Александър Белов
Сянката на победата (33)

32.

Един месец преди срещата Уотсън престана да се прибира вкъщи и окончателно се премести в клиниката си, заемайки стаята до тази на боксьора. Той контролираше всяка крачка на Степанцов и го наставляваше със същото настървение, с което Лукин наставляваше своите питомци. Напоследък Уотсън се вълнуваше от един проблем, който беше твърде деликатен, за да го сподели с някого.

В една от книгите по спортна медицина прочете, че сексът е противопоказен за спортистите преди голямо състезание. Той дълго обмисля всички „за“ и „против“. Дали наистина беше така? В разсъжденията си разумният лекар стигна до извода, че ще е по-добре да не рискува. Сергей не беше женен. Без проблеми се съгласи да се премести от Москва в Красносибирск. Което означаваше, разсъждаваше Уотсън, че си нямаше постоянна дама на сърцето. „Как така да си няма? — каза си той. — Ами Светлана?“

Отдавна беше забелязал, че Степанцов не е равнодушен към нея, както впрочем и тя към него. Само слепец можеше да не види засилващите се чувства помежду им. За щастие… За щастие на Уотсън, а за Сергей и за Светлана вероятно за съжаление. Ала тренировъчният ден беше разграфен до минута. Строгият режим не оставяше на влюбените време за срещи. Като истински професионалист Сергей беше много дисциплиниран и умееше да контролира желанията си. А като истинска жена Светлана беше заредена с огромно търпение. И все пак, имайки предвид вредата от секса в тази ситуация, Уотсън се боеше да ги оставя насаме…

Сергей и Гудков приключиха с поредния спаринг. Уотсън изключи видеокамерата и веднага наметна Степанцов с халата, за да не изстине. В същата книга Уотсън беше прочел, че имунитетът на спортистите, които изразходват силите си по време на тренировки, значително намалява. И всяко дори и най-незначително течение можеше да ги простуди.

— Така! — подвикна строго той. — Сега отиваш в банята! Обядът е след един час!

Погледна часовника си — всичко трябваше да върви по строг график. В момента имаше време да запише наблюденията си в тренировъчния дневник. Смисълът на подготовката за мача се състоеше в това да излезеш на ринга в най-добра физическа и психическа форма. Пикът трябваше да настъпи точно след един месец, което означаваше, че през останалите трийсет дни трябваше малко по малко да увеличат натоварването и темпото. Капка по капка, стъпало по стъпало да накарат организма на боксьора да се концентрира върху една-единствена задача — да направи противника си на парчета.

Уотсън отвори дневника и извади химикалка. Вече се канеше да запише бележките си, когато изведнъж… в коридора се чу шум. Вратата се отвори и на прага застана Белов.

— Уотсън! — каза той. — Трябваш ми.

Без да обръща внимание на протестите на доктора, Белов го хвана за ръка и го изведе навън.

— Хайде да се поразходим малко и да подишаме чист въздух.

Те закрачиха по зелената алея, която започваше от сградата на спортната школа. Белов извади от джоба си една снимка и я подаде на психиатъра.

— Какво можеш да ми кажеш за този човек?

Станислав Маркович взе снимката. Практикуващият психиатър трябваше да бъде добър физиономист. Преди, когато се занимаваше с хирургия, смяташе психиатрията за нещо като лъженаука. Разбира се, той не твърдеше това чак толкова категорично, но като човек с рационално и трезво мислене, у него се пораждаха напълно основателни съмнения: „Възможно ли е един човек да влезе в главата на друг човек и да се рови в чуждите мисли? И ако това е възможно, няма ли да причини вреда и на двамата?“

След това, когато животът му направи рязък завой и той премина от хирургията към психиатрията, осъзна, че да лекуваш душата е много по-сложно занимание, отколкото да лекуваш тялото. За нищо на света не би признал това пред Лукин, но дълбоко в себе си си мислеше, че двамата вършат една и съща работа. Просто Фьодор въздействаше… Как да се изрази по-меко? На простодушните хора, които бяха свикнали да приемат всичко на доверие. И тогава простичките проповеди на Лукин сработваха безотказно. Работата на Уотсън беше друга. При него идваха изтъкани от недоверие хора, които смятаха, че вече с нищо не може да им се помогне и въпреки това имаха остра нужда от помощ.

Непосредствената му работа с хората го научи на много неща. Например Уотсън прекрасно удряше топката, казано на жаргона на психиатрите. В смисъл, че умееше навреме и незабелязано да възпира нарастващата активност на болния, да го обърква с неочаквани и невинни въпроси. Също както в тениса — да прехвърля топката насам-натам. По този начин натрупаната отрицателна енергия не се изливаше в един миг във вид на нервен припадък, а се изразходваше малко по малко и към края на сеанса пред Уотсън стоеше вече съвсем друг човек — спокоен и умиротворен.

Психиатърът се вгледа внимателно в лицето на непознатия.

— Ами, какво бих могъл да кажа? — започна. — По тази снимка май че няма да е много…

— Опитай се да разчетеш колкото се може повече — помоли го Белов.

