останат само кръв и мозък по скалите! Но съм длъжен да вървя, защото има хора, които ми вярват. Ти си спомни за момченцата, нали? Прав си. Те се равняват по теб. Те те боготворят. Може би не разбират много неща, но ги усещат! И в действителност за тях изобщо не е важно дали ти ще победиш, или ще изгубиш! За тях е важно, че си боец! Че се биеш докрай! Направи го или умри! Нима не трябва да поставяме така най-важните въпроси, за които сме отговорни през целия си живот? Погледни!

Белов остави чашата на масата и стана от креслото. Степанцов очакваше продължението с напрегнато изражение. Саша отиде до мивката, свали кърпата, хвана я за двата края и я разгърна.

— Кърпата ли? И какво толкова има в тази кърпа? Тя е просто един парцал и нищо повече! — Смачка бялото парче плат и го захвърли в кошчето за боклук, а след това облече сакото си и оправи вратовръзката си. — Казваш, че нямаш отбор, така ли? Ще имаш отбор! И не просто отбор, а цяла бригада! Хайде да се разберем така — утре ти ще проведеш тренировките с момчетата по график. А колкото до мача, изобщо не се съмнявай! Мачът ще се състои. — Той отиде до вратата, а на прага се обърна и изрече: — Благодаря ти за чая. Малиновото сладко е страхотно!

Той си отиде, а Степанцов остана да гадае кой от двамата е боксьорът — той или Белов?