Александър Белов
Сянката на победата (39)

38.

Силният удар на гонга възвести началото на двубоя. Решаващият двубой трябваше да се състои от дванайсет рунда, но малко хора допускаха, че той може да продължи толкова дълго. Най-вероятно всичко щеше да свърши с нокаут, и то много по-рано. Мненията на специалистите и на спортните журналисти за това кой ще победи се бяха разделили почти поравно. Половината смятаха, че ще победи Пейтън, а другата половина твърдяха, че шансовете на Степанцов са по-добри.

Боксьорите се събраха в средата на червения квадрат и започнаха бавно да го обикалят ту от едната, ту от другата страна. Пейтън не бързаше да влезе в настъпление. Сергей не забравяше за съкрушителната сила, която се криеше в дясната ръкавица на шампиона, и също не бързаше да го напада. Те сякаш изпълняваха боен танц, боейки се да се приближават един към друг. Това опознаване на противника и избор на дистанция и позиция за атака продължи почти цяла минута и без съмнение беше по-изгодно за Пейтън, тъй като скептиците се съмняваха в неговата издръжливост, а така той изобщо не прахосваше силите си.

В един момент Степанцов осъзна това и се придвижи по-уверено напред. Сега не позволяваше на Пейтън да маневрира, с бързи движения му пресичаше пътя за отстъпление и го притискаше в ъгъла. С лявата ръка атакуваше от различни ъгли, нанасяйки прави удари един след друг, а с дясната непрекъснато правеше измамни движения, показвайки, че е готов за силно кроше.

Пейтън се отбраняваше и наивно се опитваше да се добере до Сергей, докато се приближаваше към него, но Степанцов много добре схващаше това от движенията на краката на Лари. Когато Пейтън преместваше тежестта на тялото на предния си крак, той моментално спираше и отлагаше удара, след това правеше измамно движение с тялото си и се устремяваше напред, нанасяйки удар. Изтласка Пейтън от средата на ринга и постепенно вкара шампиона в ъгъла, като в същото време оставяше свободно място за себе си.

Естествено, това не се хареса на Пейтън. Ако още от първия рунд се лишиш от предимството си и позволиш на противника да диктува хода на двубоя, това никога не свършваше добре. Боксът е сила, техника, тактика и стратегия, но боксът в не по-малка степен е и борба на характери. И когато единият от боксьорите започнеше да доминира, това означаваше, че той се сдобива с психологическо превъзходство. И рано или късно това превъзходство щеше да се реализира чрез няколко добри удара, които щяха да сложат край на сблъсъка.

Пейтън не можеше да допусне това. Волю-неволю бе принуден да се отбранява по-активно, застрашавайки Степанцов с умели контраатаки. Но Сергей разчиташе без проблеми схемата на сблъсъка. Той ускори темпото, като по този начин накара американеца също да започне да се движи по-бързо. Атаките станаха по-остри, а ударите — по-тежки. В този момент прозвуча гонг и първият рунд свърши.

Сергей се върна в ъгъла.

— Точно така! — говореше му Белов и му вееше с кърпата. — Притискай го, не му давай мира! Предизвиквай го към активни действия, не му позволявай да си почива! Атакувай повече със стандартни комбинации. А най-важното е да не се стягаш! Чувствай се свободен!

Степанцов разбираше, че Саша го съветва правилно. По време на втория рунд задължително трябваше да увеличи темпото. Той беше изпълнен със сила и най-важното бе да не я пилее напразно, а да съсредоточи енергията си в мощни удари, които достигат целта. Гонгът прозвуча. Сергей стана от стола и се хвърли напред.

Шмит стоеше пред екрана на монитора в лимузината, но не обръщаше внимание на боксьорите. Имаше по-важна задача. Беше разделил улицата на сектори и се стараеше да наблюдава всеки от тях на равен интервал от време. Изведнъж иззад ъгъла се показа някакъв странен субект. Той едва се крепеше на краката си, описвайки невъобразими криволици, но по някакво чудо успяваше да удържи в ръката си огромен и дебел като пожарникарски ръкав хотдог, полят обилно с кетчуп и горчица. От време на време човекът спираше и се мъчеше да отхапе залък, но коварната земя се изплъзваше изпод краката му и той отново започваше да балансира, стараейки се да си възвърне крехкото равновесие.