— Добре. — Уотсън спря, замисли се и подхвана: — Да започнем с очите. Те са тъмни, най-вероятно са кафяви. Има големи очни кухини, клепачите му са с формата на бадем, във външните ъгълчета има бръчки. Всички тези белези говорят, че това е един умен и нестандартен човек. Той гледа право в обектива, но в същото време изглежда напрегнат. В погледа му се долавя скрита агресия. Да видим как са формирани гънките на меките тъкани на лицето му, особено хоризонталните и отвесните бръчки на челото му. Този човек често дава воля на чувствата си, и то на негативните си чувства като възмущение или гняв. По бузите му също има бръчки, но не бих казал, че те имат емоционален характер, а по-скоро са плод на говорната му мимика…

— Какво означава това? — прекъсна го Белов.

— Такива бръчки се появяват при хора, които говорят английски език. Италианският например изобщо не причинява бръчки, но в английския има твърде много звуци със сложна артикулация. Затова англичаните и американците винаги изглеждат по-възрастни за годините си.

— Тук позна — подсмихна се Саша. — На този му се налага да говори на английски. Продължавай.

— Погледни устните му. Виж колко са характерни очертанията им! Това са устни на надменен човек, като освен това неговата надменност се базира на доста висок социален статус. Пък и… съдейки по хубавата прическа и по добре поддържаната кожа, бих могъл да кажа, че това е състоятелен човек. Обърни внимание на веждите му. Този мъж е прехвърлил четирийсетте. Втората му хормонална пренастройка вече е започнала, но по кожата му няма тъмни петна и във веждите му също няма дълги косми. Което означава, че той ги отстранява. Скубе ги. Грижи се за себе си. Е, така ли е?

Белов кимна.

— За съжаление — продължи Уотсън — не виждам зъбите му. Състоянието на зъбите може да подскаже страшно много неща за човека, а още повече — за един англичанин или американец. Защото при тях едно посещение при зъболекаря е тежък удар по личния бюджет. Затова по качеството на работата на зъболекаря може да се съди и за дебелината на портфейла на човека.

— Добре. Какво друго виждаш?

— Ами, останаха още някои дребни признаци. По формата на ухото, на меката му част и на хрущяла му, по издатините на челото, по скулите на лицето и изпъкналата дъга на челюстта му мога да направя заключението, че този човек е властен, користолюбив, жесток и не се спира пред нищо.

Белов погледна приятеля си с възхищение:

— Браво! Всичко е точно така! Може би не трябва да ти казваме Уотсън, а Шерлок Холмс?

Докторът се усмихна скромно, но въпреки това личеше, че сравнението с великия детектив му достави удоволствие.

— Но най-важното, Саша, е, че… Този човек е пълна твоя противоположност. Ти си открит, а той е прикрит и лицемерен. Не бива да му се има доверие. За нищо и никога.

Белов се замисли.

— Сигурно си прав… — каза след кратка пауза. А след това реши да смени темата и попита: — Какво прави нашият боксьор?

Уотсън възторжено сви рамене.

— Като локомотив е. Помита всичко по пътя си. Досега никога не бях виждал толкова прекрасен екземпляр на човешката природа. Нямам представа колко е добър този Лари Пейтън, но мисля, че ще си има проблеми. Поне Гудков — понижи глас — вече едва се държи. И то само от едното си самолюбие. Но не може да му противопостави нищо друго. Пък и Сергей измисли един номер, направо да паднеш! — Махна с ръка, сякаш искаше да каже, че не завижда нито на Гудков, нито на Пейтън.

— Добре — зарадва се Белов. — Как мислиш, кога трябва да тръгнем?

— Трябва да бъдем в Ню Йорк най-късно една седмица преди мача, а най-добре — десет дни преди това. Иначе Сергей няма да се справи с аклиматизацията и с часовата разлика.

— Добре. Разбрахме се. След две седмици заминаваме за Москва. Не би трябвало да имаме проблеми с визите, защото Федерацията по професионален бокс ще подаде писмена молба до Държавния департамент на САЩ. И всичко ще бъде наред.

Той се обърна и понечи да си тръгне, но Уотсън го възпря.

— Саша!

— Какво?

— Аз… Исках да ти кажа… Тоест, да те попитам… Абе, нали не се сърдиш, че тогава не повярвах в това начинание?

Белов безгрижно се усмихна.

— Но нали в крайна сметка повярва?

— Сега вече — да — кимна приятелят му. — Но преди един месец не повярвах. Струваше ми се, че това е нереалистично. Невъзможно.

Белов стана сериозен.

— Няма такава дума, Уотсън. Всичко е възможно, само че трябва много да се постараеш. И във всичко да стигнеш докрай. — Той се замисли, сякаш си спомни нещо, което му причиняваше колкото радост, толкова и мъка. — Побеждава онзи, който никога не се предава — изрече думите на Фил, стисна ръката на Уотсън и се отдалечи по алеята.

— Ти нали никога не се предаваш — промърмори Уотсън, загледан след него. — Сигурно затова винаги побеждаваш.