Мъжът се приближи до лимузината, в която седеше Шмит, и едва забележимо му намигна. Продължи малко по-нататък към багажника и облегна гръб на колата. Сега и двете му ръце бяха свободни, затова човекът стисна здраво хотдога и отново го поднесе към устата си. Шмит следеше всичките му движения в страничното огледало. Веднага щом видя, че пияницата се облегна на колата, той изскочи навън и сграбчи любителя на хотдог за яката.

— Ей! Я се махай оттук! Гоу, гоу! — добави за по-ясно на английски.

Скитникът не беше дребен, но очевидно му бяха останали съвсем малко сили, тъй като ги бе изразходил в борбата с гравитацията. Пияницата се олюля, а якият ритник, с който Шмит съпроводи думите си, рязко промени посоката на движението му.

Мъжът полетя право към другия черен кадилак. Хотдогът изхвърча от ръката му и се пльосна върху ламарината над двигателя на лимузината. Реваз подскочи. Скитникът се хвърли да спасява вечерята си, но направи това толкова неумело, че изцърка всичката горчица заедно с кетчупа върху предното стъкло и лъскавия капак на колата. Малоумникът продължаваше да удря по сандвича с две ръце, сякаш ловеше бягаща мишка.

Реваз изруга и излезе навън. Шмит му се притече на помощ и двамата заедно се захванаха да налагат пияния безделник. Той не се опитваше да се защити, а само криеше главата си с ръце. Дори не псуваше, което, честно казано, беше малко странно, а от време на време само повтаряше: „Ноу! Ноу!“ Най-сетне на двамата им дожаля за нещастника и те го пуснаха. Пияндето избърса лицето си с ръкав, избяга на безопасно разстояние, вдигна високо средния си пръст и отново извика: „Ноу!“ Шмит хвърли по скитника остатъците от стъпкания хотдог, той изкрещя още веднъж своето „Ноу!“ и се скри зад ъгъла.

Шмит поклати глава и процеди през зъби:

— Тъпанар! Хем му казах да вика „фак“! Толкова ли е трудно да го запомни?

Но, общо взето, остана доволен от спектакъла. Макар Витя да не знаеше други думи на английски, освен „йес“ и „ноу“, изглеждаше убедително в ролята си. Или поне Реваз не се усъмни в него.

Дребосъкът плесна с ръце, погледна отвратителното мазно петно, което лъщеше на капака на лимузината, и съкрушено каза:

— Трябва да измия колата. Шефът ще се кара.

— Разбира се, че ще се кара! — подкрепи го Дмитрий. — Защо не отидеш набързо до някоя автомивка?

Реваз пресмяташе дали ще успее да се върне, докато Буцаев излезе от залата.

Шмит сякаш прочете мислите му.

— Ще успееш. Сега е едва вторият рунд.

Реваз погледна часовника си, а после премести очи към петното от кетчуп и горчица. Сетне отново погледна часовника си… И махна с ръка.

— Добре де! — Седна зад волана, запали мотора и черната лимузина потегли.

Шмит го изпрати с поглед. Когато кадилакът се скри зад завоя, движенията на Дмитрий станаха по-резки и енергични. Той скочи в другата кола, изключи боксовия мач, влезе в основното меню и намери системата за спътниково следене на земни обекти. Благодарение на увлечението си по самолетите беше изучил съвременните навигационни системи в пълни подробности. Намери в списъка лимузината на Буцаев и натисна командата „влез“. На екрана се появи проблясваща точка, която се отдалечаваше в северозападна посока от „Медисън Скуеър Гардън“.

Някой почука на стъклото от другата му страна. Шмит изключи блокиращото устройство на вратите и му отвори. Витя седна на предната седалка.

— Защо риташ толкова силно? — каза сърдито той.

— За да изглежда като истинско.

— Като истинско ли? — Той разтърка натъртеното си място. — Следващия път ти ще си скитникът, а пък аз ще седя зад волана. Тогава ще видиш какво е „истинско“.

— Ако в момента с теб допуснем грешка — отвърна Дмитрий, като продължи да наблюдава светещата точка на екрана, — следващ път може и да няма. Разбра ли?

Витя кимна. Шмит бавно потегли. Той караше на северозапад след кадилака на Буцаев. Компютърната система работеше в режим на спътникова навигация, затова не можеха да гледат мача…